Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (116) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La légende et les aventures héroiques, joyeuses et gloriesuses d’Ulenspiegel et de Lamme Goedzak au pays de Flandre et Ailleurs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik(2010)
Допълнителна корекция
moosehead(2010)

Издание:

Шарл дьо Костер. Тил Уленшпигел

Белгийска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1976

Редактор: Иван Колев

Коректор: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

История

  1. —Добавяне

X

Вървейки през валонската земя, Уленшпигел разбра, че принцът не можеше да се надява тук на никаква помощ; така той стигна близо до град Буйон.

Той видя, че по пътя постепенно се появяват гърбави хора от различна възраст, пол и положение. Всички носеха големи молитвени броеници и набожно прехвърляха зърната им.

И молитвите им бяха като квакане на жаби в някое блато през топла вечер.

Имаше гърбави майки, които носеха гърбави деца, докато други деца, също такива, се държаха за роклите им. Гърбави имаше по хълмовете, имаше и из полята. И Уленшпигел виждаше навсякъде техните мършави очертания на ясното небе.

Той отиде при едного от тях и му каза:

— Къде отиват всички тия злочести мъже, жени и деца?

Човекът отговори:

— Отиваме на гроба на свети Рьомакл, за да го помолим да ни даде онова, което сърцата ни желаят — да махне от гърба ни това унизително бреме.

Уленшпигел отвърна:

— Дали свети Рьомакл може да ми даде това, което моето сърце желае — да махне от гърба на бедните общини кървавия херцог, който им тежи като оловна гърбица?

— Не е в негова власт да махва гърбиците, които са за наказание — отговори поклонникът.

— А махвал ли е други? — попита Уленшпигел.

— Да, ако гърбиците са скорошни. Стане ли такова чудо, целият град празнува и пирува. И всеки поклонник дава една сребърна монета, а често и златен флорин на щастливия излекуван, който става светец поради излекуването си и молитвите му за другите биват чути от господа.

Уленшпигел каза:

— А защо богатият свети Рьомакл иска като някой противен аптекар да му плащат за изцеряването?

— Нечестив пешеходецо, той наказва ония, които го хулят! — отговори поклонникът, като раздруса ядосано гърбицата си.

— Ох — изстена Уленшпигел.

Преви се и падна под едно дърво.

Поклонникът го погледна и рече:

— Когато свети Рьомакл порази някого, поразява го здравата.

Уленшпигел преви гръб и изстена, като се чешеше:

— Преславни светецо, смили се! Това е възмездието. Усещам между раменете си люта болка. Ох! Ай! Прости ми, свети Рьомакл. Иди си, поклоннико, иди си, остави ме тук сам като отцеубиец да плача и да се разкайвам!

Но поклонникът бе избягал вече до Големия площад на Буйон, дето се бяха събрали всички гърбави.

Там, треперещ от страх и с пресеклив глас, той им каза:

— Срещнах един поклонник… строен като топола… поклонник… хулеше светеца… на гърба му гърбица… гърбица, която страшно боли!

Като чуха това, поклонниците нададоха хиляди радостни възклицания:

— Свети Рьомакл, щом можеш да наказваш с гърбици, можеш и да ги махаш. Махни нашите гърбици, свети Рьомакл!

В това време Уленшпигел си беше отишъл от дървото. Минавайки през безлюдното предградие, гой видя над ниската порта на една кръчма разлюлени върху един прът два свински мехура, закачени така, за да се знае, че сега е панаирът на надениците, panch Kermis, както казват в Брабан.

Уленшпигел свали един мехур, взе от земята костите на един калкан, поряза се, пусна кръвта в мехура, наду го, завърза го, сложи го на гърба си, а отгоре му тури рибената кост. Нагласен така, с извит гръб, клатеща се глава и разтреперани нозе, също като гърбав старец, той отиде на площада.

Поклонникът, който го бе видял, когато падна, го съзря и извика:

— Ето го богохулника!

И го посочи с пръст. И всички изтичаха да видят нещастника.

Уленшпигел клатеше жално глава.

— Ах! — рече той. — Аз не заслужавам нито милост, нито съжаление; убийте ме като бясно куче.

А гърбавите потриваха ръце и думаха:

— Още един наш побратим.

Уленшпигел процеди през зъби:

— Скъпо ще ми платите това, зли хора — но се преструваше, че понася търпеливо всичко и каза: — Няма нито да ям, нито да пия, дори ако гърбицата ми се втвърди от това, докато свети Рьомакл не ме изцери така, както ме и наказа.

Мълвата за чудото стигна до старшия свещеник и той излезе от църквата. Беше едър, шишкав и величествен. Дигнал глава, той разцепи като кораб морето на гърбавите.

Посочиха му Уленшпигел; той му каза:

— Тебе ли, клетнико, порази бичът на свети Рьомакл?

— Да, ваше преподобие — отговори Уленшпигел, — тъкмо мене, неговия смирен поклонник, който го моли, ако желае, да излекува прясната ми гърбица.

Свещеникът долови в тия думи някаква хитрина и каза:

— Я да пипна гърбицата.

— Пипнете, ваше преподобие — отговори Уленшпигел.

Свещеникът опипа и каза:

— Тя е съвсем скорошна и влажна. Но аз се надявам, че свети Рьомакл ще прояви милостта си. Ела с мене.

Уленшпигел последва свещеника и влезе в църквата. Гърбавите вървяха подире му и викаха:

— Ето го прокълнатия! Ето го богохулника! Колко тежи прясната ти гърбица? Ще направиш ли от нея торба, за да събираш нари? През целия си живот се подиграваше с нас, че си бил строен; сега е наш ред. Слава на свети Рьомакл!

Без да промълви дума, навел глава и следвайки свещеника, Уленшпигел влезе в един малък параклис, дето имаше гробница, цялата от мрамор, покрита с голяма плоча, също мраморна. Между гробницата и стената на параклиса нямаше място дори колкото една голяма педя. Тълпата гърбави поклонници, нанизани един след друг, минаваха между стената и плочата на гробницата, с която мълчаливо търкаха гърбиците си. Те се надяваха, че по тоя начин ще бъдат изцерени. И ония, които търкаха гърбиците си, не искаха да сторят място на другите, които още не бяха ги натъркали и се биеха помежду си, но поради светото място това ставаше безшумно и ударите се нанасяха скритом, подло, както правят гърбавите.

Свещеникът каза на Уленшпигел да се качи върху плочата, за да могат всички поклонници да го виждат добре. Уленшпигел отговори:

— Няма да мога сам.

Свещеникът му помогна, изправи се до него и му заповяда да коленичи. Уленшпигел коленичи и остана така, с наведена глава.

Тогава свещеникът, който се бе съсредоточил, започна проповед със звънлив глас:

— Синове и братя во Христе, вие виждате в нозете ми най-големия нечестивец, негодник и богохулник, когото свети Рьомакл е поразявал досега с гнева си.

Уленшпигел се удари в гърдите и каза:

— Confiteor[1].

— По-рано — продължи свещеникът — той беше прав като дръжката на алебарда и се хвалеше с това. Вижте го сега, гърбав и превит под удара на небесното проклятие.

— Confiteor, избави ме от гърбицата — каза Уленшпигел.

— Да — продължи старшият свещеник, — да, велики светецо, свети Рьомакл, който от деня на славната си смърт извърши досега тридесет и девет чудеса, махни от раменете му това бреме. За да можем да те славословим на вечни времена, in soecula soeculanim. И нека настъпи мир на земята за смирените гърбави.

И гърбавите подеха в хор:

— Да, да, мир на земята за смирените гърбави: да спрат гърбиците, да се прекратят обезобразяванията, да изчезнат униженията. Махни гърбиците ни, свети Рьомакл!

Свещеникът заповяда на Уленшпигел да слезе и да потърка гърбицата си в края на плочата. Уленшпигел направи това, като все повтаряше: „Меа culpa, confiteor, махни гърбицата ми.“ И я търкаше така, че всички присъствуващи добре да видят.

А те почнаха да викат:

— Виждате ли, гърбицата се смалява! Виждате ли, тя спада! Тя ще се стопи вдясно. Не, тя ще влезе в гърдите; гърбиците не се стопяват, те слизат във вътрешностите, отдето излизат. — Не, те се връщат в стомаха и там служат за храна осемдесет дни. — Това е подаръкът на светеца за изцерените гърбави. — А къде отиват старите гърбици?

Изведнъж всички гърбави изкрещяха силно, защото Уленшпигел се натисна силно о ръба на плочата и проби гърбицата си. Всичката кръв, която беше вътре, потече на едри капки по куртката му и по плочите, а той се изправи, разпери ръце и извика:

— Отървах се!

И всички гърбави закрещяха едновременно:

— Свети Рьомакл го благослови, той е милостив към него, а към нас — жесток. — Светецо, избави ни от гърбиците! — Аз ще ти дам едно теле. — Аз — седем овци. — Аз — лова си за цяла година. — Аз — шест свински бута. — Аз давам къщицата си на църквата. — Избави ни от гърбиците, свети Рьомакл!

И гледаха Уленшпигел със завист и почит. Един от тях поиска да го пипне под куртката, но старшият свещеник му каза:

— Там има рана, която не бива да се излага на светлина.

— Аз ще се моля за вас — рече Уленшпигел.

— Да, поклоннико — казаха едновременно всички поклонници, — да, господине, който сега сте пак строен, ние се подигравахме с вас, простете ни, не знаехме какво правим. Христос прости от кръста, простете ни и вие.

— Прощавам ви — рече благосклонно Уленшпигел.

— Хайде — казаха те, — вземете тоя патар, приемете тоя флорин, позволете ни да дадем на ваша стройност тоя реал, да предложим това крузадо, да сложим в ръцете ви тия каролуси.

— Скрийте каролусите си — каза им тихо Уленшпигел, — нека лявата ви ръка да не знае какво дава дясната.

Той каза това, за да чуе свещеникът, който гледаше алчно парите на гърбавите, без да може да види златни ли са или сребърни.

— Бог ще ви отплати на вас, удостоения с благодат — казаха гърбавите на Уленшпигел.

И той приемаше гордо техните дарения като човек, с когото е станало чудо.

Само скъперниците търкаха гърбиците си о гробницата, без да промълвят дума.

Вечерта Уленшпигел отиде в една кръчма и хубаво си погуля.

Преди да си легне, сети се, старшият свещеник сигурно ще му поиска дял от плячката, ако не и цялата, и затова преброи печалбата си и видя, че има повече злато, отколкото сребро, защото имаше не по-малко от триста каролуса. Той съзря в една саксия изсъхнало лаврово дръвче, хвана го за листата, издърпа го заедно с пръстта и сложи отдолу жълтиците. А по масата разхвърля всички половин флорини, патари и патакони.

Свещеникът дойде в кръчмата и се качи при Уленшпигел.

Като го видя, Уленшпигел му каза:

— Ваше преподобие, какво искате от мене нищожния?

— Искам само това, което е добро за тебе, сине — отговори свещеникът.

— Ах — въздъхна Уленшпигел, — да не би това добро, което е тук, на масата?

— Да, това — отвърна свещеникът.

И като протегна ръката си, прибра от масата всичкото сребро и го сложи в една торба, приготвена за тази цел.

И тъй като Уленшпигел хленчеше престорено, той му даде един флорин.

И му поиска инструментите, с които бе извършено чудото.

Уленшпигел му показа рибената кост и мехура.

Духовникът ги взе, а Уленшпигел се оплакваше и го молеше да му даде повече пари, като казваше, че пътят от Буйон до Дамме е дълъг за него, клетия пешеходец, и че сигурно ще умре от глад.

Свещеникът си отиде, без да каже дума.

Когато остана сам, Уленшпигел заспа с поглед към лавровото дръвче. На заранта, още призори, той прибра плячката си, напусна Буйон, отиде в лагера на Мълчаливия, даде му парите и разказа случката, като обясни, че това е най-сигурният начин да се налага военна контрибуция на неприятеля.

И принцът му даде десет флорина.

А рибената кост беше заключена в кристално ковчеже, поставено при разпятието в главния олтар на буйонската катедрала.

И всеки в града знае, че онова, което е поставено до кръста, е гърбицата на изцерения богохулник.

Бележки

[1] Признавам се.