Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La légende et les aventures héroiques, joyeuses et gloriesuses d’Ulenspiegel et de Lamme Goedzak au pays de Flandre et Ailleurs, 1867 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Константин Константинов, 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Шарл дьо Костер. Тил Уленшпигел
Белгийска. Второ издание
ДИ „Народна култура“, София, 1976
Редактор: Иван Колев
Коректор: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова
История
- —Добавяне
XII
Близо до Майборг Клаас трябваше да мине през една горичка; пътем магарето ядеше тръни; Уленшпигел хвърляше шапката си по пеперудите и веднага я хващаше, без да слиза от магарето. Клаас ядеше резен хляб и смяташе да го намокри в най-близката кръчма. Той чу в далечината някаква камбана и глъчка от много хора, които говорят едновременно.
— Това са някакви поклонници — рече той — и сигурно не са малко. Дръж се добре на магарето, синко, за да не те съборят. Я да идем да видим. Хайде, муленце, по-бързо.
И магаренцето запрепуска.
Когато излизаха от гората, те се смъкнаха към едно плато, заградено откъм западния му стръмен склон с река. На източния му склон се издигаше малък параклис, на покрива на който имаше статуя на Богородица, а при нозете й — два малки изваяни бика. На стъпалата на параклиса се бе изправил един отшелник, който се смееше високо и биеше камбаната, а около него петдесетина въоръжени слуги, всеки със запалена свещ в ръка, свинари, звънари, барабанчици, тръбачи, флейтисти, гайдари и цяла дружина весели другари, които държаха в ръце тенекиени кутии, пълни с железарии; но сега всички мълчаха.
Пет хиляди, а може би и повече поклонници вървяха в гъсти редици по седмина, с шлемове на главите, носеха прясно отрязани зелени тояги. Щом пристигнаха нови, също тъй с шлемове и с тояги, и те с голяма врява се нареждаха зад другите. След това минаваха в редица по седем пред параклиса, за да им благославят тоягите, получаваха от слугите по една свещ и срещу това плащаха по половин флорин на отшелника.
И тяхното шествие беше толкова дълго, че докато свещите на първите изгаряха с фитила, на последните насмалко не угасваха поради многото лой.
И тъй Клаас, Уленшпигел и магарето гледаха смаяни голямото разнообразие от кореми — широки, високи, дълги, шилести, горди, твърди или увиснали отпуснато на естествените си подпорки. И всички поклонници бяха с шлемове.
Някои от тия шлемове като че идеха от Троя и приличаха на фригийски шапчици[1] или пък бяха окичени с кичури от червени конски косми; други носеха шлемове с разперени крила, макар че каквито бяха бузести и шишкави, нямаха представа как се лети; най-отдире вървяха ония, които имаха на главите си салати[2], но тях дори охлювите не биха погледнали, понеже бяха опърпани.
Ала повечето носеха толкова стари и ръждясали шлемове, сякаш бяха от времето на Гамбривиус[3], краля на Фландрия и на бирата, който е живял деветстотин години преди нашия спасител и е носел на главата си вместо шапка кана за бира, за да не би, ако случайно няма чаша, да не може да пие.
Изведнъж зазвъняха, запищяха загърмяха, заудряха, зашумяха, задумкаха, затракаха камбани, гайди, флейти, барабани и железа.
Тая дандания беше сякаш знак за поклонниците: те се обърнаха, застанаха в редици по седем, един срещу друг, почнаха да се предизвикват взаимно, като бутаха в лицата си пламтящите свещи.
Това причини силна кихавица. И зелените тояги се развъртяха и започнаха взаимно да се пердашат — с крака, с глави, с токове, с каквото можеха. Някои се хвърляха срещу противниците си като овни, нахлупили до рамене шлемовете си, и без да виждат, втурваха се напред против седмина разярени поклонници, които ги посрещаха безмилостно.
Други, плачльовци и пъзльовци, се оплакваха от ударите, но докато мълвяха своите жални молитви, две редици от биещи се седморки се нахвърляха светкавично отгоре им, събаряха на земята клетите ревльовци и минаваха отгоре им немилостиво.
А отшелникът се смееше.
Други седморки, струпани като гроздове, се изтърколваха от стръмнината на високата равнина в реката и там пак продължаваха да се бият, без да спре яростта им.
А отшелникът се смееше.
Които бяха останали горе, си избиваха очите и зъбите, скубеха си косите и късаха дрехите и панталоните си.
А отшелникът се смееше и думаше:
— Смелост, драги, който знае да се бие, знае още по-добре да люби. Хубавиците обичат юнаците! Богородице Риндбисбелска, ей тука може да се види кой е истински мъж.
През това време Клаас се беше приближил до отшелника, а Уленшпигел със смях и викове ръкопляскаше на биещите се.
— Отче — рече Клаас, — какво престъпление са извършили тия клети хорица, че са принудени да се бият тъй жестоко?
Но отшелникът не го чу и продължи да вика.
— Мързеливци! Загубихте смелост. Ако юмруците ви са уморени, краката не ви ли държат? Слава богу, ако е за бягане, краката на някои от вас са като на зайците. Кой изкарва искри от кремъка? Огнивото, с което удрят кремъка. Кое може да съживи мъжката сила на старите хора, ако не едно хубаво пердашене, посолено с мъжка ярост?
При тия думи богомолците продължиха да се бият с шлемове, с ръце и крака. Беше страхотна бъркотия, дете дори и Аргус[4] със стоте си очи не би могъл да види нищо друго освен прах и крайчеца на някой шлем.
Изведнъж отшелникът удари камбаната. Флейтите, барабаните, тръбите, гайдите, свирките и железата спряха. Това беше сигнал за мир.
Поклонниците прибраха ранените. Между тях имаше мнозина с изплезени, подути от гняв езици. Но езиците си влязоха сами там, дето им е мястото. Най-мъчното беше да се свалят шлемовете на ония, които ги бяха нахлузили чак до раменете си и клатеха глави, но не можеха да ги свалят, също както зелени сливи не падат, ако раздрусаш клона.
Отшелникът им каза:
— Сега нека всеки прочете молитвата „Ave“[5] и всички се върнете при булките си. След девет месеца в околността ще има толкова новородени деца, колкото юнаци е имало днес в битката.
И отшелникът запя „Ave“ и всички запяха заедно с него. А камбаната биеше.
После отшелникът ги благослови в името на риндбнебелската Богородица и каза:
— Вървете си с мир!
Те си тръгнаха с викове, блъсканици и песни чак до Майборг. Всички жени, стари и млади, ги чакаха на къщните прагове и те влязоха в домовете си като войници в превзет с пристъп град.
Камбаните на Майборг биеха с все сила; хлапетата свиркаха, викаха и свиреха на rommel-pot.
Кани, потири, канчета, чаши, бутилки, шишета звънтяха чудодейно. И потоци вино се изливаха в гърлата.
Докато се чуваше тоя звънтеж, а вятърът носеше от време на време до слуха на Клаас песни на мъже, жени и деца, той пак се обърна към отшелника и го запита какво небесно благоволение смятат, че са получили тия хорица чрез това тежко изпитание.
Отшелникът отговори със смях:
— Виждаш ли над покрива на параклиса двете скулптурни фигури на биковете? Те са поставени там в памет на чудото, извършено от свети Мартин, който превърнал два вола в бикове и ги накарал да се бият с рогата си. След това той им търкал муцуните един час и нещо с една свещ и с една зелена тояга.
Знаейки за чудото, аз се снабдих с папско писмо, за което платих скъпо на негово светейшество, и се установих тук.
Оттогава всички кашлящи старчета и шишкави мъже в Майборг и околностите съгласно проповедите ми смятат, че след като са се били здравата със свещта, което значи миропомазване, и с тоягата, което значи сила, ще измолят благоволението на Богородица. Жените изпращат тук своите стари мъже. Децата, които се раждат след това поклонничество, са буйни, смели, свирепи, пъргави и стават много добри войници.
Изведнъж отшелникът каза на Клаас:
— Познаваш ли ме?
— Да — отговори Клаас. — Ти си брат ми Йос.
— Аз съм — отговори отшелникът, — но кое е това човече, което ми се криви?
— Племенникът ти — рече Клаас.
— Каква е според тебе разликата между мен и императора Карл?
— Голяма — отговори Клаас.
— Малка — отвърна Йос, — и двамата вършим едно и също нещо: той кара хората да се избиват взаимно, а аз само да се бият — и всичко това за наша полза и удоволствие.
След това той ги заведе в скита си и там те ядоха и пиха единадесет дни непрекъснато.