Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (133) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XXVII

По него време херцогът раздели армията си на две части; на едната заповяда да върви към херцогството Люксембург, на другата към маркграфството Намюр.

— Тук има — каза Уленшпигел — някакъв военен план, който не разбирам; все едно, да вървим без страх към Маастрихт.

Когато вървяха край Мьоза, близо до града, Ламме видя, че Уленшпигел разглежда внимателно всички кораби, които плаваха по реката, и спря пред един, на носа на който бе изобразена сирена. Сирената държеше щит, на който върху черен фон беше написано със златни букви Г. И. Х. — Господ Исус Христос.

Уленшпигел кимна на Ламме да спре и започна да подсвирква весело като чучулига.

На кораба дойде един човек, изкукурига като петел и по знак на Уленшпигел, който зарева като магаре и му посочи събрания на кея народ, почна и той да реве страхотно като магаре. Магаретата на Уленшпигел и на Ламме провесиха уши и запяха своята родна песен.

Край тях минаваха жени, както и мъже, яхнали на коне, които теглеха с въжета кораби по реката, и Уленшпигел каза на Ламме:

— Тоя човек се подиграва и с нас, и с нашите добичета. Да го нападнем ли на кораба му?

— По-добре той да дойде тук — отговори Ламме.

Тогава една жена се обади:

— Ако не искате да се върнете с отрязани ръце, със счупени кръстове и насечени мутри, оставете Стерке Пир^[1] да реве колкото си иска.

— И-а! И-а! И-а! — ревеше собственикът на кораба.

— Оставете го да реве — каза жената. — Завчера го видяхме как качи на раменете си една кола, натоварена с тежки бурета бира, и как спря друга кола, карана от един много силен кон. А ей там — посочи жената към странноприемницата „Синята кула“ — той хвърли от двадесет крачки ножа си и проби една дъбова дъска, дебела дванадесет пръста.

— И-а! И-а! И-а! — викаше собственикът на кораба, а едно момченце на дванадесет години се качи на палубата и почна също така да реве.

Уленшпигел каза:

— Не щем да знаем за твоя Силен Петър! Колкото и да е силен той, ние сме по-силни от него и ето моят приятел Ламме ще изяде, без да хлъцне, двамина като него.

— Какво думаш, синко? — попита Ламме.

— Това, което е — отговори Уленшпигел, — не ми противоречи от скромност. Да, добри хора, булки и работници, след малко ще видите как той ще заработи с ръце и ще изпрати на оня свят тоя знаменит Силен Петър.

— Мълчи — рече Ламме.

— Твоята сила е известна — отговори Уленшпигел. — Не можеш я скри.

— И-а! — ревеше собственикът на корана.

— И-а! — ревеше момченцето.

Неочаквано Уленшпигел пак подсвирна много мелодично като чучулига. И мъже, жени и работници го попитаха, възхитени, отде е научил това божествено подсвиркване.

— В рая — отговори Уленшпигел, — аз ида направо оттам.

Сетне се обърна към човека, който продължаваше да реве, и го посочи подигравателно с пръст.

— Защо стоиш там, на кораба си, нехранимайко? Не смееш да слезеш на земята и тук да се подиграваш с нас и с нашите добичета, а?

— Не смееш ли? — рече Ламме.

— И-а! И-а! — ревеше собственикът на кораба. — Господа магарета, които ревете, качете се на кораба ми.

— Прави, каквото правя аз — каза тихичко Уленшпигел на Ламме.

И се обърна към собственика на кораба.

— Ако ти си Силния Петър, аз пък съм Тил Уленшпигел. А тия тук са нашите две магарета Иеф и Жан, които умеят много по-добре от тебе да реват, защото това им е естественият говор. А ние нямаме никакво желание да се качваме на твоите разглобени дъски. Корабът ти е същинска каца, която се връща назад, щом някоя вълна я блъсне, и върви само заднишком както раците.

— Да, както раците! — каза Ламме.

Човекът се обърна към Ламме:

— Какво си мърмориш ти там под носа, тулум сланина?

— Ти си лош християнин и затова ме кориш за моя недъг; но трябва да знаеш, че моята сланина си е моя и произхожда от добрата ми храна, докато ти, стар ръждясал гвоздей, си ял само стари пушени херинги, фитили на свещи и кожи от солена риба, ако се съди по твоето мършаво месо, което се вижда през дупките на гащите ти.

— Ще се пердашат здравата — приказваха си мъжете, жените и работниците, които се бяха насъбрали, любопитни и развеселени.

— И-а! И-а! — продължаваше собственикът на кораба.

Ламме рече да слезе от магарето, за да събере камъни и да замеря с тях собственика на кораба.

— Не хвърляй камъни — рече Уленшпигел.

Мъжът на кораба пошепна нещо на изправеното до него момченце, което ревеше като магаре. То отвърза една лодка от борда на кораба и като действуваше изкусно с канджа, стигна до брега. Когато отиде съвсем близо до тях, то се изправи гордо и рече:

— Моят господар ви пита решавате ли се да дойдете на кораба и да си премерите силите в борба с юмруци и ритници. Тия мъже и жени ще бъдат свидетели.

— Решаваме се — рече Уленшпигел с истинско достойнство.

— Приемаме битката — рече Ламме с голяма гордост.

Беше обяд. Работниците от яза по павирането, от корабостроителниците, жените им, които носеха храна на мъжете си, децата, които идеха да гледат как бащите им си хапват бакла или варено месо, всички се смееха, ръкопляскаха при мисълта за близката борба, надявайки се, че единият или другият за голяма тяхна радост или ще падне със счупена глава, или ще бъде хвърлен на късове в реката.

— Синко — рече тихичко Ламме, — той ще ни хвърли във водата.

— Нека те хвърли — рече Уленшпигел.

— Дебелия го е страх — думаха струпаните работници.

Без да слиза от магарето, Ламме се обърна към тях и ги изгледа ядно, но те почнаха да му дюдюкат.

— Да вървим на кораба — каза Ламме. — Ще видят те дали се страхувам.

При тия думи отново му издюдюкаха и Уленшпигел каза:

— Да вървим на кораба.

Те слязоха от магаретата си, хвърлиха поводите на момченцето, което започна да милва приятелски магаретата и ги заведе на едно място, дето имаше тръни.

След това Уленшпигел взе канджата, каза на Ламме да влезе в лодката, насочи я към кораба и по едно въже се качи на него след изпотения и лъхтящ Ламме.

Когато стъпи на палубата, Уленшпигел се наведе уж да завърже обувките си и каза няколко думи на собственика на кораба, който се усмихна и погледна Ламме. След това мъжът изсипа върху него хиляди хули, нарече го хаймана, шишко до престъпно затлъстяване, тъмничарска стока, лакома свиня и му каза:

— Кит грамаден, колко бъчви рибено масло ще пуснеш, когато те заколят?

Изведнъж, без да му отговори, Ламме се хвърли върху него като бесен вол, събори го, удари го с все сила, но не му причини голяма болка, защото от дебелината ръцете му бяха слаби. Мъжът, макар да се преструваше, че се съпротивява, го остави да прави, каквото си иска, а Уленшпигел думаше:

— Тоя вагабонтин ще плати черпнята.

Мъжете, жените и работниците, които гледаха от брега борбата, думаха:

— Кой би допуснал, че тоя шишко е толкова буен!

И ръкопляскаха, докато Ламме удряше като луд. А собственикът на кораба гледаше само да запази лицето си. Изведнъж видяха как Ламме натисна с коляно гърдите на Силния Петър и с едната си ръка стискаше гърлото му, а другата бе дигнал, за да го удари.

— Искай милост — викаше той побеснял — или ще те изхвърля през дъските на твоята каца.

Мъжът се изкашля, за да покаже, че не може да говори, и направи с ръка знак за милост.

Тогава видяха как Ламме вдигна великодушно врага си, а той, щом се изправи, обърна гръб на зрителите и се изплези на Уленшпигел, който прихна да се смее, виждайки как Ламме гордо клати перото на шапката си и крачи тържествено по кораба.

А мъжете, жените, момичетата и момчетата на брега ръкопляскаха, колкото можеха по-силно, и викаха:

— Да живее победителят на Силния Петър! Той е човек от желязо. Видяхте ли как го натупа с юмруци и как с един удар на главата го простря по гръб? Сега ще се почерпят, за да се помирят. Силния Петър излиза от трюма с вино и наденици.

Действително Силния Петър излезе с два потира и голяма кана бяло вино от областта на Мьоза. Ламме и той сключиха мир. Ламме, преизпълнен от радост поради победата си, поради виното и надениците, го попита, сочейки един железен комин, който бълваше черен гъст дим, какви фрикасета приготовлява той в трюма.

— Бойни гозби — отговори Силния Петър и се усмихна.

Множеството работници, жени и деца се пръснаха, за да се върнат на работа или в къщи, и скоро от уста на уста се понесе мълвата, че един дебел човек, яхнал магаре и придружен от един слабичък поклонник, също така яхнал магаре, бил по-силен от Самсон и че не бива да го закачат.

Ламме пиеше и гледаше победоносно собственика на кораба. Неочаквано корабопритежателят каза:

— На вашите магарета им е отегчително там на брега.

И като приближи кораба до брега, той слезе на земята, хвана едно от магаретата за предните и задните крака, понесе го, както Исус е носил агнето, и го сложи върху палубата на кораба. Сетне пренесе и второто по същия начин, без да се задъха, и каза:

— Да пием!

Момченцето скочи на палубата.

И те пиха. Слисаният Ламме не можеше вече да разбере дали той, роденият в Дамме, бе победил тоя силен човек, и се решаваше да го поглежда само скришом без победоносен вид, страхувайки се да не му хрумне да го грабне както магаретата и да го хвърли в Мьоза от ял, че е бил надвит.

Ала собственикът на кораба го покани, усмихнат, да пият още веднъж и Ламме се успокои и отново го погледна със самоувереността на победител.

А собственикът на кораба и Уленшпигел се смееха.

През това време двете магарета, уплашени, че се намират върху дъски, а не върху земя, бяха навели глави, свили уши и от страх не смееха да пият. Собственикът на кораба им донесе по една мяра овес, с който хранеше конете, влачещи кораба, и който купуваше сам, за да не би конярите да го излъжат в цената.

Когато видяха овеса, магаретата измърмориха по една молитва, поглеждайки печално палубата, тъй като не смееха от страх да не се плъзнат да мръднат копита.

Тогава собственикът на кораба каза на Ламме и на Уленшпигел:

— Да отидем в готварницата.

— Бойна готварница — рече обезпокоен Ламме.

— Бойна готварница, но ти можеш да слезеш без страх, победителю.

— Аз не се страхувам и тръгвам с тебе — рече Ламме.

Момченцето отиде на кормилото.

Когато слизаха, видяха навсякъде чували със зърнени храни, с бакла, грах, моркови и други зеленчуци.

После собственикът на кораба отвори вратата на една малка ковачница и им каза:

— Тъй като сте мъже с храбри сърца и познавате подсвиркването на чучулигата, птичката на свободните хора, както и бойния зов на петела, а така също и рева на магарето, тоя кротък труженик, аз ще ви покажа моята бойна готварница. Такава малка ковачница ще намерите в повечето кораби по Мьоза. Никой не може да се усъмни, защото тя служи да се поправят железните части на корабите; но не всички имат такива хубави зеленчуци, които имам аз в тия долапи.

И той махна няколко камъка, които покриваха дъното на трюма, вдигна две-три дъски, измъкна отдолу цяла връзка цеви за аркебузи, взе я като перце и я сложи пак на мястото й. После им показа железа за копия, за алебарди, за саби, торбички с куршуми и с барут.

— Да живее Голтака! — рече той. — Тук са баклата и сосовете, прикладите са — овнешките бутове, салатите са — железните остриета за алебарди, а тия цеви за аркебузи са волски джолани за супата на свободата. Да живее Голтака! Де трябва да занеса тия продукти? — попита той Уленшпигел.

Уленшпигел отговори:

— В Пимег, дето ще пристигнеш с още по-натоварен кораб, и то с истински зеленчуци, донесени ти от селяните, които ще вземеш в Етсен, в Стефансверт и в Рюрмонд. Те също така ще подсвирнат като чучулига, птичката на свободните хора, а ти ще отговориш с бойния зов на петел. Ще отидеш при доктор Понтус, който живее близо до Ньове Ваал; ще му кажеш, че си пристигнал в града със зеленчуци, но че се боиш от сушата. Докато селяните отидат на пазара да продават зеленчуците, които няма да се купуват, защото продавачите ще искат прекалено скъпо, той ще ти каже какво ще правиш с оръжието. Предполагам все пак, че ще ти нареди да минеш през Ваал, Мьоза или Рейн, където съвсем не е безопасно; там ще размениш зеленчука срещу мрежи за риболов; те ще бъдат за продан, та да можеш да се движиш заедно с риболовните кораби от Харлинген, дето мнозина моряци знаят песента на чучулигата, да продължиш по брега край Ваден, да стигнеш до Лауер Зее, да размениш риболовните мрежи срещу желязо и олово, да преоблечеш в носии от Маркен, от Влиланд или от Амланд селяните, които водиш, да прекараш известно време по бреговете, като ловиш и осоляваш рибата, която ще пазиш и няма да продаваш, защото редно е прясното да бъде за пиене, а соленото — за времето на война.

— Значи, да пием — рече собственикът на кораба.

И се качиха на палубата.

Но Ламме, изпълнен с тъга, рече неочаквано:

— Господине, във вашата ковачница имате такъв хубав тих огън, че може да се свари най-вкусна гозба от месо със зеленчуци. Гърлото ми е ожадняло за супа.

— Аз ще го освежа — рече мъжът.

И след малко му донесе тлъста супа, в която беше врял и голям резен солена шунка.

Ламме сръбна няколко лъжици и му каза:

— Гърлото ми се обелва, езикът ми гори: това не е месо със зеленчук.

— Каза се вече: за пиене — прясно, за воюване — солено — рече Уленшпигел.

А собственикът на кораба напълни потирите и рече:

— Пия за чучулигата, птичка на свободата!

Уленшпигел каза:

— Пия за петела, който тръби за война.

Ламме рече:

— Пия за жена си; нека моята многообична не изпитва никога жажда.

— Ще стигнеш през Северно море в Емден — каза Уленшпигел на собственика на кораба. — Емден е едно от нашите убежища.

— Морето е широко — каза собственикът на кораба.

— Широко за сражение — каза Уленшпигел.

— Бог е с нас — каза собственикът на кораба.

— Та кой е против нас? — рече Уленшпигел.

— Кога тръгвате? — попита собственикът на кораба.

— Веднага — отговори Уленшпигел.

— Добър път и попътен вятър. Ето ви барут и куршуми.

Той ги целуна, взе като агнета магаретата на раменете си и преведе двамата мъже.

Уленшпигел и Ламме яхнаха магаретата и тръгнаха за Лиеж.

— Синко — каза Ламме, когато караха из пътя, — как тоя толкова силен мъж се остави да го натупам тъй жестоко?

— За туй — рече Уленшпигел, — за да може, дето отидем сега, страхът да предшествува твоето пристигане. Той е много по-добра стража от двадесет ландскнехти. Кой би посмял отсега нататък да нападне могъщия победител Ламме? Ламме, несравнимият бик, който с един удар на главата си събори на земята, пред очите на всички, Стерке Пир, Силния Петър, който носи магаретата като агнета и дига с едното си рамо цяла кола бъчви с бира! Сега всеки вече те познава, ти си страшният Ламме, Ламме непобедимият, и аз вървя в сянката на твоята закрила. Всеки, който ни види из пътя, ще те познае, никой не ще се реши да те погледне накриво и пред вид голямата смелост на хората ти ще бъдеш посрещан из целия свой път само със сваляне на шапка, с поздравления, почести и уважения, предизвикани от силата на твоя страшен юмрук.

— Хубаво приказваш, синко — рече Ламме и се изправи на седлото.

— И казвам истината — отвърна Уленшпигел. — Виждаш ли тия любопитни лица в първите къщи на това село? Сочат с пръст страхотния победител Ламме. Виждаш ли тия хора, които те гледат със завист, и тия жалки страхопъзльовци, които ти свалят шапка? Отговори на поздрава им, Ламме миличък, не пренебрегвай слабодушния прост народ. Виж, децата знаят името ти и го повтарят с боязън.

И Ламме минаваше гордо, раздавайки поздрави наляво и надясно като цар. И вестта за неговата храброст го придружаваше от селище на селище, от град на град, чак до Лиеж, Шокие, Ланьовил, Везен и Намюр, които те заобиколиха поради тримата проповедници.

Така те пътуваха дълго по бреговете на големи и малки реки и канали. И навсякъде на песента на чучулигата отговаряше песента на петела. И навсякъде лееха, ковяха и лъскаха оръжие за свободата и то тръгваше на кораби край бреговете.

И при градските бариери то минаваше незабелязано, пъхнато в бъчви, в сандъци и кошници.

И винаги имаше добри хора, които го приемаха и скриваха на сигурни места заедно с барута и куршумите до часа на божието възмездие.

И пътуващият с Уленшпигел Ламме, предхождан навсякъде от славата си на победител, започна сам да вярва, че е много силен, стана горд и войнствен и си пусна брада. И Уленшпигел го нарече Ламме Лъва.

Ала Ламме не можа да постоянствува по-дълго от четири дни в това си намерение, тъй като растящите косми го сърбяха. И той обръсна победоносното си лице и то отново се появи пред Уленшпигел кръгло и пълно като слънце, запалено от огъня на хубавата храна.

Така стигнаха те в Стокем.