Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (162) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XII

Пада сняг над корабите. Цялата далечина е побеляла и снегът непрестанно пада, пада меко в черната вода и се топи.

Пада сняг над земята; съвсем бели са пътищата, съвсем бели са черните силуети на обезлистените дървеса. Нищо не се чува освен далечните градски часовници на Хаарлем и веселият хор на камбаните, които изпращат в замрежения въздух своите приглушени звуци.

Камбани, не звънете; камбани, недейте пя вашите прости и нежни мелодии: иде дон Фернандо, кървавото херцогче. Той иде срещу тебе, о, Хаарлем^[1], град на свободата, с тридесет и пет отряда испанци, твои смъртни врагове; двадесет и два отряда валонци, осемнадесет отряда германци, осемстотин коне и мощна артилерия иде след тях. Чуваш ли по колите шума на тия смъртоносни железа? Фалконети, кулеврини, мортири с широка уста, всичко това е за тебе, Хаарлем. Камбани, не звънете; камбанен хор, не изпращай своите весели звуци в замрежения от сняг въздух.

— Ние, камбаните, ще звъним; аз, камбанен хор, ще продължавам да пея и хвърлям моите смели звуци в заснежения от сняг въздух. Хаарлем е градът на храбрите сърца, на мъжествените жени. От върха на своите камбанарии той гледа без страх как се вият като орди от адски мрави черните маси на палачите: Уленшпигел, Ламме и сто морски Голтаци са върху неговите укрепени стени. Тяхната флота кръстосва из езерото.

— Нека дойдат! — казват жителите. — Ние сме само обикновени граждани, риболовци, моряци и жени. За да влезе у нас, синът на херцог Алба нямал нужда, както казвал, от ключове, а от топове. Нека отвори, ако може, тия слаби порти. Той ще намери зад тях мъже. Звънете, камбани; камбанен хор, изпращай своите весели звуци в замрежения въздух.

Ние имаме само слаби стени и ровове от старинен образец. Четиринадесет оръдия бълват срещу пристанището гюллетата си по четиридесет и шест ливри. Поставете хора там, дето не достигат камъни. Щом се мръкне, всеки почва да работи и всичко се възстановява така, сякаш никога гюллета не са минавали през там. Те изстреляха срещу пристанището шестстотин и осемдесет гюллета: срещу портата Сен Жан шестстотин и седемдесет и пет. Тия ключове не отварят, защото зад нея се издига вече ново укрепление. Звънете, камбани; камбанен хор, изпращай в замрежения въздух своите весели звуци.

Топовете бият, непрекъснато бият стените, камъните отскачат, зидовете се срутват. Пробивът е достатъчно широк, за да може цяла дружина да мине фронтално. „Атака! Убивай!“ — викат те. Те се катерят, те са десет хиляди; пуснете ги да минат през рововете с техните мостове и стълби. Нашите топове са готови. Ето идат ония, които ще умрат като стадо. Поздравете ги, топове на свободата! И те поздравяват: гюллета, снаряди със запален катран хвърчат, свирят, пробиват, режат, подпалват и ослепяват тълпата настъпващи, които падат и бягат в безредие. Хиляда и петстотин мъртви застилат рова. Звънете, камбани; и ти, камбанен хор, изпращай в замрежения въздух своите весели звуци.

Хайде отново в атака! Не смеят. Почват да стрелят и да копаят под земята. И ние знаем изкуството да минираме. Под тях, запалете под тях фитила; тичайте, ще видим хубаво зрелище. Четиристотин испанци хвърчат във въздуха. Това не е пътят към вечните пламъци. О, хубав танц под сребърните звуци на нашите камбани, под веселата музика на нашия камбанен хор!

Те не подозират, че принцът бди над нас, че всеки ден през добре пазени пътища пристигат шейни с жито и барут; житото за нас, барутът за тях. Де са техните шестстотин германци, които ние убихме и издавихме в гората на Хаарлем^[2]? Де са единадесетте отряда, които пленихме, шестте оръдия и петдесетте вола? Имахме един пояс от стени, сега имаме два. Дори жените се бият и Кенан води техния храбър отряд. Елате, палачи, тръгнете из нашите улици, децата ще изрежат сухожилията под коленете ви със своите малки ножчета. Звънете, камбани; а ти, камбанен хор, пръскай в замрежения въздух своите весели звуци.

Ала щастието ни изоставя. В езерото флотата на Голтаците е разбита. Разбити са войските, които Орански ни бе изпратил на помощ. Студът заледява всичко, мразът е лют. Никаква помощ вече. После, през цели пет месеца, ние не отстъпваме — хиляда срещу десет хиляди. Принудени сме сега да преговаряме с палачите. Ще поиска ли да преговаря това кърваво херцогче, което се е заклело да ни погуби? Да изкараме всички войници да излязат с оръжията си; те ще пробият неприятелските отряди. Но жените стоят при портите от страх да не ги оставят сами да пазят града. Камбани, недейте вече звъни, камбанен хор, не изпращай вече към небето своите весели звуци.

Настъпи юни, сеното благоухае, житата пожълтяват от слънцето, птиците пеят; ние гладувахме пет месеца; градът е в траур; ще излезем от Хаарлем всички — начело аркебузиерите, за да проправят път, след това жените, децата и чиновниците, пазени от пехотата, която ще бди за пробива. Писмо, писмо от кървавото херцогче! Дали то не съобщава за смърт? Не, живот за всички, които са в града. О, неочаквана милост! А може би измама! Ще запееш ли отново, весел камбанен хор? Те влизат в града.

Уленшпигел, Ламме и Нел бяха облекли дрехи на германски войници, които, към шестстотин на брой, бяха затворени заедно с тях в манастира на августинците.

— Днес ще умрем — каза съвсем тихичко Уленшпигел на Ламме.

И притисна до гърдите се прелестното тяло на Нел, която пяла трепереше от страх.

— Уви! Никога няма да видя вече жена си — рече Ламме. — Но може би дрехите ни на германски войници ще ни спасят живота?

Уленшпигел поклати глава, за да покаже, че не вярва на никаква милост.

— Не чувам никакъв шум на плячкосване — каза Ламме.

Уленшпигел отговори:

— Според спогодбата гражданите спасиха и живота си, и града от ограбване срещу двеста и четиридесет хиляди флорина. Те трябва да платят в брой сто хиляди флорина до дванадесет дни, а останалите след три месеца. Наредено бе жените да се оттеглят в черквите. Няма съмнение, те ще почнат да убиват. Чуваш ли как коват ешафодите и издигат бесилките?

— Ах, ние ще умрем! — рече Нел. — Гладна съм.

— Да — пошепна Ламме на Уленшпигел. — Кървавото херцогче казало, че когато ни водят на смърт, ще бъдем по-послушни, ако сме гладни.

— Много съм гладна! — рече Нел.

Вечерта дойдоха войници и раздадоха по един хляб на шест души.

— Триста валонски войника бяха обесени на пазара — казаха те. — Скоро ще дойде и вашият ред. Голтаците винаги са били обручвани с бесилки.

На другата вечер те пак дойдоха с по един хляб за шест души.

— Четири знатни граждани — казаха те — бяха обезглавени. Двеста четиридесет и девет войника бяха вързани двама по двама и хвърлени в морето. Тая година морските раци ще бъдат тлъсти. От седми юли, откак сте затворени тук, вие съвсем не изглеждате добре. Нидерландците са лакоми и пияници; ние, испанците, се задоволяваме с по две смокини за вечеря.

— Затова, значи, вие задължавате навред гражданите — отговори Уленшпигел — да ви приготвят по четири гозби от месо, птици, каймаци, вина и сладка; и да ви дават мляко, за да миете мустаците си, и вино, за да къпете краката на конете си?

На осемнадесети юли Нел каза:

— Краката ми са мокри; какво ли е това?

— Кръв — каза Уленшпигел.

Вечерта войниците отново дойдоха с по един хляб за шест души.

— Дето въжето не стига — казаха те, — мечът свършва работа. Триста войника и двадесет и седем граждани, които се опитаха да избягат от града, се разхождат сега в ада, носейки главите си в ръце.

На следния ден в манастира отново се проля кръв. Войниците дойдоха, но не донесоха хляб, а само огледаха пленниците и казаха:

— Петстотин валонци, англичани и шотландци, които бяха обезглавени вчера, имаха по-прилични лица. Тия тук сигурно са гладни; но кой, ако не Голтака ще мре от глад?

И наистина те всички — бледи, мършави, посърнали, треперещи като от треска — приличаха на призраци.

На шестнадесети август, в пет часа вечерта, войниците дойдоха засмени и им дадоха хляб, сирене и бира. Ламме каза:

— Това е предсмъртното угощение.

В десет часа дойдоха четири отряда; началниците казаха да се отворят портите на манастира и заповядаха на пленниците да тръгнат в редица от по четири след флейтите и барабаните и да вървят така до мястото, дето им кажат да спрат. Някои улици бяха червени; и те вървяха към лобното място.

Ливадите бяха обагрени тук-там с локви кръв; кръв имаше навсякъде около стените. От вси страни долитаха ята гарвани; слънцето се криеше в легло от изпарения, небето беше още светло и в неговата глъбина се пробуждаха вече плахи звезди. Изведнъж те чуха някакъв жаловит вой.

Войниците казаха:

— Тия викове са на Голтаците от укреплението Фюик извън града; оставени са да умрат от глад.

— И ние — каза Нел, — и ние отиваме на смърт.

И се разплака.

— Пепелта удря сърцето ми — каза Уленшпигел.

— Ах! — рече Ламме на фламандски, защото войниците от охраната не разбираха тоя горд език. — Ах! — каза Ламме. — Да можех да хвана тоя кървав херцог и да го накарам да яде, докато пукне, всички тия въжета, бесилки, пейки и скели за мъчения, гири и ботуши; да можех да го накарам да изпие пролятата от него кръв и да излязат от разкъсаната му кожа и от разтворените му черва забитите трески и късове желязо и ако и тогава не издъхне, ще изтръгна сърцето му от гърдите и ще го накарам да изяде сурово това отровно сърце. Тогава сигурно той ще отиде на онзи свят в серния пъкъл, дето дяволът ще го застави да дъвче непрекъснато това сърце. И така на вечни времена.

— Амин — казаха Уленшпигел и Нел.

— Но не виждаш ли нищо? — каза тя.

— Не — рече той.

— Виждам на запад — каза тя — петима мъже и две жени, седнали в кръг. Един от тях е облечен в пурпур и носи златна корона. Изглежда, че той е главатарят на другите, целите в парцали и дрипи. Откъм изток виждам, че иде друга група от седем души; един ги води, облечен в пурпур, но без корона. И те отиват срещу ония от запад. И се бият с тях в облаците; но вече не виждам нищо.

— Седмината — каза Уленшпигел.

— Чувам — рече Нел — близо до нас в листака глас, който мълви като въздишка:

Чрез огън и война,

чрез копия и меч,

        търси;

в смъртта и в кръвта,

в съсипни и сълзи

        намери.

— Не ние, а други ще освободят земята на Фландрия — отговори Уленшпигел. — Нощта става съвсем тъмна. Войниците запалват факли. Ние сме близо до лобното място. О, любима моя, защо тръгна с мене? Не чуваш ли вече нищо, Нел?

— Чувам — каза тя — звън на оръжие в нивята. А там, на връх склона, над пътя, по който тръгваме, виждаш ли да блести по стоманата червеният пламък на факлите? Аз виждам огнените точки на фитилите на аркебузите. Спят ли нашите пазачи, или са слепи? Чуваш ли гръмотевицата? Виждаш ли как падат испанците, пронизани от куршуми? Чуваш ли „Да живее Голтака!“ Те се изкачват бегом по пътечката с насочени напред копия; те слизат с брадви надолу по хълма. Да живее Голтака!

— Да живее Голтака! — извикаха Ламме и Уленшпигел.

— Виж! — каза Нел. — Войниците ни дават оръжие. Вземи, Уленшпигел, вземи, любими. Да живее Голтака!

— Да живее Голтака! — вика цялата група пленници.

— Аркебузиерите не престават да стрелят — казва Нел. — Те падат като мухи, осветени от блясъка на факлите. Да живее Голтака!

— Да живее Голтака! — вика групата на спасителите.

— Да живее Голтака! — викат Уленшпигел и пленниците. — Испанците са в железен кръг. Убивай! Убивай! Не остана ни един прав. Убивай! Няма милост! Война без пощада. А сега да дигаме багажа си и да бързаме за Анкюиз. Кой е взел дрехите от сукно и коприна на палачите? Кой е взел оръжието им?

— Всички! Всички! — викат те. — Да живее Голтака!

И наистина те тръгват с кораб за Анкюиз, дето освободените германци остават заедно с тях, за да пазят града.

А Ламме, Нел и Уленшпигел отиват отново на своите кораби. И ето те отново пеят в свободното море: „Да живее Голтака!“

И кръстосват из залива на Флисинген.