Пол Андерсън
Дяволски свят (5)

5.

Със скутер замъкът в Алпите беше на десетина минути от Луноград. Но километрите помежду им бяха ужасни — планинарите никога не идваха толкова далеч. А и голям периметър от въздух и земя около замъка бе забранен за свободен достъп — в него патрулираха въоръжени мъже и го охраняваха роботизирани картечни гнезда — с онази кралска абсолютна власт, която си присвояваха големите клечки в една цивилизация, която издигаше на пиедестал правото на личен живот и частна собственост.

Беше построен от нехуманоидна работна сила, внесена за целта от десетина далечни планети и след това върната и принудена да се разпръсне. За известно време негодуванието на местните, заедно с естественото любопитство, родиха множество невероятни слухове. Бяха направени телескопични снимки от орбита и своевременно публикувани, докато половината от Общността не разбра за мрачните черни кули, голите стени, за пристигащите и заминаващи космически кораби на частния космодрум в планините на Луна.

Но клюките отшумяха заедно със загубата на интерес. Големите имения бяха нещо обичайно сред лордовете на Полесотехническата лига, а повечето от тях бяха издържани в далеч по-колоритен стил от замъка на тези отшелници. Лукавството и потайността бяха част от обичайната бизнес практика. Вече години наред „Серендипити, Инк.“ се приемаше за нещо нормално.

„Което би се променило, — помисли си Фолкейн, — ако плъзнат слухове, че са ме докарали до тук и даже са ме пуснали вътре…“ Кисела усмивка разтегли устните му. „Няма ли да е жестоко да се каже истината на бедните сладурчета?“

Гледката беше изключителна от стаята на едно от горните нива, където се намираше в момента. Широк шлюзов прозорец гледаше към дълбокия стръмен склон от скали, канари и сипеи чак до черната пропаст накрая. От другата страна на тази долина и от двете страни на платото, върху което бе кацнал замъкът, високи върхове се забиваха право в съзвездията. Земята висеше ниско на южния хоризонт, почти пълна, почти ослепителна с блясъка си. Безкрайни сенки обграждаха синкавата светлина, която хвърляше.

Но същото, а дори и по-добро, можеше да се наблюдава и от много други места — места, където има веселие, музика, декорации, свястна храна и свестни разговори. Храната, която току-що бе изял, малко след пристигането си, беше строго функционална, както и всичко, което бе видял из множеството огромни стаи. Разговорът с четиримата присъстващи партньори се бе състоял от баналности, редуващи се с паузи от мълчание. Извини се веднага, щом стана възможно. Което очевидно беше по-рано, отколкото на тях им се искаше, но той имаше дар слово, а те — не.

След онази първа пура в офиса, не му бяха предложили друга. Фолкейн реши, че и за нея трябва да благодари единствено на шезстола, който явно е бил програмиран да раздава пури, преди да бъде закупен от настоящите си собственици. Бръкна във вътрешния джоб на туниката си за лулата и тютюна. Ким Йон-Кун, дребен, спретнат човечец с безизразно лице и костюм, който приличаше повече на униформа, го беше последвал.

— Нямаме нищо против да пушите на масата, капитан Фолкейн — каза той, — макар че никой от нас не практикува това… развлечение.

— Аз, обаче, имам против — отговори Фолкейн. — Възпитанието ми категорично забранява лулите на трапезата. В същото време ми се пуши много. Така че ви моля да ме изтърпите.

— Разбира се — съгласи се Ким с ясно доловим акцент. — Вие сте наш гост. Жалко, че Свободен Латимър и Свободна Белданиел не могат да присъстват.

„Странно“, помисли си Фолкейн, при това не за първи път. „Хю Латимър зарязва жена си тук и изчезва със сестрата на Теа.“ После сви мислено рамене. Сексуалните им предпочитания си бяха тяхна работа. Ако въобще имаха такива. По всичко личеше, че Латимър е същият сухар като Ким, въпреки славата му на опитен космически пилот. Съпругата, също като Анастасия Херера и несъмнено като сестрата на Теа, успяваше да прилича повече на стара мома от последната. Старанието им да поддържат светски разговор с госта си би било трогателно, ако не беше толкова настойчиво.

„Само едно има значение“, помисли си Фолкейн. „Да се махна оттук, да се върна в града и да се позабавлявам като хората. Тоест с Вероника.“

— Това не е подходяща стая за вас, между другото — обади се Ким с колосана усмивка. — Сигурно сте забелязали колко оскъдна е мебелировката. Тук сме само шест човека и няколко нехуманоидни слуги. Построихме това място голямо с изглед на евентуално разрастване, привличане на нови сътрудници, а защо не и за бъдещите ни деца, ако това се окаже приемливо. Но засега само ние, ъъъ, трополим наоколо. Смятам, че двамата с вас би трябвало да разговаряме в по-приятна обстановка. Другите вече тръгнаха натам. Може да поръчаме кафе и бренди, ако желаете. Бихте ли ме последвали?

— Благодаря — каза Фолкейн. Несъмнено репетираната реч не обезсърчи надеждата му скоро да се измъкне от тази цитадела на скуката. — Още не можем да говорим по работа, така ли?

— Защо… — Стреснат, Ким търсеше верните думи. — Не беше планирано за тази вечер. Не е ли прието първо… хората да се опознаят… по светски? Мислехме, че ще ни гостувате няколко дни, най-малко. Има възможност за интересни екскурзии в околността, например. А на нас ще ни бъде много приятно да ни разкажете за приключенията си в далечния космос.

— Много мило от ваша страна — усмихна се Фолкейн, — ала се боя, че няма да имам време за това.

— Но нали сте казали на по-младата Свободна Белданиел…

— Сгреших. Говорих с партньорите си и те ми съобщиха, че шефът е започнал да губи търпение. Защо не нахвърляте още сега предложението си, така че да мога да реша колко време би ми отпуснал във връзка с него?

— Една задълбочена дискусия изисква наличието на материали, с които не разполагаме тук. — Нетърпение и известна доза откровена несигурност напукаха едва забележимо маската Ким Йон-Кун. — Все пак, елате с мен и ще обсъдим предложението ви с останалите.

Фолкейн внезапно осъзна: „Той направо няма търпение да ме изкара от тази стая, нали?“

— Искате да кажете, че ще обсъдим началото на обсъждане? — започна да увърта. — Голям майтап. Не съм ви искал документацията. Не можете ли просто да ми обясните в общи линии какво имате предвид?

— Последвайте ме. — Гласът на Ким определено звучеше изнервено. — Имаме проблем със сигурността, с гарантирането на поверителността, с който трябва да се справим предварително.

На Фолкейн започна да му става забавно. Обикновено беше мил и любезен млад човек, но онзи, който се опита да притисне един търговски пътешественик и син на военен аристократ, трябва да е готов да бъде притиснат на свой ред, при това да бъде притиснат жестоко. Той си надяна високомерната маска.

— Ако ми нямате доверие, сър, значи поканата ви е била грешка — заяви студено. — Не желая да пилея ценното ви време с преговори, които са обречени на провал.

— Няма такова нещо. — Ким хвана Фолкейн за ръката. — Елате с мен, моля ви, и всичко ще ви бъде обяснено.

Фолкейн не помръдна. Беше по-силен и по-тежък, а гравитационното ниво бе нагласено според земните стандарти, обичайна практика на световете-джуджета, където в противен случай мускулите биха атрофирали. Съпротивата му не пролича през туниката.

— След малко, Свободен — отсече той. — Не веднага, моля да ми простите. Дойдох тук да медитирам.

Ким го пусна и отстъпи назад. Черните му очи станаха още по-тесни.

— В досието ви не се споменава за религиозна принадлежност — бавно каза той.

— Досие? — Фолкейн вдигна суетно вежди.

— Интегрираният файл от материали, които се съдържат в компютъра ни относно вас — нищо, извън широко известното — побърза да обясни Ким. — С единствената цел да ви служим по-добре.

— Разбирам. Е, прав сте, само че един от съекипниците ми е будист — приел е будизма преди години, докато е учел на Земята — и аз се запалих покрай него. Освен това — продължи Фолкейн, набирайки скорост, — спорът дали чисто теоретичните секти на будизма са религия или не, си е чист семантичен каламбур. Те със сигурност са агностични по отношение на боговете или други хипотетични анимистични елементи в комплексната реалност. Доктрината им за кармата не изисква непременно прераждане, в смисъла, в който то най-често се разбира и всъщност нирваната не е унищожение, а по-скоро състояние, което може да се постигне в този живот и се състои от…

И в този момент времето на Ким свърши.

Космическият кораб пресече гледката, откриваща се през прозореца. Тесен цилиндър, лъщящ под сиянието на Земята и блещукащ от активираните гравитационни полета. Завъртя се във вертикална позиция, издигна се нагоре и постепенно изчезна в мразовитата нощ на Млечния път.

— Виж ти — промърмори Фолкейн. — Виж ти, виж ти.

После хвърли поглед към Ким.

— Предполагам, че Латимър и Белданиел са на борда? — подхвърли той.

— Рутинен полет — отговори Ким, свил юмруци край тялото си.

— Ако трябва да съм честен, сър, нещо не ми се вярва. — Фолкейн си спомни за лулата, която държеше, и се зае да я пълни. — Мога да позная кой кораб е с хипертяга и кой не. Тези с хипертяга не се използват за полети между планетите вътре в една система — защо да се ангажира толкова много капитал, когато и по-евтин кораб би свършил работа? По същата причина вътрешнопланетарните полети най-често се извършват с обикновени превозвачи. А пълноправни партньори в голяма компания не потеглят всеки ден на дълги космически пътешествия. От пръв поглед се вижда, че работата е спешна.

„А ти не искаше аз да разбера“, добави наум той. Мускулите му се стегнаха. „Защо така?“

Отсреща го заливаше гняв на вълни. Фолкейн премери подходящата доза самодоволен смях и я изстреля в отговор:

— Не е трябвало да се притеснявате за мен, в случай че сте били притеснени. Аз не бих се ровил в тайните ви.

Ким се поотпусна.

— Мисията им е важна, но няма нищо общо с нашите евентуални бизнес отношения — каза той.

„Нима? — помисли си Фолкейн. — Тогава защо не ми каза още от самото начало, вместо да събуждаш подозренията ми?… Мисля, че знам защо. Толкова сте изолирани от човешкия поток, толкова сте неопитни в нюансите на човешките мисъл и поведение, че сте се съмнявали в собствената си способност да ме убедите, че този полет е безобиден що се отнася до мен… при положение, че вероятно изобщо не е така!“

Ким отново направи опит да се усмихне.

— Моля да ме извините, капитан Фолкейн. Не бихме искали да се натрапваме в религиозните ви ритуали. Моля, останете тук, необезпокояван, колкото пожелаете. Когато решите, че имате нужда от компания, може да използвате интеркома ей там, и някой от нас ще дойде да ви заведе в другата стая. — Той се поклони. — Желая ви приятно духовно изживяване.

„Туш!“ — помисли си Фолкейн, загледан в гърба на отдалечаващия се мъж. „След като белята вече е станала, той ме замеря със собствените ми камъни — по някаква причина държи да остана тук по-дълго, а с категорично изразеното си желание да си бая на пъпа му спечелих още един час. Но какъв смисъл се крие зад всичко това?“

Той запали лулата си и одими цялата стая. Крачеше напред-назад, гледаше през прозореца, без да вижда, хвърляше се в столовете и скачаше на крака. Кое от двете — подвежда го безпричинното, автоматично недоверие към всичко непознато или наистина чувства нещо дълбоко нередно, чак до мозъка на костите си?

За него идеята не беше нова — че информацията, предоставяна на компютрите на „Серендипити“, не остава там. Партньорите така и не бяха позволили на независим следовател да инспектира машинките им отвътре. Като нищо може да са инсталирали някаква джаджа, която да записва и после да показва при команда желаната информация, или да са намерили начин да подслушват разговорите на клиентите си с компютъра. Може да са инструктирали машинките да дават съвети, каквито на тях им е изгодно. И — в името на космоса — след като веднъж са си спечелили доверие, след като големите клечки в Лигата са започнали да използват максимално услугите им, с какъв шпионин са се сдобили! С какъв саботьор!

Въпреки всичко обаче, фактът си оставаше — нито един от онези подозрителни, лукави предприемачи не бе открил и най-малкото основание да подозира, че „Серендипити“ работи в незаконно сътрудничество с който и да било от съперниците му или че се опитва да се намеси в нечии операции, дори само с инвестиции, основани на предварителна информация.

„Може да са решили да променят политиката си. Тази моя планетка би изкушила и най-добродетелните… Не, и това не звучи смислено. Половин дузина закоравели студенокръвници като тези не могат за един час да се превърнат от брокери на информация в пирати. Просто не могат.“

Фолкейн си погледна часовника. Бяха минали трийсет минути, достатъчно за измислената му медитация. (На която и без това едва ли бяха повярвали.) Отиде до интеркома, натисна бутона и обяви:

— Готов съм.

Едва се бе обърнал, когато Теа Белданиел застана на прага.

— Не се забавихте много! — възкликна той.

— Минавах наблизо. Съобщението ми беше предадено.

„Или си чакала отвън през цялото време?“

Тя се приближи и спря, когато и двамата стигнаха до прозореца. Походката й изглеждаше по-грациозна в роклята с дълги ръкави и висока яка, а усмивката по-убедително топла, отколкото преди. Още се забелязваше известна доза несръчност, когато застина вдървено, след като се приближи на ръка разстояние. Но по някаква необяснима причина, Фолкейн се усети привлечен от нея. Може би я възприемаше като предизвикателство или просто като едно животинче с хубави форми.

Той изтръска лулата си.

— Надявам се, че не съм ви обидил.

— Ни най-малко. Напълно ви разбирам. Гледката вдъхновява, нали? — Тя махна с ръка към един контролен панел. Осветлението намаля до полумрак и лунният пейзаж изпъкна пред очите им.

„Вече не ме притискат“, цинично си помисли Фолкейн. „Точно обратното. Колкото повече се мотая, преди да докладвам на Стария Ник, толкова по-доволни ще са. Е, за момента и аз нямам възражения. Тук взе да става интересно. Ще трябва да задоволя любопитството си.“

— Възхитително е — прошепна Теа.

Той я изгледа. Сиянието на Земята бе извадило профила й от сенките и се плъзгаше нежно надолу. Звезди блещукаха в очите й. Тя гледаше жадно към зимния им безброй.

Без да се замисля, обхванат от внезапно и изненадващо съпричастие, Фолкейн каза:

— Чувствате се у дома си в космоса, нали?

— Не мога да бъда сигурна. — Теа вдигна поглед към небето. — Тук не, признавам си. Така и не успях да се почувствам у дома си тук. Трябва да ни простите за неумението да бъдем добра компания. То идва от стеснителност, незнание… и страх, предполагам. Живеем сами и работим с информация — с абстрактни символи, — защото не можем да правим нищо друго.

Фолкейн не знаеше защо се открива така пред него. Но пък на вечеря пиха вино. В ръководството по етикет може да са прочели, че така трябва, и алкохолът да я е ударил в непривикналата глава.

— Бих казал, че сте се справили добре, като се има предвид, че сте започнали на едно напълно непознато за вас място — поощри я той. — Прав съм, нали? Непознато за целия ви вид.

— Да — въздъхна тя. — Няма причина да го пазя в тайна. Първоначално не искахме да разкриваме произхода си, защото… ами, не можехме да предвидим каква ще бъде реакцията. После, когато опознахме донякъде тукашната култура, нямаше причина да го разкриваме — хората бяха спрели да задават въпроси, а ние се бяхме приспособили към отшелническия си живот. Освен това не искахме да се говори за нас. Не искаме и сега. — Теа вдигна очи към него. На тази синя вълшебна светлина крехката жена на средна възраст се бе превърнала в младо момиче, което го молеше за снизхождение. — Няма да… проговорите пред… медиите, нали?

— Давам ви честната си дума — обеща той и наистина го мислеше.

— Историята е съвсем обикновена, всъщност — изрече приглушеният й глас. — Кораб, тръгнал от една от колонизираните планети в търсене на нов свят. Знам, че хората на борда са напуснали планетата си заради политически разногласия, но и досега не мога да го разбера. Всичко това ми изглежда напълно безсмислено. Защо трябва разумни същества да се карат за… Няма значение. Семействата продали всичко, което имали, събрали парите, купили голям кораб и го съоръжили с най-модерната техника, до която можели да се доберат. И тръгнали.

— Към неизвестното? — недоверчиво попита Фолкейн. — Без нито една разузнавателна експедиция преди това?

— Има много планети, където хората могат да живеят. Били сигурни, че ще намерят някоя. Не искали враговете им да разберат накъде са заминали.

— Но… имам предвид, сигурно са знаели колко коварен може да бъде един нов свят — биохимия, болести, климат, милион непредсказуеми коварни номера и половината от тях смъртоносни, ако не си отлично подготвен…

— Както казах, корабът е бил голям, добре запасен и напълно екипиран — отвърна тя. Остротата се стопи в гласа й, когато продължи: — Имали готовност да изчакат в орбита, докато се проведат тестовете. Което беше добре за нас. Разбирате ли, по пътя антирадиационните екрани се повредили зле. С изключение на детското отделение, където бяхме ние, децата, и което имало спомагателен генератор, целият кораб бил облъчен смъртоносно. Хората можело и да бъдат спасени в болница, но нямало как да стигнат навреме до такава, още повече, че системите на автопилота също били повредени. Поддържащото лечение ги закрепило само колкото да поправят екраните и да програмират няколко робота. После умряха. За нас се грижеха машините, отгледаха ни, по своя си лишен от любов, механичен начин. Обучиха онези от нас, които оцеляха — едва, — като ни натъпкаха главите с миш-маш от предимно техническа информация. Ние нямахме нищо против, между другото. Корабът беше толкова пуст, че всичко, което ангажираше вниманието, бе добре дошло. Нямахме си никого, освен собствената си компания. Възрастта ни варираше от дванайсет до седемнайсет години, когато ни откриха. През цялото време корабът се бе движил със скорост под хипертягата, с надеждата, че най-после ще минем достатъчно близо покрай някого, за да ни засече. Тези някои се оказаха нехуманоиди. Но бяха добри и направиха за нас каквото можаха. Само че бяха прекалено закъснели, разбира се, за да ни помогнат да се превърнем в нормални същества. Няколко години останахме със спасителите си на тяхната планета. Няма значение къде е — бързо добави Теа. — Те знаят за Лигата — имали ся кратки случайни срещи, — но водачите им не желаят древната им цивилизация да бъде корумпирана от влиянието на вашия пещерен капитализъм. Гледат си собствения живот и избягват да привличат вниманието към себе си. Но жизнената среда не беше подходяща за нас. Освен това все повече чувствахме, че трябва да направим опит да се върнем при себеподобните си. Онова, което бяха научили от кораба ни, помогна на нашите спасители да постигнат технологичен напредък в някои области. В замяна — те живеят според законите на строг морален кодекс — ни помогнаха да започнем, първо с ценен товар метали, а после и с компютърните устройства, които сметнахме, че ще можем да използваме. Освен това са доволни, че имат влиятелни приятели в Лигата. Рано или късно, близките контакти ще станат неизбежни. Това е историята зад „Серендипити Инкорпорейтид“ — завърши Теа Белданиел.

Усмивката й не стигаше по-далеч от предните зъби. В гласа й се долавяше следа от фанатизма, с който Фолкейн се бе сблъскал в офиса й.

Само следа ли? Но онова, което току-що му бе разказала, не касаеше операционни процедури. Беше нейният живот!

Така ли бе? На някои места разказът й му прозвуча фалшиво. Най-малкото би искал да научи повече подробности, преди да приеме, че отговаря сто процента на истината. Без съмнение някои от фактите бяха верни. Въпросът бе колко и какво значение имаха по отношение на неговата цел?

— Изключителна история — беше единственото, което измисли да каже.

— Не търся съжалението ви — заяви тя с твърдост, която го изпълни с възхищение. — Ясно е, че можеше да свършим много по-зле. Но се чудех дали… не знам… — Гласът притихна, очите се сведоха и запримигваха объркано, — дали вие, който сте видял толкова много, бил сте къде ли не извън границите на системата… дали вие бихте разбрали.

— Бих искал да опитам — нежно отвърна Фолкейн.

— Наистина ли? Ще можете ли? Искам да кажа… да предположим, че останете няколко дни… и си говорим като сега и правим, ох, дребните неща… важните неща… онова, което правят хората… може би ще успеете да ме научите как да бъда човек…

— Затова ли ме поканихте тук? Боя се, че…

— Не. Не. Осъзнавам, че… за вас работата ви е на първо място. Мисля, че… имайки предвид какво знаем ние, партньорите… ако обменим идеи с вас… може да се получи нещо наистина хубаво. Няма нищо лошо в това да споделим идеите и разбиранията си, нали? Какво може да загубите? А в същото време… вие и аз… — Тя се обърна наполовина. Ръката й докосна неговата.

За миг Фолкейн почти каза да. Сред най-големите изкушения, тревожили мисълта на човечеството, е това на Пигмалион^[1]. Пък и в нея се криеше интересна жена. Скитничката можеше да почака.

Скитничката! Внезапно осъзна какво става. „Те действително искат да ме задържат тук. Това е единствената им цел. Нямат никаква определена оферта, предлагат само неясни намеци с надеждата да ме забавят. А това е нещо, което не бива да допусна в никакъв случай.“

Теа Белданиел се дръпна рязко.

— Какво има? — приглушено извика тя. — Ядосахте ли се?

— Аз? — Фолкейн мобилизира волята си, засмя се и се отпусна, взе лулата си от амбразурата на прозореца и извади кесийката си с тютюн. Лулата още не беше изстинала, но трябваше да намери работа на ръцете си. — Не. Разбира се, че не, Свободна. Ако се гневя, то е на обстоятелствата. Разбирате ли, бих искал да остана, но нямам избор. До утре сутрин трябва да съм се върнал, с крясъци и ритане, ако се налага, но трябва да съм там.

— Казахте, че можете да останете няколко дни.

— Както обясних и на Свободен Ким, това беше преди да разбера, че старият Ван Рийн е започнал да си скубе мустаците.

— Обмисляли ли сте възможността да започнете работа другаде? „Серендипити“ може да ви предложи добри условия.

— Той държи договора и лоялността ми — сопна й се Фолкейн. — Съжалявам. С удоволствие ще поговоря с вас тази вечер, ако искате. Но след това си тръгвам. — Той сви рамене, макар че кожата му настръхна. — А и закъде бързате толкова? Мога да намина друг път, когато имам повече свободно време.

В погледа й се четеше отчаяние.

— Не можем да ви убедим, така ли?

— Боя се, че не.

— Е… в такъв случай, моля, последвайте ме до конферентната зала. — Тя натисна копчето на интеркома и каза няколко думи, които Фолкейн не можа да разпознае. Тръгнаха по коридор с висок таван, облицован с каменни плочи. Краката й се влачеха, главата й висеше безжизнено.

Ким ги пресрещна по средата. Появи се от един коридор, който пресичаше техния, със зашеметяващ пистолет в ръка.

— Горе ръцете, капитане — безизразно каза той. — Няма да си тръгнете скоро.