Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (122) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XVI

Той имаше право, дадено и от краля, и от херцога, да носи каквото ще оръжие. Взе своята хубава аркебуза, патрони и сух барут, после си метна една къса дрипава наметка, една парцалива куртка и гащи, каквито носеха испанците, сложи шапчицата с развято перо, взе сабята си и напусна войската близо до френската граница, като тръгна към Маастрихт.

Качулати мушитрънчета, предвестници на студа, хвърчаха около къщите и търсеха подслон. На третия ден заваля сняг.

Из пътя доста често Уленшпигел трябваше да покажа пътния си лист. Пускаха го да мине. Той тръгна към Лиеж.

Скоро навлезе в широка равнина; силен вятър шибаше лицето му с вихрушки от сняг. Пред себе си той виждаше разстланата побеляла равнина и снежните вихрушки, подгонени от бурята. Три вълка тръгнаха след него, но той свали единия с аркебузата си, а другите се хвърлиха върху ранения и отидоха в гората, като отнесоха по един къс от трупа.

Спасил се по тоя начин и оглеждайки полето, дали няма да види друга глутница, съзря на края на равнината някакви фигури, прилични на сиви изваяния, които се движеха сред вихрушките, а зад тях черни очертания на конни войници. Той се качи на едно дърво. Вятърът довя до него далечни степания. „Може би това са поклонници — помисли си той, — облечени в бели дрехи; едва съзирам телата им върху белината на снега.“ След това той различи голи хора, които тичаха, а двамина райтери в черни брони, яхнали едри бойни коне, караха със силни удари от камшик това нещастно стадо. Той напълни аркебузата си. Между клетниците съгледа младежи, голи старци, треперещи, измръзнали, превити, които тичаха, за да избягнат камшика на двамата войника; а те — топло облечени, зачервени от ракия и от хубава храна — се забавляваха, като шибаха голите хора, за да ги накарат да тичат по-бързо.

Уленшпигел каза: „Пепел на Клаас, аз ще отмъщавам за тебе.“ И с куршум право в лицето уби единия от райтерите и той падна на коня си. Другият не разбра отде бе дошъл тоя неочакван куршум и се уплаши. Той помисли, че в гората има скрит неприятел и реши да избяга, като вземе и коня на приятеля си. Хвана повода на коня, слезе, за да съблече мъртвеца, но друг куршум го удари в шията и той падна както първият райтер.

Голите хора помислиха, че някой небесен ангел, добър стрелец с аркебуза, им иде на помощ и паднаха на колене. Тогава Уленшпигел слезе от дървото и някои от групата, които като него бяха служили в армията на принца, го познаха. Те му казаха:

— Уленшпигел, ние сме от Франция и ни пращат в това жалко състояние в Маастрихт, дето е херцогът, за да ни накажат там като разбунтувани пленници, защото не можем да платим откупа: ние бяхме предварително осъдени да бъдем мъчени и обезглавявани или да гребем като крадци и мошеници в галерите на краля.

Уленшпигел даде наметката си на най-стария от групата и отговори:

— Елате, аз ще ви заведа до Мезиер. Но преди това трябва да съблечем двамата войника и да вземем конете им.

Куртките, гащите, ботушите, шапките и броните на войниците бяха разпределени между най-слабите и болните и Уленшпигел им каза:

— Да отидем в гората, там не духа, въздухът е по-мек. Тичайте, братя!

Неочаквано един падна и рече:

— Умирам от глад, измръзнал съм и отивам при господа да свидетелствувам, че папата е антихристът на земята.

И умря. И другите решиха да го вземат, за да го погребат по християнски.

Когато тръгнаха по широкия път, съзряха един селянин, който караше покрита с платнище каруца. Като видя голите хора, той ги съжали и им каза да се качат в каруцата. Там имаше сено за постилка и празни чували за завивка. Те се стоплиха и благодариха на бога. Уленшпигел яздеше край каруцата единия от конете на райтерите и водеше другия.

В Мезиер слязоха: дадоха им по една хубава супа, бира, хляб, сирене, а на старците и на жените — месо. Подслониха ги, облякоха ги и ги въоръжиха отново за сметка на общината. И всички прегръщаха и благославяха Уленшпигел, а той с радост приемаше това.

Той продаде конете на двамата райтери за четиридесет и осем флорина и даде тридесет на французите.

Когато тръгна самичък, каза си: „Вървя сред опустошения, кръв и сълзи, а не намирам нищо. Без друго дяволите са ме излъгали. Де е Ламме? Де е Нел? Де са Седмината?“

И пепелта на Клаас отново удари гърдите му.

И той чу някакъв глас, който каза като въздишка:

„В смърт, опустошения и сълзи търси!“

И продължи да върви.