Пол Андерсън
Дяволски свят (19)

19.

Корабът премина към режим на хипертяга и се стрелна в нощта. Щеше да стигне до целта си след около три седмици.

В началото Теа се държеше настрана, стоеше си предимно в каютата, а на трапезата и при случайни срещи рядко казваше нещо повече от задължителното според етикета. Ван Рийн не я притискаше. Но на масата бъбреше непрекъснато, първо, докато се хранеха, а после и над големите шишета с вино и бренди. На пръв поглед думите му звучаха като празни приказки, случайни спомени, свободни асоциации, в по-голямата си част шеговити, но от време на време и напълно сериозни. Тези монолози често избликваха по повод на нещо, казано от Адзел, но Ван Рийн сякаш по принцип адресираше думите си колкото към кроткия си приятел с вид на кръстоска между дракон и кентавър, толкова и към тънката, уплашена, никога неусмихваща се жена.

През първите дни Теа се оттегляше веднага щом се нахранеше. Но скоро започна да остава на масата и слушаше с часове. А и нямаше какво друго да се прави — милиарди светлинни години самота обграждаха пулсиращата метална черупка на кораба, а Ван Рийн прескачаше от тема на тема, все за неща, които никога не бяха ставали обществено достояние и се движеха по границата между науката и легендите.

— … не можехме да се приближим до онова бяло джудже, толкова силна му беше радиацията… да, тежки рентгенови кванти скачаха от него като бълхи от давещо се куче… Обаче все някак трябваше да си приберем изоставения кораб или бедната ни новородена компанийка щеше да банкрутира. Е, помислих си аз, съдбата най-после ме прикова с харпуна си. Но дявол да ме вземе, мисълта за харпуна ме наведе на идеята за…

Само дето Теа не подозираше, че Адзел получава подробни инструкции преди всеки от тези разговори. А именно — списък с всичко, което трябва да каже, да попита, кога да възрази и кога да се съгласи. Така Ван Рийн се сдоби със серия от прецизно планирани разговори, които да изпробва върху Теа Белданиел.

Скоро си състави доста добра представа кои теми са й приятни и интересни и кои намира за отегчителни или противни. Нямаше съмнение, че складира в паметта си всичко, от което шените биха могли да се възползват по някакъв начин. Но сигурно си даваше сметка, че ползата от тази информация е минимална, още повече, че нямаше начин да прецени колко истина се съдържа във всеки един разказ. От тук следваше, че реакцията й на всичко, казано от Ван Рийн, е продиктувана главно от собствените й чувства като отделна личност. Още по-изобличаващи бяха реакциите й на различните стилове, които Ван Рийн използваше. Една история може да бъде разказана с хладен и безучастен маниер или с варварско ликуване, или хумористично, или философски, или нежно, или поетично, ако слагаш думите в нечия друга уста, или по много други начини. Разбира се, той не прескачаше от един метод направо на друг. Опитваше различни дози и смеси от лекарството.

Още не бяха преполовили пътуването, а той вече знаеше кое от лицата му й допада най-много. Оттам нататък се концентрира върху него. Вече нямаше нужда от съдействието на Адзел. Тя откликваше директно и жадно на думите му.

Все още бяха врагове. Но той се бе превърнал в уважаван противник — или в повече от уважаван — и беше трогателно да наблюдава как в нея постепенно се ражда и събира сили надеждата, че мирът между него и господарите й може да бъде постигнат.

— Естествено, самият аз искам да има мир — доброжелателно избумтя той. — И за какво въобще да се караме? В нашата галактика има двеста или триста милиарда звезди. Достатъчно място за всички, нал тъй? — Той махна към Адзел, който, след нееднократни репетиции, се повлече да донесе още коняк. Когато питието пристигна, Ван Рийн размаха бурно ръце. — Пфу! Това не става да го излееш и в изгорели химиосензори, да не говорим за нашата приятелка, която не пие много и държи на качеството. Върни го обратно и донеси друго. И гледай да е свястно този път! Не, няма да го хвърляш! И по мозъка си ли имаш люспи? Ще го върнем у дома, ще го занесем на търговеца, от който сме го купили, и ще го накараме да го изконсумира по много нетрадиционен начин! — Макар че на коняка в шишето му нямаше нищо и двамата с Адзел щяха по-късно да си го изпият насаме. Представлението беше част от ефекта, към който се стремеше. Зевс трябваше да пуска по някоя и друга светкавица и гръмотевица, все пак.

— Защо вашите шени ги е страх от нас? — попита той през един от следващите дни.

Теа настръхна.

— Изобщо не ги е страх! Тях нищо не ги плаши! — (Да, те изглежда въплъщаваха Зевс, а тя — техен идолопоклонник. Поне приблизително. От някои намеци можеше да се съди, че връзката бе по-неуловима и включваше господарска фигура от по-примитивно естество.) — Просто са достатъчно предпазливи… дискретни… мъдри… за да ви проучат п-п-предварително.

— Така, така, така. Не се сърди, моля те. Как да ги преценя правилно, като ти не ми казваш нищо за тях?

— Не мога. — Тя преглътна. После стисна здраво ръце. — Не бива. — И избяга към каютата си.

Малко по-късно Ван Рийн я последва. Можеше да се носи безшумно като пушек, стига да пожелаеше. Вратата й беше затворена и масивна, но при качването си на кораба, Ван Рийн бе внесъл миниатюрно устройство в ухото си, скрито зад грижливо оформените къдрици — транзисторен звуков усилвател по модела на слуховите апаратчета от периода преди развитието на регенеративните технологии. Той слуша известно време хлипането й — без стеснение, но и без злорадство. То само потвърждаваше, че я е докарал до психическо изтощение. Нямаше да се предаде, не и за броените дни до края на пътуването им. Но бе узряла да направи известни отстъпки, стига той да я притиснеше внимателно.

При следващата им среща на масата, Ван Рийн стори всичко възможно да я прикотка, а на вечеря насочи усилията си да я понапие по време на десерта. Адзел се измъкна тихичко и прекара половин час пред главното контролно табло, нагласяйки цвета и интензитета на осветлението в салона. Докато не ги докара до романтичен полумрак, но постепенно, така че Теа да не забележи промяната. Ван Рийн открито беше внесъл един плейър и го бе инсталирал, така че да слушат музика по време на вечеря. „Тазвечершната“ програма бе грижливо подбрана в стила на парчета като „Последна пролет“, „La“, „Ci Darem La Mano“, „Isoldes Liebestod“, „Лондонски вятър“ и „Звезден блус“. Не си направи труда да й ги посочва поотделно. Бедната женица беше толкова отчуждена от собствената си раса, че имената им едва ли щяха да й говорят нещо. Но песните все трябваше да окажат някакво въздействие върху настроението й.

В намеренията на Ван Рийн нямаше сексуален подтекст. (Не че би имал нещо против. Макар да не беше красива и формите й да бяха прекалено оскъдни за неговия вкус, тя бе доста привлекателна — въпреки строгия си бял костюм — сега, след като най-после се беше отпуснала. Любопитството вдъхваше живот на изваяното й лице и запалваше искрици в красивите й зелени очи. Когато говореше с усмивка и без друга цел, освен удоволствието от разговора, гласът й ставаше приятно дрезгав.) Всеки подобен опит би събудил подозренията й. Той се стремеше към едно по-възвишено, и по-съдбоносно, прелъстяване.

— … те ни отгледаха — замечтано каза тя. — О, познавам земния жаргон. Знам, че според него ние сме израснали като хора с дълбоки личностни отклонения. Но къде са границите на нормалното, Никълъс, честно? Ние сме различни от другите хора, вярно е. Но човешката природа е гъвкава. Не мисля, че можеш да ни наречеш психически деформирани, не повече, отколкото самият ти си такъв, защото си отгледан в условията на определени традиционни ценности. Ние сме здрави и щастливи.

Ван Рийн вдигна едната си вежда.

— Такива сме! — настоя тя по-силно и отново изправи гръб. — Ние сме доволни и горди да служим на нашите… на нашите спасители.

— The lady doth protest too much, methinks^[1] — промърмори той.

— Какво?

— Стих на Стар англик. Не би го разбрала. Произношението се е променило. Означава, че съм дълбоко заинтригуван. Досега май не си разказвала на никого за миналото си, за катастрофата и така нататък.

— Е, всъщност казах на Дейви Фолкейн… когато беше при нас. — Внезапно по миглите й проблеснаха сълзи. Тя стисна силно очи, тръсна глава и пресуши чашата си. Ван Рийн я напълни отново.

— Той е приятен млад човек — бързо продължи тя. — Не исках да му причиняваме болка. Никой от нас не искаше. Не е наша вината, че беше изпратен на място, където го грози опасност. От теб! Искрено се надявам да има късмет.

Ван Рийн не я притисна по въпроса, който така непредпазливо бе потвърдила — че Латимър и сестра й са предупредили шените, които вероятно са организирали спешна експедиция към Бета Крусис. То си беше очевидно. Вместо това, търговецът провлече:

— Ако си го чувствала като приятел, както твърдиш, сигурно те е заболяло, когато си го излъгала.

— Не знам какво имаш предвид. — Теа изглеждаше шокирана.

— Хубава приказка си му разказала, няма що — кроткият тон на Ван Рийн отне остротата от думите му. — Онзи проблем с радиацията и това как ви открили по-късно ми звучат като прекалено голямо и бодливо съвпадение, за да го преглътна на доверие. Освен това, ако шените просто са искали да ви върнат у дома, и то материално осигурени, нямаше да ви помогнат да основете компания с шпионска цел. Да не говорим, че сте прекалено добре обучени, прекалено лоялни, за да сте отгледани от чужда раса след началото на юношеството си. Ако беше така, щяхте да сте им благодарни за помощта, но нямаше да действате като техни агенти срещу собствената си раса, която не ви е сторила нищо лошо — освен ако не са ви отгледали още от бебета. Не, спипали са ви много по-рано, отколкото ти твърдиш. Нал тъй?

— Ами…

— Не се ядосвай. — Ван Рийн вдигна собствената си чаша и се загледа в преливащите се цветове на питието. — Аз съм обикновен, добросърдечен човечец, който се опитва да проумее как точно стоят нещата, така че да мога да измисля как да уредим този проблем, без да се избием взаимно. Не те карам да ми издаваш някакви големи тайни за шените. Но неща като, ами, как наричат родната си планета…

— Датина — прошепна тя.

— А. Видя ли? Не те заболя, нито пък тях, като ми го каза, нали? А и разговорът ни върви по-леко, без разните му там увъртания. Добре, били сте отгледани от бебета, с някаква цел, например, защото шените са се нуждаели от специални посланици. Защо да не го признаем? Как сте отраснали, в каква среда, всяко малко парченце дружеска информация ми помага да ви разбера по-добре, теб и твоя народ, Теа.

— Не мога да ти кажа нищо важно.

— Знам. Като например от кой клас е звездата на Датина. Но какво ще кажеш за начина им на живот? Детството ти щастливо ли беше?

— Да. Да. Най-ранният ми спомен е… Истаян, един от синовете на моя господар, ме взе със себе си на разузнаване… нуждаеше се от някой да му носи оръжията, при тях дори малките деца имат оръжия… Излязохме от къщата и отидохме в разрушената част на онази огромна и много стара сграда… открихме няколко машини в една стая, високо в кулата, не бяха ръждясали много, а лъчите на слънцето се провираха през една дупка в покрива като бял огън и се отразяваха в метала и аз се разсмях, като го видях как блести… От прозореца се виждаше пустинята и сякаш с часове можехме да стоим там и да я гледаме… — Очите й се разшириха. Ръката й се стрелна към устните. — Не, разприказвах се твърде много. По-добре да си лягам.

— Verweile doch, du bist so schon^[2] — каза Ван Рийн, — което е друг стар земен цитат и означава, че трябва да останеш още малко и да си пийнеш мадейра, скъпа моя. Ще си говорим на безопасни теми. Например, ако не са ви прибрали от колонизаторски кораб, тогава откъде сте се пръкнали?

Страните й побеляха.

— Лека нощ! — изрече на един дъх и отново избяга. Но този път той можеше да й извика да спре и тя щеше да се подчини — защото рефлексът на подчинение при подобен род стимули бе проличал ясно в поведенческата й матрица. Само че Ван Рийн се въздържа. Разпитът щеше само да я хвърли в истерия.

Вместо това, когато двамата с Адзел се усамотиха в каютата на уоденита — която беше пригодена за размерите му чрез премахване на преградната стена между две съседни жилищни помещения, — той избоботи над последното си питие преди лягане:

— Измъкнах й някое и друго късче информация. Която подсказва с какъв свят и култура си имаме работа. Повече за психиката им, отколкото реални факти. Но и това може да ни бъде от полза — каза той и направи такава физиономия, че мустаците му щръкнаха. — Защото сме изправени пред нещо, което е не само тревожно, а направо отвратително. Ужасно.

— Та, какво научихте? — търпеливо попита Адзел.

— Явно шените целенасочено са превърнали човешки същества в роби — не, в кучета, — като са ги взели още от пеленачета. Може да са направили същото и с други разумни същества, кой знае, макар да не ми се вярва.

— Откъде са взели децата?

— Нямам доказателства, но стигнах до предположение, което е по-добро, отколкото Белданиел и партньорите й са допускали, че може да ми хрумне. Затова с голяма доза сигурност можем да приемем, че планетата за среща, към която пътуваме, не е много далеч от Датина, така че те да си запазят предимството на добрата комуникация, докато ние сме откъснати от дома и от приятелите си с големите пушки. Нали?

Адзел се почеса по главата, произвеждайки костелив звук.

— „Не много далеч“ е относително понятие. В радиус от петдесет или сто светлинни години има толкова много звезди, че едва ли ще успеем да определим местонахождението на противниковия център, преди те да са осъществили каквато там операция имат наум.

— Да, да, да. Исках да кажа, че някъде около мястото, към което сме се отправили, се намира територия, в която шените са били активни от доста време насам. Чат ли си? Е, аз пък случайно си спомням, че преди петдесетина години имаше опит да се засели човешка колония в този район. Малка група с утопични идеи, каквито никнеха като гъби по онова време. Поостаряла звезда от тип G, но имало една нелоша планетка, която те нарекли, ъъ, да, Леандра. Искали да се махнат далеч от всякакви вмешателства в утопичния им рай… И успели. Няма сметка да въртиш търговия толкова далеч. Разполагали с един кораб, който пътувал до Ифри или Линатор веднъж в годината и купувал необходимите им неща, а пари те имали достатъчно. Обаче в един момент корабът прекратил обичайните си пътувания. Намерил се някой да се разтревожи и отишли да проверят какво става. Заварили Леандра изоставена. Единственото село било изгоряло до основи — както и гората в радиус от километри, — но корабът го нямало. Известно време всички се чудели какво се е случило. Няколко години по-късно имах път покрай Ифри и така чух за мистерията. Разбира се, новината въобще не стигна до Земята или до някоя от важните планети.

— Никой ли не предположи, че може да се касае за пиратство? — попита Адзел.

— О, вероятно. Но защо им е на пиратите да се занимават с толкова дребна плячка? Пък и нямаше други нападения. Къде се е чуло и видяло пирати да нападат само веднъж? Логичният извод беше, че е избухнал пожар, който е унищожил реколтата, складовете и всичко, което е осигурявало живота на леандрийците. Тръгнали са да търсят помощ с кораба си, получили са някаква повреда в космоса и така и не са успели да кацнат някъде. Всичко това вече се е забравило. Не ми се вярва някой друг да се е интересувал от Леандра след това. Има достатъчно по-добри планети и по-близо до дома. — Ван Рийн се смръщи срещу чашата си, сякаш и тя бе един от враговете му. — Таз вечер ми дойде друг акъл. Може да е било работа на шените. Може първо да са кацнали, един вид приятелски настроени изследователи от свят, който наскоро е овладял космическите пътувания. Може да са научили подробности и да са решили какво да правят. После може да са отвлекли всичко живо и да са запалили пожар, така че да унищожат всички доказателства за станалото.

— Мисля, че разбирам какво според вас е последвало — тихо каза Адзел. — Вероятно са направили опит да опитомят възрастните пленници. Който се е провалил и е бил прекратен посредством избиването им, щом малките деца не помнят истинските си родители. Без съмнение са загинали и много деца или са били убити, след като са ги преценили като неподатлив материал. Твърде е възможно половин дузината от „Серендипити“ да са единствените оцелели. А това ме кара да се съмнявам, че същото се е случило и с нехуманоиди. Планети като Леандра не се срещат под път и над път.

— Това, с което разполагаме, е достатъчно противно само по себе си — направи гримаса Ван Рийн. — Не мога да притисна Белданиел за родителите й. Все трябва да таи някакви подозрения, най-малкото, но не смее дори да си позволи да мисли за тях. Защото цялата й психика се основава на факта, че принадлежи на шените. Всъщност, дори останах с впечатлението, че тя е лична собственост на един от тях — също като куче.

Ръцете му се затвориха около чашата със сила, която би строшила нещо по-крехко от витрил.

— Може би искат да направят същото и с нас? — излая той. — Не, в името на вечното проклятие! Liever dood dan slaaf! — Той пресуши остатъка от уискито си. — Което означава, че по-скоро ще се видим с тях в ада… дори ако трябва сам да ги завлека там! — Чашата се разби като бойна глава върху масата.