Пол Андерсън
Дяволски свят (20)

20.

Мястото на срещата фигурираше в каталозите на Техническата цивилизация. След справка със стандартните си единици памет, компютърът уведоми Ван Рийн, че системата е посещавана веднъж, преди около век. Повърхностното наблюдение не показало нищо интересно и няма данни някой да се е връщал там по-късно. (Нищо, освен седем планети, седем свята със своите луни и тайни, с живот на три от тях и един вид, който бе започнал да дяла камъни в по-удобни форми, да зяпа нощното небе и да се чуди слепешката.) Съществуваха толкова неизброимо много системи.

— Това и аз можех да ви го кажа — обади се Теа.

— Ха? — Ван Рийн се обърна, самият той голям като планета, когато тя влезе в командната зала.

Усмивката й беше свенлива, старанието й да се държи приятелски — неумело, поради липса на практика.

— Очевидно е, че системата, която избрахме, не трябваше да е съвсем непозната. Просто се спряхме на една от многото безинтересни такива в рамките на разстояние, което преценихме като удобно за шените.

— Хм-хм. — Ван Рийн подръпна козята си брадичка. — Никога не бих постъпил така неджентълменски, но не те ли беше страх, че може да те грабна и да те натъпча с наркотици, докато не ми кажеш координатите на Датина?

— Не. Защото не разполагам с тази информация. Знаят я само мъжете, Латимър и Ким, а съзнанието им е минало през дълбока обработка, която не би им позволила да разкрият тези данни. — Погледът й обходи звездите, които, в този построен от нехуманоиди кораб, се виждаха като ивица, обхождаща помещението. — Мога да ти кажа онова, за което вероятно вече си се досетил и сам. Че някои от съзвездията започват да ми изглеждат познати. — После сниши глас. Протегна ръце напред в жест на неосъзнат копнеж. — Те, шените, ще ме отведат у дома. Може би самият Моат ме чака. Ейар уатия гразан толиа…

Ван Рийн прекъсна с тих глас нарастващия й възторг:

— Ами ако не дойдат? Нали каза, че може и да не дойдат? Какво ще правиш тогава?

Теа си пое рязко дъх, стисна юмруци и за секунда застина — най-самотната фигура, която някога беше виждал, — после се обърна към него. Студените й ръце стиснаха неговите, след това бързо ги пуснаха.

— Ще ми помогнеш ли тогава? — помоли го тя. Лицето й почервеня като от огън. Теа се дръпна назад. — Но Моат няма да ме изостави! — Обърна се на пета и бързо излезе от залата.

Ван Рийн погледна злобно звездата, която растеше на екрана отпред, и извади кутийката си с енфие, за да потърси утеха.

Но предположението му беше правилно — че Теа няма реално основание за тревога. Навлизайки в системата, корабният компютър прихвана излъчванията на значителна по размер флотилия, на разстояние, което показваше, че корабите са пристигнали преди два или три дни. (А това означаваше, че са тръгнали от точка, отстояща на малко повече от сто светлинни години — освен ако корабите на шените можеха да пътуват много по-бързо от тези на Техническата цивилизация, което бе малко вероятно, защото ако не бяха повече или по-малко новаци в космоса, със сигурност някоя от изследователските мисии щеше вече да ги е засякла… — да не говорим, че днешните хипертягови осцилаторни честоти опираха в горната граница на позволеното от квантовата теория.) Преминаха към ускорение веднага щом Ван Рийн навлезе в обхвата на прихващане. Някои се разгърнаха във ветрило, без съмнение за да се уверят, че не си води опашка. Останалите се насочиха право към него. На екрана проблесна кодов сигнал, който шените сигурно бяха научили от своите роби. Ван Рийн се подчини, премина към обикновена тяга, влезе в орбита около слънцето и остави противниците си да се прегрупират както намерят за добре.

Събрани на мостика пред главния външен предавател, тримата чакаха мълчаливо. Теа потреперваше, лицето й ту пламваше в огън, ту пребледняваше като платно, и се взираше ли, взираше в приближаващите се кораби. Ван Рийн се обърна с гръб към нея.

— Не знам защо — прошепна той на Адзел, използвайки един от езиците, за които бяха сигурни, че тя не владее, — но като я гледам такава, ме обзема едно особено чувство, на което не мога да дам име.

— Неудобство, може би — предположи уоденитът.

— О, такова чувство ли било то?

— Тя не е като мен, разбира се, както в най-дълбоките си вродени инстинкти, така и в придобитото по-късно поведение — каза Адзел. — Въпреки това, не смятам, че е редно да наблюдавам което и да е същество в момент, когато е оголило душата си по този начин.

Той насочи вниманието си към най-близкия шенски кораб. Източената му форма с висока перкоподобна конструкция отчасти тъмнееше на фона на Млечния път, отчасти грееше под лъчите на далечното оранжево слънце.

— Странен дизайн — отбеляза Адзел. — Не ми изглежда много функционален.

Ван Рийн премина на англик:

— Може и да става за машини, тоз дизайн — отбеляза той. — Но защо са толкоз много — петнайсет, нали? — големи и натаралежени от оръжия. Екипажите им трябва да наброяват стотици офицери — и всичко това, само за да посрещнат едно малко невъоръжено корабче като нашто? Не разбирам — освен ако не са роботизирани в голямата си част? Мисля, че са истински магьосници с роботите, тез шени. Много по-добри от нас. Компютърната система на СИ навеждаше на същото заключение.

В радостта си, Теа реагира според очакванията му. Не можеше да се въздържи да не се изфука, да не се възторгне по повод мощните и сложни машини, чието изобилие съставлявало гръбнака и мускулите на цялата датинска цивилизация. В групата едва ли имало повече от трима или четирима живи Господари, каза тя. Нямало нужда от повече.

— Дори за преговори с нас? — попита Ван Рийн.

— Те говорят само от свое име — обясни Теа. — Ти също нямаш неограничени пълномощия. Но след срещата, ще обсъдят резултата със своите колеги. — Тонът й ставаше все по-разсеян, докато накрая не се изроди в нещо като монотонен напев на гърления шенски език. Нито за секунда не бе откъснала погледа си от екрана.

— „Ще обсъдят резултата със своите колеги“ — бавно я цитира Адзел на тайния им език. — Начинът й на изразяване предполага, че право на решение имат членовете на една изключително малка група. От което не следва непременно, че обществото им представлява крайна форма на олигархия. Олигарсите биха предпочели екипажи от живи същества за повечето задачи — също като нас, и по същите причини. Колкото и добър да е един робот, той си остава машина — просто добавка към живия мозък, — защото ако е създаден толкова съвършен, че да се равнява на биологичния организъм, създаването му би се обезсмислило.

— Да, тази теория ми е позната — кимна Ван Рийн. — Природата вече ни е снабдила с начин да създаваме нови биологични организми, много по-евтин и далеч по-приятен от конструирането на роботи. И все пак, какво ще кажеш за компютъра, който предизвика толкова приказки сред обществеността, напълно мотивиран и в същото време всячески превъзхождащ съществата от плът и кръв?

— Това е една изцяло теоретична възможност, занимаваща всяка цивилизация, на която сме се натъквали досега, и честно казано, аз се отнасям твърде скептично към нея. Но ако предположим, че наистина съществува такъв робот, то той ще управлява, няма да служи. А шените определено не са нечии служители. Излиза, че разполагат със… е, като цяло, може роботите им да са малко по-добри от нашите, а може и да не са. Със сигурност са повече на глава от населението. И все пак са само роботи със своите присъщи ограничения. Използват ги разточително, с цел, доколкото могат, да компенсират въпросните ограничения. Но защо?

— Малобройно население? Това би обяснило защо решенията се взимат от малко хора, ако това е така.

— Занх-х-х… може би. Макар че не виждам как е възможно едно малобройно общество да построи — и дори да измисли — широкомащабната и високоразвита индустрия, която Датина очевидно притежава.

Разговаряха предимно за да освободят напрежението, с пълното съзнание колко хипотетични са логическите им разсъждения. Когато корабът обяви, че приема сигнал отвън, и двамата подскочиха стреснато. Теа сподави вика си.

— Включи ги, които и да са — нареди Ван Рийн. После изтри потта от лицето си с петносаната дантела на десния си ръкав.

Екранът потрепна. Един образ подскочи на преден план. Донякъде човешки. Но издутите мускули, голямата бича глава, гривата, преливаща във всички цветове на дъгата, и гръмотевичният глас, който излезе от отворената уста, бяха въплъщение на такава вулканична мощ, че Адзел отстъпи със съскане назад.

— Моат! — извика Теа. Падна на колене и протегна ръце към шена. Сълзи потекоха по бузите й.

 

 

Животът е нескопосано нещо — бедите и триумфът ни застигат в мащаби, с които не можем да се справим, а помежду им се простират безплодни участъци от сиво ежедневие и отброяване на часовете до следващата криза. Ван Рийн често гълчеше Свети Дисмас по този повод. Но така и не получи удовлетворителен отговор.

Сегашната му мисия следваше същия модел. След като Теа каза, че господарят Моат й заповядал да се яви на кораба му — най-големия във флотилията и въоръжен до зъби — и се качи на флитера, изпратен за нея, нищо друго не се случи през следващите четиридесет и седем часа и двадесет и девет минути. Шените не се обадиха повече, нито отговориха на позивните, отправени към тях. Ван Рийн пъшкаше, ругаеше, крачеше нагоре-надолу по коридорите, ядеше по шест пъти на ден, лъжеше на игра с топчета, претоварваше въздушните филтри с дима на пурите си и шахтите за боклук с празни бутилки, и дори моцартовите му симфонии не успяваха да го утешат. Накрая изчерпа търпението и на Адзел. Уоденитът се заключи в собствената си каюта със запас от храна и хубави книги и не се показа навън, докато спътникът му не задумка по вратата, крещейки, че проклетата ледена висулка от женски пол с разтопен мозък е готова да превежда и че може би най-после ще могат да направят нещо, което да го възнагради — него, Ван Рийн — за дните на мъчително чакане.

Въпреки това, когато Адзел се втурна на галоп в командната зала, търговецът демонстрираше пред образа й известна доброжелателна любезност:

— … чудехме се защо изчезнахте така, след като всички дойдохме толкова отдалеч за тази среща.

Седнала пред едно предавателно устройство в бойния кораб, Теа изглеждаше коренно променена. Облеклото й се състоеше от свободна бяла роба и наметало с качулка, а тя беше с тъмни контактни лещи, които защитаваха очите й от ярката светлина в помещението. Изглеждаше напълно уверена в себе си, явно задоволила най-накрая емоционалните си нужди. Отговорът й прозвуча отривисто:

— Моите шенски господари ме разпитаха подробно, с цел да се подготвят за предстоящата дискусия. Те не са довели никой друг от „Серендипити“.

Извън обхвата на собствения си предавател, Ван Рийн държеше в скута си електронен бележник. Като сръчни космати наденички, пръстите му се движеха по безшумната клавиатура. Адзел прочете написаното на разгъващата се лента: Ама че глупост. Откъде са били сигурни, че нищо няма да й се случи, нали е единствената им връзка с нас? Още едно доказателство, че се втурват с главата напред, без да помислят предварително.

Теа продължи:

— Освен това, преди да съм в състояние да говоря разумно, трябваше да си взема моето хаадеру. Толкова дълго бях далеч от моя господар Моат. Вие не можете да разберете какво е хаадеру. — Тя се изчерви едва доловимо, но гласът й беше толкова безизразен, сякаш обясняваше приложението на някаква машина. — Приемете го за церемония, при която той се уверява в моята лоялност към него. Тя изисква време. Междувременно, разузнавателните кораби потвърдиха, че никой не ни е последвал тайно от разстояние.

Ван Рийн написа: Не е Зевс. А Минотавърът. Сурова сила и мъжественост.

— Тази алюзия ми е непозната — прошепна в ухото му Адзел.

Става въпрос за това как тя възприема този шен. Само донякъде е негова робиня. Виждал съм много жени като нея в офисите — стари моми, френетично предани на шефа си. Нищо чудно, че в бандата на СИ имаше четири жени и двама мъже. Мъжете рядко разсъждават по този начин. Освен ако преди това не са били обработени и пречупени. Съмнявам се, че тези хора са имали някакви сексуални отношения през живота си. Женитбата на Латимър е имала за цел да предотврати клюките. Сексуалната им енергия е била пренасочена към службата им на шените. Разбира се, те не си дават сметка за това.

— Моите господари ще ви изслушат сега — обяви Теа Белданиел. За миг човешкото у нея си проби път към повърхността. Тя се наведе напред и каза, тихо и настоятелно: — Никълъс, внимавай. Познавам те и ще превеждам по смисъл, а не буквално. Но внимавай и какъв смисъл влагаш в думите си. Аз няма да ги излъжа. А те се ядосват по-лесно, отколкото си мислиш. Аз… — Замълча за секунда. — Искам да се върнете у дома живи и здрави. Ти си… ти си единственият човек, който някога се е държал добре с мен.

Ба, написа той, и аз веднъж се направих на Минотавъра, като видях, че натам й клонят желанията, макар че по онова време смятах, че става въпрос за Зевс. И тя откликна, без да осъзнава какво я е подтикнало. Не че не заслужава да бъде върната обратно при собствения си вид. Онова, дето са й го сторили, е гадна работа.

Теа направи знак и компютърът се подчини на безмълвната й заповед. Образът се разшири, разкривайки голяма конферентна зала и четирима шени, седнали на възглавнички. Ван Рийн примижа и измърмори едно проклятие, когато забеляза декора.

— Никакъв вкус, по ничии стандарти, нито във вселената, нито в ада! Направо са прескочили цивилизацията и са се озовали от варварството директно в декадентството.

Адзел беше този, който, докато конференцията напредваше и картината на екрана се местеше, забеляза няколко древни на вид, прекрасни предмета в иначе претрупаната зала.

Откъм една рунтава, огромна гръд прокънтя глас Смалена и някак изгубена, но с поглед, който постоянно се връщаше с обожание към шена на име Моат, Теа преведе:

— Дошли сте да договорите условия между вашия и моя народ. Какъв е спорът?

— Ами, нищо особено, всъщност — каза Ван Рийн, — освен няколко късчета земя, която да си поделим като приятели, вместо да си изгубим печалбата, дърлейки се за глупости. А може би има и неща, с които да търгуваме или да научим един от друг, например как един от нас се сдоби с хубавичък нов порок?

Преводът на Теа бе прекъснат по средата. Един от шените зададе доста многословен въпрос, който тя предаде в следния вид:

— Какво е вашето предполагаемо оплакване от нас?

Теа изглежда бе смекчила и това последно изказване, но Ван Рийн и Адзел бяха прекалено шокирани, за да ги интересува.

— Оплакване? — почти изблея Адзел. — Ами то да се чудиш откъде да започнеш.

— Аз знам, дявол да го вземе — изръмжа Ван Рийн и започна.

Спорът избухна като вулкан. Не след дълго Теа вече се тресеше от нерви и стана бяла като платно. Бретонът й лепнеше по потното чело. Би било безполезно да предаваме в детайли шумната препирня. Тя беше толкова объркана и безсмислена, като най-лошите примери от подобно естество в историята на човечеството. Но стъпка по стъпка, благодарение на ината и на отказа си да бъде надвикан, Ван Рийн наложи нещо като модел на дискусията.

Въпрос: „Серендипити“ е била внедрена да шпионира Полесотехническата лига и цялата Техническа цивилизация.

Отговор: Шените осигурили на Лигата услуга, която тя била прекалено глупава, за да си създаде сама. Принудителната продажба на „Серендипити“ била бандитски акт, за който шените настоявали да получат компенсация.

Въпрос: Дейвид Фолкейн е бил отвлечен и дрогиран от агенти на шените.

Отговор: Не си струвало да се говори за някакъв си низш организъм.

Въпрос: Човешки същества са били заробени, а вероятно други човешки същества са били избити от шените.

Отговор: На човешките същества бил подарен един по-благороден живот в служба на по-висша кауза, отколкото биха имали другояче. Попитайте ги дали не е така.

Въпрос: Шените са се опитали да скрият информация за нова планета от онези, които имат законно право над нея.

Отговор: Правото принадлежало на шените. И да внимавал всеки, който се осмели да навлезе в територията им.

Въпрос: Въпреки шпионажа си, шените изглежда са недооценили силата на Техническия свят и особено на Лигата, която няма навика да толерира заплахи.

Отговор: Същото се отнасяло и за шените.

… Някъде по това време Теа припадна. Съществото, наречено Моат, стана от мястото си и се наведе над нея. Хвърли един поглед към екраните. Ноздрите му се бяха разширили, а гривата — настръхнала. Изрева някаква команда и връзката прекъсна.

Което, навярно, не беше толкова лошо.

 

 

Ван Рийн се събуди толкова бързо, че чу собственото си последно изхъркване. Изправи се в леглото. Каютата му бе тъмна, вентилацията шушнеше, във въздуха се усещаше слаба сладникава миризма, защото никой не беше нагласил хемосистемата. Механичният глас повтори:

— Сигнал за повикване приет.

— Зараза и брадавици! Чух те, чух те, остави ме да надигна бедното си, уморено и старо тяло, по дяволите.

Незастланият под студенееше под краката му. По светещия циферблат на един часовник Ван Рийн прецени, че е спал по-малко от шест часа. Което означаваше, че са минали повече от двадесет след внезапния край на конференцията. Ако можеше да се нарече така въпросното дебелашко надвикване. Какво им ставаше на тия побеснели бикове, между другото? Едно високотехнологично общество, необходимо, за да се построят роботи и космически кораби, предполагаше известни качества — минимално количество дипломация, предпазливост и цивилизован стремеж към изгода — защото в противен случай подобно общество би се самоунищожило преди да е постигнало значителен напредък… Е, може би разговорите се бяха забавили, защото на шените им е било необходимо време да обуздаят темперамента си… Ван Рийн забърза по коридора. Нощницата му се вееше около глезените.

Мостикът беше празен и тих, с изключение на жуженето от двигателите. Приемайки заповедите му буквално, компютърът бе спрял да възвестява исканата връзка. Адзел, чиито уши бяха пригодени към по-плътен въздух, не се бе събудил от единичното повикване. Машината продължи, следвайки програмата си, като докладва:

— Преди два часа друг космически кораб беше забелязан да приближава откъм района на Южен кръст. Все още навлиза в орбита, но очевидно е в контакт с вече присъстващите…

— Млъкни и ме свържи — нареди Ван Рийн. Вдигна очи към звездите. Един подобен на змиорка разрушител, един крайцер малко по-далече и една светла точица, която можеше да бъде шенският флагмански кораб, прекосяваха звездната нощ. Нямаше видима следа от новодошлия. Но Ван Рийн не се съмняваше, че именно той е предизвикал повикването.

Екранът се включи. Теа Белданиел стоеше сама в ярко осветената, изпълнена с мърморенето на машини пещера на конферентната зала. Никога не я беше виждал толкова разтревожена. Очите й бяха обточени с бяло, устата й се бе изкривила до неузнаваемост.

— Тръгвайте! — Неузнаваем беше и гласът й. — Бягайте! Те говорят с Гахуд. Не се сетиха да наредят на роботите да ви наблюдават. Може да се измъкнете тихичко — вероятно, да вземете преднина и да се скриете в космоса. Но ако останете, ще ви убият!

Той стоеше, без да помръдва. Дълбокият му глас се търкулна към нея:

— Моля те, обясни ми.

— Гахуд. Той дойде… сам… Хю Латимър е мъртъв или… Аз спя в каютата на моя господар Моат, до вратата. Обадиха се по интеркома. Телам го помоли да отиде на мостика, той и другите. Каза, че Гахуд се е върнал от Датина, Гахуд, който беше тръгнал за звездата-гигант, където е скитничката, и нещо се е случило, защото Гахуд е изгубил Латимър. Трябвало да се срещнат, да изслушат доклада му и да решат… — Пръстите й се извиха като нокти на граблива птица. — Друго не знам, Никълъс. Моат не ми нареди нищо. Аз н-н-не бих го предала… тях… никога… но какво лошо има, ако вие останете живи? Чувам как гневът се надига, чувствам го. Познавам ги, каквото и да е станало, те ще пощуреят. И ще открият стрелба по вас. Тръгвайте веднага!

Ван Рийн още не беше помръднал. Мълча, докато тя не възвърна някаква част от самоконтрола си. Трепереше, дишането й бе накъсано, но в погледа й се появи сянка на разум. Тогава той я попита:

— Със сигурност ли ще ни убият, мен и Адзел? Добре, побеснели са и точно сега нямат настроение за приказки. Но няма ли да е по-разумно да ни отведат със себе си? Ние разполагаме с информация. Ценни сме като заложници.

— Ти не разбираш. Никога няма да ви освободят. Може да ви измъчват заради знанията ви и със сигурност ще ви промият мозъците. А аз ще трябва да им помогна. И накрая, когато вече няма да сте им от полза…

— Ще ме фраснат по главата. Да, да, това е ясно. Но старата ми глава не се чупи лесно. — Ван Рийн се наведе напред, опря се с пръсти на облегалката на едно от пилотските кресла, улови погледа й и го задържа. — Теа, ако тръгнем да бягаме, може да се измъкнем, а може и да не успеем. Мисля, че шансовете ни не са особено големи. Най-малкото онези разрушители ще могат да ни надбягат, какъвто съм си дебел в краката. Но ако отидем на Датина, е, може пак да си поприказвам с шефовете ти, след като се поохладят. Вероятно все още можем да се спогодим. Пък и какво могат да загубят, ако ни вземат със себе си? Можеш ли да ги убедиш да не ни убиват, а само да ни пленят?

— Аз… ами, аз…

— Благодаря ти, че ме предупреди, Теа. Мисля, че знам какво ти е коствало. Но не трябва да си навличаш неприятности, което непременно ще стане, ако открият, че сме офейкали и се досетят чия е вината. Защо не отидеш да поприказваш с твоя Моат? Да му напомниш, че още сме тук и че ще е по-добре да насочи пищовите си срещу нас, а ти да ни уведомиш, че сме пленници и трябва да ги последваме на Датина. Мислиш ли, че ще те послуша?

Тя не беше в състояние да говори повече. Само успя да кимне отсечено.

— Добре, айде тичай. — Той й прати една въздушна целувка. Ефектът щеше да е по-изящен, ако не бе толкова мляскащ. Екранът потъмня. Ван Рийн излезе с тежка стъпка от командната зала, за да намери някоя бутилка и Адзел. В този ред. Но първо прекара няколко минути със Свети Дисмас. Ако гневът надвиеше здравия разум на шените, въпреки молбите и аргументите на жената, той нямаше да живее още дълго.