Пол Андерсън
Дяволски свят (4)

4.

От Луноград хотел „Вселена“ отправя предизвикателство към галактиката: „Не съществува дишащо кислород разумно същество, което да не можем да настаним удобно в нашия хотел. Освен ако всички стаи не са вече заети, ние ще осигурим на всеки наш гост необходимото, за да се чувства здрав, спокоен и доволен. Ако наличните запаси и оборудване са недостатъчни, ние ще доставим каквото трябва, стига да ни предупредите в разумен срок и да сте готови да платите разумна допълнителна такса. В случай, че не успеем да изпълним условията на тази гаранция, ще изплатим на разочарования ни гост сумата от един милион кредита — валутата на Соларната общност.“

Много опити бяха правени да се прибере въпросната сума, предимно от астронавти в комбина с най-странните извънземни същества, които можеха да открият. На два пъти адаптирането на апартаментите бе надвишило като сума стойността на обявеното обезщетение. (В единия случай се бе наложило да се направи молекулярен синтез на определени хранителни съставки; в другия управата на хотела трябваше да доведе симбиотичен^[1] организъм от родната планета на своя гост.) Но рекламата си струваше. Туристите, и особено хуманоидните, плащаха десеторно, за да отседнат тук и да се почувстват космополити.

Чий Лан не представляваше проблем за управата. Най-развитите търговски пътища в нейния свят — „търговски път“ е по-добър превод на идеята, отколкото „нация“ — са били в близък контакт с човека, още откакто първата експедиция до O₂ Еридани A II^[2] ги беше открила. Все повече синтиянци пристигат в Слънчевата система в качеството си на пътници, търговци, делегати, специалисти или студенти. Някои от тях след това се връщат в космоса като професионални астронавти. На Чий Лан бяха дали стандартен апартамент.

— Не, не ми е удобно — сопна се тя на Фолкейн, когато й се обади да я попита как е. — Но не трябваше да очаквам, че ще ми осигурят свястна жизнена среда, при положение, че даже името на планетата ми не изговарят правилно.

— Ами, вярно, вие я наричате Дом под небето — невъзмутимо отговори Фолкейн, — но на съседния континент я…

— Знам, знам! Точно там е работата. Тия тъпаци забравят, че Та-чи-чиен-пи е завършен свят, със своя география и сезони. Регистрирали са ме, сякаш съм от другия континент и направо умирам от студ!

— Ами вдигни телефона и ги разбий на пух и прах — предложи Фолкейн. — За това поне те бива.

Чий изсумтя, но по-късно последва съвета му.

Човек от Земята едва ли би забелязал направените промени. Най-много да усети намалената гравитация — 0,8 от стандартната; червено-оранжевата светлина, която се менеше по време на петдесет и пет часовото денонощие; горещия влажен въздух, изпълнен с мускусни ухания; саксии с гигантски цветя по пода; дърво, обточено с лиани и пресичащи се решетки, използвано не само за упражнения, но и за придвижване из стаите. (Придобилото популярност впечатление е погрешно, а именно, че синтиянците живеят на дърветата по начина, по който го правят маймуните. Те просто са се адаптирали и нагодили към преплетените клони на безкрайните си гори и често ги предпочитат пред повърхността.) Човекът от Земята би забелязал, че анимираното изображение, създаващо илюзия за прозорец, представлява джунгла, преливаща в прерия, където се издигаха изящните сгради на голяма странноприемница. Той би обърнал внимание на пръснатите книги и недовършената глинена скулптура, с които се бе забавлявала Чий, чакайки Фолкейн да свърши работата, заради която бе довел екипа им на Луна.

В този момент нашият землянин би забелязал как тя се обръща с гръб към телефона, където образът на мъжа току-що бе избледнял, и присяда напрегната, с извит на дъга гръб.

Тай Ту, с когото също се бе забавлявала, се опита да наруши сгъстяващото се мълчание.

— Да разбирам ли, че това беше един от партньорите ти? — Той говореше еспански, а не англик.

— Разбирай — отряза го Чий. — Разбирай и се разкарай.

— Би ли била така любезна да ме осветлиш за последното?

— Изчезвай — каза Чий. — Имам да мисля.

Тай Ту ахна и опули очи.

Хипотетичният наблюдател от Земята вероятно би я определил като сладка или даже красива — много от неговия вид смятаха така. За Тай Ту тя бе желана, пленителна и в голяма степен ужасяваща.

Когато се изправеше, беше около деветдесет сантиметра висока, а пухкавата й опашка щръкваше на половината от тази височина. Лъскава и мека бяла козина покриваше иначе голото й тяло. Макар да беше двукрака (и краката доста дълги), имаше по пет хватателни пръста на всяко стъпало и стъпваше на пръсти като повечето четирикраки. Ръцете, малко по-къси и мускулести, имаха по пет четириставни пръста с розови нокти и един палец. Главата й беше кръгла, с остри уши, лицето завършваше с къса муцунка, а плоското носле и нежната уста бяха обрамчени от мустаци като тези на котките. Огромните изумрудени очи бяха подчертани от маска в същия сиво-синкав оттенък като на стъпалата, ръцете и ушите. Макар да бе космата, живораждаща и топлокръвна, тя не беше бозайник. Малките от нейната раса ядяха месо още от раждането си, като смучеха кръвта с устни.

Тай Ту беше по-дребен и не толкова агресивен хищник. В процеса на тамошната еволюция, от мъжките синтиянци никога не се е изисквало да се катерят с малките си по дърветата и да ги защитават. Почувствал се бе поласкан, когато Чий Лан му каза — на него, скромния хоноруван преподавател в университета „Ломоносов“, докато тя беше ксенолог^[3] на служба при Никълъс Ван Рийн — да се премести при нея.

Все пак и той си имаше гордост.

— Не мога да приема подобно отношение — заяви възмутено.

Чий оголи зъбите си. Бяха бели и много остри. Махна с опашка към вратата.

— Вън — отсече тя. — И не се връщай.

Тай Ту въздъхна, събра си нещата и се върна в предишната си квартира.

Чий стоя известно време сама, мръщейки се все по-страховито. Най-накрая избра един номер по телефона. Нямаше отговор.

— Проклятие, знам, че си там! — изкрещя тя. Екранът си остана черен. Не след дълго Чий вече подскачаше нагоре-надолу от бяс. — Ти и тъпите ти будистки медитации! — След като позвъни стотина пъти, тя щракна копчето и излезе през шлюзовата камера.

Коридорите отвън бяха пригодени към земните условия. Чий се адаптира към промяната без никакво усилие. По необходимост, членовете на един и същ космически екип имат почти еднакви биологични характеристики. Плъзгалаторите бяха прекалено бавни за вкуса й и тя заподскача надолу. По пътя събори Негово превъзходителство посланика на Епопоянската империя. Той изграчи възмутено. Чий му просъска такава дума през рамо, че човката на Негово превъзходителство провисна и, в продължение точно на три минути, той остана да лежи онемял там, където беше паднал.

Междувременно тя стигна до вратата на единичната стая на Адзел. Облегна се на звънеца. Без резултат. Явно наистина се бе отплеснал някъде извън този континуум. Чий започна да натиска точки и тирета, изписвайки кодови сигнали за опасност. „SOS. Помощ. Повреда на двигателите. Сблъсък. Катастрофа. Бунт. Радиация. Глад. Чума. Война. Свръхнова.“ Това го извади от транса. Той активира клапаните и тя мина през камерата. От бързата смяна на налягането я заболяха ушите.

— Горкият аз — изклокочи мекият му дълбок бас. — Какъв език. Боя се, че си по-далеч от просветлението, отколкото предполагах.

Чий погледна нагоре към лицето на Адзел, нагоре, нагоре и още нагоре. Гравитация два пъти и половина колкото земната, адското бяло сияние на симулираното слънце от тип F, силата на всеки звук при тази плътна, прегорена, миришеща на светкавици атмосфера, я поразиха и потушиха гнева й. Тя се скри пълзешком под масата. Голотата на стаята не се разчупваше от филмираната гледка към безкрайните ветровити равнини на неговата планета, която хората наричаха Уоден, нито от мандалата^[4], която Адзел бе окачил на тавана, или от плаката с махаянските^[5] писания върху стената.

— Надявам се, че новината, която носиш, е от изключителна важност, щом оправдава подобно прекъсване на упражненията ми — продължи той, възможно най-строго.

Чий помълча, после се предаде.

— Не знам — призна тя. — Но ни засяга.

Адзел се приготви да я изслуша.

Тя го изгледа внимателно, опитвайки се да прецени как ще реагира на онова, което имаше да му казва. Без съмнение ще реши, че преувеличава. А може и така да е. Но по-скоро щеше да се остави да я изкормят, отколкото да му го признае!

Той се извисяваше над нея. С мощната си опашка, кентавроподобното му тяло беше дълго четири и половина метра и тежеше повече от един тон. Широкият като врата на плевня торс имаше две съответстващи му по мащаб ръце с по четири пръста всяка. Дългият врат завършваше с глава, която стърчеше на повече от два метра над четирите копита. Тази глава много приличаше на крокодилска, с широки ноздри и страховити зъби. Външните уши бяха от твърда костна материя, също като триъгълните гръбни плочки, които стърчаха назъбени от темето му чак до края на опашката. Черепът се издуваше силно назад, за да побере големия мозък, а под надвисналите гребени на веждите, очите му бяха големи, кафяви и тъжни. Малки и тънки люспици покриваха шията и корема, по-големи и по-твърди — останалата част от тялото му. Бяха красиви, блестяха в тъмнозелено по върха и се преливаха в златно отдолу. Адзел бе уважаван учен в своята област от планетологията или поне беше такъв, преди да зареже академичните си занимания и да се захване с долнопробна търговска дейност. В някои отношения той беше биологично по-близък до човека от Чий. Освен че бе топлокръвен и всеяден, принадлежеше към вид, чиито женски раждаха малките си и ги кърмеха.

— Дейв ми се обади — каза Чий. Посъвзела се малко, тя добави със сумтене: — Най-накрая се е отлепил за няколко часа от онова курве, заради което ни губи времето.

— И е отишъл в „Серендипити, Инк.“, според плана? Отлично, отлично. Надявам се, че се е сдобил с интригуващ материал. — С цел да поддържа знанията си, Адзел оформяше внимателно с гуменявите си устни латинския на Лигата, вместо общоприетия англик, който използваше Чий.

— Направо беше пощурял от вълнение — отвърна синтиянката. — Но не пожела да каже нищо конкретно.

— Нормално, при незасекретена връзка. — В гласа на Адзел прозвуча неодобрение. — Доколкото разбирам, в този град всяко десето същество е нечий шпионин.

— Имам предвид, че нито той ще дойде тук, нито ние ще отидем в неговия хотел да обсъдим информацията — обясни Чий. — Компютърът го предупредил да не говори с никого, при това без да посочи причината.

Уоденитът потри челюстта си.

— Това вече е любопитно. Стаите тук не са ли осигурени срещу подслушвателни устройства?

— Би трябвало — при парите, които плащаме за тях. Но може да се е появил нов вид бръмбар и машината да е научила за него поверително. Нали знаеш каква им е политиката за тия неща? Дейв поръча да се обадим в щаба за още пари и да платим таксата за засекретяване на информацията, която е купил днес. Каза, че като се върнем на Земята, ще можем да си поговорим на спокойствие.

— Защо не преди това? Щом той не може да напусне незабавно Луна, защо тримата да не направим една обиколка с кораба? Там няма как да ни подслушат, не и когато Тъпичка е активирана.

— Слушай, прославен алигатор такъв, очевидното го виждам по-бързо от теб, включително и очевидния факт, че разбира се, бих предложила кораба. Но той каза „не“, поне на първо време. Работата е там, че един от партньорите, собственици на СИ, го е поканил да прекара известно време в тяхната крепост.

— Странно. Бях чувал, че никога не канят гости.

— Поне веднъж и ти да си чул правилно. Но Дейв обясни, че тя искала да говорят по работа, не му казала каква точно, само намекнала за големи печалби. Решил, че такава възможност не е за изпускане. Обаче трябвало да отиде веднага. Имал време само колкото да прескочи до хотела си за чиста риза и четка за зъби.

— И работата за Ван Рийн ще почака? — попита Адзел.

— Така изглежда — въздъхна Чий. — Във всеки случай, Дейв не беше сигурен, че светското настроение на партньорите ще продължи дълго, ако той се помотва. По всичко личи, че душичките им са направени от електронни вериги. Дори и нищо да не излезело от посещението му при тях, поне щял да има уникалната възможност да огледа отблизо оборудването им.

— Наистина — кимна Адзел. — Наистина. Дейвид е постъпил съвсем правилно. Рядко ти се открива възможност да проникнеш в една толкова мощна и мистериозна организация. Не разбирам закъде си се разбързала толкова. Просто ще трябва да поостанем още няколко дни тук.

Чий настръхна.

— Аз нямам твоето каменно спокойствие. Компютърът е насочил Дейвид към нещо голямо. Нещо огромно — пари с лопата да ги ринеш. Личеше си по настроението му. Я си представи, че домакините му искат да му светят маслото, за да се докопат сами до това нещо?

— Хайде, хайде, малка приятелко — смъмри я Адзел. — „Серендипити, Инк.“ не се меси в бизнеса на клиентите си. Не разкрива тайните им. Като правило, партньорите дори не знаят какви са тези тайни. Нямат връзка с други организации. Това е потвърдено не само от множеството частни разследвания, но и от опита, натрупан през всичките тези години. Ако дори веднъж бяха нарушили обявената от самите тях етика и бяха демонстрирали предпочитания или предразсъдъци, последиците сами щяха да разкрият стореното. Нито един друг член на Полесотехническата лига — нито някоя групировка от целия познат космос — не е доказал, че заслужава повече доверие от тях.

— За всичко си има първи път, синко.

— Помисли, все пак. Ако усилието не е прекалено голямо за теб — добави Адзел с необичайна хапливост. — Заради самия спор, нека приемем, колкото и да е абсурдно, че от „Серендипити“ наистина са подслушали разговора на Дейвид с компютъра и са решили да престъпят думата си никога да не се възползват от информацията за собствена изгода. Дори и тогава остават обвързани от конвенцията на Лигата, конвенция, която е била създадена и приведена в действие по чисто прагматични съображения. Затвор, убийство, мъчения, наркотици, мозъчно промиване и всяка директна атака срещу психобиологичното здраве на индивида са забранени. Наказанията за пристъпването на тази забрана са варварски жестоки. Както казват на Земята, играта не си струва усилието. Оттук следва, че методите на шпионажа, изкушението и принудата са ограничени. Дейвид е имунизиран срещу подкупи и изнудване. Хипотетичното наблюдение над него не би им донесло нищо, нито пък той би се хванал в някой словесен капан. Ако му размахат женска стръв, той с радост ще я приеме, без да захапва кукичката. Нима досега не е…

В този момент, по силата на съвпадение, толкова невероятно, че можеше да се случи само в истинския живот, телефонът иззвъня. Адзел натисна бутона за приемане. Появи се образът на последната приятелка на Фолкейн. Партньорите му я познаха — и двамата се бяха срещали за кратко с нея и бяха прекалено опитни, за да вярват на старото клише, че всички човеци си приличат.

— Добра вечер, Свободна — поздрави я Адзел. — С какво мога да ви бъда полезен?

Изражението й беше нещастно, гласът — заглъхнал.

— Извинявам се за безпокойството — започна тя. — Но се опитвам да се свържа с Дей… с капитан Фолкейн. Още не се е прибрал. Знаете ли…

— Съжалявам, но не е и тук.

— Обеща, че ще се срещнем… по-рано… а не дойде и… — Вероника преглътна. — Започнах да се тревожа.

— Изникна нещо спешно и той нямаше възможност да ви се обади — галантно излъга Адзел. — Помоли ме да ви предам искрените му извинения.

В усмивката й се четеше отчаяние.

— Спешното нещо русо ли беше или чернокосо?

— Нито едното, нито другото, Свободна. Уверявам ви, че се касае за въпрос от чисто професионално естество. Може би ще отсъства няколко стандартни дни. Да му напомня ли да ви се обади, когато се върне?

— Бих ви била дълбоко признателна, ако го направите, сър. — Тя закърши ръце. — Бл-благодаря ви.

Адзел изключи екрана.

— Неприятно ми е да кажа такова нещо за приятел — промърмори той, — но от време на време Дейвид ме впечатлява с безсърдечието си по определени въпроси.

— Ха! — изсумтя Чий. — Това същество го е страх само от едно — че Дейвид ще се измъкне, без преди това да й снесе нещо.

— Съмнявам се. О, признавам, че подобен мотив е присъствал и вероятно продължава да присъства до определена степен. Но мъката й ми изглежда искрена, доколкото мога да съдя по човешкото поведение. Изглежда е започнала да се чувства привлечена от него. — Адзел изпръхтя съчувствено. — Един фиксиран размножителен период като моя е далеч по-добър проводник на мир и спокойствие.

По време на прекъсването Чий се бе поуспокоила. Освен това, желанието й да се махне от тази тежка като олово нагорещена фурна, която Адзел наричаше дом, нарастваше с всяка изминала минута.

— Тя е симпатичен екземпляр според стандартите на Дейвид — призна Чий. — Нищо чудно, че си удължи почивката. А и не мисля, че ще се мотае излишно преди да се върне при нея, поне докато не е готов да излети окончателно от Луна. Може би наистина не е необходимо да се притесняваме за него.

— Убеден съм в това — каза Адзел.