Пол Андерсън
Дяволски свят (7)

7.

Адзел се спря пред шлюза.

— Ще внимаваш, нали? — попита той.

Чий настръхна.

— Ти си за притеснение — да се разхождаш наоколо без придружител. Пази си гърба, гигантски празноглавец такъв. — Тя примигна. — Плъхове и хлебарки! Нещо ми влезе в окото. Тръгвай — стига си ми се мотал в краката.

Адзел затвори маската на скафандъра си. Облечен в космическа ризница, едва успяваше да се вмести в камерата. Трябваше да почака, докато се изравни налягането, преди да нагласи екипировката на гърба си. Тя включваше и едно малко въртящо се оръдие.

„Как да е“ се плъзна покрай него, ниско и бавно над назъбената пустош. Маскировъчната му окраска го правеше труднозабележим на фона на миш-маша от ослепителна обедна светлина и индигово-черни сенки. Когато премина хоризонта, се заиздига нагоре.

Адзел изчака търпеливо, докато смущенията в радиослушалките му не бяха нарушени от гласа на синтиянката:

— Здрасти, чуваш ли ме?

— Идеално — каза той. Гласът му се заблъска в стените на скафандъра. Усещаше габаритите на защитния костюм, който му осигуряваше защита, но и тежеше; усещаше зараждащите се миризми, механични и органични; температурата, която започваше да се покачва и го гъделичкаше под люспите.

— Добре. Лъчът ще те следва. Заех позиция на около сто и петдесет километра над теб. Засега не са ме засекли радарите. Може и въобще да не ме засекат. Имаме ли готовност, сър?

— Да. — Гласът на Ван Рийн, препредаден от един взет под наем мазер^[1] в Луноград, идваше сякаш от по-малко разстояние от този на Адзел. — Говорих с местния шеф на полицията. Той не подозира нищо. Пратих едни мои момчета да вдигнат малко врява и да им отвлекат вниманието. Осигурил съм и съдия, който е готов да издаде съдебно разпореждане, щом му кажа. Но не е от влиятелните съдии, макар да е скъп като хайвер от белуга, така че няма да може да задържа положението до безкрай. Набърка ли се лунната федерална полиция, ще си имаме неприятности. Ед Гарвър би си продал и душата, която няма, за да ни пъхне в затвора. Гледайте да сте бързи, все едно целувате усойница. А сега аз ще се кача на собствената си лодка, приятели, ще ви пална по една свещица в тамошното параклисче и ще се помоля на свети Дисмас, свети Никола и особено на свети Георги, да ги вземе дяволът всичките.

Адзел не се сдържа да не отбележи:

— Изучавайки земната култура, неведнъж се натъквах на последния персонаж. Но не реши ли самата Църква, още през далечния двайсети век, че той е митична фигура?

— Ба — високопарно изсумтя Ван Рийн. — Те нямат вяра. Щом ми трябва свестен светец с борбен дух, кой казва, че Бог не може да поправи миналото и да ми набави един?

После не остана нито време, нито дъх, нито мисъл за друго, освен за скоростта.

Адзел щеше да се придвижи по-бързо и лесно с гравитационна шейна или някакво подобно превозно средство. Но излъчването на двигателя щеше да го издаде. Пеша можеше да се приближи много повече, преди да го забележат. Изкачваше се с подскоци по алпийските склонове, прескачаше остри като бръснач хребети, спускаше се в проломи и се катереше по стръмните им стени, заобикаляше кратери и чукари. Сърцето му биеше бавно, дробовете му се трудеха неуморно в дълбок, постоянен ритъм. Възползваше се от склонността на масата си да го дърпа напред — по-голяма инерция в частта с по-ниско тегло, — както и естествения махов момент на краката си, за да се придвижва с цената на най-малко усилия. Случваше се да прескочи някое препятствие, като се издигаше в дъга и се приземяваше с удар, от който костите му започваха да вибрират. Доколкото беше възможно, се придържаше към сенките. Но всеки път, когато излезеше на слънце, горещината в камуфлажния му защитен костюм се покачваше безмилостно и по-бързо, отколкото символичната охлаждаща система смогваше да компенсира. Светлинните филтри не успяваха да предпазят напълно очите му от жестокия блясък на слънцето. Никой човек не би могъл да направи това, което правеше той — а и почти никой от представителите на познатите раси, освен децата на звезди, по-свирепи от Сол и на планети, по-големи от Земята.

На два пъти прикляка зад най-близкото прикритие, докато патрулните лодки се плъзгаха над него. След час си проправи път от сянка в сянка, заобикаляйки отдалеч един наблюдателен пост, чийто радар и въоръжение се очертаваха в скелетоподобна конструкция на фона на небето. И стигна до последното възвишение незабелязан.

Замъкът се издигаше в края на изкачващ се нагоре път — черни кули, увенчани с кубета като вещерски шапки, стърчаха над висока стена с назъбени бойници. Вече нямаше къде да се скрие и Адзел тръгна открито по пътеката. За миг космическата тишина се стовари върху му с такава сила, че едва не погълна пулса, дъха и звука от стъпките му. Сетне:

— Кой е там? Стой! — долетя по стандартната радиовълна.

— Посетител — отвърна Адзел, без да забавя крачка. — Идвам по спешен въпрос и настоятелно моля за достъп.

— Кой си ти? Как се озова тук? — Гласът беше на жена от човешката раса, със силен акцент и писклив от тревога. — Спри, ти казвам! Това е частна собственост. Достъпът е забранен.

— Покорно моля за извинение, но наистина се налага настойчиво да помоля за достъп.

— Връщай се. В края на пътя има къщичка. Можеш да се подслониш там и да ми кажеш, каквото имаш да казваш.

— Благодаря за любезното предложение. — Адзел продължи да върви напред. — Свободна… ъ-ъ… Белданиел, ако не се лъжа? Доколкото знам, вашите партньори в момента са в офисите си. Моля, поправете ме, ако греша.

— Връщай се, казах! — изкрещя тя. — Или ще открия огън! Имам това право. Беше предупреден.

— Всъщност, дошъл съм заради капитан Фолкейн. — Адзел продължаваше да напредва. Оставаше му съвсем малко до главния портал. Външният му шлюз стърчеше широк пред стената от плътно прилепнали каменни блокове. — Ако бихте била така добра да го информирате, че желая да разговарям с него, лично, ние бихме могли да проведем разговора си на открито. Позволете ми да се представя. Аз съм един от членовете на екипажа му. Следователно моето право над неговото внимание е приоритетно спрямо уединението на вашия дом. Но аз не желая да се натрапвам, ако не се налага, Свободна.

— Не си от екипажа му. Вече не. Той си подаде оставката. Сам говори с вас. Не иска да те вижда.

— С най-дълбоко съжаление и най-искрени извинения за неприятностите, които ви създавам, аз съм принуден да настоя за разговор лице в лице.

— Той… той не е тук. Ще го накарам да ти се обади по-късно.

— Тъй като е възможно да грешите относно местонахождението му, Свободна, навярно ще бъдете така добра да ми позволите да претърся обиталището ви?

— Не! Предупреждавам те за последен път! Спри веднага или ще бъдеш убит!

Адзел се подчини, но под ризницата мускулите му се стегнаха. Пръстите на лявата му ръка задвижиха контрола на оръдието. В дланта му лежеше миниатюрен телеекран, чиято мрежа следеше посоката на цевта. Дясната му ръка разхлаби бластера в кобура.

— Свободна — каза той, — насилието и принудата са нежелателни. Съзнавате ли колко уважение загубихте? Умолявам ви…

— Назад! — прекъсна го гласът, почти истеричен. — Давам ти десет секунди да се обърнеш и да тръгнеш обратно. Едно. Две…

— Боях се, че ще стане така — въздъхна Адзел. И скочи… напред. Оръдието му изстреля три насочени снаряда към главната порта. Изригна огън, разнесе се дим, захвърчаха шрапнели, зловещо беззвучни, с изключение на леката вибрация, разтресла земята под краката му.

Два енергийни лъча припламнаха към него от кулите, които обграждаха входа. Но той вече бе отскочил встрани. Оръдието му изтрещя отново. Едната установка падна сред свлачище от раздробени камъни. Дим и прах се завъртяха в облаци, скривайки го от другата. Докато се разнесат, той вече се намираше досами стената, извън обсега на оръжията.

Външният шлюз се бе продънил сред ивици изкривен метал.

— Влизам — съобщи той на Чий Лан и стреля в камерата. Един-единствен снаряд проби втората, не толкова масивна бариера. Нахлу поток от въздух и побеля моментално, когато влагата замръзна, после изчезна като мъгла, разнесена от жестокото слънце.

Вътре, вече неразсеяното осветление се стелеше на локвички в опустошеното преддверие. В сенките Адзел забеляза няколко картини и една грозна масивна статуя. В артистично отношение нямаха нищо общо с безбройните култури, с които се бе срещал по време на скитанията си. Не им обърна особено внимание. Кой ли път водеше към Дейвид сред този проклет лабиринт? Като огромна стоманена хрътка, той се хвърли да търси следи. Два коридора водеха в противоположни посоки. Но от единия се влизаше в празни помещения, а първите стаи в другия бяха обзаведени, макар и оскъдно. „Хм, строителите са планирали бъдещ прираст на населението. Но с кого или с какво?“ Той хукна по необитавания коридор. Не след дълго се натъкна на шлюз, който се бе затворил автоматично със спадането на налягането.

Свитата на Белданиел вероятно го чакаше от другата страна, облечени в скафандри и готови да го посрещнат с масивен преграден огън, веднага щом си пробие път. Самата тя без съмнение беше на телефона и информираше партньорите си в Луноград за нахлуването. С малко късмет и добър план Ван Рийн можеше да ангажира за кратко вниманието на полицията. А тя трябваше да бъде държана настрана, защото бе задължена да действа срещу агресора, в случая — Адзел. Каквото и да твърдеше той, полицаите нямаше да претършуват замъка, преди да е издадено необходимото съдебно нареждане. Дотогава, ако въобще получеха такова нареждане, бандата на „Серендипити“ щеше отдавна да е покрила следите си във връзка с Фолкейн.

Но и самата Белданиел можеше да се опита да го направи, ако Адзел продължаваше да се мотае. Уоденитът се върна в преддверието и свали работното си снаряжение. От другата страна на това помещение със сигурност имаше друго, принадлежащо към различен въздушен сектор. Макар и обезопасена срещу въздушен теч, вътрешната конструкция далеч не бе толкова масивна, колкото външната. Просто трябваше да се промъкне незабелязано. Разстла платно от пластмасова мехурчеста тъкан, стъпи в центъра му и залепи ръбовете за стената. Горелката му избумтя. Не след дълго проби дупка в стената и изчака, докато проникналият от другата страна въздух не изду докрай палатката от мехурчеста тъкан, която го обграждаше отвсякъде. След като довърши среза, той свали изрязания панел и прекрачи в един апартамент.

Беше обзаведен с потискаща аскетичност. Отдели секунда да отвори вратата на гардероба — да, женски дрехи — и да огледа една лавица с книги. Много от тях бяха с формат и символи, които не познаваше; други, на англик, представляваха текстове, описващи човешките институции в помощ на извънземни посетители. Бодхисатва! Що за произход имаха тия, все пак?

Той отвори лицевата си маска, махна една от слушалките и предпазливо подаде муцуната си в коридора. Дрънчене и тракане долитаха иззад един ъгъл, където би трябвало да се намира шлюзът. После някой заговори дрезгаво. Слугите още не си бяха затворили шлемовете… Произхождаха от няколко слабоцивилизовани планети и дори онези от тях, които не бяха професионална охрана, със сигурност бяха обучени как да си служат с модерни оръжия, наред с домакинската техника. Тих като котка в собствения си защитен костюм, Адзел тръгна в обратната посока.

Една стая, втора стая, нищо. „Презряно да е — да, току-виж съм стигнал дотам, че да кажа «проклето да е», — Дейвид трябва да е някъде наблизо… Почакай!“ Тренираният му в безкрайната пустош слух долови най-слабия възможен звук. Влезе в един будоар и активира външния му скенер.

По коридора мина жена, висока, в ежедневен костюм, енергична по суховат начин. Лицето й беше бледо и напрегнато, дишането — ускорено. Позна я, благодарение на информацията, дадена им от Ван Рийн. Теа Белданиел. Отмина нататък. Ако бе погледнала зад себе си, щеше да види четири и половина метров дракон да я следва на пръсти.

Стигна до една врата и я отвори широко. Адзел надникна иззад касата. Фолкейн седеше в стаята, отпуснат в шезстол. Жената тръгна бързо към него и го разтърси.

— Събуди се! — извика тя. — О, по-бързо!

— Ъ? А. Кой? — Фолкейн се размърда. Гласът му беше глух, изражението — празно.

— Ела с мен, скъпи. Трябва да се махаме от тук.

— Ъххх… — Фолкейн се изправи със залитане.

— Тръгвай, казах! — Тя го задърпа за ръката. Той й се подчини като сомнамбул. — Отиваме към космодрума. Ще ходим на, ъ, на кратко пътешествие, скъпи. Само трябва да потичаме малко!

Адзел разпозна симптомите. Наркотици за промиване на мозъка, да, при това в пълната им доза. Потапяш нещастника в сивкав сън, където той не е нищо друго, освен онова, което му заповядаш да бъде. Ако фокусираш енцефалодукторен лъч върху главата му и субзвукова радиовълна в средното ухо, упоеното му съзнание не може да се бори с генерираните по този начин импулси и той ще изпълни всичко, което му е казано, като изглежда и звучи почти нормално, стига да го водиш умело, макар в действителност да не е нищо повече от една марионетка. През останалото време просто си стои там, където си го зарязал за последно.

Ако всичко това продължи дълго, можеш да ремоделираш личността му като цяло.

Адзел се изправи в цял ръст на прага.

— Е, това вече е твърде много, по дяволите! — изрева той.

Теа Белданиел отскочи назад. Писъкът й изтъня, и още, и още. Фолкейн стоеше прегърбен.

Отговори й друг вик, някъде из лабиринта от коридори. „Моя грешка“, осъзна Адзел. „Вероятно неизбежна. Но охраната е призована, а те са по-добре въоръжени от мен. Трябва да бягаме, докато още можем.“

Въпреки това нарежданията на Ван Рийн бяха ясни и гръмовити: „Заснемаш нашия младеж, веднага, и взимаш проби от кръвта и слюнката, това най-напред. Или аз ще ги взема от теб, и то от не толкова приемливо място, да знаеш!“ На уоденита това му се струваше глупаво, при положение, че смъртта можеше да ги застигне всеки момент. Но старецът рядко издаваше подобни категорични заповеди и Адзел реши, че ще е най-добре да ги изпълни.

— Извинете ме, моля. — Опашката му изблъска встрани пищящата жена и я прикова внимателно, но твърдо към стената. Той сложи камерата си на масата, насочи я към Фолкейн, нагласи я на запис и я остави да си свърши работата, докато сам поработи със спринцовка и пипета върху плътта, която преди бе представлявала негов другар. (И отново щеше да бъде, в името на всичко свято, или по-добре да загинат още сега в честен бой!) Благодарение на непоклатимото му спокойствие, процедурата отне само няколко секунди. Адзел мушна епруветките с пробите в една кесия, прибра камерата и взе Фолкейн на ръце.

Когато излезе в коридора, го пресрещнаха половин дузина лакеи. Не можеше да отговори на стрелбата им и едновременно да брани човека със собственото си тяло. Така че си проби път, размахвайки покритата си с метална ризница опашка след себе си. Двама от противниците му отхвърчаха нагоре в различни варианти на акробатични салта. Куршуми свистяха из въздуха. Настана истински ад. Някои от изстрелите се спряха в бронята, други я пробиха — но не прекалено дълбоко, пък и тя се самовъзстановяваше, а той не беше лесен за убиване.

Никой не можеше да се мери със скоростта му надолу по коридора и нагоре по най-близката рампа. Но щяха да го последват. Нямаше да издържи дълго срещу гранати и портативни картечници. А незащитен, Фолкейн щеше да бъде разкъсан на парчета много преди него. Трябваше да се измъкнат от тази проклета дупка.

Нагоре, нагоре, нагоре! Стигна до една стая високо в кулата, гола и пълна с ехо, а от прозорците й се откриваше гледка към целия див лунен пейзаж. Белданиел, или някой друг, трябва да си е събрал ума и да е повикал патрулите, защото няколко лодки се приближаваха устремно към замъка. От това разстояние оръжията им изглеждаха тънки като молив, но бяха твърде неприятни при поглед отблизо. Адзел положи Фолкейн в ъгъла. Внимателно проби малка дупка в един от прозорците, колкото да провре предавателната антена на шлема си.

Тъй като радиото на Чий Лан вече прихващаше директно предавателя му, той разшири обхвата и увеличи мощността.

— Ало, ало. Адзел до кораба. Там ли си?

— Не. — Отговорът й беше наполовина подигравателен, наполовина сълзлив. — На Марс съм и поставям благотворително представление за „Плетящото и надзираващо гилотините общество на сладките малки стари дами“. Сега пък какво оплеска?

Адзел вече бе определил местонахождението им според външните снимки на замъка и непотвърдените данни на Ван Рийн.

— Двамата с Дейвид сме най-отгоре в кулата на Хъркащата красавица. Наистина са му промили мозъка. Смятам, че до пет минути ще ни атакуват откъм рампата. Или, ако решат да жертват тази част от сградата, флитерите им могат да я съборят за около три минути. Ще успееш ли да ни прибереш преди това?

— Вече съм на половината път, идиот такъв. Дръжте се!

— Ти няма да се качваш на борда, Адзел — намеси се Ван Рийн. — Оставаш навън, където и както се разбрахме, ясно?

— Ако е възможно — отсече Чий. — Млъквайте.

— На теб ще млъкна — тихо каза Ван Рийн. — А на Господ не още.

Адзел издърпа антената си и залепи запечатваща лепенка върху дупчицата. Съвсем малко въздух бе изтекъл навън. После се обърна към Фолкейн.

— Донесъл съм ти скафандър. Ще можеш ли да се напъхаш в него?

Замъглените очи срещнаха погледа му, без да го познаят. Адзел въздъхна. Нямаше време да облича безжизнено тяло. Откъм една спираловидна рампа долитаха варварски крясъци. Не можеше да използва оръдието си — в такова тясно пространство сътресението щеше да е опасно за незащитения Фолкейн. Врагът не страдаше от подобни ограничения. А патрулните лодки се приближаваха като разярени стършели.

И „Как да е“ изникна като гръм от ясно небе.

Космическият кораб бе построен за неприятности — и, ако се наложи, за война. А Чий Лан не страдаше и от грам деликатност. Засвяткаха мълнии и слънцето изчезна за миг. По планинския склон заваля дъжд от стопени патрулни лодки. Корабът спря, поддържан от гравитационни полета, съвсем близо до кулата. Можеше да се приближи и още повече, но това би изложило съществата вътре на силна радиация. Затова пък, с теглещи и напорни лъчи, той раздели стените.

Въздухът излетя с гръм. Адзел бе затворил собствената си маска. Стреля с бластера си надолу по рампата, за да постресне слугите, и грабна Фолкейн. Човекът още беше незащитен и бе изгубил съзнание. От ноздрите му се процеждаше кръв. Но краткото излагане на вакуум не е толкова опасно; дълбоководните гмуркачи са издържали и на по-големи декомпресии, без течностите в тях да възврат моментално. Адзел метна Фолкейн към един отворен шлюз и той веднага бе поет от насочен лъч и изтеглен във вътрешността на кораба. Клапанът се затвори с трясък след него. Адзел подскочи. Бе хванат на свой ред и прилепен към корпуса.

„Как да е“ се изтегли вертикално с опашката надолу и набра известна височина.

Разтърсен и шамаросан, замъкът, заедно с планинската верига, се завъртяха под тях, докато Адзел приемаше заповедите на Ван Рийн, предадени на Чий Лан:

— „… Ще го оставиш там, където ти казах. Моята яхта ще го прибере след пет минути и ще ни закара в Луноград. А ти продължавай с Фолкейн. Може и да е оглупял временно, но все ще успее да ти каже посоката.“

— Хей, чакайте малко! — възмути се синтиянката. — Преди нищо не казахте за такова нещо.

— Нямаше време за подробни планове, критикарка такава. Откъде можех да знам накъде ще се извъртят кръгостоятелствата? Предполагах, че ще стане, каквото стана, но можеше да стане и по-добре, а можеше да е и по-зле. Добре. Тръгвайте.

— Вижте какво, тлъст пират такъв, другарчето ми е дрогирано и болно! Ако дори за пиросекунда сте си помислили, че ще го заведа другаде, освен в най-близката болница, предлагам да си извадите главата от едно място, където досега бих се заклела, че е анатомически невъзможно да се намира, и…

— Успокой топката, космата приятелко, успокой топката. Според думите ти, състоянието му не е такова, че да не можеш да го оправиш в движение. Снабдихме те с пълен комплект и наръчник за това как се отпромиват мозъци и се връщат към обичайното им мръснишко състояние, нал тъй? А ако знаеше колко струва, космите ти щяха да се изправят и искри щяха да хвърчат! Слушай сега. Става въпрос за нещо голямо. „Серендипити“ заложи цялото си съществуване на него, каквото и да е. Ние трябва да направим същото.

— Обичам парите не по-малко от вас — необичайно бавно каза Чий. — Но в живота има и по-важни неща.

— Да, да. — На Адзел му се зави свят от шеметната въртележка на земята под него. Затвори очи и си представи Ван Рийн в залата за свръзка, с дълга глинена лула в единия юмрук, гушите му се тресат, докато плюе думите отсечено, но и някак несигурно в същото време. — Като онова, след което са тръгнали ония от „Серендипити“. Трябва да е нещо повече от едните пари. Помисли, Чий Лан. Знаеш ли до какви изводи стигнах въз основа на фактите, с които разполагаме? Че Дейви Фолкейн трябва да е бил дрогиран, което го прави повече затворник, отколкото ако го бяха оковали във вериги. Защо? По много причини, например, че не би ме зарязал така внезапно… но главно — той е човек и аз съм човек и, ако питаш мен, един здрав, млад и похотлив мъж, който бие дузпата на Вероника — дори да е мислил, че Вероника не става за нищо друго, освен за едното удоволствие, — та ако такъв мъж е зарязал готино парче като това, заради изчадие от Северния полюс като Теа Белданиел, значи нещо не му е в ред на горния етаж, а може и на долния, мама му стара. Така че изглеждаше твърде вероятно да са му забърсали мозъчето. И какво следва тогава? Следва, че „Серендипити“ са нарушили конвенцията на Полесотехническата лига. А това означава, че се готви нещо голямо, което си струва евентуалните последствия. Което може би си струва края на самата „Серендипити“ — който понастоящем е сто процента гарантиран! И какво следва от това, малката ми пухена топчица? Какво друго, освен че целта не е комерсиална? За пари може и да позаобиколиш правилата на играта, защото само заради едната печалба не си струва да ги нарушаваш, ако имаш достатъчно мозък да си сред силните играчи. Но можеш да играеш и за други неща — като война, завоевание, власт, — а тези игрички не са хубави, а? Лигата направи и невъзможното да се увери, че „Серендипити“ не се занимава с индустриален шпионаж. Но има и други видове. Като шпионаж в полза на някой външен — външен за цялата ни позната цивилизация, — някой, който се крие, и следователно е твърде, твърде вероятно да се е самоназначил за наш враг. Нал тъй?

Адзел се задави със собствения си дъх.

— Нямаме време да се мотаем — продължи Ван Рийн. — Те са изпратили кораб с послание преди две седмици. Или поне така пише в компютрите на Транспортен контрол — дали са им разрешение за излитане от замъка с двама от партньорите на борда, духом и телом. Може би все още имате шанс да надхитрите господарите им, където и да се намира целта. Във всеки случай, двамата с Фолкейн сте най-доброто, с което разполагаме за момента в Слънчевата система. Но ако се забавите и с един прояден от термити час, полицията ще се намеси и ще ви задържи като свидетели по следствието. Не, измъквайте се, докато още можете. Ще оправиш нашето момче по пътя. Виж какво ще ти каже и ми докладвай — лично или чрез робокуриер. Или по пощата, или с гълъб, или както там ти отърва. Рискът е голям, но и печалбата може да се окаже правопропорционална. А може би печалбата ще е да си запазим живота и свободата. Ясно?

— Да — тихо каза Чий Лан след дълга пауза. Корабът бе отминал планините и се спускаше към мястото на срещата. Маре Фригорис^[2] се простираше тъмно под лъчите на слънцето, което залязваше към южния хоризонт. — Но ние сме екип. Искам да кажа, Адзел…

— Той няма как да дойде — обясни Ван Рийн. — В момента самите ние нарушаваме конвенцията и гражданския закон. Достатъчно лошо е, че двамата с Фолкейн заминавате. Но трябва да замине Дейвид, а не Адзел, защото само той от екипа ви е специално обучен да работи с извънземни, нови култури, да ги лъготи, контралъготи и така нататък. От „Серендипити“ не са прости и ще се борят отчаяно тук, на Луна. Трябва да разполагам с доказателства за извършеното от тях, с материални улики, очевидци. Адзел беше там. Свидетелските му показания ще направят голямо впечатление.

— Ами… — Уоденитът никога не беше чувал Чий Лан да говори толкова умърлушено. — Сигурно. Не очаквах това.

— Да си жив не е ли да се изненадваш отново и отново? — попита Ван Рийн.

Корабът кацна. Теглещият лъч освободи Адзел. Той се препъна в замръзналата лава.

— Попътен вятър — пожела му Чий. Той бе твърде потресен, за да отговори смислено. Корабът се издигна отново. Адзел го проследи с поглед, докато не се стопи сред звездите.

Не след дълго яхтата пристигна, но по това време емоционалната реакция вече заливаше Адзел на високи вълни. Като в сън, той се качи на борда и остави екипажа да свали снаряжението му и Ван Рийн да вземе материала от замъка. Едва наполовина съзнаваше какво става, когато стигнаха до космодрума в Луноград, и не чу почти нищо от бесните крясъци на работодателя си — не съзнаваше почти нищо друго, освен належащата си нужда да спи и да спи, и да спи, — когато го арестуваха и го отведоха в затвора.