Пол Андерсън
Дяволски свят (12)

12.

— Честно казано — заяви Чий Лан, — между приятели и без да се обиждаш, ти си пълен с изненади. Как е възможно едно необитаемо парче разтопен ад да означава толкова много за когото и да било?

— Сигурен съм, че ти обясних, макар да бях замаян по онова време — отвърна Фолкейн. — Индустриална база за трансмутация на елементи.

— Но това го правят и у дома.

— В обезсърчаващо малък мащаб, сравнен с потенциалния пазар. — Фолкейн си наля чисто уиски и се облегна назад, за да смели с наслаждение вечерята си. Чувстваше, че си е заслужил няколко часа отмора в салона. „Утре“ щяха да кацнат. Бяха приключили с проучванията си от орбита и нещата можеха да загрубеят. — Какво ще кажеш за една игра на покер?

Синтиянката, чучнала върху масата, поклати глава.

— Не, благодаря! Едва си възвърнах усета към играта на четири ръце, след като Тъпичка забогатя достатъчно, за да блъфира на едро. Без Адзел, неизвестните в уравнението ще придобият обезпокоителни размери. Проклетата машина ще ни съдере кожите. — Тя се зае с тоалета на копринената си козина. — И хич недей да сменяш темата. Аз съм ксенолог. Никога не съм обръщала повече от неизбежното внимание на вашите грозни заводи. Бих искала да получа свястно обяснение защо трябва да си рискувам опашната кост там долу.

Фолкейн въздъхна и отпи. Беше приел, че и тя е в състояние да съзре очевидното със същата готовност като него. Но за Чий, с нейното биологично наследство, културна среда и специални интереси, то явно не бе очевидно. „Чудя се какво ли вижда тя, което аз пропускам? И как въобще бих могъл да го разбера?“

— Не мога да ти издекламирам статистиката — призна той. — Но не ти е нужно друго, освен най-общи познания за положението. Виж, няма елемент в периодичната таблица, даже и отделен изотоп^[1] няма, който да не намира някакво приложение в съвременната технология. И когато тази технология съществува и работи на стотици планети, е, мен не ме интересува колко малък е процентът на материала хикс от цялото потребление на материали. Общото количество хикс, необходимо за една година, възлиза на тонове в най-лошия случай — по-вероятно на мегатонове. Така-а, обаче природата не произвежда много от някои елементи. Дори и при по-специфичните класове звезди, видоизменящите процеси дават слаба реколта от ядра като рениум и скандиум — два метала, за които случайно знам, че се търсят много за производството на определени сплави и полупроводници. Не си ли чувала за рениумния удар на Мауи, преди двайсетина години? Най-легендарното откритие в историята, невероятен бум. И след три години залежите се изчерпали, градовете били изоставени и цената скочила обратно до небесата. После не забравяй и нестабилните тежки елементи или изотопите с по-малък период на разпад на по-леките. Те също са редки, без значение колко светлинни години ще навъртиш из галактиката. Когато все пак намериш някой от тях, трябва да го копаеш от земята при трудни условия, да го транспортираш през половината познат космос… което го оскъпява допълнително.

Фолкейн отпи още една глътка. Напоследък го бе ударил на трезвеност, затова уискито, в добавка към коктейлите преди вечеря и виното по време на храненето, го правеше необичайно словоохотлив.

— Въпросът не е само в това, че недостигът води до повишаване на цените — добави той. — Многобройни проекти се оказват неизпълними за нас, защото не разполагаме с необходимите материали. Бихме могли да напреднем много по-бързо в междузвездните изследвания, например — и с всичко, свързано с тях, — ако разполагахме с достатъчно хафниум, за да произвеждаме достатъчно полиергоединици, за да произвеждаме достатъчно компютри, които да пилотират много повече космически кораби, отколкото можем да построим в момента. Още примери искаш ли?

— Н-не. И сама мога да се сетя за няколко — каза Чий. — Но в наше време всяко ядро може да се превръща в друго. И ги превръщат. Със собствените си кървясали очи съм виждала кръвосмучещите трансмутационни заводи.

— Какво си правила предната нощ, че са ти били кървясали очите? — попита Фолкейн. — Разбира се, ти си права за себе си. Но това, което си видяла, са заводи джуджета. Не са в състояние да насмогнат на търсенето. Разшири ги и само радиоактивните им отпадъци ще бъдат достатъчни да унищожат живота на планетите, където са построени. Да не говорим за отпадъчната топлина. При екзотермична реакция, тя се излъчва директно. Но това се случва и при ендотермична… непряко, а чрез източника на мощност, който доставя енергията, отключваща реакцията. Това са ядрени процеси, не забравяй — m по c на квадрат. Един грам разлика между суровината и крайния продукт означава девет по десет на тринайсета джаула. Завод, преработващ няколко тона елементи на ден, вероятно би погълнал река Амазонка на входа и би я издухал под формата на нагорещена пара на изхода. Колко време ще мине преди на Земята да стане прекалено горещо, за да съществува живот? Десет години, може би? Или на който и да било друг жив свят? Затова и не можем да използваме такъв, независимо дали има, или няма на него разумни същества. Такива планети са твърде ценни по други причини — да не говорим за междупланетния закон, общественото мнение и обикновената почтеност.

— Всичко това ми е ясно — каза Чий. — Точно затова повечето съществуващи трансмутационни заводи се намират на малки тела, лишени от атмосфера. Естествено.

— Което означава, че трябва да инсталират топлинни преобразуватели, които да отвеждат топлинната енергия в студената маса на планетоида — кимна Фолкейн. — А това е нерентабилно. И още по-лошо — предпоставя инженерни ограничения върху големината на завода и възпрепятства някои операции, за които собствениците биха дали мило и драго.

— Досега не се бях замисляла по този въпрос — отбеляза Чий. — Но защо да не се използват стерилни светове — млади, например, където животът още не е започнал да се развива, — които имат що-годе подходяща атмосфера и хидросфера, за да отвеждат топлината по естествен път?

— Защото този тип планети се въртят около слънца, при това доста близо — отговори Фолкейн. — В противен случай въздухът им щеше да е замръзнал, нали така? Ако са с големи орбити, биха могли да задържат водород и хелий в газообразно състояние. Но водородът е гадна работа. Стича се право между молекулите на щитовете, които си инсталирал, независимо от какъв материал са, и ти проваля ядрената реакция. Затова ти трябва свят като Земята или Синтия, с достатъчно плътен въздух, който не включва свободен водород, и с изобилие от течна вода. А, както вече казах, има ли наблизо слънце, което да излива собствената си енергия в атмосферата, една трансмутационна индустрия, независимо от мащаба й, за нула време ще свари планетата. Как можеш да използваш една река, ако реката се е превърнала в пара? О, имаше предложения да се вкара прашен облак в орбита около такава планета, като албедото^[2] се повиши почти до 100. Но така ще се улови под похлупак естествената топлина от ядрото на планетата. Проучванията за рентабилността показаха, че подобна инвестиция никога не би се изплатила. Освен това в новосформираните системи обикалят какви ли не камънаци и отломки. Един голям астероид само да ти удари планетата и цялата ти операция като нищо ще отиде по дяволите. — Фолкейн си освежи гърлото. — Естествено — продължи той, — след като бяха открити няколко скитнички, хората се запитаха дали не могат да ги използват. Но те бяха прекалено студени! Температури, близки до абсолютната нула, правят странни неща със свойствата на материята. Ще трябва да се развие изцяло нова технология, преди да се построи завод на типичната планета-скитник. А дори и тогава няма да има никакъв резултат. Спомни си, че ти трябват течна вода и газова атмосфера — при това в планетарни количества, — за да работят охладителните системи. Само че не можеш да втечниш криосферата на цяла планета. Дори да разполагаш с цялото време на света. Без значение колко мащабна операция си захванал. Просто необходимата за това енергия е необозримо голяма. Някой път може сама да я изчислиш. Но приблизително се равнява на цялата енергия, която Земята получава от Сол за няколко века.

Фолкейн качи крака на масата и вдигна чашата си.

— А това случайно е приблизително равно на онова, което ще получи нашата планетка в прехода си от дълбокия космос докрай Бета Крусис и обратно — завърши той. Гаврътна питието си и си наля ново.

— Не ми се прави на толкова самодоволен — изръмжа Чий. — Не ти си предизвикал феномена. Не ти си Всемогъщия — факт, който често ми помага да се примиря с вселената.

Фолкейн се усмихна.

— Предпочиташ Адзел, така ли? Или Тъпичка? Или Стария Ник? Хей, каква мисъл, а? Сътворението — родено от стремеж към печалба! Но във всеки случай, виждаш възможността, която ни се отваря, стига различните фактори да се подредят както на нас ни се иска, а това изглежда все по-вероятно. След десетина години тази планета ще се е успокоила. Светлината, която ще получава, няма да е много по-различна по количество от тази на твоя или моя свят. Студените, открити скали ще са попили излишната топлина, температурата ще е прилична, като ще пада постепенно, но не твърде бързо. Ще може да се започне изграждането на трансмутационна индустрия според предварително направени проучвания и изготвени планове. Излъчената при производството топлина може да се поддържа в равновесие със загубата на топлина при отдалечаването от звездата — колкото по-навътре в космоса навлиза планетата, толкова по-големи производствени мощности ще бъдат пускани в действие. А тъй като въздухът така и така ще е отровен и почти всички дейности ще бъдат автоматизирани, радиоактивните отпадъци също няма да представляват проблем. И така, докато не постигнем някакво състояние на равновесие. Топла повърхност, осветена от звездите, от някоя и друга лампа, с радиомаяци, които да насочват товарните совалки; ядрени преобразуватели на всяко подходящо за целта място; тонове редки в миналото материали, транспортирани ежедневно към всички краища на познатия космос… — Възбудата го завладя. Той все още беше млад мъж. Удари с юмрук по дланта си. — И готово!

— Срещу добра печалба — напомни Чий. — Иначе…

— О, добра ще е, добра ще е — избъбри Фолкейн. — Пари с лопати да ги ринеш — огромни, прекрасни лопати. Само си представи стойността на един локален монопол върху пласмента. Особено ако „Солар С&Л“ успее да си запази правото на първо проучване и влизане във владение.

— За сметка на търговската конкуренция? — попита Чий. — Или за сметка на тайнствените врагове на цялата ни цивилизация? Ако питаш мен, от тяхна страна ни чакат големи неприятности. Не знам дали се сещаш, но производството, за което говориш, крие огромен потенциал за военната промишленост.

 

 

Планетата правеше едно завъртане за малко повече от тринадесет часа. Оста й бе наклонена с около единадесет градуса повече от нормалното за планета с хиперболична орбита като нейната. „Как да е“ се насочи към района на арктическия кръг, където адският ден щеше да бъде къс, макар и обзаведен с периодични илюминации, и условията очевидно бяха не така екстремни, както другаде.

Когато корабът влезе в спирала около глобуса на сателитна височина и се плъзна надолу, Фолкейн си пое рязко дъх. И преди беше зървал осветената половина, но само за кратко, защото по онова време вниманието му бе насочено към показанията на уредите. А и планетата не се бе приближила толкова до Бета Крусис. С бясна и ежеминутно растяща скорост, скитничката скоро щеше да влезе в орбита около синия гигант. В момента разстоянието помежду им не беше много по-голямо от това между Земята и Сол.

С четири пъти по-голям ъглов диаметър, слънцето тук беснееше на хоризонта сред небе от пламъци. Облаците отдолу се въртяха мътни, ту в бели кълбета нажежена пара, ту сиви и разпрани от светкавици, ту черни от дима на вулканите, които се провиждаха през пролуките по протежението им. Другаде погледът за кратко зърваше каменисти равнини, брулени от страховити ветрове, дъжд, земетръси, наводнения под планински вериги, по чиито склонове топящите се глетчери образуваха чудовищни каскади. Плътни изпарения покриваха половин континент, сгъстени в мъгла от студения въздух, докато едно торнадо не ги разсече на две и глутница хали не разгониха фрагментите. В металносивия океан айсберги с размери на острови се блъскаха един в друг, но пяната и пръските на гигантските вълни скриваха от погледа разрушителната гледка. Когато се гмурна в горните слоеве на атмосферата, колкото и малка да бе плътността им, корабът се раздруса от турбуленцията и трясъкът прониза обшивката на корпуса му като вой на оплаквачки. А отпред ги чакаха в засада гръмотевични бури.

Фолкейн промълви през зъби:

— Чудех се как ли да наречем това място. Сега вече знам. — Но в този момент ги застигнаха мракът и врявата. Не му се отдаде възможност да каже нещо повече.

Вътрешните полета поддържаха гравитацията постоянна, но не ги спасяваха от непрекъснатите трусове, нито от растящия, оглушителен шум. Пилотираше Тъпичка — и поддържаше цялата сложна система на кораба, — докато екипажът чакаше нащрек, в случай че се стигне до вземането на съдбоносни решения. Вперил поглед в екраните и уредите в опит да открие някакъв ред в хаоса, разбеснял се наоколо им, Фолкейн чу гласа на компютъра сред писъците, ревовете, свирукането и трясъка:

— Условията на ясно небе над подзвездната точка и в ранния тропически следобед преобладават, както обикновено. Но продължава и тенденцията да бъдат последвани от бурно време със скорост на вятъра над петстотин километра в час, която нараства с всеки следващ ден. В скоби отбелязвам, че понастоящем вече е опасно да се навлиза в подобна метеорологична зона и че всеки момент това може да стане невъзможно и за най-добре съоръжения кораб. Условията в районите на полюсите до голяма степен се покриват с наблюдаваното досега. Антарктическият е в състояние на пороен дъжд и чести снежни виелици. Районът на северния полюс остава сравнително студен, благодарение на което силен фронт, движещ се на юг, запазва известна степен на атмосферна стабилност в задната си част. Предлагам приземяването да бъде осъществено малко извън арктическия кръг, няколко минути преди линията на зазоряване, в район от по-големия северен континент, който изглежда не е засегнат от наводненията, и съдейки по тектоничните данни, обещава да остане стабилен.

— Добре — каза Чий Лан. — Ти избери мястото. Само гледай уредите да не ти претоварят логическите вериги. Предполагам, че в момента те захранват с информация като луди. Е, не си прави труда да я обработваш и оценяваш засега. Просто я складирай в паметта си и гледай да ни свалиш долу живи и здрави!

— Постоянното дешифриране на постъпващите данни е необходимо, за да се ориентирам в безпрецедентна обстановка като настоящата и да преведа кораба през нея — отговори Тъпичка. — Въпреки това, вече отлагам анализа на онези факти, които не изглеждат от непосредствено значение, като например точния отражателен спектър на различните видове ледени полета. Заслужава си да бъде отбелязано, че… — Фолкейн не чу останалото. Обстрелът на поредната гръмотевица го оглуши за минути наред.

После навлязоха в дива белота — нещо като сняг, гонен от поривите на вятър, сред който корабът се люлееше като детска играчка. След това попаднаха в нещо, което на фона на предишното ги остави с усещането за пълно спокойствие. Беше нощ, много тъмна. Сканиращите лъчи нарисуваха картина на назъбен високопланински релеф, докато корабът летеше ли, летеше, воден от неорганичните си сетива.

Накрая се приземиха.

Фолкейн остана отпуснат на мястото си, доволен от простичкия факт, че продължава да диша.

— Изключи полетата — каза той и се освободи от коланите. Преминаването към естествената гравитация на планетата почти не се усети — отклонението от земното притегляне беше в границите на петте процента, а Фолкейн бе свикнал с къде по-големи разлики. Но тишината иззвънтя в ушите му. Той стана, разкърши се да прогони напрежението от мускулите, и чак тогава върна поглед към панорамните екрани.

Около кораба се простираше неравно, надупчено плато от тъмна скала. На север и изток се издигаха стръмни планини. Тази на север отстоеше на не повече от четири километра — скална стена, увенчана със зъбери и прошарена с бялото на глетчери. Звезди огряваха сцената, защото пътешествениците бяха минали под облаците, които се кълбяха зловредно на юг. Непознатите съзвездия грееха ярко, без да трепват, през мразовития въздух. Често ги засенчваха метеори — също като другите големи бездетни слънца, и Бета Крусис си водеше антураж от космически отломки. Сияния танцуваха величествено над скалите, а на североизток първите отблясъци на утрото прорязваха небето.

Фолкейн отчете данните от външните уреди. Атмосферата не беше годна за дишане — CO^[3], CO₂^[4], CH₄, NH₄, H₂S^[5] и подобни. Имаше и малко кислород — отделен от водните молекули под въздействието на слънчевото лъчение и останал в атмосферата, след като по-лекият водород бе избягал в космоса, — все още несвързал се с другите елементи. Но беше твърде малко и при това студът бе ужасен — около минус седемдесет и пет градуса по Целзий. Положението със земята под тях беше още по-лошо — под минус двеста градуса. Тропичните райони се бяха затоплили малко повече. Но не можеш да сгрееш цял един свят от мъртвешки студ до стайна температура за няколко месеца — дори и с помощта на син гигант, — а и условията винаги ще са различни на различните ширини по повърхността му. Нищо чудно, че времето бе изпаднало в истерия.

— По-добре да изляза — реши Фолкейн. Гласът му се снижи до шепот в мразовитата тишина.

— Мога и аз. — Чий Лан изглеждаше също толкова унила.

Мъжът поклати глава.

— Мислех, че сме се разбрали по този въпрос. Аз мога да нося повече екипировка и да свърша повече работа за ограниченото време, с което разполагаме. А и някой трябва да ми покрива гърба, в случай че се появят проблеми. Ти ще излезеш следващия път, когато ще използваме гравшейната за оглед на околността.

— Просто исках да си заплюя правото на външна мисия, преди да ме е пипнала клаустрофобията — сопна му се тя.

„Този стил на разговор по ни приляга.“ Ободрен, Фолкейн тръгна към шлюза. Скафандърът и екипировката го чакаха. Чий му помогна да се облече. Изчака декомпресията и прекрачи прага към един нов свят.

Или стар, по-скоро — но свят в състояние на прераждане, каквото звездите не бяха виждали досега.

Напълни дробовете си с рециклирания въздух с лек дъх на химикали и тръгна напред. Движенията му бяха малко тромави и от време на време се спъваше, заради дебелите подметки, прикрепени към ботушите му. Но без тях щеше да бъде безпомощен. „Как да е“ можеше да изпомпва топлина от ядрените си генератори към приземителите си и да ги поддържа при температура, която металът им можеше да издържи. Но студените скали биха изсмукали за нула време телесната му топлина, дори през най-модерните обикновени космически ботуши. Стъпалата му биха измръзнали преди да е разбрал какво става. Даже и при допълнителната изолация, престоят му навън беше силно ограничен.

Макар че слънцето го ограничаваше още повече. Денят заякваше видимо — пустошта се изпълваше с жега и дълги сенки. Щитовете, вградени в скафандъра, му гарантираха около половин час под преките лъчи на Бета Крусис.

— Как е хавата? — Гласът на Чий прозвуча глухо в слушалките му през растящия пукот на статичното електричество.

— По хавайски. — Фолкейн откачи един брояч от раницата на гърба си и го задържа на метър от земята, после го задвижи бавно в полукръг около себе си. Показанията отчетоха слаба радиоактивност. Повечето вероятно бе резултат от слънчевите ветрове през последното десетилетие, преди атмосферата да се сгъсти. (Не че незначителният й озонов слой осигуряваше кой знае каква защита в момента.) Нямаше значение, хората и техните приятели щяха да си създадат тук собствени атоми. Фолкейн заби една сонда за неутронен анализ и продължи напред.

Това изглеждаше като интересна находка. Той отчупи парче за проба.

Слънцето се вдигна над хоризонта. Фотосоларната му маска потъмня почти до черно. Вихри запъшкаха по склоновете на планините и облаци пара се завъртяха в шеметен танц над глетчерите.

Фолкейн избра място за звуков анализ и се зае да нагласи необходимия триножник.

— По-добре не се мотай — обади се изкривеният глас на Чий. — Радиационният фон взе да се сгаднява.

— Знам, знам — каза Фолкейн. — Но целта е да получим някаква представа за подземните слоеве, нали така? — Комбинацията от блясъка и защитата срещу него възпрепятстваха зрението му и правеха деликатните операции по нагласянето на инструмента изключително трудни. Той изруга живописно, изплези език и се хвана на работа. Когато най-после пусна сондата в действие и тя запредава информация обратно към кораба, капацитетът на щитовете му наближаваше горната си граница.

Тръгна да се връща. Корабът му се стори неочаквано малък, кацнал под онези върхове вдясно. Бета Крусис запращаше гореща вълна след гореща вълна по гърба му, пробивайки си път през отражателната боя и охлаждащата система. Потта попи в бельото му и го блъсна в ноздрите. В същото време студ се прокрадна в ботушите му, докато не го заболяха и ноктите на краката. Той се стегна мислено под тежестта на скафандъра и екипировката и продължи напред, полутичайки, полувлачейки се.

Един писък пришпори погледа му встрани. Видя взрива на билото — като бял фонтан. Секунда по-късно придружаващият го гръм изкънтя в шлема му и земният трус го събори на колене. Той се изправи със залитане и понечи да хукне напред. Пороят — отчасти течен, отчасти лавина от камъни — изрева и се втурна по петите му. Настигна го на половината път до кораба.