Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (124) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XVIII

Духаше лют вятър. Слънцето, което изгря ясно като младост, се помрачи като старец. Заваля дъжд с град.

Когато дъждът престана, Уленшпигел се поизтърси и каза:

— Небето изпива толкова много пари, че от време на време трябва да се облекчава.

Нов дъжд, с още по-силен град се изсипа върху двамата спътници. Ламме пъшкаше:

— Добре ни бяха изкъпали, защо трябваше да ни плакнат отново?

Слънцето отново се показа и те тръгнаха пак весели, яхнали магаретата.

За трети път заваля и удари такава унищожителна градушка, че окастри сухите клонки на дървесата като с нож.

Ламме каза:

— О, да имахме подслон! Клетата ми жена! Де сте вие — приятен огън, сладки целувки и тлъсти супи?

И дебелият човек заплака.

Но Уленшпигел каза:

— Ние се оплакваме, ала не сме ли самите ние причина за нашите беди? Вали ни дъждът, но тоя дъжд през декември ще роди през май детелина. И кравите ще мучат от доволство. Ние сме без подслон, но защо не се оженим? Искам да кажа — аз за малката Нел, толкова хубава и добра, тя би ми сготвила сега чудесно говеждо, задушено с бакла. Ние сме жадни, макар че ни залива вода, но защо не сме станали работници с определен занаят? Ония, които са вече майстори, имат в зимниците си пълни бурета бира.

Пепелта на Клаас удари сърцето му, небето се проясни, слънцето блесна и Уленшпигел каза:

— Господарю слънце, благодарим ти, че ни стопли гърбовете; пепел на Клаас, ти ни стопли сърцето и ни казваш, че са благословени ония, които скитат за освобождението на бащинията.

— Гладен съм — рече Ламме.