Пол Андерсън
Дяволски свят (18)

18.

Широко признатите природни закони рядко са детронирани от някое ново научно откритие. Обикновено се оказва, че те представляват периферни, особени случаи или че се нуждаят от нов прочит. Така, докато едно по-широко познание в областта на физиката ни позволява да правим неща, които Айнщайн би сметнал за невъзможни, като това да изминаваме една светлинна година за по-малко от два часа, неговите ограничения върху концепцията за едновременността остават принципно валидни. Защото колкото и висока псевдоскорост да достигнем, тя винаги се обявява за пределна.

Ето защо Адзел спореше.

— Въпросът какво правят приятелите ни „сега“ не е правилен, при положение, че ни делят космически разстояния. Вярно, след като се върнат при нас, ще можем да си сверим часовниците и да открием записа на въпросната минута или час. Но да идентифицираме който и да било момент от нашето условно време с който и да било от тяхното означава да говорим чисто хипотетично и следователно да стигнем до едно лишено от смисъл заключение.

— Добре! — изрева Никълъс Ван Рийн. Завъртя бясно ръце из въздуха. — Добре! Тогава ми дай някакъв смислен отговор! Четири седмици, четири шибани седмици, откакто тръгнаха. Не им трябват повече от две, за да стигнат до Бета Крусис, ха! Да не би да са открили разтопени глетчери от бира и жива вода, та не сме получили ни вест, ни кост от тях?

— Разбирам загрижеността ви — тихо каза Адзел. — Навярно аз я чувствам в малко по-голяма степен от вас. Но фактите са такива, че капсулата куриер е по-бавна от кораб като „Как да е“. Ако са изстреляли една непосредствено след пристигането си, тя едва ли щеше вече да е пристигнала в Слънчевата система. А подобно действие би било в противоречие на всяка логика. След като дойде на себе си, Дейвид ви прехвърли правото си да изровите от компютъра на СИ всичко, което самият той е научил от него. Тогава защо ще хаби цяла капсула, само за да потвърди съществуването на планетата-скитник? Не, двамата с Чий Лан първо ще съберат достатъчно информация. Ако имаме късмет, няма да им се е наложило да си правят труда и да поемат риска от прихващане, който е свързан с изпращането на всеки писмен доклад. Трябва да се приберат у дома… съвсем скоро… ако въобще се приберат.

Голямото му люспесто тяло слезе от платформата, на която си почиваше. Трябваше да наведе врат, за да не си удари главата в тавана, а опашката му се зави около един ъгъл. Копитата изтракаха по метала. Направи няколко обиколки на командния мостик, преди да спре и да се загледа в небесното изображение, което тук представляваше черен, обсипан със звезди пояс.

Корабът се движеше в режим на гравтяга и ускоряваше към космоса. Земята и Луна се бяха смалили и приличаха на двойна звезда, синя и златна, а Сол се свиваше забележимо. Отпред грееха южните звезди. Знак хикс лежеше върху задната секция на огромния екран, центриран около един район, близо до съзвездието Компас. Но погледът на Адзел все се връщаше към една друга светла точка, втора по яркост в Кръст^[1].

— Можем да се върнем и да чакаме — предложи той. — Може би все пак ще убедим Свободна Белданиел да оттегли заплахата си, че ще отмени срещата. А може би заплахата по принцип е била блъф.

— Не — отсече Ван Рийн откъм стола, от който преливаше. — Не мисля. Тя е печена, установих го, докато се пазарихме. Да, обзалагам се, че яде бодлива тел със сос за спагети. И ще е най-добре да й повярваме, когато казва, че шефовете й и без това не горят от желание да говорят с нас и че не може да ни гарантира, че ще дойдат на срещата, а ако направим нещо, което да не им се хареса — или на нея да не й се хареса, така че да не напира да ги убеждава, че трябва да преговарят… Ами, в такъв случай те ще литнат към къщи, пуф-паф и толкоз.

Той всмукна от дългата си глинена лула и произведе още от синкавия вонлив дим, който и без това се кълбеше из въздуха.

— На практика не знаем нищо за тях, а те знаят много за нас — продължи той. — Следователно, стигне ли се до срещи и обмяна на идеи, ние сме купувачите, а те продавачите, и не можем да направим кой знае какво, освен много учтиво да ги помолим да не ни обработват с най-голямата си сокоизстисквачка. Q. E. D.^[2] — мрачно завърши той.

— Щом се притеснявате за Дейвид и Чий — каза Адзел, — може да се свържете по радиото, преди да минем на хипертяга, и да им изпратите още един-два кораба като подкрепление.

— Няма смисъл, освен ако не получим от тях вик за помощ или не се обадят много дълго време. Имат достатъчно опит и би трябвало да могат сами да се оправят с всяка планета. А ако са пострадали, боя се, че вече е твърде късно да правим каквото и да било.

— Имах предвид помощ в случай на враждебни действия. Може да налетят на бойни сили, вдигнати под тревога от първите двама партньори, които напуснаха Луна преди седмици.

— И колко кораба трябва да изпратим, за да влезем в бой? Никой не може да каже, освен че трябва да са много. — Ван Рийн поклати глава. — В битките няма втора награда, дракончо. Изпратим ли по-малко военна сила от врага, най-вероятно ще я загубим цялата. А не можем да се лишим от достатъчно бойни кораби, които да ни осигурят стопроцентово победата над онези незнайни злодеи, които се опитват да ни лишат от заработената ни с пот на чело печалба.

— Печалба! — Върхът на опашката му тупна по пода, издрънчавайки застрашително. Необичайно възмущение внесе дрезгава нотка в басовия му глас. — Бихме разполагали с предостатъчно военна мощ, ако уведомите Общността, така че да бъдат мобилизирани редовни флотски кораби. Колкото повече размишлявам върху мълчанието ви, толкова повече се убеждавам, че съзнателно оставяте цели планети, една цяла цивилизация, милиарди връз милиарди разумни същества да си живеят живота нищо неподозиращи и неподготвени… за да не би случайно да изпуснете поредния монопол!

— Леле мале, по-полека. — Ван Рийн вдигна ръка. — Не е толкоз лошо. Виж сега, няма да изкарам и една пара, ако целият свят потъне — бълбук, бълбук и на дъното. Нали? Пък и имам съвест, освен това. Поочукана и с петна от тютюн, но все пак съвест. Някой ден ще трябва да отговарям за делата си пред Бог. — Той посочи към малката статуетка на свети Дисмас, изработена от марсиански пясъчен корен, която обикновено пътуваше с него. Тя стоеше на една лавица — бяха забравили за свещите в бъркотията преди излитането, но под основата й бяха напъхани най-малко дузина лично подписани от длъжника, т.е. Ван Рийн, разписки. Той се прекръсти и каза:

— Не. Трябва да реша как да направя така, че всеки да получи своя най-добър шанс. Не своята стопроцентова безопасност — такова нещо не съществува, — а своя най-добър шанс. С тоз уморен стар мозък, целия размекнат и раздрънкан, трябва да реша какво да правим. Дори да реша ти да вземеш решението, това пак ще е мое решение и ще трябва да отговарям за него. Пък и не мисля, че такава отговорност ти е по вкуса.

— Ами, не — призна Адзел. — Прекалено е голяма. Но вие демонстрирате опасна гордост, като я поемате еднолично.

— Че кой ще го свърши по-добре? Ти, например, си прекалено наивен, прекалено доверчив. Повечето от другите или са глупаци, или ги гони истерията, или проглушават ушите на хората с някоя политическа теория и са готови да накълцат цялата вселена, за да пасне в нея, или са алчни, или жестоки, или… Е, аз, аз мога да помоля моя приятел там горе да ходатайства за мен на Небето. А и на този свят имам връзки, както знаеш. Не играя сам всяка карта — не, не, много добри хора имам зад гърба си и съм им казал толкова, колкото трябва да знаят. — Ван Рийн се облегна назад. — Адзел, надолу по коридора ще намериш един охладител с бира. Донеси ми една като добър приятел и ще ти разкажа как точно стоят нещата, защото досега ти беше много търпелив, а и не участва в разговорите, които проведох. Ще видиш какви кофи с червеи ми се налага да балансирам една върху друга…

 

 

Онези, които не се страхуват от смъртта, дори от тази, която зависи от самите тях, могат да се сдобият с власт, която не им е по силите. Защото в такъв случай ще ти се наложи да се пазариш за сътрудничеството им.

Партньорите от „Серендипити“ не бяха претърпели тотално поражение. Бяха им останали още няколко жетона. Първо, съществуваше апаратът, който бяха създали — организацията, компютрите и банките памет. Пожелаеха ли да го сторят, щеше да е трудно, а навярно и невъзможно, да им се попречи да ги унищожат преди да е приключила покупко-продажбата. А ставаше въпрос за нещо повече от нечии пари. Твърде много ключови индустрии бяха започнали да зависят от услугите на „Серендипити“, много други бяха на път да попаднат в подобна зависимост — и макар че загубите биха били предимно икономически, ударът щеше да се стовари върху Лигата, Общността и всички свързани с нея народи. В резултат, макар и да не бъдат погубени в буквалния смисъл на думата, неизчислимо много човекогодини биха изгубили своята продуктивност.

Разбира се, в системата не се съдържаше информация за истинските й господари. Навярно не бе невъзможно да се стигне до някое и друго заключение, като се огледат добре веригите й, но подобни изводи биха били хипотетични и, дори верни, едва ли щяха да бъдат от голямо значение. Въпреки всичко, един бърз преглед на събраните данни би имал някаква стойност като индикатор за минималното количество информация, с която въпросните господари разполагаха за Техническата цивилизация.

Следователно, партньорите можеха да се пазарят срещу запазването на компютрите непокътнати. Пазарлъкът включваше правото им да си тръгнат свободно, без някой да ги следва по петите — а това не можеше да стане тайно от тях.

Ван Рийн, от своя страна, можеше да настоява за някаква компенсация срещу помощта му в уреждането на въпросното заминаване. Съвсем естествено, той изгаряше от желание да научи нещо, каквото и да било, за шените (както набързо ги принуди да признаят, че наричат сами себе си поне на един от своите езици). Настояваше за среща между техните и своите хора. Преди Ким Йон-Кун, Анастасия Херера и Ийв Латимър да напуснат Слънчевата система, той получи обещанието им да убедят господарите си да изпратят делегация. Къде ще бъде изпратена не уточниха. Теа Белданиел, която остана на Луна, щеше да разкрие това, когато му дойдеше времето и ако сметнеше за необходимо.

Друг въпрос от взаимен интерес касаеше секретността. Нито „Серендипити“, нито Ван Рийн искаха правителствата на Техническата цивилизация да се намесят пряко… засега поне. Но ако на някоя от двете страни й писнеше от тези частни пазарлъци, можеше да им сложи край, като направи фактите публично достояние. Тъй като Ван Рийн би загубил по-малко от подобно развитие на нещата, този коз беше по-силен в неговите ръце, отколкото в ръцете на Теа. Или поне той я убеди в това. Тя купи мълчанието му, като му помогна да извлече от компютрите информацията за Бета Крусис и планетата-скитник, която Фолкейн беше получил по-рано.

Въпреки това, преговорите между двамата продължаваха да се влачат. Това отчасти се дължеше на законовите формалности, свързани с продажбата на компанията, и на боричканията с новинарските агенции, които настояваха да научат нещо повече. Отчасти се дължеше и на самия Ван Рийн. Той се нуждаеше от време. Време, за да получи доклада на „Как да е“. Време да реши какво и на кого да бъде подшушнато и какво да бъде направено за подготовката срещу една твърде слабо позната опасност. Време да започне тази подготовка, без да й дава гласност, но и без да я крие съвсем…

За разлика от него, Теа — или господарите й — биха спечелили от по-раншния старт на преговорите. Стига да не е преди шените да са получили предупреждението и подробната информация, носени им от групата на Ким. Но не трябваше и да се предоставя на Ван Рийн повече време да организира силите си, отколкото бе неизбежно.

Беше му казала, че шените не държали особено да разговарят с когото и да било. След разгрома на шпионската им система, можело да пожелаят да се срещнат с някой добре информиран човек като Ван Рийн, да преценят променената ситуация и евентуално да се придвижат към споразумение относно сфери на влияние. Но пък можело и да не пожелаят. С мощ като тяхната, защо им е да правят отстъпки на по-слаборазвити раси като човешката? Тя предложи търговецът да отиде сам на срещата, с космически кораб, избран от нея, и със затъмнени екрани. Той отказа.

Внезапно Теа прекъсна разговорите и настоя да тръгне до една седмица. Ван Рийн крещя и бесня, но без никаква полза. Това бил крайният срок, на който се били спрели с партньорите й, докато уточнявали мястото за среща, което те щели да предложат на господарите си. Ако не се съгласял, просто нямало да го заведе дотам.

Той заплаши, че няма да се съгласи. Имал и други начини да открие шените. Пазарлъкът тъпчеше на едно място — крачка напред, две назад. Теа наистина имаше известно основание да настоява за експедицията. Вярваше, че така ще обслужи крайната цел на господарите си — най-малкото ще им предостави още една възможност за избор. И, едно незначително, но твърде реално основание, експедицията щеше да я заведе у дома, докато в противен случай бе обречена на самоубийство или на доживотно заточение. Така че тя отстъпи по някои точки.

Споразумението, до което най-после стигнаха, беше тя да тръгне сама, а Ван Рийн да вземе със себе си единствено Адзел. (Сдоби се с партньор в замяна на факта, че отсъствието му, както й бе заявил нееднократно, щяло да възпрепятства Лигата в много голяма степен.) Щяха да тръгнат в посочения от нея срок. Но нямаше да пътуват на сляпо. След като преминат в режим на хипертяга, тя щеше да инструктира робопилота, а Ван Рийн можеше да я слуша, докато съобщава координатите. Целта и без това не беше родната планета на шените.

Но Теа не искаше да рискува с клопката на някое проследяващо устройство, скрит куриерен предавател или с каквото там Ван Рийн би могъл да натъпче един предварително подготвен кораб. Нито пък той умираше от желание да поеме съответните рискове. Така че се споразумяха заедно да поръчат новопостроен кораб с нехуманоидна изработка — случи се така, че попаднаха на един, който току-що бе завършил пробната си обиколка и чакаше купувач — и който да е снабден с всичко необходимо за пътуването. Прехвърлиха се на борда веднага щом корабът пристигна в Слънчевата система, след като всеки бе проверил грижливо багажа на другия, и потеглиха веднага щом им дадоха коридор за излитане.

Толкова знаеше Адзел. Не бе участвал в другите мероприятия на Ван Рийн. Не се изненада от факта, че по цялата търговска територия на „Солар Спайс & Ликърс“ са били разпратени поверителни куриерски сонди, носещи нареждания до най-надеждните фактори на компанията, до районни началници, „полицейски“ капитани и други, не толкова забележителни нейни служители. Но определено се изненада да разбере, че и други търговски принцове от Лигата са били вдигнати на крак. Е, не им беше казано всичко, наистина. И причината не бе толкова да се запази в тайна съществуването на планетата-скитник, колкото да се предотвратят пристъпи на мимолетна алчност и болно любопитство, които със сигурност биха подложили крак на усилията за организиране на някаква отбрана. Магнатите бяха предупредени за съществуването на силна, вероятно враждебно настроена цивилизация отвъд границите на познатия космос. Някои от тях бяха осведомени по-подробно за ролята на „Серендипити“ в конспирацията. Задачата им беше да съберат всички сили, с които разполагат.

А това бе достатъчно да въвлече и правителствата! Раздвижването на полесотехнически бойни единици не можеше да остане незабелязано. Запитванията щяха да бъдат отклонявани, къде повече, къде по-малко любезно. Но при миризмата на нещо гнило във въздуха, правителствените военни флотилии щяха да чакат в състояние на бойна готовност. Фактът, че кораби на Лигата се концентрират близо до главните планети, щеше да накара другите, разполагащи със собствена отбрана, да организират силите си подобаващо.

В случай на война това нямаше да свърши работа. Търговските лордове щяха да бъдат длъжни да координират действията си с другите лордове, които, според законовата теория (различните, често коренно противоположни законови теории на хилядите раси и култури), стояха над тях във всяка от неизброимите отделни правови системи. Но в непосредствената ситуация, когато всичко почиваше единствено на предположения и самото съществуване на опасния враг оставаше недоказано, подобен съюз беше невъзможен. Вътрешното съперничество бе прекалено силно. Ван Рийн можеше да постигне повече, и то по-бързо, чрез сложна система от намеци и полуистини, отколкото чрез какъвто и да било апел към идеализъм или здрав разум.

Дори и така, нещата се задвижваха прекалено бавно. При идеални условия, даже всички заинтересувани да се превърнеха в ангели на смъртта, пак щеше да е прекалено бавно. Разстоянията бяха невъобразимо големи, комуникационната мрежа слаба, а планетите разпръснати и твърде различни по своята същност. Никой никога не се бе опитвал да сплоти всичките тези светове едновременно. Не само, че никога не се беше налагало, но и не бе изглеждало осъществимо.

— Направих, каквото можах — каза Ван Рийн, — дори без да имам представа какво би трябвало да се направи. Може би след три-четири месеца — или след три-четири години, не знам — снежната топка, която търкулнах, ще донесе плод. Може би тогава всички ще са готови да отвърнат на удара, какъвто и да е той. А може и да не са. Информацията, която запазих в тайна, я оставих на сигурно място. В случай че не се върна до уречения срок, ще бъде огласена публично. След това един дявол знае какво ще се случи! Нали разбираш, в играта ще се включат много играчи, докато сега са само няколко. Било е доказано преди векове, още в ранните години на теорията, че колкото повече са играчите, толкова по-непредсказуема е играта. И ето ни двамата с тебе на път, готови да си премерим силите с врага. Ако пък силите ни стигнат само да се провалим, е, мисля, че достатъчно разбунихме кошера. Може да е било достатъчно. А може и да не е. Дявол да го вземе, колко ми се иска оная вещица Белданиел да не ни беше подюрила толкова скоро!