Метаданни
Данни
- Серия
- Никълъс Ван Рийн (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Satan’s World, 1968 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Милена Илиева, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пол Андерсън. Дяволски свят
Американска, първо издание
Редактор: Вихра Манова
Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2000 г.
ИК „Бард“, 2000 г.
ISBN: 954–585–143–0
История
- —Добавяне
15.
Опасността да се приближиш до врага беше очевидна. Не само енергиен лъч, но и обикновен снаряд можеше да те удари, преди да си реагирал адекватно. Все пак, опасността бе взаимна. „Как да е“ може и да беше комар в сравнение с бойния кораб, но жилото му бе също толкова остро. На Фолкейн не му се нравеше мисълта да се отдалечи на петстотин километра от него. Беше ужасен, когато Латимър настоя на своето.
— Не забравяйте, че съм посветил живота си да науча колкото се може повече за Техническата цивилизация — каза той. — Познавам възможностите на кораб като вашия. Освен различните видове леко въоръжение и няколкото картечници за близък бой, разполагате с четири тежки снарядни оръдия и четири ядрени торпеда. От близко разстояние подобно въоръжение ни прави почти равни по огнева мощ. Ако се стигне до конфронтация, ние без съмнение ще ви унищожим, но може да пострадат и някои от нашите кораби.
— Ако моят екипаж е прекалено далеч, за да ви удари, какво би ви попречило да ме вземете в плен? — възрази Фолкейн.
— Нищо — отговори Латимър, — освен липсата на мотив. Мисля, че Гахуд просто иска да ви разпита и вероятно да изпрати по вас съобщение, което да предадете на господарите си. Ако се забавите обаче, той ще изгуби търпение и ще нареди да ви унищожат.
— Добре! — дрезгаво изрече Фолкейн. — Ще дойда възможно най-бързо. Ако до един час след началото на срещата не се свържа с екипажа си, това ще е знак, че сте играли нечестно и ще бъдат предприети съответните действия. В такъв случай ви очаква доста неприятна изненада. — Той прекъсна връзката и продължи да стои неподвижно, стиснал облегалките на креслото, за да укроти ледените тръпки, които лазеха по гръбнака му.
Чий Лан се приближи тихо, седна в краката му и вдигна очи.
— Не искаш да ходиш — отбеляза тя с необичайна кротост. — Страх те е, че пак ще те дрогират.
Фолкейн кимна рязко.
— Не можеш да си представиш какво е — промълви той през свито гърло.
— Мога аз да отида.
— Не. Капитанът съм аз. — Фолкейн се изправи. — Давай да се приготвяме.
— Ако не друго — добави Чий, — поне можем да направим така, че да не те заловят.
— Какво? Как?
— Разбира се, може да е с цената на живота ти. Но този страх си бил обучен да контролираш.
— О-ох — въздъхна Фолкейн. — Разбрах какво имаш предвид. — Той щракна с пръсти. Очите му засвяткаха. — Защо сам не се сетих?
И така, не след дълго Фолкейн тръгна.
Към скафандъра му беше прикрепен двигател, но това бе за всеки случай. Всъщност се придвижи с гравшейна. Беше спуснал гюрука и кабинката бе пълна с въздух, пак за всеки случай — ако шлемът му се пропука или нещо такова, нямаше да губи време да подготвя малката, олекотена шейна, за да напусне вражеския кораб. Но със или без атмосфера, той летеше в призрачна тишина и нищо, освен едва доловимото подръпване на ускорението, не придаваше реалност на полета му — чувстваше се като вещица, яхнала метла. Звездите бяха помътнели някъде извън полезрението му — прозаично изместени от светлинките върху командното табло, чийто зеленикав отблясък хипнотизираше ретините му. Въпреки това, звездите му липсваха. Стисна лоста за управление по-силно от необходимото и си заподсвирква за компания.
О, калайджията тръгна да броди,
да броди надолу по пътя…
Изглеждаше подходящо като за последна песен, която вероятно излизаше от устата му. Не му беше до тържествени химни. Всичко наоколо му — и най-вече огромният като планина кораб, който растеше пред него — бе повече от сериозно за всеки вкус.
Гласът на Латимър по радиото прекъсна неприличната му песничка.
— Лъч с вълна 158,6 мегахерца ще ви насочи към един от шлюзовете. Оставете шейната в камерата и ме чакайте там.
— Какво? — присмя му се Фолкейн. — Нямате намерение да ме всмучете на борда?
— Не разбирам.
— И няма как. Забрави. И без това не страдам от амбицията да се превръщам в саздърма. — Фолкейн включи приемателя и нагласи шейната да следва лъча. Когато наближи, се зае да направи снимки на кораба, оглеждаше внимателно приличните на крепости външни конструкции и складираше информацията в паметта си. Но част от мозъка му работеше на собствени обороти и се чудеше.
„Тоя Латимър определено не го оставят без работа. Държи се като помощник на Гахуд, каквото и да е този Гахуд. Но в същото време прилича на офицер за свръзка, на бордови инженер… на всичко!“
„Е, при достатъчно ниво на автоматизация, не ти трябва голям екипаж. Всестранно развитият ренесансов човек пак е на мода в последно време, заобиколен от батарея компютри, които да му вършат специализираната работа. Но все още има професии, с които машините не се справят добре. Липсва им необходимата мотивация, инициативност, организменият характер на истинското разумно същество. Ние — както и всички цивилизовани видове, с които се е срещал човекът — така и не успяхме да построим сто процента роботизиран кораб, който да изпълнява нещо повече от обикновени, рутинни задачи. А когато изследваш космоса, търгуваш или водиш война — всичко, което те поставя в непредвидими ситуации, — числеността на необходимия екипаж расте главоломно. Отчасти по чисто психологически причини, но и за да се изпълни самата мисия с цялата й променлива сложност.“
„Да вземем нас с Чий, например — колко затруднения срещнахме поради факта, че сме само двама. Но това се дължеше на спешното ни излитане от Луна, фактор, с който на Гахуд не му се е налагало да се съобразява. Защо Латимър е единственото същество от цялата армада насреща, с което разговарям?“
Параболата на полета доведе Фолкейн близо до един от крайцерите. Повече от всякога го порази изобилното му въоръжение. А и онези перкоподобни кулички бяха по-тънки, отколкото си ги бе представял. Бяха идеални за монтирането на уреди, с толкова много полезна площ, и наистина изглеждаха отрупани с апаратура. Но не можеше да си представи как някое живо същество, независимо от размера и формата си, би могло да се движи вътре в тях. Както и в самия кораб, между другото, като се има предвид колко претъпкан трябва да е.
Мисълта не свари Фолкейн неподготвен. Беше расла известно време в главата му и се роди тихо и кротко. Той включи шлемния си жак в основния предавател, свързан с „Как да е“.
— Чуваш ли ме, Чий Лан? — попита той.
— Да. Какво става?
Фолкейн премина на ериоския, който бяха научили на Мерсея. Латимър едва ли го знаеше, в случай че можеше да подслуша разговора им. Хермесианецът описа какво е видял.
— Почти сто процента съм убеден, че всичко, с изключение на бойния кораб, е изцяло роботизирано — завърши той. — Това обяснява доста неща. Като строя им например. Гахуд трябва да ги държи под по-строг контрол, отколкото ако си имаше работа с живи капитани. Затова и не се притеснява особено, че може да претърпи известни загуби в случай на битка. Те са просто машини. Вероятно с антирадиационна направа. И ако разполага само с един управляван от екипаж кораб, за него ще е лесно — и дори нормално — да ги отпише с лека ръка. Разбира се, без значение как е организирана икономиката им, флотилия като тази струва много пари. Но все пак е заменима, за разлика от няколкостотин или няколко хиляди високо квалифицирани офицери и екипаж. За награда като Сатана, рискът в голяма степен е оправдан.
— И-ирх, идеята ти звучи смислено, Дейвид. Особено, ако Гахуд е нещо като военен лорд, с васали, които са готови да го последват навсякъде и по всяко време. В такъв случай навярно не е трябвало да се консултира с други… Чувствам се малко по-обнадеждена. Врагът не е толкова страшен, колкото изглежда.
— Достатъчно страшен е. Ако не се свържа с теб след уречения час, или имаш друга причина да смяташ, че нещата са се объркали, не се прави на верния оръженосец. Плюй си на петите и изчезвай оттук.
Тя понечи да протестира. Той я надвика с напомнянето:
— Аз ще съм мъртъв. Нищо няма да можеш да направиш за мен, освен евентуалното отмъщение, което ще предизвикаш, като занесеш новината у дома.
Тя замълча. После отсече:
— Разбрано.
— Според мен шансът да се измъкнеш от преследване е петдесет на петдесет, в случай че има такова — каза й той. — Деветнайсет разрушителя могат да нацелят фазата ти, дори само като превключват напосоки. Но ако са роботи, ще можеш да ги надхитриш. Или поне да изпратиш още една капсула куриер, без да те забележат… Е, вече съм близо. Прекъсвам връзката. Попътен вятър, Чий.
Не можа да разбере отговора й. Беше на една стара версия на родния й език. Но долови няколко думи, една от които „благословия“, а и гласът й не бе съвсем спокоен.
Бойният кораб се издигна като стена срещу него. Фолкейн изключи автопилота и продължи на ръчно управление. Излезе от сянката на една куличка и бе залян от поток ярка светлина. Идваше от голям кръг като на товарен шлюз, навярно камерата, която очакваха да използва. Той насочи внимателно шейната покрай защитните прегради и външната врата. Вътрешният клапан беше затворен. Гравитацията на кораба го улови и затрудни малко кацането. След като приключи с него, Фолкейн премина възможно най-бързо през миникамерата на гравшейната.
После бързо откачи нещото от колана си и го приготви. Стисна го в лявата си ръка и усети прилив на смразяващ кураж. Докато чакаше Латимър, прегледа през гюрука таблото с уредите в шейната. Притеглянето изглеждаше по-силно от земното и гравитометърът потвърди впечатлението му, отчитайки стойност от 1,07. Светлината също беше с около една трета по-ярка от тази, с която бе свикнал. Спектралният анализ показваше родна звезда от клас F, макар че флуоресцентното осветление невинаги е добро мерило…
Вътрешният клапан се отвори. Усети се леко течение от малкото въздух, който нахлу — камерата беше сложна, с второ отделение зад първото. Появи се облечена в скафандър човешка фигура и тръгна към него. Зад лицевата маска аскетичните черти на Латимър изпъкваха в светлини и сенки. Носеше бластер. Обикновен модел, явно закупен на Луна. Но зад него се движеше някаква метална конструкция, висока, сложна, с множество специализирани крайници, стърчащи от цилиндрично тяло и завършващи със сензори и манипулатори — робот.
— Колко груб начин да посрещнеш един посланик — поклати глава Фолкейн. Не вдигна ръце.
Латимър не го и накара.
— Предпазна мярка — делово обясни той. — Не може да влезете въоръжен. А най-напред ще проверим за бомби или други изненади, които може да сте донесли със себе си.
— Давай — отговори Фолкейн. — Шейната е чиста, а, както се разбрахме, оставих оръжията си на кораба. Но имам това, все пак. — Той вдигна левия си юмрук и показа предмета, който стискаше.
Латимър отскочи назад.
— Джагнат хамман! Какво е това?
— Граната. Не е ядрена, обикновен пехотен модел. Но пълнежът й е от торденит с колоидален фосфор за привкус. Може да направи голяма пакост в радиус от метър-два, дори тук. Доста по-гадничко ще е в кислородна атмосфера, разбира се. Издърпах предпазителя и преброих почти всичките пет секунди, преди да го върна обратно. Единственото, което я спира да избухне, е палецът ми. А, да, плюе и значително количество шрапнели.
— Но… вие… не!
— Не си го слагай на сърцето, приятелю. Пружинката не е чак толкова натегната, че да не мога да я удържа един час Нямам желание да се самовзривя. Само че още по-малко ми се иска да бъда взет в плен, да ме застрелят или нещо подобно. Придържайте се към дипломатическия етикет и няма да имаме никакви проблеми.
— Трябва да докладвам — задавено каза Латимър.
Включи се към някаква джаджа, която явно беше интеркомът. Роботът прегледа делово шейната, както му бе заповядано, и зачака. Латимър обяви:
— Той ще ви приеме. Елате. — Тръгна напред, гневът му все още се усещаше в резките движения на крайниците. Роботът завършваше колоната.
Фолкейн се чувстваше притиснат помежду им. Гранатата му го пазеше единствено от плен. Ако пожелаеха, можеха да го принудят да се самоунищожи, без самите те или корабът им да пострадат много. А пък въобще нямаше да пострадат, ако го гръмнеха на връщане, след като се е отдалечил достатъчно.
„Стига. Дойде тук, за да научиш това-онова. Никакъв герой не си. Какво ли не би дал да си на другия край на галактиката с питие в ръка и девойче на коляно и да се хвалиш с преувеличените си подвизи. Но тук може би клокочи война. Цели планети могат да се окажат нападнати. Някое малко момиченце, собствената ти племенница например, може да свърши проснато в пометена от ядрен взрив къща, личицето й овъглено, очите й стопени, да пищи за тати, който е загинал в космически кораб, и за мама, която лежи размазана на тротоара. Може пък положението да не е толкова лошо. Но може и да е. Как ще пропуснеш шанса да направиш нещо? Нали и утре ще трябва да обитаваш същата кожа?“
„Която в момента ме сърби. А не мога да се почеша.“ Устните му се кривнаха в лека усмивка. Втората камера се бе затворила, налягането беше възстановено, вътрешният клапан се отваряше. Той мина през него.
Нямаше много за гледане. Напред се простираше коридор от гол метал, ярко осветен. Стъпките им ехтяха по пода. Леката вибрация от двигателите и дрезгавият шепот на изкуствената вентилация единствени разчупваха еднообразието. Нямаше врати по стените, само решетки, отвори и от време на време по някоя загадъчна кутия с уреди или командно табло. Друг робот мина по перпендикулярен коридор на няколко метра пред тях — различен модел, като подвижен диск с израстъци и пипала, без съмнение предназначен за определен вид работа по поддръжката. Но основните функциониращи единици на кораба трябваше да са интегрирани, дори повече, отколкото на построен от хора космически съд — самият той беше една огромна машина.
Въпреки впечатлението за изоставеност, Фолкейн бе завладян от чувството за суров, всепроникващ живот. Вероятно се дължеше на самия мащаб, на безкрайното пулсиране или на по-недоловими улики, като пропорциите на видяното досега и на усещането за гигантска маса и тежест, приклекнала и готова за скок.
— Атмосферата е годна за дишане — чу се по радиото гласът на Латимър. — Плътността й е малко по-висока от земната на морско равнище. — Фолкейн последва примера му и със свободната си ръка отвори необходимия вентил, за да се изравнят постепенно наляганията, после вдигна лицевата си маска и напълни дробовете си.
Въпреки новата информация, му се дощя да не го бе правил. Въздухът беше горещ като в пустиня, сух като в пустиня, с достатъчно миришещ на гръмотевици озон, за да пощипва кожата му. И други миризми го връхлетяха с потоците на вентилацията — остри и напомнящи на подправки, кожа и кръв, постепенно засилващи се, докато групичката им се приближаваше до, както Фолкейн предполагаше, жилищния сектор. Латимър изглежда нямаше нищо против климата и осветлението. Но той бе свикнал с тях. Нали?
— Колко души екипаж имате? — попита Фолкейн.
— Въпросите ще ги задава Гахуд. — Латимър гледаше право пред себе си и едно мускулче потрепваше на бузата му. — Най-сериозно ви съветвам да му отговаряте подробно и почтително. Достатъчно лошо е това, че донесохте гранатата. Имате късмет, че желанието му да се срещне с вас е голямо, а раздразнението му от наглостта ви — малко. Бъдете много внимателен или наказанието ще се разпростре далеч отвъд собствената ви смърт.
— Ама че веселяк си имаш за шеф. — Фолкейн направи голяма крачка напред, за да проследи изражението на водача си. — Ако бях на твое място, отдавна да съм напуснал. С гръм и трясък при това.
— Бихте ли напуснали своя свят — своята раса и всичко, с което е свързана, — само защото е станало малко трудно да й служите? — презрително отвърна Латимър. Изражението му се промени, гласът му спадна. — Тихо! Пристигнахме.
Дизайнът не беше толкова странен, че Фолкейн да не разпознае гравшахта с вертикално задвижване. Хората и роботът бяха издигнати с не по-малко от петнайсет метра, преди да ги доставят на следващата палуба.
Преддверие? Градина? Изкуствена пещера? Фолкейн се огледа смаяно. Една цяла каюта с размерите на бална зала бе изпълнена със саксии. Нещата, които растяха в тях, варираха от миниатюрни цветчета със сладко ухание до високи, силно разклонени месести храсти и цели дървета с листа, остри като бодли, назъбени или със сложно завит контур. Доминиращ цвят беше кафеникаво-златистото, така както зеленото е доминиращо на Земята. В средата плискаха струите на фонтан. Каменният му басейн трябва да бе престоял на открито векове наред, толкова очукан и обветрен беше. Въпреки изцяло чуждоземната артистична концепция, виждаше се, че формата и онова, което бе останало от гравюрите, е наистина изящно. За разлика от преградните стени. Контрастът беше стряскащ. Украсяваха ги огромни петна в ярки цветове, от които нервите ти се изопваха и които по всички стандарти граничеха с безвкусицата.
Латимър го поведе към една арковидна врата в другия край. През нея се влизаше в първата стая от апартамент. Беше обзаведена — претрупана — с варварски разкош. Подът бе застлан с кожа, която като нищо можеше да е принадлежала на ангорски тигри. Една от стените беше обшита с грубо ковани златни пластини, друга бе изрисувана като в предното помещение, трета бе драпирана с люспеста кожа, а четвъртата представляваше екран, върху който във вихрен танц се меняха назъбени абстрактни форми под оглушителния съпровод на барабани и пронизителния звук на рогове. Череп на животно с динозавърски размери се блещеше над входа. Откъм няколко четирикраки постамента се виеше киселяв дим. Две от кадилниците бяха стари — очукани от времето, изящни и красиви като фонтана. Другите приличаха повече на обикновени буци желязо. Местата за сядане се състояха от двойка раирани кушетки, всяка достатъчно голяма, за да се излегнат върху й три човешки същества, и възглавнички, пръснати по пода. Различни други предмети лежаха натрупани небрежно на най-неподходящи места, в най-добрия случай — върху рафтове. Фолкейн не се и опита да познае за какво служат повечето от тях. Реши, че някои вероятно представляват контейнери, музикални инструменти и играчки, но първо трябваше да се запознае със собственика им, преди да облече в нещо реално настоящите си догадки.
А ето го и него!
Вратата отсреща беше преградена с дебел лист от прозрачен материал, вероятно витрил. Той щеше да предпази застаналия зад него, в случай че гранатата избухне. За този някой щеше да е още по-безопасно, ако разговаряше с Фолкейн чрез телеком. Но не, Гахуд не разсъждаваше по този начин. И ето, че се появи на сцената. Фолкейн бе виждал повече извънземни, отколкото му се полагаше за няколко живота, но сега едва се въздържа да не възкликне. Пред него стоеше Минотавърът.