Пол Андерсън
Дяволски свят (2)

2.

Първо се отби в един голям магазин за спортни стоки от другата страна на парка. Евентуалните опашки би трябвало да го изгубят сред изложените експонати. Вакуумните костюми и превозните средства не оправдаха очакванията му с малките си размери. Но пък излетите из лунните планини, където въздушните скутери на спасителната служба долитаха минути, след като си се обадил за помощ по радиото, не приличаха на експедициите из некартографирани светове, където си единственото човешко същество в радиус от няколко светлинни години. Сгъваемите лодки с ярките им платна му свършиха повече работа. Чудеше се доколко са популярни. Езерото Леши беше малко, а плаването при слаба гравитация криеше доста рискове, докато не му хванеш цаката — както сам се бе убедил извън Слънчевата система.

Измъкна се от един заден вход, откри най-близката станция и влезе в гравшахтата. Неколцината, които се носеха заедно с него надолу по g-лъча, изглеждаха обикновени граждани.

„Може би съм прекалено предпазлив“, помисли си той. „Има ли значение дали конкурентите ни ще разберат, че съм ходил в «Серендипити^[1] Инкорпорейтид»? Май все забравям, че това тук не е гнездо на извънземни варвари. Това е луната на самата Тера, в сърцето на Общността! Агентите на компаниите не се борят за физическо оцеляване с цената на всичко, по същество играта е за пари и губещите не губят нищо жизненоважно. Отпусни се и се радвай на живота.“ Но навикът беше прекалено силен и му напомни за ситуацията, в която за пръв път му бе даден този съвет.

Слезе на осмото подниво и тръгна по коридорите. Колкото и да бяха широки и високи, пак изглеждаха претъпкани от оживения трафик — товарни ленти, роботизирани машини, пешеходци в работни комбинезони. Облицовката бе издържана в едноцветни пастелни тонове, покрити с неизбежния фин пласт мръсотия и грес. Огромните врати водеха към фабрики, складове, депа, канцеларии. Тропот и грохот изпълваха въздуха, заедно с миризмите на бързащи хора, химикали и статично електричество. Гореща пара изригваше на струи от обезопасени скари. Дълбока, почти подсъзнателно усещана вибрация минаваше през скалата, пода и нагоре по костите с ритъма на неуморните огромни генератори. Елфия беше една красива маска. Тук — в индустриалната зона на стария Луноград, се помещаваха карантиите.

Коридорът „Гагарин“ излизаше, както и много други, на площад „Титов“. Кухият цилиндър, издигащ се до остъкления купол, през който се виждаха Земята и блещукащите звезди, и спускащ се до дъното на подземния град, не беше толкова голям, колкото Фолкейн бе очаквал, съдейки по славата му. Но е бил построен в ранните години, помисли си той. А балконите, които го обграждаха на всяко ниво, със сигурност бяха претъпкани. Ще трябва да си пробие път през тълпите. Повечето бяха местни хора — работници, бизнесмени, чиновници, наблюдатели, техници, домакини — ефектът от живота на Луна в продължение на поколения личеше повече в походката и жестовете, отколкото в телата им. Но имаше и много външни — търговци, астронавти, студенти, туристи, включително и диво разнообразие от нехуманоиди.

Забеляза, че престижните магазини, като „Бижута Иварсен“, бяха сврени в малки помещения, за разлика от новите фирми. Големите пари нямат нужда от самореклама. Жизнерадостната шумотевица откъм „Марсианска пържола“ го изкуши да спре за една халба от прословутата им бира, за която бе чувал чак на Бетелгейзе^[2]. Но не… може би по-късно… дългът го зовеше „с писклив и неприятен глас“, както често казваше Ван Рийн. Фолкейн продължи да си пробива път по протежение на балкона.

Вратата, до която стигна накрая, беше широка, от масивен бронз, украсена със сложен барелеф на кръговидна диаграма. Няколко сантиметра по-напред стереопрожектиран надпис гласеше: СЕРЕНДИПИТИ, ИНК. Но ефектът си оставаше дискретен. Човек би предположил, че въпросната „Серендипити“ развива активна дейност поне от два века насам. А в действителност, само за петнайсет години — толкова беше, нали? — тя се бе появила от нищото и се бе намърдала в самата основа на Полесотехническата лига.

„Е, — помисли си Фолкейн, — в една пазарна икономика, видиш ли обширна ниша за нова дейност и успееш ли да я запълниш, бързо ставаш богат. Всъщност, когато Стария Ник събра пионерните си търговски екипи — като моя, — той ги изпрати да вършат във физическия свят онова, което «Серендипити» вече правеше във виртуалния свят на компютрите си.“

„Има известна ирония тук. От Адзел, Чий Лан и мен се очаква да изследваме всеки интересен доклад, който роботизираните ни сонди върнат от неизследвани до този момент планети. Ако преценим, че има потенциално ценни природни богатства или пазари, ние на свой ред докладваме на Ван Рийн, тайничко, така че той да ги разработи преди останалите от Лигата да са разбрали за съществуването им. А ето, че аз, професионалният серендипитист, идвам в «Серендипити, Инк» като всеки изпълнен с надежди, неопитен бизнесмен от Земята.“

Той сви рамене. Екипът отдавна не се беше прибирал в Слънчевата система. След като вече бяха пристигнали, нищо не пречеше да провери дали компютърът няма да посочи нещо подходящо и изгодно. Ван Рийн се бе съгласил да плати таксите, при това без да мрънка особено.

Вратата се отвори. Вместо във фоайе, Фолкейн се озова в богато драпирана, но миниатюрна стая, от която излизаха още няколко врати. Един воколир пропя:

— Добър ден, сър. Моля, продължете през номер четири.

Въпросната врата се отваряше към тесен и къс коридор, който водеше до друга врата, през която най-накрая се озова в някакъв офис. За разлика от повечето стаи в Луноград, тази не компенсираше липсата на прозорци с пейзажен филм, въртящ се върху екран на стената. Всъщност, макар килимът да беше морскосин, стените — лазурни, таванът — перлен, въздухът — с аромат на цветя, а мебелите — удобни, стаята изглеждаше някак гола. В единия край, зад голямо бюро, седеше жена. Батареята от офисно оборудване около нея приличаше на барикада.

— Добре дошли — поздрави тя.

— Благодаря — отвърна той с опит за усмивка. — Останах с чувството, че превземам крепост.

— В известен смисъл е точно така, сър. — Гласът й можеше да бъде приятно дрезгав, още повече при гърления акцент, с който говореше англик и който дори неговото видяло път ухо не можа да идентифицира. Но бе прекалено отсечен, прекалено безполов, а и усмивката й оставяше същото впечатление за заученост. — Защитата на личния живот е основен елемент на нашите услуги. Много от клиентите ни не желаят да се разчува, че са се консултирали с нас по определен въпрос. Ние, партньорите, приемаме лично всеки клиент и обикновено не се налага да прибягваме до помощта на персонала.

„Дано да е така, — помисли си Фолкейн, — като видях какви пари взимате за една нищо и никаква среща.“

Тя му подаде ръка, без да става.

— Аз съм Теа Белданиел. — Ръкуването беше формално от страна и на двамата. — Моля, седнете, Свободен Кубичек.

Той настани сто и деветдесетте си сантиметра в един шезстол, едната странична облегалка се плъзна напред и му предложи първокласни пури. Фолкейн си взе една.

— Благодаря — повтори той. — Ъъ, след като вече съм тук, мога да зарежа псевдонима. Предполагам, че повечето ви клиенти го правят.

— Всъщност, не. Рядко има причина за това, поне докато не останат сами с машините. Разбира се, няма как да не познаем много от тях, защото са известни хора. — Теа Белданиел поспря преди да добави с такт, който изглеждаше също толкова заучен: — Известни в галактическата околност, имам предвид. Без значение колко известни са някои същества, ничий мозък не би могъл да ги познава всичките, при положение, че цивилизацията се простира на толкова светлинни години. Вие, например, очевидно сте от колонизирана планета. Обноските ви подсказват, че социалната й система е от рода на аристокрациите, а вие самият сте от благороден произход. В Общността наследствени привилегии не съществуват. Следователно вашият роден свят е автономен. Но дори и така възможностите съвсем не са малко.

Тъй като отдавна го гризеше любопитство по отношение на тази организация, Фолкейн се опита да завърже нормален разговор.

— Познахте, Свободна. Но не съм дошъл по политически въпрос. Работя за една компания, базирана на Земята — „Солар Спайс & Ликърс“. Истинското ми име е Дейвид Фолкейн. От Хермес, ако трябва да бъдем точни.

— Всички са чували за Никълъс Ван Рийн. — Тя кимна. — Лично съм се срещала с него няколко пъти.

„Ако трябва да бъда честен пред себе си, той е основната причина да се превърна в знаменитост“, помисли си Фолкейн. „Отразена слава. На висшето общество вече му текат лигите за мен. Поканите валят като из ведро — от кралете на индустрията, от техните съпруги, дъщери и хрантутници до безстрашния космически рейнджър и неговите партньори, в чест на нашите (обикновено неупоменати) подвизи сред далечните звезди. Но това е, защото не сме кои да е безстрашни космически рейнджъри, а безстрашните космически рейнджъри на Стария Ник.“

„Един парадокс остава, обаче. Сестрите Белданиел, Ким Йон-Кун, Анастасия Херера, Свободен и Свободна Латимър — основателите и собствениците на «Серендипити, Инк.», чиято цел е да съпоставя цялата информация в рамките на познатия космос — те не са чували за нас. Те не водят светски живот. Общуват само помежду си, в тези офиси и в тази крепост, където външни хора никога не се допускат… Определено би ми харесало тази жена да ми клъвне на въдицата.“

Не изглежда зле, постепенно осъзна той. Даже можеше да се нарече красива — висока, гъвкава, с хубави форми, въпреки усилията на строгия бял костюм да прикрие този факт. Косата й беше подстригана късо, но това само подчертаваше правилната форма на главата; лицето й всъщност бе класическо, макар че обикновено представата за Атина се свързваше с повече топлота. Годините й трудно можеха да се определят. Най-малко на четирийсет. Но като се има предвид, че се грижи за тялото си и, без съмнение, се ползва от най-добрата подмладяваща профилактика, можеше и да е с десетилетие по-стара, без да показва други видими следи, освен сивеещите кичури тук-там в кестенявите къдрици, едва забележимата сухота на чистата бледа кожа и малките бръчици около очите. Въпросните очи са най-хубавото у нея, реши Фолкейн, раздалечени, големи и яркозелени.

Запали пурата и остави дима да се стеле в устата му.

— Може би ще се спазарим — каза той. — Нали купувате информация, или срещу пари в брой, или срещу намаляване на таксата за услугите ви?

— Разбира се. Колкото повече, толкова по-добре. Трябва да ви предупредя, че сами определяме цената си и понякога отказваме плащане, дори след като сме получили стоката. Разбирате ли, стойността й зависи от онова, което вече е складирано в базата данни. А не можем да позволим на други да го видят. Това би изложило на риск тайни, поверени ни от нашите клиенти. Ако желаете да продавате, Свободен Фолкейн, ще трябва да се доверите на доброто ни име.

— Ами, бил съм на много планети, виждал съм много раси, култури…

— Анекдотичният материал е приемлив, но не се заплаща високо. Най-много ценим подробните, точни, документирани факти. Не непременно за нови открития в космоса. Онова, което става в основните цивилизовани светове, често представлява първостепенен интерес.

— Вижте — без заобикалки заговори той, — не се обиждайте, но се чудех за нещо. Аз работя за Свободен Ван Рийн, при това на отговорен пост. Да предположим, че ви предложа подробности за негови операции, които той би искал да запази в тайна. Бихте ли ги купили?

— Вероятно. Но впоследствие няма да ги разкрием пред други. Позицията ни в Полесотехническата лига като цяло зависи от дискретността ни. Това е една от причините да имаме толкова малко служители — минимален екип от специалисти и техници, без изключение нехуманоиди, и компютрите ни, разбира се. Отчасти това е и една основателна причина да бъдем толкова пословично асоциални. Ако Свободен Ван Рийн знае, че не ходим по едни и същи партита със Свободен Харлеман от „Вънусиън Тий & Кофи“^[3], ще има по-малко основание да подозира, че сме в комбина с последния.

— Хм — промърмори Фолкейн.

Теа Белданиел скръсти ръце в скута си, облегна се назад и каза:

— Възможно е, тъй като идвате от покрайнините на познатия космос, Свободен, да не разбирате напълно принципа на работа на „Серендипити, Инк.“. Нека го обясня с прости думи. Проблемът със съхраняването на информация за по-нататъшно ползване е бил разрешен много отдавна, чрез електронно складиране на данни, сканиране, кодиране и копиране. Но проблемът с използването на информацията все още е на дневен ред. Възприятийната вселена на човека и на другите овладели космоса видове продължава да се разширява по-бързо от вселената на техните проучвания. Да предположим, че сте учен или творец, който смята, че има новаторска идея. До каква степен мисълта на безброй милиарди други същества, на хилядите познати светове ще повтаря вашата? Какво бихте могли да научите от тях? С какво бихте могли да допринесете, което да е наистина новаторско? Е, може да преобърнете библиотеките и информационните центрове и да получите повече информация по всеки въпрос, отколкото обикновено си представяме, че може да съществува. Прекалено много! Не само, че няма да сте в състояние да я изчетете в рамките на един човешки живот, но времето няма да ви стигне дори да отберете онова, което ви интересува конкретно. Още по-неприятна дилема стои пред компания, която планира търговска операция. С какви операции другаде в космоса ще се сблъска и конкурира, с риска да изгуби вложените средства и усилия? Или какви добри възможности са останали недогледани, само защото никой не е в състояние да обхване с поглед цялата картина?

— Чувал съм да задават тези въпроси — кимна Фолкейн. Говореше суховато, по-скоро изумен, отколкото ядосан от снизходителното отношение. Тази жена толкова ли беше безчувствена към човешкото достойнство — по дяволите, към нормалния човешки здрав разум, — че поучава клиентите си, сякаш са някакви шестокраки наивници, току-що излезли от каменната ера на планетата си?

— Очевидно е, разбира се — невъзмутимо продължи тя. — И по принцип, отговорът е също толкова очевиден. Компютрите не трябва просто да складират, а да пресяват информацията. Трябва да разпознават възможните съвместимости, да ги проверяват, с електронна скорост и капацитет за паралелни операции. Може да се каже, че трябва да предлагат идеи. На практика се оказа трудно. В технологично отношение бе необходим голям напредък в кибернетиката. Освен това… членовете на Лигата пазеха ревниво труднопридобитото си познание. Защо да казваш на съперника си всичко, което знаеш? Или на трета страна, която не ти е конкуренция, но би могла да сключи сделка със съперника ти — или да реши да разшири дейността си и сама да се превърне в твой съперник? Независимо дали можеш да използваш дадената информация, тя не е била получена безплатно. Много скоро ще банкрутираш, ако подаряваш наляво и надясно информация, която не те ползва лично. И докато тайните се продаваха и купуваха без проблем, преговорите за информация вървяха бавно и трудно. „Серендипити, Инк.“ разреши този проблем с помощта на подобрени системи — не само по-добра технология, но и по-добър начин за обмен на знания.

Фолкейн се облегна назад с пурата в ръка. Чувстваше се зашеметен, очарован и малко уплашен. Тази жена беше дори по-странна, отколкото се говореше за нея и за останалите партньори. Да прави пространна търговска реклама на човек, който вече си е платил за срещата… защо, за Бога? Разправяха се какви ли не истории за произхода на тези хора. Но каква история можеше да обясни поведението, което наблюдаваше в момента?

Под повърхността на бързите й, безстрастни думи се събираше напрежение:

— Колкото по-голям е информационният басейн, толкова по-голяма е вероятността да се открие сходство, което да е полезно за даден индивид. Така че създаването на подобен басейн беше изгодно за всички, стига никой да не се ползва със специално предимство. Това е услугата, която предложихме. Източниците ни са съвсем обикновени, разбира се. И това само по себе си е ценно, като се има предвид колко библиотеки и банки с памет са пръснати по всички планети. В добавка, обаче, ние купуваме всичко, което клиентите ни решат да споделят с нас, стига да си струва, естествено. И на свой ред им продаваме всякаква друга информация, която би представлявала интерес за тях. Важното в случая е, че всичко това се прави анонимно. Ние, основателите на компанията, не знаем, нито искаме да знаем какви въпроси задавате, какви отговори получавате, каква информация предлагате, как я оценяват компютрите и до какви допълнителни заключения стигат логическите им вериги. Тези неща си остават в паметта на машините. Единственото, с което се занимаваме ние или персоналът ни, са евентуалните специфични проблеми, които сме били помолени да разрешим. Иначе цялото ни внимание е насочено към статистиката, към средните нива на постъпващата и излизаща информация. Фирмата ни се разрасна правопропорционално на растящото доверие на нашите клиенти. Безброй частни разследвания доказаха, че се отнасяме еднакво към всички, че знаем как да пазим тайните си и че не се поддаваме на корупция. Същото доказват и сборните впечатления на клиентите ни от съвместната ни работа.

Тя се наведе напред. Гледаше го, без да мига.

— Например — каза тя, — да предположим, че наистина желаете да ни продадете поверителна информация за компанията, в която работите. Твърдения, основаващи се единствено на частни разговори, ще бъдат вкарани във файловете, тъй като слуховете и лъжите също представляват информация, макар че информация от този тип рядко се смята за достоверна. Обичайните предпазни мерки срещу търговския шпионаж би трябвало да охраняват достъпа до документирания доказателствен материал. Но ако случайно се провалят — да, ние ще купим информацията. Допълнителната проверка веднага ще покаже, че сме закупили крадена стока и този факт се отбелязва надлежно. Ако работодателят ви е единственият, който разполага с въпросната информация, тя ще бъде временно задържана, докато някой друг не дойде при нас по същия въпрос. Но логическите вериги се съобразяват с тази ситуация, когато подготвят препоръките си — което те правят за всеки от нашите клиенти. Тоест, те може да посъветват конкурента на вашия работодател да се въздържи от определени действия, защото знаят от откраднатата информация, че биха завършили с провал. Но няма да му кажат защо са му предложили подобен съвет.

Фолкейн побърза да вземе думата, докато тя си поемаше дъх:

— Така че за всеки е изгодно да се консултира с вас възможно най-често. И колкото повече се казва на машините по време на консултациите, толкова по-добър съвет ще могат да дадат. Аха. Ето как се разраствате.

— Това е един от механизмите ни на растеж — потвърди Теа Белданиел. — Всъщност обаче, кражбата на информация се среща рядко. Защо Свободен Ван Рийн да не ни продаде информацията, че, да кажем, един от търговските му кораби е попаднал на планета, където правят чудесни скулптури? Той няма кой знае какви интереси в бизнеса с произведения на изкуството. В замяна той научава срещу значително намалена такса, че екипаж от дишащи водород същества е попаднал на планета с кислородна атмосфера, където се произвежда нов тип вино.

— Едно нещо не ми е ясно — каза Фолкейн. — Останах с впечатлението, че той трябва да дойде лично, за да получи каквато и да било важна информация. Вярно ли е това?

— Не и в този конкретен случай — отговори тя. — Би било очевидно какво търси. А ние сме задължени да гарантираме правото му на поверителност. Вие, например… — Тук замълча. Странният израз напусна очите й и Теа Белданиел лукаво се усмихна. — Според мен планът ви е да седнете в машината и да заявите: „Името ми е Дейвид Фолкейн. Кажете ми всичко, което би представлявало интерес за мен“. Несъмнено имате основателна причина да смятате, че в банките памет има нещо и за вас. Не знам съзнавате ли, сър, че в името на вашата собствена безопасност, не можем да позволим на никого да постъпва така? Наложително е да изискваме стопроцентова идентификация.

Фолкейн посегна към джоба си. Тя вдигна ръка.

— Не, не. Не на мен. На мен не ми е необходимо да знам дали наистина сте този, за когото се представяте. Но при машината е друго — сканиране на ретината, пръстови отпечатъци и другите обичайни процедури, ако сте регистриран в Общността. Ако не, ще ви бъдат предложени други начини да докажете кой сте, които да удовлетворят компютъра. — Теа Белданиел се изправи. — Елате, ще ви заведа там и ще ви покажа как се работи с техниката.

Докато я следваше и оглеждаше, Фолкейн не можа да прецени дали походката й е като на фригидна жена.

Нямаше значение. Нещо по-интересно му бе дошло наум. Смяташе, че е разбрал защо се бе държала по този начин, спирайки се надълго и нашироко върху незначителни детайли, макар да си е давала сметка, че той вече е запознат с повечето от тях. И другаде се бе сблъсквал с този модел на поведение. Обикновено го наричаха фанатизъм.