Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (117) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XI

Преди да мине Мьоза, Мълчаливия ту напредваше, ту се връщаше в околностите на Лиеж, за да обърка бдителността на херцога.

Уленшпигел, верен на войнишкия си дълг, действуваше сръчно със своята аркебуза^[1] и беше цял нащрек.

По онова време в лагера дойдоха фламандски и брабански благородници, които живееха добре със знатните лица и офицерите от свитата на Мълчаливия.

Скоро в лагера се образуваха две партии, които непрекъснато се караха помежду си. Едните казваха: „Принцът е предател“; другите отговаряха, че обвинителите лъжат на провала и че те ще ги накарат да млъкнат. Недоверието помежду им растеше като маслено петно. Стигна се до схватки между групи от шест, осем и дванадесет души, които се биеха с всички оръжия на двубоя, дори и с аркебузи.

Един ден, привлечен от шума, принцът дойде и мина между враждуващите. Един куршум отнесе сабята му. Той спря битката и мина през целия лагер, за да го видят и да не могат да кажат: „Умря Мълчаливия — край на войната!“

На следния ден, към полунощ, при мъгливо време, тъкмо когато се канеше да излезе от една къща, дето бе пял фламандски любовни песни на една валонска мома, Уленшпигел чу откъм портата на съседната къщица трикратно грачене на гарван. Друго грачене — три пъти по три — отвърна в далечината. Един селяк се появи на прага на къщицата. Уленшпигел чу стъпки по пътя.

Двама души, приказвайки си по испански, дойдоха при селяка и той ги запита също на испански:

— Какво свършихте?

— Добра работа — казаха те, — лъгахме в полза на краля. Благодарение на нас офицерите и войниците са недоверчиви и думат помежду си: „Принцът се бунтува срещу краля само от долна амбиция; той очаква, че ще се уплашат от него и че ще получи като залог за мир градове и владения; за петстотин хиляди флорини той ще изостави храбрите благородници, които се сражават за страната. Херцогът му предложил пълна амнистия и му обещал клетвено да върне имотите нему и на всичките висши военачалници, ако отново се подчинят на краля. Орански ще преговаря с него сам.“

Верните на Мълчаливия ни отговаряха: „Предложенията на херцога са предателски капан, но помнейки Егмонт и Хоорн, той няма да се хване в него. Те знаят добре, че когато кардинал Гранвел бил в Рим, по време на залавянето на графовете, казал: Хванали две кротушки, а оставят щуката; ще рече, нищо не са хванали, щом Мълчаливия още не е хванат.“

— Голямо ли е разцеплението в лагера? — попита селякът.

— Голямо е — казаха те. — И всеки ден се увеличава.

— Де са писмата?

Влязоха в къщицата, дето имаше запален фенер. Като надничаше през едно малко прозорче, Уленшпигел видя как разпечатаха две писма и се радваха, като ги четяха, пиха медовина и най-сетне излязоха, като казаха на селянина по испански:

— Разцепи ли се лагерът, хванат е Орански. То ще бъде хубава лимонада^[2].

— Тия — каза си Уленшпигел — не бива да живеят.

Те тръгнаха в гъстата мъгла. Уленшпигел видя, че селякът им донесе фенер, който те взеха.

Тъй като светлината на фенера често се закриваше от черна сянка, той предположи, че вървят един след друг.

Той напълни аркебуза си и гръмна срещу черната сянка. После видя, че фенерът се сниши и издигна няколко пъти и реши, че щом единият е паднал, другият иска да види каква е раната му. Той отново напълни аркебуза. Сега фенерът тръгна сам бързо и разлюляно по посока на лагера; Уленшпигел отново гръмна. Фенерът се разлюля, после падна, угасна и настана мрак.

Той се затича към лагера и видя коменданта с тълпа войскари, възбудени от гърмежите на аркебуза. Когато ги наближи, Уленшпигел им каза:

— Аз съм ловецът, идете да приберете дивеча.

— Весел фламандецо — каза комендантът, — ти си знаел да разговаряш и по друг начин, не само с езика.

— Думите на езика са вятър — отговори Уленшпигел; — а думите на куршума остават в телата на предателите. Елате с мене.

Те тръгнаха с фенери и той ги заведе до мястото, дето бяха паднали двамината. Действително видяха ги прострени на земята: единият беше умрял, другият береше душа, сложил ръка на гърдите си, дето с последно усилие бе смачкал едно писмо.

Взеха телата, по дрехите личеше, че са тела на благородници и заедно с фенерите отидоха при принца, като прекъснаха съвещанието му с Фридрих дьо Холенхаузен, с хесенския маркграф и с други благородници.

Следвани от ландскнехти и райтери в зелени и жълти куртки, те спряха пред палатката на Мълчаливия и почнаха да викат, за да ги приеме.

Той излезе. Тогава Уленшпигел, който видя, че комендантът се изкашля, преди да почне да го обвинява, го изпревари и каза:

— Ваша светлост, вместо гарвани убих двама предатели — благородници от вашата свита.

И след това разказа всичко, което бе видял, чул и направил.

Мълчаливия не промълви дума. Двата трупа бяха претърсени пред него — Вилхелм Орански Мълчаливия, и пред другите — Фридрих Холенхаузен, хасенския маркграф, Дитрих дьо Сооненберг, граф Албер дьо Насау, граф Хоогстретен, Антоан дьо Лален, управител на Малин, войскарите и Ламме Гудзак, коремът на когото трепереше. В убитите благородници бяха намерени писма, подпечатани от Гранвел и Ноаркарм, с които им се нареждаше да сеят раздори в свитата на принца, за да отслабят силите му, да го принудят да отстъпи и да го предадат на херцога, за да бъде обезглавен, както бе заслужил. „Трябва — се казваше в писмата — да се действува хитро и със заобикалки, та във войската да остане впечатление, че Мълчаливия е сключил вече за своя лична изгода специално споразумение с херцога. Тогава началниците и войниците ще възнегодуват и ще го хванат. В отплата за това всекиму от тях ще бъде платено чрез чек до Фюгер^[3] в Анверс по петстотин дуката; те ще получат още по хиляда, щом пристигнат в Зеландия очакваните от Испания четиристотин хиляди.“

Пред тоя разкрит заговор принцът, без да каже дума, се обърна към благородниците, началниците и войниците, между които мнозина го подозираха, и посочи мълчаливо двата трупа, като с това искаше да ги укори за тяхното недоверие. Всички бурно възкликнаха:

— Да живее Орански! Орански е верен на родината!

От презрение те искаха да хвърлят труповете на кучетата, но Мълчаливия каза:

— На кучетата трябва да се хвърлят не труповете, а слабостта на духа, която кара хората да се съмняват и в най-чистите намерения.

А началниците и войниците извикаха:

— Да живее принцът! Да живее Орански, приятелят на отечеството!

И гласовете им бяха като гръмотевица, която заплашва несправедливостта.

И принцът посочи труповете и каза:

— Погребете ги по християнски.

— Ами аз? — каза Уленшпигел. — Какво ще стане с моя предан скелет? Ако съм сторил нещо лошо, бийте ме, ако съм действувал добре — възнаградете ме.

Тогава Мълчаливия каза:

— Тоя стрелец ще изтърпи в мое присъствие петдесет удара от суровица, защото е убил без заповед и против всяка дисциплина двама благородници. Той ще получи също така тридесет флорина, задето е гледал и слушал добре.

— Ваша светлост — отговори Уленшпигел, — ако ми дадат предварително тридесетте флорина, аз ще понеса търпеливо ударите от суровицата.

— Да, да — изхленчи Ламме Гудзак, — дайте му тридесет флорина и той ще понесе търпеливо останалото.

— Освен това — рече Уленшпигел, — тъй като душата ми е чиста, нямам нужда нито да ме мият с дъбови, нито да ме плакнат с дрянови тояги.

— Да — изхленчи пак Ламме Гудзак, — Уленшпигел няма нужда ни да го мият, ни да го изплакват. Душата му е чиста. Не го мийте, уважаеми господа, не го мийте.

Дадоха на Уленшпигел тридесетте флорина и комендантът заповяда на помощник-палача да се занимае с него.

— Вижте, уважаеми господа — рече Ламме, — колко жален е изразът на лицето му. Моят приятел Уленшпигел никак не обича тоягата.

— Аз обичам — отвърна Уленшпигел — видя лиетнат ясен, който се извишава към слънцето със своята естествена зеленина; но смъртно мразя тия грозни тояги, които още изпускат мъзга, окастрени, безлистни и без клонки. Тъй страшни на вид и тъй жестоки.

— Готов ли си? — попита комендантът.

— Готов ли? — повтори Уленшпигел. — За какво готов? Да ме бият ли? Не, съвсем не съм и не искам да бъда, господин помощник-палач. Вашата брада е червеникава и видът ви е страшен; но сигурен съм, че вие имате меко сърце и съвсем не бихте желали да пребиете един сиромах като мене. Трябва да ви кажа, че аз не обичам нито да върша, нито да гледам такива неща; защото гърбът на един християнин е свещен храм, който също като гърдите покрива дробовете, чрез които ние дишаме божия въздух. Какви люти угризения ще ви измъчват, ако някой жесток удар с тояга ме направи на парчета.

— Побързай — рече помощникът.

— Ваша светлост — обърна се Уленшпигел към принца, — няма защо да се бърза, повярвайте; най-напред тоягата трябва да се изсуши, защото казват, че когато суровиците се забият в живо месо, вливат в него смъртоносна отрова. Би ли искал ваша светлост да умра от тая грозна смърт? Ваша светлост, моят гръб е на ваше разположение, за да ви служи вярно; заповядайте да го удрят с пръчки, да го шибат с камшик; но ако не искате да ме видите мъртъв, отменете, моля ви, боя със суровиците.

— Принце, помилвайте го — казаха едновременно Хоогстретен и Дитрих дьо Сооненберг. Другите се усмихнаха съчувствено.

Ламме също така каза:

— Ваша светлост, ваша светлост, помилвайте го — суровицата е жива отрова.

Тогава принцът каза:

— Помилвам го.

Уленшпигел скочи няколко пъти във въздуха, тупна по корема Ламме и като го завъртя в танц, каза му:

— Славославяй заедно с мене негова светлост, който ме спаси от суровицата.

И Ламме се опита да танцува, но коремът му пречеше. А Уленшпигел му плати яденето и пиенето.