Пол Андерсън
Дяволски свят (16)

16.

Не… не точно това… не повече, отколкото Адзел беше истински дракон. Впечатлението бе по-скоро прототипно, отколкото буквално. Но дори и като такова, поразяваше.

Съществото беше двукрако, също като човека. Разбира се, пропорциите бяха различни, макар и не фрапиращо — като относително късите крака или относително дългите ръце, колкото и да бе странно. Малко хора имаха толкова набито телосложение, а мускулите се нагъваха другояче по протежение на крайниците и изпъкваха различно на коремната стена. Стъпалата бяха с възглавнички като лапи на животно и завършваха с по три пръста, ръцете — с по четири. И тези пръсти бяха къси и дебели, със зеленикави нокти. Кожата имаше същия оттенък и бе покрита с бронзови косми, гъсти като на най-косматия човек, макар и не достатъчно, за да се нарекат козина. Устата, пълна с равни жълти зъби, беше подвижна, но на гърдите липсваха зърна, така че от пръв поглед не ставаше ясно дали съществото е бозайник в пълния смисъл на думата, или не. Както и да е, то очевидно бе мъжко и топлокръвно.

Главата… Сравненията между видове от различни планети рядко са успешни. Но тази масивна глава, с късата си широка зурла, увисналата кожа по гърлото, черните, далече разположени очи под надвисналото, почти несъществуващо чело и дългите подвижни уши… беше по-скоро волска, отколкото човешка, при това в най-добрия случай. Естествено, разликите бяха повече от приликите. Нямаше рога. Лицето бе обградено от великолепна грива — пригладена назад, тя се спускаше по раменете и стигаше почти до хълбоците. Космите й бяха бели, но изглежда структурата им беше особена, защото вълните им проблясваха с цветовете на дъгата.

Фолкейн и Латимър бяха високи, но Гахуд се извисяваше над тях — някъде към два метра и тридесет. Подобен ръст, заедно с нелепите широчина, набитост и мускулна маса на торса, като нищо можеха да тежат повече от двеста килограма.

Не носеше нищо, освен украсена със скъпоценни камъни огърлица, няколко пръстена и тежки златни гривни, колан, на който висяха кесийка от едната страна и нож, или малко мачете, от другата. Дишането му беше шумно като на вентилационната система. Мускусна миризма се разнасяше наоколо му. Когато проговори, сякаш изтрещяха летни гръмотевици.

Латимър вдигна пистолета си до устните — отдаване на чест? — после отново го свали и се обърна към Фолкейн:

— Представям ви Гахуд от Нешкет. — Вокалните му органи не бяха съвсем подходящи за артикулация на имената. — Той ще ви разпита. Вече му казах, че името ви е Себастиан Тоумс От Земята ли сте?

Фолкейн призова цялата си смелост. Съществото зад предпазния екран бе страховито, да — но, дявол го взел, и то беше смъртно!

— Бих се радвал да обменим информация — каза той, — взаимно. Нешкет неговата планета ли е или какво?

Латимър изглежда се разтревожи.

— Недейте — прошепна той. — За ваше собствено добро, отговаряйте, както ви обясних.

Фолкейн оголи зъби срещу тях.

— Бедната уплашена госпожичка — изсъска. — Аз мога да ви разкажа играта, нали така? Нямам какво толкова да губя. Вие сте тези, които би трябвало да ми сътрудничите.

„Блъф“, напрегнато си помисли той. „Не искам да провокирам нападение, което ще ме издуха в небитието. Никак, никак, ама никак не искам. А на Гахуд определено му е къс фитила. Но ако успея да премина по опънатото въже от тук до там…“ Едно немирно дяволче се изкиска в главата му: „Какво великолепно изобилие от метафори. Играеш си на покер, докато изпълняваш опасен акробатичен номер, а отсреща те чака връзка динамит.“

— В края на краищата — продължи все пак, право в смаяната физиономия и дулото на бластера, — рано или късно ще си имате работа с Лигата, пък ако ще и само във вид на война. Защо не започнете с мен? Ще ви изляза по-евтин от една бойна флотилия.

Гахуд изгрухтя нещо. Латимър отговори. Лицето му лъщеше от пот. Господарят му стисна дръжката на ножа, изсумтя и изплю няколко срички.

Латимър каза:

— Вие не разбирате, Тоумс. Що се отнася до Гахуд, вие сте навлезли незаконно в негова територия. Той демонстрира рядка въздържаност, като не унищожи и вас, и кораба ви още в момента, в който ви засякохме. Трябва да ми повярвате. Малко същества от неговия вид биха били толкова толерантни. А и той няма да остане такъв за дълго.

„«Негова» територия?“ — помисли си Фолкейн. „Държи се като луд, признавам, но не може да е чак толкова побъркан, та да вярва, че една флотилия може да държи Полесотехническата лига далеч от Сатана. Твърде възможно е фактът, че се е озовал тук пръв, да му дава някакви специални права според законите на неговия народ. Но тази група трябва да е само авангардът, първата, набързо организирана бойна единица, която са успели да изпратят. Предполагам, че онази жена — как й беше името, сестрата на Теа Белданиел — е продължила с кораба, за да уведоми и останалите. Или пък се е присъединила към друг Минотавър. Поведението на Латимър навежда на мисълта, че е лична собственост на Гахуд… Май и те блъфират. Естествената импулсивност на Гахуд по всяка вероятност ще завърши с размазването ми на атоми, което изнервя Латимър, защото си е направил сметката, че нищо не го защитава от гранатата в юмрука ми. Но всъщност Гахуд възпира инстинктите си, като се надява да ме уплаши достатъчно, за да му снеса информация.“

— Е — омекна той, — след като се явяваш в ролята на преводач, не виждам защо да не ми отговориш на няколко въпроса. Нямаш изрична заповед да не го правиш, нали?

— Н-н-не. Аз… — Латимър си пое накъсано дъх. — Ще ви кажа, че, ъъ, споменатото име се отнася за… нещо като владение. — Гахуд изръмжа. — А сега ми отговорете! Право от Земята ли идвате?

— Да. Бяхме изпратени да проучим планетата-скитник. — Твърдението, че „Как да е“ я е открила случайно, щеше да прозвучи твърде невероятно и щеше да ги лиши от внушението, че Лигата стои зад тях, готова да отмъсти за хората си.

Гахуд, чрез Латимър:

— Как научихте за съществуването й?

Фолкейн, надянал си цинична усмивка:

— А, трябва да е било голям шок за вас да ни заварите тук. Мислели сте, че разполагате с години, за да изградите непробиваема защита. Е, приятели, не вярвам в галактиката да съществува нещо, което да остане за дълго в тайна от нашата Полесотехническа лига. Как се казва родната ви планета?

Гахуд:

— Отговорът ви е уклончив. Откъде научихте? Колко от вас има тук? Какви са по-нататъшните ви планове?

Фолкейн — гледа невъзмутимо.

Латимър, преглъщайки:

— Ъ-ъ, не виждам нищо лошо да… Планетата се нарича Датина, а самата раса — шена. Отделният индивид се нарича „шен“. Думите означават приблизително „свят“ и „хора“.

Фолкейн:

— Подобни думи обикновено точно това означават.

Наум си отбеляза, че шените изглежда обитаваха само родната си планета или най-много още няколко колонии. Нищо изненадващо. Ясно беше, че не живеят на такова разстояние, че да оперират в голям мащаб, без някой от изследователите на Техническата цивилизация да попадне на дирите им и да ги проследи до леговището им.

От което обаче не следваше непременно, че са безобидни. Информацията, с която ги бе захранвала „Серендипити“ през всичките тези години — да не говорим за уменията им, демонстрирани при създаването на подобна шпионска организация въобще, — навеждаха на мисълта, че са смъртно опасни. Една-единствена планета, тежковъоръжена и умело ръководена, можеше да надвие цялата Лига чрез способността си да нанася неприемливи щети. Или, макар и най-после победена, може да завлече със себе си цели светове, техните цивилизации и разумни видове.

„А ако Гахуд е типичен представител на вида си, възможно е шените да планират именно това“, заключи мислено Фолкейн. Косата му настръхна.

„Но остават още много необясними и противоречиви въпроси. Технологиите не обясняват докрай скоростта, с която тази група е реагирала на новината. А това, на свой ред, не се връзва с търпеливото планиране, довело до изграждането на «Серендипити» — търпение, което внезапно се изчерпа, рискувайки цялата операция с моето отвличане (а, както излезе, направо я провали).“

— Говорете! — извика Латимър. — Отговорете на въпросите.

— Ъ? О! Въпросите — бавно заговори Фолкейн. — Опасявам се, че на тези въпроси не мога да отговоря. Знам само, че корабите ни получиха заповед да тръгнат насам, да проверят положението и да докладват резултата. Предупредиха ни, че и някой друг може да се появи на сцената и да предяви претенции към планетата. Но повече не ни казаха. — Той сложи пръст на носа си и смигна. — Защо им е на шпионите на Лигата да ви оставят да разберете колко много са научили за вас… и откъде и как?

Латимър ахна, завъртя се и запревежда с бързи, кашлящи гърлени срички. Намекът, че шпиони на Лигата може да са проникнали в самото общество на Датина трябва да беше шокиращ и за самия Гахуд. Нямаше да посмее да го отхвърли като лъжлив. Или пък щеше? Но действията му си оставаха непредсказуеми. Фолкейн се стегна, присвил леко колене, всички сетива нащрек.

Подготовката му се отплати. Гахуд изрева някаква заповед. Роботът се плъзна безшумно напред. Фолкейн улови движението с периферното си зрение. При каратистката си стойка, не му се наложи да скача. Освободи напрежението от единия крак и вече не беше там. Металните пипала изсвистяха към мястото, където се бе намирала лявата му ръка.

Той отскочи към най-близкия ъгъл.

— Непослушко! — извика. Машината се насочи с бръмчене към него. — Латимър, мога да освободя предпазителя, преди това нещо да е стиснало пръстите ми около него. Отзови желязното си куче, докато не сме умрели и двамата.

Другият човек изрече нещо, което накара робота да спре. Гахуд явно потвърди последната команда, защото след краткото му излайване машината се оттегли далеч от Фолкейн. От отсрещния край на стаята Фолкейн видя как Минотавърът тропа ядно с крака, свива жадно пръсти и диша шумно през разширените си ноздри — накратко, беснееше зад предпазния си екран.

Бластерът на Латимър се насочи към диафрагмата на хермесианеца. Потрепваше, а притежателят му хич не изглеждаше добре. Макар животът му да бе посветен на каузата на Датина, или каквато там кауза имаше, и макар без съмнение да беше готов да го пожертва при нужда, явно бе останал шокиран, когато господарят му така импулсивно го бе изложил на риск.

— Откажете се, Тоумс — прозвуча почти като молба. — Не можете да се биете с цял кораб.

— Засега се справям доста добре — възрази Фолкейн. Костваше му болезнено усилие да контролира дишането и гласа си в рамките на нормалното. — А и не съм сам, нали знаеш.

— Един незначителен разузнавателен кораб… Не. Споменахте, че има и други. Колко? От какъв клас? Къде?

— Ти сериозно ли очакваш подробности? А сега ме слушай внимателно и превеждай точно. Когато ви засякохме, моят кораб ви посрещна с покана за разговор, защото Лигата не си пада по битките. Специализирали са се в печалбата. Когато обаче битките станат неизбежни, се стараем противниците ни никога повече да не ни осират счетоводните книги. Прекарал си достатъчно време в Общността, Латимър, а навярно и другаде в териториите, покрити от Техническата цивилизация, за да знаеш това. Посланието, което имам за вас, е следното. Нашите шефове са склонни да се пазарят с вас. Времето и мястото могат да бъдат уточнени от дипломатическите представители, които ще изпратите в Секретариата на Лигата. Но за момента ви предупреждавам да си вдигате чуковете от Бета Крусис. Ние първи дойдохме тук, наша си е, и флотата ни ще унищожи всеки нашественик. Предлагам да ме оставите да се върна на кораба си, вие също да си идете у дома и да премислите положението.

Латимър изглеждаше още по-дълбоко разтърсен.

— Не мога… да му кажа… такова нещо!

— Тогава не му го казвай. — Фолкейн вдигна рамене. Гахуд наведе страховитата си глава, тропна по пода и измуча. — Но ако питаш мен, той започва да губи търпение.

Латимър се обърна, заеквайки, към датинеца.

„Подозирам, че смекчава думите ми“, помисли си Фолкейн. „Бедният човечец. На Луна се държа храбро. Но сега отново се е превърнал в собственост — физически, умствено и душевно. По-лошо от онова, което причиниха на мен — него дори не трябва да го оковават с наркотици. Не знам дали съм виждал нещо по-отвратително.“ Мисълта прозвуча като обертон на един безгласен вик: „Дали ще играят на сигурно и ще ме пуснат? Или трябва да умра?“

Гахуд изрева. Не беше словосъчетание, беше безмозъчен рев, от който тъпанчетата го заболяха. Ехото закънтя из стаята. Съществото се хвърли срещу барикадиращия параван. При тази гравитация, екранът сигурно тежеше повече от тон, но Гахуд го наклони напред. Облегна се на него и изрева някаква команда. Латимър подскочи натам, затруднен от скафандъра си.

Фолкейн разбра: „Ще пусне своя роб вътре, ще вдигне защитния екран обратно и тогава, когато и двамата са в безопасност, ще насъска робота след мен. Струва си да загуби робота и съкровищата в тази стая, за да убие мен, съществото, което си позволи да го обиди…“

Тялото му вече се бе привело в действие. Беше по-далеч от арката, а трябваше да мине и покрай робота. Но беше млад, в страхотна форма, свикнал да се движи в скафандър… и пришпорван от по-голяма любов към живота. Стигна до паравана едновременно с Латимър, но от другата страна. Вече бе в почти вертикално положение, с пролука само от един метър, през която можеше да се мине в помещението отвъд. Разбеснелият се звяр, който го държеше, не забеляза веднага какво става. Фолкейн се промъкна едновременно с другия мъж.

Отскочи встрани, Гахуд пусна паравана, който с трясък се върна към първоначалното си вертикално положение, и се завъртя да го сграбчи.

— О, не! — извика хермесианецът. — Махни го от мен, Латимър, или той ще е третият хамбургер на трапезата!

Робът се хвърли върху собственика си и се опита да го спре насила. Датинецът се отърси от него и го запрати на пода. Скафандърът издрънча при удара. После обаче, здравият разум изглежда се обади в главата под бялата грива. Гахуд спря като закован.

За минута приличаха на жива картина. Латимър — проснат на пода, с разкървавен нос и в полусъзнание, под кривите колони на гахудовите крака. Минотавърът от своя страна стоеше с полюляващи се ръце, развълнувана гръд, тежко дихание и се звереше срещу Фолкейн. Астронавтът — застинал няколко метра по-нататък, сред поредния хаос от варварски лукс. Русата коса лепнеше по потното му чело, но той се хилеше на враговете си и размахваше високо гранатата.

— Така е по-добре — отбеляза той. — Много по-добре. Вие двамата, застанете един до друг. Латимър, би ли ми подал пищова си.

Като зашеметен, робът посегна към бластера, който бе изпуснал на пода. Гахуд го настъпи с широкото си стъпало и изсумтя нещо в израз на несъгласие.

— Е… задръжте си го тогава — отстъпи Фолкейн. Датинецът действаше прибързано, но не беше идиот. Ако Фолкейн се бе докопал до оръжието, можеше да убие другите двама, без сам да пострада. Положението изискваше някакъв компромис. — Държа да ме ескортирате, и двамата, обратно до шейната ми. Ако повикате роботите си, смешниците си или каквото и да било друго, което намирисва на плен, това ананасче избухва моменталически.

Латимър се изправи и сгърчи лице от болка.

— Смешници?… — беше объркан. След това погледът му се проясни. — Аа. Останалата част от офицерите и екипажа. Не, няма да ги повикаме. — После преведе.

Фолкейн не реагира по никакъв начин. Въпреки радостното вълнение, което забълбука в него. Първоначалната реакция на Латимър потвърждаваше нещо, което вече бе започнало да изглежда вероятно, след като никой не се отзова на бъркотията преди малко, че даже и по интеркома не се обадиха.

Гахуд и Латимър бяха сами. Не само по-малките кораби, флагманският също се управляваше от автомати.

Но това беше невъзможно!

А може би не. Да предположим, че Датина — или, най-малкото, гахудовото баронство Нешкет — страда от остър недостиг на „хора“. Пък и шените не са очаквали, че ще заварят кораб на Лигата да се мотае около Бета Крусис. Нямат основание да смятат, че „Серендипити“ е била разкрита. Приели са, че даже да се появи експедиция съперник, тя ще е толкова малка, че роботите ще са в състояние да се справят с нея. („Серендипити“ трябва да ги е уведомила за тази склонност на Техническото общество — неохотата му да влага много средства в хипотетични предприятия. И точно такъв беше случаят, разбира се. В околностите на синята звезда нямаше друг кораб на Лигата, освен „Как да е“.) Вместо да си прави труда да набира пълен екипаж — и да го ангажира без нужда, което е изглеждало очевидно, — Гахуд бе потеглил само с роботите под негова команда. Единственото живо същество с него беше човекът-куче, донесъл му новината.

Що за цивилизация бе това, така бедна на обучени кадри, толкова небрежна към изискванията, налагани от научното изследване на една новооткрита планета, и в същото време така богата и разточителна в технологично отношение?

Гахуд бутна бариерата. Вероятно я бяха издигнали роботи, но никой не се отзова на труса при падането й, а този в стаята стоеше като окаменял. В същото зловещо безмълвие, Фолкейн последва своите пленници — през преддверието, надолу по гравшахтата, по коридора до шлюзовата камера.

Тук двамата спряха и му се облещиха предизвикателно. Хермесианецът бе имал достатъчно време, за да състави план.

— Така — каза той. — Бих искал да взема и двама ви за заложници, но шейната ми е малка, а и не бих поел риска да взема Гахуд. Латимър, ти идваш с мен.

— Не! — Мъжът беше ужасен.

— Да. Искам някаква гаранция, че няма да бъда нападнат по пътя към флотата си.

— Не разбирате ли? Информацията, която имам… онова, което знам… и което вие можете да научите… Той ще трябва да ме пожертва.

— Вече помислих за това. Не смятам, че изгаря от нетърпение да те приведе в газообразно състояние. Ти си ценен за него, и то не само като преводач. В противен случай нямаше да си тук. В Слънчевата система ти се носеше славата на изключително добър астронавт, Хю Латимър. А в момента, макар да се надявам, че той не знае, че аз знам, ти си половината от екипажа му. Без теб, колкото и да са добри роботите му, той здравата ще загази. Вярно, може да се върне вкъщи, но ще посмее ли да направи нещо друго, докато смята, че е възможно да не съм излъгал за армадата, пазеща гърба ми? Пък и — кой знае — може би съществува някакъв вид привързаност между вас двамата? Той няма да нападне кораб, в който се намираш ти, ако може да го избегне. Прав ли съм? Така, вече си със скафандър. Ще пътуваш с мен до кораба ми. Там ще те оставя. Радарът му ще потвърди, че съм го направил, така че ще може да те прибере от открития космос. Ако не те засече да се отделяш от шейната ми, малко след като тя стигне до кораба, може да открие огън.

Латимър се поколеба.

— Бързо! — озъби му се Фолкейн. — Превеждай и ми кажи какво е решил. Палецът ми взе да отмалява.

Истината беше, че си бе поставил за цел да ги тормози непрекъснато, така че да нямат време да помислят спокойно. Благодарение на богохулното му ръчкане, размяната на реплики се оказа кратка.

— Така да е — нацупено се предаде Латимър. — Но ще задържа бластера.

— А аз оръдието на взаимното ни самоубийство. Изглежда справедливо. Задействай камерата.

Латимър инструктира гласно шлюзовата камера. Фолкейн погледна за последно към Гахуд, докато вътрешният клапан се затваряше. Огромното същество търчеше нагоре-надолу по коридора, блъскаше с юмруци по преградните стени и ревеше.

Шейната чакаше. Фолкейн побутна Латимър да мине пръв през миникамерата й, така че, когато той влезе втори, заплахата от гранатата да не отслабне нито за миг. Беше достатъчно неприятно, че трябваше да натъпчат два скафандъра в миниатюрната кабина, а още по-лошо бе да управлява шейната с една ръка. Излитането му си беше истински позор. След като веднъж излязоха в открития космос, Фолкейн остави шейната да се справя сама и се зае с предавателя.

— Дейв! — Гласът на Чий Лан изтрещя в слушалките му. — Свободен си… Йан-тай-и-лир-ю.

— Може да ни се наложи да си плюем на петите — каза той на англик, за да улесни Латимър. — Вържи лъч за автопилота ми. Бъди готова да ме поемеш и да ускориш веднага щом вляза в обхвата на теглещия лъч. А, и да не ти прави впечатление, че първо ще се освободя от един пътник.

— Заложник, а? Разбирам. Тъпичка, размърдай си дебелия електронен задник и го прихвани!

След минутка Фолкейн вече можеше да пусне лоста за управление. Шейната летеше стабилно, зловещата форма на бойния кораб се смаляваше отзад. Хвърли поглед към Латимър, който се бе свил досами него. На слабата светлина на звездите и контролното табло се виждаха само един масивен силует и отблясъкът на лицевата маска. Дулото на бластера го ръчкаше кажи-речи в корема.

— Не ми се вярва Гахуд да стреля по нас — тихо отбеляза той.

— Вече и аз мисля така — отговорът на Латимър прозвуча също толкова уморено.

— По-полека, де. Защо не се отпуснем малко? Чака ни едно твърде досадно пътуване.

— Как можете да се отпуснете с това нещо в ръката ви?

— Тъй, тъй. Всеки си стиска застраховката. Но не можем ли да се отпуснем другояче? Да си отворим шлемовете, да си запалим взаимно цигарите.

— Аз не пуша — заяви Латимър. — Въпреки че… — Той плъзна назад лицевата си маска едновременно с Фолкейн. Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му. — Да. Хубаво е да… да се поразкършиш.

— Нямам нищо против теб, нали знаеш — подхвърли Фолкейн, не съвсем искрено. — Ще ми се този спор да се разреши без бой.

— И на мен. Трябва да кажа, че се възхищавам от смелостта ви. Почти като на истински шен.

— Ако ми подскажеш за какво е цялата тази кандърма…

— Не. — Латимър въздъхна. — По-добре да не казвам нищо. Освен… как са те, там на Луна? Моите приятели от „Серендипити“?

— Ами, как да ти кажа…

Латимър се размърда и Фолкейн съзря своя шанс. Беше се приготвил да го чака, колкото е необходимо, и да не направи нищо, ако такъв не му се предостави. Но шейната вече се бе отдалечила значително от бойния кораб и никой скенер не би подсказал какво става в кабината й. Нямаше контакт в нито една от двете посоки, с изключение на прихващащия лъч от „Как да е“ и проследяващия радар на Гахуд. При ниското тегло в режим на ускорение, умореното тяло на Латимър се бе излегнало в коланите на седалката. Бластерът лежеше спокойно на едното му коляно, а лицето се бе отпуснало в рамката на шлема, близо до дясното рамо на Фолкейн.

— … нещата стоят така — продължи хермесианецът. „Сега!“ Левият му юмрук, с допълнителната тежест на гранатата, се завъртя в дъга, блъсна пистолета настрани и го прикова към стената на кабината. Дясната му ръка се стрелна светкавично през отвора на лицевата маска и се затвори около гърлото на Латимър.