Пол Андерсън
Дяволски свят (8)

8.

Телефонът съобщи:

— Сър, основният обект на разследването се е обадил в офиса на Мендез и настоява незабавно да бъде приет от него.

— Точно както очаквах — отбеляза със задоволство Едуард Гарвър, — и точно когато очаквах. — Той издаде челюстта си напред. — Давай, тогава, прехвърли го към мен.

Беше нисък човек с оредяваща коса над сплескано като на мопс лице, но под строгата сива туника раменете му изглеждаха необикновено широки. Офисното оборудване не само го заобикаляше, както би било при един обикновен изпълнител или бюрократ, а някак оставяше впечатлението, че го охранява. На бюрото му нямаше никакви лични вещи — той никога не се беше женил, — но по стените имаше много снимки, които Гарвър често активираше и които бяха запечатали ръкостисканията му с поредица от премиери на Соларната общност, с президенти на Лунната федерация и с други високопоставени лица.

Думите му достигаха по кабел до един компютър, който слушаше и се подчиняваше. Препратеният през електронни нива сигнал се преобразуваше в мазеров лъч и се препращаше от един трансмитер, кацнал високо над Селенополис върху хребета на кратера Коперник. Улавяше го сателит на естествения сателит на Земята и го предаваше на север, над гола, изгаряна от слънцето пустош, докато не го засечеше един предавател на Платон^[1]. Според кодирания адрес на получателя, той биваше насочван към друг компютър, с което веригата се затваряше. Тъй като тази луна е оживено място с тежки изисквания към комуникациите, целият процес отнемаше няколко милисекунди.

Широка физиономия с мустаци и козя брадичка, обградена от накъдрена грива, която беше модна преди няколко поколения, се появи на телефонния екран на Гарвър. Малките проницателни очички, разположени близко до огромен закривен нос, се разшириха.

— Шарка и зараза! — възкликна Никълъс Ван Рийн. — Търсех Ернандо Мендез, полицейския началник на Луноград. Ти пък откъде се взе? Нямаш ли къде да си вреш носа в столицата?

— В столицата съм… все още — каза Гарвър. — Дадох нареждане всяко твое обаждане до него да бъде прехвърляно директно към мен.

Ван Рийн стана червеникавокафяв.

— Ти ли им нареди да арестуват моя Адзел, пуяк такъв?

— Никой честен полицейски служител не би оставил подобен опасен престъпник да се разхожда на свобода.

— Кой си ти, че да го наричаш престъпник? — разпеняви се Ван Рийн. — В Адзел има повече от млякото на човешката доброта, да, при това с дебел каймак, отколкото ти имаш в промитата, синкава, кисела суроватка, дето едвам капе от цицките ти, дяволите да те вземат!

Директорът на Федералния център за сигурност и прилагане на закона обузда гнева си.

— Мери си приказките — изръмжа той. — Самият ти си загазил сериозно.

— Точно от загазване се измъкнахме ние. Самозащита. Пък и това си беше местна разправия, така че въобще не ти влиза в работата. — Ван Рийн се опита да изобрази почитание. — Върнахме се, кацнахме с моята яхта, двамата с Адзел, след като той приключи. Тъкмо се канехме да излетим като стрели с гарванови пера към началник Мендез и да подадем оплакване. Но какво стана? Него го окошариха! Изведоха го от космодрума под стража! По чие нареждане?

— По мое — отговори Гарвър. — И, ако трябва да бъда честен, доста се постарах да включа и тебе в заповедта, Свободен. — Той замълча, преди да добави, колкото може по-спокойно: — А много скоро може и да получа необходимото за тази цел. Тръгвам за Луноград и лично ще ръководя разследването по този случай. Смятай се за предупреден. Не напускай територията на Федерацията. Ако го направиш, службата ми ще го приеме като косвено доказателство, достатъчно да оправдае ареста ти. Може и да не успеем да те екстрадираме от Земята или където там отидеш, но ще се опитаме. И ще поставим под възбрана цялата тукашна собственост на твоята компания, до последната бутилка с водка. А на твоя Адзел ще му се наложи да излежи страшно дълга присъда за коригиране на поведението, каквото и да направиш ти, Свободен. Както и на съучастниците му, ако дръзнат да се върнат достатъчно близко.

Гласът му бе набрал инерция, докато говореше. Същото се отнасяше и до чувствата му. Знаеше, че се държи непредпазливо, дори глупаво, но сега, когато най-после беше извоювал малка победа, трупаният с години гняв го бе завладял изцяло. Безсилен да направи друго, той се наведе напред и изрече в стакато:

— Отдавна чакам тази възможност. От години я чакам. Наблюдавах ви, теб и твоите другарчета плутократи от Полесотехническата лига, как се подигравате с правителството — интригантствате, давате подкупи, използвате принуда, корумпирате, заобикаляте всеки неудобен закон, сключвате тайни сделки помежду си, изграждате свои частни икономически системи, водите частните си войни, държите се като барони в една империя, която законно не съществува, но която си играе с цели цивилизации, превръща цели светове в свои васали… и възражда феодализма и капитализма в най-пещерния им вид! Тази „свобода“, с която се хвалите, която под ваше давление бе вписана в самата ни Конституция, не е нищо друго, освен едно разрешително. Разрешително да се съгрешава, да се играе комар, да се затъва в пороци… а Лигата предоставя средствата за това, и то срещу огромна печалба! Не мога да направя нищо за лудориите ви извън Общността. Нито някъде другаде, признавам, освен на Луна. Но все пак е някакво начало. Ако успея да подложа крак на Лигата тук, във Федерацията, значи ще умра спокоен. Ще съм положил крайъгълния камък на едно почтено общество. И ти, Ван Рийн, си началото на началото. Най-после отиде твърде далеч. Вярвам, че сега вече те спипах!

Той се облегна задъхан назад.

Търговецът го гледаше невъзмутимо. Преспокойно извади една кутийка за емфие, вдиша, кихна и се покапа по дантеленото жабо на ризата. Най-накрая, спокоен като средокеанско мъртво вълнение, предхождащо цунами, той избоботи:

— Хубаво. Кажи ми къде според теб съм сгрешил. В Светото писание се казва, че грешният човек е склонен да греши. Може би ще успеем да определим чия е грешката.

Гарвър се беше успокоил.

— Добре — каза той. — Не виждам защо да не си доставя удоволствието да ти кажа лично онова, което и сам би могъл да разбереш. Винаги съм държал под наблюдение дейността на Лигата с перманентното нареждане да ми бъде съобщавано всичко необичайно. Преди по-малко от седмица Адзел и другото извънземно в екипа — да, Чий Лан от Синтия — поискаха да се издаде съдебно нареждане срещу информационните брокери от „Серендипити, Инк.“. Казаха, че техният капитан, Дейвид Фолкейн, е държан затворник под въздействието на промиващи мозъка наркотици в алпийския замък, където живеят партньорите от СИ. Естествено, беше им отказано. Вярно е, че онези от СИ са доста мистериозни типове. Но, огън да ви гори, нали именно вие, капиталистите, превърнахте личния си живот във фетиш, както и правото на поверителност в бизнес делата си? А СИ е единственият член на Лигата, срещу когото не може да се каже нищо. Единственото, което правят — мирно и законно, — е да действат като клирингова къща за информация и съвети. Но искането на твоите хора ме заинтригува. Като ви знам какви сте вие, корсарите, реших, че не след дълго нещата ще загрубеят. Предупредих партньорите и ги посъветвах да ми се обадят лично при първия знак за неприятности. Предложих им охрана, но те казаха, че защитните им системи били безупречни. — Гарвър стисна челюсти. — Още една от злините, които ни докарахте вие от Лигата. Самозащита, моля ви се! Но след като законът казва, че човек има право да държи и използва оръжие в рамките на частната си собственост… — Той въздъхна. — Трябва да призная, че СИ никога не са се отказвали от законните си привилегии.

— Те разказаха ли ти своя вариант за историята с Фолкейн? — попита Ван Рийн.

— Да. Всъщност, аз лично разговарях с него по телефона. Той обясни, че искал да се ожени за Свободна Белданиел и да работи за компанията й. О, да, може и да е бил дрогиран. Не познавам нормалния му маниер на поведение. Нито ме интересува. Защото беше много по-вероятно ти просто да искаш да си го грабнеш обратно, преди да е издал мръсните ти тайни на новите си приятелчета. И така. — Гарвър сплете пръсти под брадичката си и се ухили. — Днес, преди около три часа, Свободен Ким ми позвъни от офиса на СИ. Свободна Белданиел току-що му се беше обадила. Някакъв уоденит в космическа броня, очевидно Адзел, се появил пред замъка и настоявал да се види с Фолкейн. Когато това му било отказано, той си пробил насилствено път и в момента вилнеел из замъка. Инструктирах началник Мендез да изпрати група за борба с безредиците. Той каза, че вече бил зает да потушава друга безредица — или побой, най-малкото — между твои хора, Ван Рийн, в един от твоите бардаци. И не ми разправяй, че е съвпадение!

— Обаче си беше точно такова — възрази Ван Рийн. — Питай ги. Лоши момчета. Ще им трия аз сол на главите.

— И ще им бутнеш дебела премия, щом излязат от затвора.

— Е, за да ги утеша, може би. Трийсет дни за нарушение на обществения ред ги правят толкова тъжни, че старото ми сърце се трогва… Но, продължавай, директоре. Та какво направи ти после?

Гарвър посиня.

— Следващото, което ми се наложи да направя, бе да анулирам едно абсолютно безпочвено съдебно разпореждане. Някой от твоите съдии държанки, предполагам? Няма значение, просто още нещо, с което ще се занимая по-нататък. Процедурите ми отнеха цял час. След това вече бях в състояние да изпратя няколко души от луноградското ми подразделение. Те пристигнали твърде късно. Адзел вече се бил добрал до Фолкейн. Белята била сторена. — Той за пореден път обузда гнева си и продължи с горчиво самообладание: — Да изброявам ли различните й аспекти? Частните, но законни, патрули на СИ се приближавали с гравитационните си лодки към кулата, където бил Адзел. После се появил един кораб. Трябва да е бил тежковъоръжен космически кораб, действащ в предварително планирана координация с него. Та той свалил лодките, разрушил кулата и си заминал. Фолкейн липсва. Също и отдавнашната му дружка Чий Лан. Както и корабът, който обикновено използват — излетял от космодрума в Луноград няколко стандартни дни по-рано. Мисля, ще се съгласиш, че заключението е очебийно. Но незнайно как, Адзел не е избягал с тях. Сигурно ти се е обадил по радиото да го прибереш, както си и направил, и да го докараш обратно. От това следва, че и ти си взел пряко участие в операцията, Ван Рийн. Знам каква глутница от адвокати храниш, затова искам да събера още малко доказателства, преди да те арестувам. Но ще ги намеря. И ще го направя.

— По какви обвинения? — безизразно попита другият мъж.

— Като за начало, по онези, повдигнати от „Серендипити“, със съдействието на Свободна Белданиел и прислугата в замъка в качеството им на очевидци. Заплаха. Тежка телесна повреда. Навлизане в частна собственост. Повреда на имущество в големи размери. Отвличане. Убийство.

— Опа, по-полека! Адзел ми каза какво е станало. Може и да е поступал малко онези слуги и охраната, но той е будист и много внимава да не убива никого. Установката на кулата, по която е стрелял на влизане, е била от стандартния тип с дистанционно управление.

— Но патрулните лодки не са били. Половин дузина едноместни лодки, унищожени от енергийни лъчи. Е, пилотите, както и останалата част от обслужващия персонал на замъка, са нехуманоиди, наемници без гражданство. Но все пак са били разумни същества. Смъртта им, причинена по време на незаконно нахлуване, е убийство. Съучастниците имат равна вина. Така стигаме до обвиненията в конспирация и…

— Няма значение — прекъсна го Ван Рийн. — Стана ми ясно, че май не ни харесваш много. Кога пристигаш?

— Ще тръгна веднага, щом уредя нещата си тук. След няколко часа. — Гарвър отново оголи зъби в подобие на усмивка. — Освен ако не решиш да направиш официално самопризнание още сега. Хем ще ни спестиш усилията, хем може да получиш и по-лека присъда.

— Не, не. Нямам какво да признавам. Това е една ужасна грешка. Обърнал си ситуацията нагоре с краката. Адзел е добричък като бебче, с изключение на някои познати ми бебета, които ти взимат акъла с беснотията си. А аз съм един беден, самотен и стар дебеланко, който не ще нищо друго, освен ей толкоз печалбица, колкото да не свърши като товар за социалните служби.

— Млъкни — каза Гарвър и посегна да прекъсне връзката.

— Чакай! — извика Ван Рийн. — Казвам ти, всичко си объркал. Виждам, че трябва да те светна как стоят нещата, защото от сърце се старая да бъда добър християнин, който обича ближния си, и няма да те оставя да се пльоснеш на грозната си мутра и да станеш за посмешище, макар да го заслужаваш. Ще ида да говоря с Адзел и със „Серендипити“, преди ти да пристигнеш и може би ще оправя миш-маша, който така глупашки си забъркал.

Един мускул подскочи в ъгъла на устата на Гарвър.

— Предупреждавам те — изсъска той, — ако прибегнеш до заплахи, подкупи, изнудване…

— Наричаш ме как ли не — обиди се Ван Рийн. — Поставяш под съмнение морала ми. Не ща да ти слушам неджентълменските приказки. Приятен ден, омекнал мозък такъв. — Екранът примигна.

 

 

Тъй като Луна беше център на космическия трафик, навлизащ в Слънчевата система, затворите на градовете, членове на Федерацията, бяха приспособими към нуждите на голям брой видове. Педантичното чувство за справедливост на Адзел го заставяше да признае, че по отношение на осветлението, температурата, влажността и притеглянето, в килията си се чувстваше по-добре, отколкото в стандартната земна среда. Но той нямаше нищо против последната. Имаше против храната тук — лепкава помия, приготвена според измислена рецепта в някой тъпашки справочник, който претендира да знае от какво се нуждаят уоденитите. Още повече го мъчеше тясното пространство, което не му позволяваше да си протегне опашката, да не говорим за някакво раздвижване или упражнения.

Работата беше там, че представители на неговата раса рядко се срещаха извън родната им планета. Повечето бяха примитивни ловци. Когато разбираемо нервното отделение полицаи го доведе тук, надзирателят само дето не се задави. „Аллах акбар! Трябва да настаним тая кръстоска между кентавър и крокодил? И всички големи килии вече са пълни, заради проклетата конференция по научна фантастика…“

Ето защо, часове по-късно, Адзел посрещна с облекчение образа на сержанта, който се появи на фоноекрана и каза:

— Вашият, ъъ, законов представител е тук. Иска среща. Съгласен ли сте?

— Несъмнено. Крайно време беше! С което не искам да ви обидя, сержант — побърза да добави затворникът. — Вашето учреждение се отнесе коректно към мен и аз съзнавам, че сте обвързан с дълга си така, както с Колелото на кармата. — На свой ред сержантът побърза да прехвърли връзката.

Образът на Ван Рийн примижа срещу сиянието, предадено едно към едно от екрана на телефона. Адзел беше изненадан.

— Но… но аз очаквах адвокат — запъна се той.

— Нямаме време за кълцачи на логика — отвърна шефът му. — Сами ще си накълцаме логиката, да, ще си я съдерем и съшием. Най-важното — дръж си голямата уста здраво затворена. И дума да не си продумал. Даже че си невинен няма да твърдиш. Не си задължен от закона да казваш каквото и да било на когото и да било. Като толкова искат да знаят, нека си пратят копоите да душат насам-натам.

— Но какво да правя в тази кучешка колибка? — възрази Адзел.

— Ще седиш. Ще дебелееш. За моя сметка. А аз ще търча наоколо и ще си потя уморените стари крака. Знаеш ли — патетично заяви Ван Рийн, — че повече от час и едно питие не съм изпил? А по всичко изглежда, че ще си пропусна и обяда, който за днес щеше да бъде лимфьордски стриди и пълнени раци ала…

Адзел подскочи. Люспите му се блъснаха в твърдите стени.

— Но аз не трябва да съм тук! — извика той. — Моите доказателства…

Ван Рийн извърши удивителния за човешко същество подвиг да го надвика:

— Млъкни! Казах да си затваряш устата! Тишина! — После заговори с нормален тон. — Знам, че линията би трябвало да е сигурна, но Гарвър като нищо може да ни подслушва. Ще си запазим козовете за малко по-късно и ще ги изиграем последни. Разбираш ли?

— Ха — кухо изрече Адзел.

— Имаш нужното усамотение да си медитираш и първокласна възможност да се упражняваш в аскетизъм. Направо ти завиждам. Ще ми се и аз да имах времето да се отдам на святост като тебе в момента. Имай търпение. Ще ида да си поприказвам с хората от „Серендипити“. Айде, чао. — Лицето на Ван Рийн се стопи от екрана.

Адзел дълго клеча неподвижен.

„Но доказателствата бяха у мен!“ — зашеметен разсъждаваше той. „Направих онези снимки, взех проби от телесните течности на Дейвид в замъка… точно както ми беше казано… доказателства, че наистина е бил подложен на мозъчно промиване. Дадох материалите на Стария Ник, когато ми ги поиска, малко преди да кацнем. Реших, че той най-добре ще знае как да ги използва. Защото те със сигурност биха оправдали нахлуването ми в замъка. Тази цивилизация изпитва ужас от нарушаването на личната територия. Но той — водачът, на когото вярвах — въобще не е споменал за тях!“

Когато Чий Лан и оздравелият Фолкейн се върнат, те ще могат да дадат показания, разбира се. Без материалните доказателства на Адзел, показанията им може и да нямат необходимата тежест, дори ако са взети под хипноза. Имаше много начини да излъжеш, докато си под влиянието на наркотиците и електроимпулсите, които следователите имат законното право да използват върху доброволци — имунизация или предварително наизустяване, например.

В най-добрия случай, положението щеше да си остане трудно. Кой би си затворил очите пред факта, че интелигентни същества са били убити при незаконно нападение? (Макар Адзел да го мъчеха повече угризения преди всяка битка в сравнение със средностатистическия скитник из днешните кипящи от напрежение граници на познатата вселена, точно за този инцидент по принцип не съжаляваше особено. Частната война все пак си беше война, вид конфликт, който обикновено намираше своето оправдание. Спасяването на приятел от отвратителна съдба като тази беше по-важно и приоритетно от живота на няколко врели и кипели професионални войници, които защитават похитителите на въпросния приятел. Работата бе там обаче, че законът на Общността не признаваше частните войни.) Но съществуваше голяма вероятност властите да бъдат достатъчно удовлетворени, така че да освободят, или да осъдят и после да помилват нападателите.

В случай че им се предоставят доказателствата за мозъчно промиване. И в случай че Чий и Фолкейн се върнат да разкажат историята си. Което може и да не стане. Неизвестните работодатели на шпионите от „Серендипити“ може да ги открият и премахнат, преди те да са научили истината. „Защо Ван Рийн не ме пусна да отида с тях?“ — ядосваше се Адзел. „Защо, защо, защо?“

Сами по себе си, доказателствата биха го извадили от затвора срещу гаранция. Защото щяха да докажат, че нападението му, макар и незаконно, поне не е било проява на безпричинен бандитизъм. Щяха също да унищожат „Серендипити“ като унищожат доверието, от което зависеше организацията — при това за нула време.

Вместо това Ван Рийн задържаше доказателствата. Даже отиде да се пазари с похитителите на Фолкейн.

Стените сякаш го притискаха отвсякъде. Адзел произхождаше от раса на рейнджъри. В космическия кораб може и да бе тясно, но отвън блещукаха звездите. Тук имаше само стени.

„О, просторните прерии на Затлак, земетръсният тропот на копита, вятърът, който свири от планините, призрачно сини над широкия хоризонт! След мръкване — огньовете под сипващата се зора; старите песни, старите танци, старото родство, което тече по-дълбоко от самата кръв. Домът е свобода. Кораби, далечни пътешествия, планети и смях. Свободата е домът. Ще ме спазари ли като роб в сделката си?“

„Ще му позволя ли да ме спазари?“