Пол Андерсън
Дяволски свят (26)

26.

Но половин земна година след това…

Чандра Махасвани, заместник-министър на Външното министерство на Земната общност, погледна към оранжево-златистото кълбо, около което бойният кораб се движеше в орбита, после върна погледа си към предишния му обект и каза възмутено:

— Не можете да направите това! Вие, някакъв си взаимноизгоден съюз на… на капиталисти… да заробите една разумна раса, цял един свят!

Флотски адмирал Виахо от Полесотехническата лига го погледна студено.

— А какво, според вас, се канеха да ни направят шените на нас? — Той беше роден на Фера и острите му като сабя бивни го затрудняваха в учленяването на човешката реч. Но презрението му се долавяше повече от ясно.

— Дори не си направихте труда да ни уведомите. Ако разследването на Свободен Гарвър не беше разкрило доказателства, достатъчно неоспорими, за да ме доведат тук лично…

— И защо й е на Лигата да се консултира с Общността или с кое да е правителство? — Виахо посочи с дългия си закривен нокът към Датина, която се въртеше около оста си на екраните. — Ние сме извън тяхната юрисдикция. Би трябвало да са доволни, че сами се справяме с една заплаха, при това без да им искаме такса за услугата.

— Справяте се, така ли? — възмути се Махасвани. — Като струпвате около планетата огромна армада… без явна провокация… и принуждавате тези бедни, ъ-ъ, шени да предадат всичко, за което са работили толкова упорито, космическата си флота, основните си производства… като нарушавате суверенитета им… и им налагате пълна икономическа зависимост — това ли наричате справяне със ситуацията? О, не, сър. Мога да ви уверя в противното. Единственият резултат от действията ви е зараждането на една омраза, която скоро ще избухне в по-мащабен конфликт. Правителството на Общността настоява за политика на помирение. Не забравяйте, че една бъдеща война не може да бъде водена без нашето участие.

— Никаква война няма да има — заяви Виахо. — Ще се погрижим за това. И то не като ги „поробим“, между другото. Признавам, зуга-я, че им отнехме военния потенциал, надзираваме индустрията им и сме на път така да свържем икономиката им с нашата, че да не е в състояние да функционира самостоятелно. И го правим именно по тази причина — за да обречем на неуспех всеки евентуален реваншизъм от тяхна страна. Не че очакваме да се появи такъв. Шените всъщност нямат кой знае колко против да им нарежда някой, особено ако този някой е доказал, че е по-силен от тях.

Една жена от човешкия род мина покрай отворената врата със записна ролка в ръката. Виахо й даде знак да влезе.

— Бихте ли дошла за минутка, моля?… Свободна Белданиел, Свободен Махасвани от Земята… Свободна Белданиел е най-ценната ни връзка с шените. Тя е била отгледана от тях, както може би сте чули. Не сте ли съгласна, че Лигата прави най-доброто за цялата раса?

Тънката жена на средна възраст смръщи чело, не от гняв, а в знак на размисъл.

— Не мога да кажа със сигурност, сър — откровено призна тя. — Но не знам и какво по-добро може да се направи, от това да бъдат превърнати в най-новия член на Техническата цивилизация. Алтернативата би била пълното им унищожение. — Тя се засмя. Явно новата работа като цяло й допадаше. — Не забравяйте, че и самите вие държите да оцелеете.

— Ами икономическата страна на въпроса? — настояваше на своето Махасвани.

— Е, ние, естествено, не можем да работим на вересия — каза Виахо. — Но не сме и пирати. Когато правим инвестиции, очакваме съответната възвращаемост. Но бизнесът не е само сметки и цифри. Като подобряваме условията на този свят, ние облагодетелстваме и неговите обитатели.

Махасвани пламна.

— Да не искате да кажете… че вашата проклета Лига, сър, има за крайна цел да си присвои функциите на правителство?

— Не точно — измърка Виахо. — Едно правителство не би могло да постигне толкова много. — Той разви дългото си тяло от дивана, на който се бе разположил. — А сега, ако ни извините, мен и Свободна Белданиел, чака ни работа.

 

 

На Земята, в една градина, под сянката на палмови дървета, над синята морска шир и бялата пяна на вълните, обкръжен от момичета, които припкаха да му носят пиене и тютюн, Никълъс Ван Рийн се извърна от екрана, на който вървеше запис, донесен от последната експедиция до Сатана. Гигантската звезда се бе смалила в далечината, планините се възправяха спокойни над бурите, които вилнееха в ниското. Той се усмихна мазно към множеството по-малки екрани, на които се мъдреха образите на човешки и нечовешки лица, принадлежащи на най-влиятелните индустриални магнати в познатата галактика.

— Добре, приятели — започна Ван Рийн, — убедихте се, че претенциите ми над туй нещо са напълно основателни, т.е. убедихте се, че ви държа в ръчичките си. Обаче аз съм един уморен старец, чието единствено желание е да си седи на слънце и да си пише мемоарите, е, да кажем и едно ромче за последно преди вечеря — ще побързаш ли, миличка, моля те? — пък и без това съм в бизнеса със захар и подправки и други хубави нещица, а не с мрачни сатанински фабрики. Хич не ми трябва сам да разработвам туй нещо, на таз хубава планетка, дето парите ще потекат като река след майски дъжд. Не, аз ще съм доволен да ви продам правото за разработване… естествено, ще добавим и една малка клауза за подялба на печалбата, нищо екстравагантно, да кажем трийсет или четирийсет процента от нетната печалба… Аз съм много разумен човек. Е, ще започваме ли наддаването?

 

 

Отвъд луната „Как да е“ набираше скорост към открития космос. Фолкейн дълго гледа в кърмовия екран.

— Какво момиче беше… — промърмори той.

— Кой, Вероника ли? — попита Чий.

— Ами, да. И тя. — Фолкейн запали лулата си. — Не знам защо въобще потеглихме отново на път, при положение че имаме повече пари, отколкото бихме могли да изхарчим до края на живота си. Наистина не знам.

— Аз знам защо тръгна ти — заяви Чий. — Още един ден, както го беше ударил на живот, и щеше да умреш от изтощение. — Тя размаха опашка. — Колкото до мен, бях започнала да се отегчавам. Добре ще е пак да вдигнем очи към някое ново небе.

— И да открием нови духовни хоризонти — вметна Адзел.

— Да, разбира се — съгласи се Фолкейн. — Шегувах се. Но ми се стори твърде претенциозно да кажа, че мястото ни е на границата на познатия космос.

Тъпичка плесна на масата тесте карти и набор чипове за покер, използвайки механичните ръце, които бяха инсталирани точно за тази цел.

— В такъв случай, капитане — каза тя, — и съобразно програмата, която ти начерта за следващите няколко часа, препоръчително е да си затвориш устата и да раздадеш картите.