Пол Андерсън
Дяволски свят (6)

6.

След началото си в покрайнините на Джакарта^[1], Делфинбург продължава покрай Макасарския проток^[2] и Сулавеси и навлиза във водите на Тихия океан. Някъде там Никълъс Ван Рийн пристигна с въздушен автомобил. Градът не беше негова лична собственост — ако трябва да бъдем точни, правата му върху него се ограничаваха само до една къща, един док за големи плавателни съдове и седемдесет и три процента от цялото производство. Но кметът и капитанът се съгласиха с предложението му да променят курса и да минат по-близо от обикновено до Марианските острови^[3].

— Добре ще е за бедните работяги да погостуват на тез хубави островчета, нал тъй? — Усмихна се широко той и потри косматите си ръце. — Може пък да им се ще и една малка ваканцийка и да дойдат да викат за почитаемия си чичо на регатата за Микронезийската купа на двайсе и четвърти тоз месец. Стига да цъфнем там най-късно на двайсе и втори по обяд, щото трябва да си починем на док няколко дни. Не ща да ви затруднявам, обаче.

Капитанът направи няколко бързи изчисления.

— Да, сър — рапортува той. — Ще стигнем дотам на двайсет и първи. — Той даде знак да увеличат скоростта с три възела. — А и сте прав, да знаете, няма да е лошо да поспрем за малко и да почистим катализаторните резервоари или нещо друго.

— Хубаво, хубаво! Много зарадвахте тоз беден стар самотник, такава нужда има от почивка и възстановяване, а точно сега му се ще един джин с тоник да си успокои стомаха. Бая има за успокояване, а? — засмя се Ван Рийн и се потупа по шкембето.

Следващата седмица прекара в тренировки на екипажа, които биха ужасили и капитан Блай^[4]. Мъжете нямаха нищо против — платната се белееха ослепително на фона на живия, безкраен, обточен с дантели от пяна син океан, който слънцето посипваше с диамантен прашец; вълните връхлитаха, клатеха, пееха и съскаха, заливайки носа; солта засъхваше по устните и вятърът пълнеше дробовете с чистота — само дето се правеше на обиден, ако отклоняха ежевечерната му покана да пируват с него. Най-накрая им даде почивка. Искаше ги вярно настроени и много навити за състезанието, а не пренапрегнати. Освен това, в един бизнес, който оперира в рамките на двеста светлинни години, неминуемо възникват проблеми, изискващи личното му внимание. Той пъшка, руга и бълва най-сърцераздирателно, но работата не се свърши сама.

— Ба! Шарка и зараза! Работа! Англосаксонска дума от шест букви! Защо аз, дето на моята възраст би трябвало да излъчвам ведрост и да разпръсквам мъдрост върху по-младите поколения, защо трябва да се съсипвам от работа?

— Можеш да продадеш всичко, при това за повече пари, отколкото би могъл да изхарчиш и за десет живота — отговори неговият главен секретар, който произхождаше от военната каста на един тигроподобен вид и следователно се предполагаше, че е безстрашен. — Или би могъл да си свършиш работата за наполовина по-малко време, ако спреш да цивриш.

— Да оставя собствената си компания, дето съм я изградил от нищото и която храни милиони от така наречените мислещи същества, да я оставя да иде по дяволите? Или да се свия като божа кравица и дума да не обелвам за конкуренцията, дето има вакуум вместо съвест, за подчинените си с обърната перисталтика, за гилдии, братства, съюзи, пиявици и… — Ван Рийн си пое дъх, преди да изплюе последното и най-висше сквернословие: — бюрократи? Не, не, може да съм стар и уморен, и немощен, и самотен, но ще въртя меча си до последния патрон. Да се хващаме на работа, а?

Кабинетът му се намираше в един солариум на горните етажи на къщата му. Отвъд редиците от телефони, компютри, рекордери, банки с информация и друго портативно офис оборудване се разкриваше просторна гледка към безбройните кейове на флотилията, заради която бе построен Делфинбург. Нямаше много външни знаци за развиващата се в града индустрия. Човек можеше и да забележи турбуленцията около клапаните на завода за добив на минерали или сенките на подводните овчари, наглеждащи стадата с риба, или апетитните миризми, които се носеха от фабриката за преработка на водорасли в хранителни продукти. Но повечето работа се вършеше във вътрешността, скрита под пъстрия камуфлаж на висящи градини, магазини, паркове, училища, центрове за отдих. Спортните лодки бяха малко — днес океанът се сърдеше, макар че гневът му не се усещаше ни най-малко върху тези стабилизирани великански шлепове.

Ван Рийн намести огромното си тяло в един шезстол. Беше облечен само със саронг и гердан от сплетени цветя — защо да не се чувства удобно, докато страда?

— Начало! — изрева той. Машините се разбъбриха, повръщайки факти, калкулации, оценки, сводки и предложения. Основният телефонен екран просветна при първото обаждане, дошло от един изпит мъж, който тъкмо се бе измъкнал от някаква война на десетина парсека^[5] от Земята. Междувременно от високоговорителите се заизлива Осмата симфония на Моцарт, една оскъдно облечена млада жена донесе бира, друга запали пурата на господаря, а трета доприпка с поднос, отрупан с пресни датски сандвичи, в случай че господарят огладнее. Последната пристъпи необмислено близко и той я дръпна към себе си с огромната си като на горила ръка. Тя се разкикоти и прокара пръсти през мазните черни къдрици, които падаха по раменете му.

— Какво се пипкаш толкова? — изръмжа срещу образа на екрана Ван Рийн. — Някакво недорасло кралче ни гори плантациите, значи даваме войски на враговете му, които го разбиват на пух и прах и подписват мирен договор, който позволява на нас, бедните потискани и експлоатирани данъкоплатци на безсрамно надутите данъци, да изкараме малко парици, с които да преживяваме. Нал тъй? — Мъжът му възрази. Мънистените очички на Ван Рийн се опулиха. Той дръпна козята си брадичка. Напомадените му мустаци потрепнаха като рога на елен. — Какви ги приказваш, че никоя местна армия не можела да им се опре? Какво сте правили през всичките тези години, продавали сте им сламени чучела вместо смъртоносни оръжия, може би?… Добре, добре, упълномощавам те да доведеш дивизия външни наемници. Опитай на Диомед. Върховен адмирал Делп хир Орикан от флотата на Дарк’хо ще си спомни за мен и може да ти отдели няколко енергични младежи, които си падат по приключенията и плячката. След шест месеца искам да ми докладваш, че при вас цари всемирна любов, иначе ще си търсиш работа да търкаш нечии други клозети. Изчезвай! — Той махна с ръка и един от помощник-секретарите включи следващото обаждане. Междувременно Ван Рийн зарови огромния си закривен нос в халбата, пи, после изпръхтя, пръскайки доволно пяна, и я протегна за още един литър.

На екрана се появи нехуманоид. Ван Рийн му отговори със същата мистериозна серия от подсвирквания и писукания. След което надвисналото му чело се сбърчи замислено и той изръмжа:

— Неприятно ми е почти колкото плащането на данъците да го призная, но тоя тип е доста компетентен. Ако уреди настоящия проблем, мисля да го направим началник-сектор, а?

— Не можах да проследя разговора — каза главният секретар. — Колко езика говорите, сър?

— Двайсет-трийсет лошо. Десет-петнайсет добре. Англик най-добре. — Ван Рийн отпрати момичето, което си бе играло с косата му. Макар и доброжелателно като намерение, шляпването по очевидната мишена, когато момичето тръгна да си върви, предизвика бомбен трясък и вой на болка. — Ох, ох, малката ми кокошчица, извинявай. Иди си купи оная рокля от искрелин, за която ми се умилкваш толкоз време и довечера може да излезем да се покажеш с нея — а ти показваш бая, срамота е колко изрязани ги правят тия неща, обаче какви пари ти искат бандитите му с бандити за няколко квадратни сантиметра плат! — Тя изписка доволно и изприпка навън, преди да си е променил решението. Той се ококори към другите членки на настоящия му харем. — Да не вземете сега и вие да ми въртите опашки. Чакайте си реда, преди да издоите от бедния изглупял старец и последната му парица, която го дели от просията… Така, кой е следващият?

Секретарят бе пресякъл стаята, за да обслужи лично телефона. Той се обърна към шефа си.

— В дневния ред са настъпили промени, сър. Имаме директно обаждане, Приоритет две.

— Хмм. Хмм-хмм. — Ван Рийн се почеса по руното, с което бяха тапицирани гърдите му, остави бирата си, посегна за един сандвич и го погълна на една хапка. — Кой от нашите е в този район, дето да е упълномощен да използва Приоритет две? — Преглътна, задави се и прокара сандвича с още половин литър пиво. Но след това застина в стола си, с пура на сантиметър от устните, примижа от дима и каза, без да се суети повече: — Включи ги.

Екранът просветна. Връзката не можеше да бъде съвършена, когато закодиран лъч трябваше да излезе от движещ се космически кораб, да пробие атмосферата и да нацели единствената станция, която може да го декодира и пренасочи. Ван Рийн позна контролната кабина на кораба си за далечни проучвания „Как да е“, Чий Лан на преден план и Адзел зад нея.

— Проблеми ли имате? — меко ги поздрави той.

Паузата беше кратка, но осезаема, докато електромагнитните вълни прекосяваха разделящото ги разстояние.

— Така смятам — каза Адзел. Смущенията във връзката съскаха покрай думите му. — И не можем да предприемем ответни мерки. Какво ли не бих дал тези машинарии и лакеи наоколо ви да ни бяха позволили директен достъп по-рано.

— Аз ще говоря — намеси се Чий. — Ти има да бръщолевиш с часове. — После се обърна към Ван Рийн: — Сър, сигурно ще си спомните, че когато докладвахме на Земята, ви казахме, че ще продължим към Луноград и ще поогледаме „Серендипити, Инк.“. — Тя описа посещението на Фолкейн там и по-късно в замъка. — Това бе преди две седмици. Още не се е върнал. Три стандартни дни след заминаването му получихме обаждане. Не беше истински разговор — само съобщение, изпратено по време, когато е знаел, че ще спим. Запазихме записа, разбира се. Казва да не се притесняваме, че работел по нещо, което можело да се окаже най-обещаващата стъпка в кариерата му, и че можело да му отнеме доста време, докато го уреди. Нямало нужда да оставаме на Луна, той можел да се прибере на Земята с някоя совалка. — Козината й настръхна в рошав ореол около муцунката. — Стилът не беше неговия. Наехме една детективска агенция да направи гласов и соматичен анализ, като използват за сравнение няколко негови анимирани образа от различни източници. Няма съмнение, че е той. Но стилът не е неговия.

— Пусни записа — нареди Ван Рийн. — Веднага. Преди да продължиш. — Той гледа, без да мига, докато младият рус мъж предаваше съобщението. — Проклятие, имаш право, Чий Лан. Би трябвало поне да се ухили и да ти заръча да предадеш горещите му поздрави на три-четири момичета.

— Едно определено не ни оставя на мира, това е сигурно — заяви синтиянката. — Шпионка, пусната по петите му, която е открила, че не може да се справи с техниката му или с каквито дяволии там си служи. При последното си обаждане направо си призна, че е имала задача, удави ни в извинения и надълго и нашироко ни се кле как тя никога, ама никога, никога… по-нататък и сам можете да се досетите.

— Пусни и нея, все пак. — Последва хленченето на Вероника. — Да, палава мома си имате там. Може лично да я разпитам, хо-хо! Някой трябва да го направи. Рядко се открива такава възможност да разбереш кой се интересува от теб! — Ван Рийн се отрезви. — Какво стана после?

— Притеснихме се — каза Чий. — Най-накрая дори тази огромна статуя от свинска мас с душа на светец реши, че сме чакали достатъчно. Влязохме с маршова стъпка в централния офис на СИ и заявихме, че ако не получим по-задоволително обяснение, при това лично от Дейв, ще им потрошим компютрите. С гаечен ключ. Те се разпискаха за конвенцията, да не говорим за цивилната полиция, но накрая обещаха, че ще ни се обади. — Чий замлъкна, после продължи мрачно: — Обади се. Ето записа.

Разговорът беше дълъг. Чий крещеше, Адзел увещаваше, а Фолкейн държеше на своето, безучастен и непоклатим:

— … Съжалявам. Нямате представа колко съжалявам, приятели. Но никой не си избира кога и как ще го удари светкавицата. Теа е единствената жена за мен и точка по въпроса. Сигурно ще тръгнем да пътешестваме, след като се оженим. Ще работя за СИ. Но само технически. Защото онова, към което се стремим, което ме задържа тук, е нещо по-голямо, по-фундаментално за бъдещето на всички ни, отколкото… Не. Не мога да кажа нищо повече. Още не. Но само си помислете какво е да осъществиш контакт с раса, която ни превъзхожда хиляди пъти. Раса, за която мечтаем от векове, но която така и не открихме — Големите братя, Мъдрите, онези на една стъпка в еволюцията над нас… Да! — С известна доза раздразнение: — Естествено СИ ще възстанови на „Солар С&Л“ жалките суми по договора ми. Може дори да ги удвоят. Защото един факт, който аз им предоставих, даде ход на цялото откритие. Макар че каква награда би могла да се равнява на услугата?… Сбогом и попътен вятър.

Мълчанието се проточи, между плясъка на морските вълни и шепота на звездите. Докато Ван Рийн не се отърси, съвсем по животински, и не каза:

— Излезли сте в открития космос и ми се обаждате днес, когато съм на разположение.

— Какво друго можехме да направим? — изпъшка Адзел. — Дейвид може да е поставен под психоконтрол. Поне така подозираме двамата с Чий. Но не разполагаме с доказателства. За всеки, който не го познава лично, тежестта на правдоподобността накланя везните в полза на противната страна, до такава степен, че самият аз не мога да стигна до твърдо заключение какво всъщност се е случило. Тук не става въпрос само за репутацията на „Серендипити“. А за цялата конвенция. Членовете на Лигата не отвличат и не дрогират агентите си. При никакви обстоятелства!

— Обърнахме се и към лунната полиция — обади се Чий и махна с опашка към уоденита. — По настояване на Тин Пан Буда. Направо ни се изсмяха. Буквално. Не можем да внесем предложение пред Лигата за провеждане на спасителна акция — първо удряй, после спори със закона, — ние не можем. Не сме в Съвета. Вие сте там.

— Мога да го внеса — внимателно каза Ван Рийн. — И след едномесечни препирни ще го отхвърлят. И те няма да повярват, че от СИ биха направили нещо толкова лошо и то заради едните пари.

— И без това не вярвам да разполагаме с цял месец — въздъхна Чий. — Помислете. Да предположим, че на Дейв са му направили промиване на мозъка. Единствената причина би била, за да му попречат да ви докладва какво е научил от проклетата им машина. Освен това ще го доят за информация и препоръки. Като нищо. Но той се превръща в уличаващо ги доказателство. Всеки лекар може да определи състоянието му и да го излекува. Веднага щом стане възможно, или необходимо, те ще се отърват от доказателството. Може да го отпратят далече на борда на кораб заедно с новата му годеница, която да го държи под контрол. Може да го убият и да дезинтегрират трупа. Не виждам какво друго бяхме в състояние да направим с Адзел, освен да извършим проучванията, които ви описахме. Същите тези проучвания, обаче, най-вероятно ще накарат СИ да ускорят разписанието си, касаещо капитан Фолкейн.

Цяла една минута Ван Рийн пуши мълчаливо. После продължи:

— Корабът ви е добре въоръжен. Вероятно ще можете да нахлуете там, вие двамата, и да го грабнете под носа им?

— Може би — каза Адзел. — Не знаем нищо за отбранителните им системи. А и би било пиратски акт.

— Освен ако го държат против волята му. В който случай по-късно ще можем да загладим настръхналата козина. Което едва ли ще е приятно. Но пък вие ще се превърнете в герои.

— Ами ако е там по собствена воля?

— Тогава ще се превърнете в тикви.

— Ако ударим, излагаме на риск живота му — предупреди Адзел. — Твърде възможно е, ако не е затворник, да отнемем няколко невинни живота. Не ни интересува толкова законният ни статус, колкото нашият съекипник. Но колкото и да е дълбока привързаността ни към него, той е от друга цивилизация, от друг вид, да, и резултат от една съвсем различна еволюция. Няма как да знаем дали е бил в нормално състояние, когато ни се обади. Вярно е, че се държеше особено. Но това може да се дължи на чувството, наречено любов? В съчетание, навярно, с чувство на вина, задето е нарушил самоволно договора си? Вие сте човек, ние не сме. Молим ви да отсъдите.

— И ме слагате мен — стария, уморен, притеснен, жалък човечец, който иска само да го оставят на мира и да изкара малка, съвсем мъничка печалба, — слагате ме на топа на устата? — възмути се Ван Рийн.

Адзел го погледна, без да се трогне.

— Да, сър. Ако ни упълномощите да атакуваме, излагате на риск себе си и всичко, което притежавате, в името на един човек, който може и въобще да не се нуждае от помощ. Съзнаваме това.

Ван Рийн дръпна от пурата си, докато крайчецът й не припламна като миниатюрен вулкан. После я захвърли на пода.

— Добре — изръмжа той. — Кофти шеф е оня, дето не застава зад хората си. Значи планираме нападение, а? — Ван Рийн лисна на пода остатъка от бирата и метна халбата към терасата. — Дявол го взел! — избумтя той. — Ще ми се да можех да дойда с вас!