Пол Андерсън
Дяволски свят (24)

24.

Чий Лан отново работеше сама. „Как да е“ се бе скрил под хоризонта. Отпред имаше други космически кораби — два разрушителя, един флитер и временно извадения от строя кораб, в който държаха пленниците. Корпусите блещукаха заскрежени в умиращата нощ. Зад тях крепостта на Моат се издигаше като планина. Беше много тихо.

Придвижвайки се като привидение сред скалите, редките храсталаци и ниските хълмчета, Чий се приближаваше. Знаеше, че пазачите са двама. Вече различаваше силуета на единия — тъмна сянка с рошава грива, която крачеше неспокойно край едно подвижно оръдие. Парата от дъха му се кълбеше във въздуха, металът по снаряжението му подрънкваше. Тя напрегна очите си, вкуси предутринния въздух и заразчита сигналите, препращани до мозъка й от всяко косъмче на козината и мустачките й. Не долавяше нищо. Или Ван Рийн и Адзел им бяха подали грешна информация, или вторият пазач бе напуснал поста си, без някой да го смени… или в това чуждо за нея обкръжение Чий пропускаше жизненоважни сетивни следи.

„Времето ми изтича! Не след дълго ония в замъка ще се раздвижат. Йо-хо-хо, напред.“

Тя се хвърли през последния пясъчен участък. Би било по-добре да удари отгоре. Но тласкачът й, както и радиосвръзката в близък обхват с приятелите й в кораба, можеха да бъдат засечени от някой проклет детектор. Нямаше значение. Часовоят не забеляза белия силует, който летеше към него. Веднага щом се приближи достатъчно, тя се прилепи към земята, извади зашеметителя си и стреля. Би предпочела да го убие, но това можеше да вдигне шум. Свръхзвуковият залп завъртя шенския войник около оста му. Секунда по-късно той се срина с дрънчене, достойно за Деня на Страшния съд. Или не? Поне на нея така й се стори. Чий насочи фенерчето си към кораба — свят-свят-свят. Да имат късмет да не гледат към екраните, онези двамата!

Гледаха. Един шлюз се отвори и рампата се плъзна безшумно към земята. Излезе Адзел, самият той огромен и стоманеносив на звездната светлина. На гърба му, където една от гръбните плочки бе отстранена, за да се направи място за ездач, се мъдреше Никълъс Ван Рийн. Чий подскочи да ги пресрещне. Надежда припламна в сърцето й. Ако наистина успеят да се измъкнат незабелязано…

Някой изрева от тъмното близо до бойните кораби. Секунда по-късно се чу цвърчащият звук на енергиен залп.

— Продължавайте… нататък! — изкрещя Чий. Лъчът на фенерчето й посочи към невидимия Фолкейн. Стрелна се нагоре с антиграва си и включи комуникатора.

— Забелязаха ни, Дейв. Оня лайнар, часовоят, сигурно е бил мръднал да се изпикае. — Тя се спусна по низходяща крива към стрелеца.

— Да дойда ли да ви измъкна? — прозвуча гласът на Фолкейн.

— Задръж малко. Може би… — Един изстрел проблесна в нейна посока. Бяха я видели. Чий се наведе, усещайки горещината на лъча, подушвайки озона и йоните му, полузашеметена от ярката му светлина. Шенът можеше първо да се прикрие и да я издебне от засада, но това би било чуждо на природата му. Той се хвърли напред. Чий превключи на пълна мощност, излезе от стремителната си парабола на няколко сантиметра над главата му, като го удари с цялата си тежест. Той се срина. Чий избягна на косъм сблъсъка с кораба отпред.

Замъкът закънтя от писъка на алармите. Черната му маса се събуди със стотици светлинки. Шени се заизсипваха на рояци през портата. Повечето бяха въоръжени — сигурно спяха с проклетите си оръжия. Четирима вече се бяха овързали с каишите на индивидуални флитери. Чий пое след галопиращия силует на Адзел. Той не би могъл да надбяга преследвачи като тези. Тя щеше да го покрива от въздуха…

— Какво става? — излая Фолкейн. — Да идвам ли?

— Не, не още. Теб ще те оставим за десерт изненадка. — Чий извади от кобура собствения си бластер. Достатъчно си е играла с разни дрън-дрън-та-пляс зашеметители. Враговете се бяха издигнали и летяха след уоденита и човека. Нея не бяха забелязали още. Чий набра височина над тях, прицели се и стреля два пъти. Единият се разби в облак прах. Другият продължи да лети, но не помръдваше, освен когато вятърът не раздвижеше безжизнените му крайници.

Третият зави към нея. Добър беше. Влязоха в близък бой. За четвъртия, който настигаше бегълците, Чий не можеше да стори нищо.

Адзел спря рязко, толкова рязко, че Ван Рийн падна от гърба му и се затъркаля с вайкане през трънаците. Уоденитът взе един камък и го хвърли. Той попадна с дрънчене в целта си. С повреден флитер, шенът се строполи на земята.

Другарите му, невероятно бързи, макар и спешени, не бяха много по-назад. Откриха огън. Адзел ги нападна стремително, хвърляше се ту насам, ту натам, от време на време някой залп или куршум се забиваха в люспите му, ала без да го наранят особено. И той беше смъртен, разбира се. Достатъчно силен или достатъчно точен изстрел можеше да го убие. Но той успя да се шмугне навреме сред шените. Копита, ръце, опашка и зъби влязоха в действие.

Сваленият летец също не бе пострадал тежко. Видя къде е изпуснал оръжието си и хукна да си го вземе. Ван Рийн го пресрещна.

— О, не, душко, няма да я бъде тая — задъхано изрече търговецът. — Туй нещо ще си го занеса у дома и ще видя дали няма в него някоя нова идейка, която да патентовам. — По-висок, по-широк и с мускули като опънати въжета, Минотавърът се нахвърли върху дебелия стар човек. Но Ван Рийн вече го нямаше там. Незнайно как се бе шмугнал встрани. После изпълни един каратистки удар с крак. Шенът изкрещя. — Ха, и на тебе ли ти е нежно туй местенце? — учтиво попита Ван Рийн.

Датинецът се отдръпна и заобикаля бавно в кръг. Двамата се гледаха, като от време на време местеха очи към бластера, който лъщеше върху пясъка помежду им. Шенът сведе глава и нападна. Вече бе разбрал, че има насреща си противник с известни умения, затова вдигна ръцете си в блок. Никой землянин, попаднал в тях, не би оцелял. Ван Рийн се засили да го посрещне. В последното дихание преди сблъсъка, той отново отстъпи встрани, завъртя се и се метна върху гърба на връхлитащия воин-гигант.

— Господ да пази праведните! — изрева Ван Рийн, бръкна в туниката си, извади Свети Дисмас и фрасна врага си. Шенът се строполи на земята.

— Ю-ху! — извика Ван Рийн и изду бузи над поваления колос. — Не съм вече толкоз млад. — Върна статуетката на мястото й, вдигна бластера, огледа го, колкото да схване как се използва, и се озърна за мишени.

Нямаше нито една подръка. Чий Лан бе надвила противника си. Адзел топуркаше обратно. Шенската тълпа се бе разпръснала и бягаше към замъка.

— Надявах се на такъв резултат — отбеляза уоденитът. — Той е в съгласие с психиката им. Инстинктът да нападаш сляпо би трябвало, повече или по-малко, да върви ръка за ръка със склонността към паническо бягство. В противен случай, видът им едва ли е щял да оцелее дълго в примитивния си период.

Чий се спусна при тях.

— Давайте да тръгваме, преди да са си събрали ума — каза тя.

— Да, опасявам се, че не са чак толкова глупави — въздъхна Ван Рийн. — Когато кажат на роботите си да спрат да се мотаят без работа…

Дълбок жужащ звук разцепи нощта. Един от разрушителите потрепна върху приземителите си.

— Което току-що направиха — отбеляза Чий. После добави в комуникатора си: — Елате и ги изяжте, приятели.

„Как да е“ се издигна над хоризонта.

— Залегнете! — извика Адзел и прикри другите двама с тялото си, което понасяше по-добре високите температури и радиацията.

Засвяткаха енергийни лъчи. Ако някой от бойните кораби успееше да излети, Фолкейн и Тъпичка щяха да загазят. Мунициите им бяха изчерпани по време на битката при Сатана. Но знаеха какво има да става, бяха загрели, изпълнени с готовност и хъс да се възползват докрай от предимството на изненадата. Първият разрушител успя да изстреля само един зле насочен снаряд, преди да му подкосят краката. Наклони се, удари съседа си и двата се катурнаха с дрънчене, от което земята се разтресе. Корабът на Лигата обезвреди флитера на Моат — с помощта на три залпа, от които пясъкът отдолу се стопи — и кацна.

— Браво на нас! — извика Ван Рийн. Адзел го пъхна под едната си мишница. — Какво правиш? — възмути се той. Уоденитът сграбчи Чий за опашката и препусна към шлюзовата камера.

Примижаваше срещу шеметните светкавици, препъваше се под гръмотевичния тътен, едва си поемаше дъх сред пушека и парите, докато корабът обстрелваше замъка. На мостика Фолкейн протестираше:

— Не е необходимо да нараняваме мирните граждани.

Тъпичка отвърна:

— В съгласие с предварителните ти нареждания, взимам необходимите мерки да унищожавам само инсталации, чийто радиорезонанс подсказва наличието на тежко въоръжение и торпедни складове.

— Можеш ли да ме свържеш с някой вътре? — попита Фолкейн.

— Ще се настроя на вълните, които, според наблюденията ни, датинците обичайно използват за комуникация… Да. Засякох опит за връзка с нас.

Екранът потрепна. Целият на черти, разкривен и полудял от статичното електричество, се появи образът на Теа Белданиел. Лицето й се бе превърнало в маска на ужаса. Стаята зад нея се тресеше и стените се пропукваха под ударите на кораба. От известно време Фолкейн вече не виждаше фасадата на замъка. На екрана се кълбеше единствено прах, пронизван от пламъците на ядрени мечове и огнените кълба на взривяващи се снаряди. Черепът му прокънтя — самият той бе наполовина оглушал от ада, който изливаше над замъка. Чу я да казва, сякаш много отдалеч:

— Дейви, Дейви, ти ли ни причиняваш това?

Той стисна до болка страничните облегалки на пилотското кресло и промълви през стиснати зъби:

— Не съм го искал. Вие ме принудихте. А сега ме чуй. Това е само колкото да усетите вкуса на войната, ти и твоите хора. Най-малката, най-леката и най-внимателно предписаната доза от отровата, с която можем да ви натъпчем. Скоро си заминаваме. Надявах се да сме много далеч, преди да сте осъзнали какво е станало. Но може би така е по-добре. Защото не мисля, че сте в състояние да повикате другарчетата си на помощ достатъчно бързо, за да ни хванете. А и знаете какво ви очаква.

— Дейви… моят господар Моат… е мъртъв… Видях как го удари един залп, изчезна в кълбо от пламъци… — Тя не можа да продължи нататък.

— По-добре ще ти е без господар — увери я Фолкейн. — Като на всяко друго човешко същество. Но кажи на другите. Кажи им, че Полесотехническата лига не им се сърди и не иска да води война. Само че ако ни принудят, ще си свършим работата докрай. Твоите шени няма да бъдат избити — ние сме по-милостиви, отколкото са били те към древните датинци. Но ако ни предизвикат, ще им отнемем машините и ще ги превърнем в пустинни овчари. Предлагам да ги накараш да обмислят условия за капитулация. Покажи им какво е станало тук и им кажи, че са били глупаци да застават на пътя на свободните хора!

Тя го погледна отчаяно. Жалост подръпна струните на сърцето му и той може би щеше да каже още нещо. Но Адзел, Чий Лан и Никълъс Ван Рийн вече бяха на борда. Крепостта беше срината със земята. С цената на малко жертви, надяваше се, но и със силата на ужасяващ урок по зададената тема. Фолкейн прекъсна връзката.

— Прекрати огъня — нареди той. — Излитай и поеми курс към Земята.