Пол Андерсън
Дяволски свят (14)

14.

Звезди блещукаха в призматичните си цветове и удивителна безбройност, Бета Крусис — само малко по-ярка сред тях. Млечният път се разливаше през кристален мрак. Виждаха се и далечните студени водовъртежи на няколко сестрински галактики, когато корабът на Лигата влезе в контакт с чужденците.

Фолкейн седеше на мостика, обграден от панорамни екрани и мърморенето на машините. Чий Лан бе на кърмата, в огневия център. Всеки от тях можеше да се намира в която и да е точка на кораба, без това да се отрази на получената от компютъра информация и на заповедите, които издава. Бяха се разделили просто като предпазна мярка в случай на нападение и ги деляха само няколко преградни стени, пронизани от електронни паяжини, по които данните се движеха със скоростта на светлината. Но самотата все повече притискаше Фолкейн. Униформата, която носеше под скафандъра си вместо обичайния комбинезон, беше по-скоро израз на предизвикателство, отколкото на дипломатически церемониал.

Взираше се през шлема си, който все още бе отворен, ту към екраните, ту към уредите. Организмът му от плът и кръв не можеше да възприеме и взаимосвърже огромното количество постъпваща информация така, както го правеше компютърът. Но едно опитно око бе в състояние да възприеме общата картина.

„Как да е“ бе навлязъл в завой, който скоро щеше да пресече пътя на един от съпровождащите кораби на флотилията. Със сигурност го бяха засекли, още в момента, когато премина в режим на хипертяга. Но нито един от противниковите кораби не беше променил курса или безразсъдната си псевдоскорост. Вместо това, си продължаваха като преди, в сбит строй, какъвто никой земен адмирал не би си позволил.

Сякаш чуждият командир не желаеше да даде на подчинените си и най-малката свобода на действие. Цялата група се движеше заедно, като чук, устремен към целта.

Фолкейн облиза устни. Потта го гъделичкаше по ребрата.

— Проклятие — каза той, — не искат ли да си поприказваме? Да разберат кои сме, ако не друго?

Не беше задължително, разбира се. Можеха просто да оставят „Как да е“ да мине помежду им. Или може да разчитат на бързо фазово съответствие и нападение — веднага щом им кацнат на мушката, — толкова бързо, че шансът на „Как да е“ да промени фазата на собствените си квантови осцилатори, ставайки прозрачен за всичко, което метнат по него, ще е почти нищожен.

— Може да не са разчели правилно сигнала ни — предположи Чий Лан. Гласът й по интеркома накара Фолкейн да си я представи — малка, космата и смъртоносна… Да, тя щеше да настоява да управлява ръчно едно от оръжията, ако се разразеше битка…

— Знаят достатъчно за нас, за да внедрят шпиони на собствената ни територия. Така че знаят и стандартните ни кодове — сопна й се Фолкейн. — Свирни им още веднъж, Тъпичка.

Екраните с панорамен изглед затрепкаха от слабите промени в хиперскоростта, причинени от външния предавател, който модулираше мощностни вибрации, за да излъчи точките и тиретата^[1]. Тази система беше сравнително нова и доста неошлайфана (Фолкейн още помнеше как, в самото начало на кариерата си, му се бе налагало да изключва и включва самите двигатели на кораба, за да предаде необходимото съобщение), но този път текстът бе съвсем прост. „Спешно. Премини към нормален режим и се приготви за радиокомуникация на стандартна вълна.“

— Няма отговор — обяви след минута компютърът.

— Спри предаването — нареди Фолкейн. — Чий, сещаш ли се за някакъв мотив, който да обясни поведението им?

— Мога да се сетя за повече от едно различни обяснения — каза синтиянката. — Точно в това е проблемът.

— Ъъ, да. Особено, когато нито едно от тях няма шанс да се окаже вярното. Начинът на мислене на една култура не е съвсем същия с този на друга. Макар да смятах, че всяка цивилизация, способна да лети в космоса, по необходимост трябва… Няма значение. Те очевидно няма да отклонят някой от корабите си за сладки приказки. Така че предлагам да не се навираме в евентуален капан. Промяна в курса, Тъпичка. Поеми в успореден на техния курс.

Двигателите изреваха. Звездите се завъртяха върху екраните. После корабът се стабилизира. Фолкейн насочи погледа си към незнайните чужденци. Те прекосяваха забуленото величие на Стрелец…

— Може да научим нещичко, като анализираме „вълната“, която оставят след себе си. Вече сме достатъчно близо, за да им вземем мерките — отбеляза той. — Но едва ли ще посмеем да ги последваме досами Сатана.

— На мен не ми харесва компанията им, независимо от разстоянието — промърмори Чий. — Пътуват прекалено бързо за квартал като този.

Фолкейн посегна към лулата, която бе оставил на масата. Беше изгаснала. Изнесе цяло представление, докато я запали отново. Димът го захапа любовно и успокоително по езика и ноздрите.

— Ние сме в по-голяма безопасност от тях — каза той. — Знаем повече за района, защото прекарахме известно време тук. Например, картографирахме няколко астероидни орбити, помниш ли?

— Значи не смяташ, че са изпратили разузнавателен кораб като нашия, който е бил тук преди ние да пристигнем?

— Не. Това би означавало, че родното им слънце — или най-малкото някакъв голям външен пост на владенията им — е наблизо, в космически измерения, разбира се. Е, районът около Бета Крусис може и да не е подробно изучен, но няколко експедиции са идвали насам, като тази от Леминкайнен. А изследователите винаги са нащрек за следи от цивилизации, овладели ядрената енергия. Сигурен съм, че все някой и някога щеше да е засякъл излъчванията на неутрино от подобна планета в рамките на петдесет светлинни години оттук. Вярно, възможно е тези ядрени генератори да не са били построени преди петдесет години и неутрините още да не са били пристигнали. Но от друга страна, кораби са пътували и отвъд тази звезда. В крайна сметка, всичко говори в полза на хипотезата, че тези типове идват от доста далече. Корабът пратеник от Луна сигурно едва е смогнал да ги уведоми за съществуването на скитничката.

— И те моментално са пратили цяла флотилия — без никакво предварително проучване, — която лети главоломно към целта, сякаш е в открития космос с по един водороден атом на кубически сантиметър… и без дори да се опита да разбере кои сме ние? Ки-йао!

Фолкейн се ухили нервно и за кратко.

— Ако един синтиянец каже, че дадено действие е твърде импулсивно, то, моята очукана светиня ми е свидетел, значи наистина е такова.

— Но същите тези същества — ако приемем, че са същите — са организирали „Серендипити“… една от най-мащабните и най-изискващите търпение операции, за която съм чувала някога.

— Съществуват паралели в човешката история, ако не и във вашата. А, ъъ, хора — повече или по-малко хора — играеха основни роли в нашия случай…

Компютърът обяви:

— Приемам позивни на хиперкод.

Екранът затрептя в последователност, която Фолкейн разчете моментално: „Молбата за разговор приета. Имате съгласие. Предлагам срещата да се състои на десет астрономически единици от тук, от разстояние петстотин километра.“

Фолкейн не губи време да информира Чий — това щеше да го свърши корабът, — нито изрази с вик удивлението си, дори не го почувства, освен за част от секундата. Твърде много работа го чакаше. Заповедите заваляха отсечено: предай, че сме съгласни. Изчисли необходимия курс. Бъди нащрек за евентуално коварство, било то от страна на кораба, който ще спре да си приказваме, било от останалата флотилия, която може да ни излезе зад гърба при хипертяга.

— Цялата група остава в пакет — прекъсна го Тъпичка. — Очевидно всички ще дойдат на срещата.

— Какво? — задави се той. — Но това е абсурдно.

— Не е — гласът на Чий прозвуча глухо. — Ако всичките двайсет и три стрелят по нас, мъртви сме.

— А може би не. — Фолкейн стисна още по-силно лулата между зъбите си. — Или пък ще се окажат почтени. След трийсет секунди ще знаем.

 

 

Корабите изключиха квантовите си осцилатори и блеснаха в относителното състояние на материя-енергия. После дойде ред на обичайния период на трескаво изчислена и приложена тяга, докато кинетичните скорости се изравнят. Фолкейн остави Тъпичка да се погрижи за това, а Чий да стои в готовност край отбранителните системи. Той се съсредоточи върху едно — да научи колкото е възможно повече за чужденците.

Което не беше много. Всеки скенер може да улови един кораб и да увеличи изображението му, но подробностите се губеха при тези слабо осветени разстояния. А именно подробностите бяха от значение — природните закони не позволяваха фундаментални различия в общата форма на космическите кораби.

Онова, което видя, бе, че деветнадесетте разрушителя или ескортиращи преследвача, или както там искате ги наречете, бяха с обтекаема форма за спускане в атмосфера. Само дето бяха изключително обтекаеми — три пъти по-дълги от собствения му кораб, без да са видимо по-широки. Приличаха на застинали змиорки. Крайцерите напомняха повече на акули, с мрачни перкоподобни изпъкнали конструкции, които навярно представляваха измервателни или контролни кулички. Бойният кораб имаше общата форма на сфероид, но тя се губеше сред безбройните метални кули, бункери, дерик-кранове и платформи, които покриваха корпуса.

Човек можеше и да прибегне до флотския речник за корабите отсреща, макар че нито един от тях не съвпадаше напълно със съответните класове кораби, използвани от Лигата. Тези тук гъмжаха от оръдия, торпедни установки, енергийни прожектори. Буквално приличаха на таралежи. Никога преди Фолкейн не беше срещал кораби с такова тежко въоръжение. При машинариите и муниционните складове, които следваха от това… оставаше ли въобще място за екипажа?

Уредите го информираха, че тези отсреща използват силово екраниране, радари, термоядрен синтез и така нататък. Което не беше изненадващо. За разлика от необичайния, сбит строй. Ако очакват неприятности, защо не се разпръснат? Една-единствена петдесетмегатонна бойна глава да се взриви в центъра им и ще помете като нищо два-три от тях, а останалите ще напълни с радиация. Това може и да не извади от строя компютрите и другата им електронна апаратура — в зависимост дали използват или не такива неща като транзистори, — но би облъчило със смъртоносна доза голяма част от екипажа, а останалите би изпратило в болница.

Освен ако чужденците нямат нищо против рентгеновите лъчи и неутроните. Но в такъв случай не може да са протоплазмени^[2]. Със или без лекарствена терапия, органичната молекула може да издържи само определена доза лъчево облъчване, преди да се разруши. Освен ако не са измайсторили някакъв нечуван щит, който да екранира незаредените частици. Освен ако, освен ако, освен ако!

— Имаш ли връзка с някоя от техните машинарии? — попита Фолкейн.

— Не — отговори Тъпичка. — Те просто убиват скоростта, което трябваше да направят рано или късно, ако искат да влязат в орбита около Сатана. Задачата да изравним скоростите оставиха на нас.

— Арогантни копелета, а? — обади се Чий.

— С арсенал като техния, арогантността ти идва отвътре. — Фолкейн се настани удобно в стола си. — Тяхната игричка и ние можем да я играем. Задръж малко с мазера. Нека те ни се обадят. — Той се зачуди дали лулата му изглежда глупаво, стърчаща от отворен астронавтски шлем. Да върви по дяволите. Имаше нужда да попуши. А една бира можеше да му дойде още по-добре. От напрежението да се чуди дали оръжията им няма да отприщят огъня си по него устата му пресъхваше.

Един енергиен залп щеше да ги удари, преди дори да са го засекли приборите им. Можеше и да не премине през бронята на корпуса, преди „Как да е“ да е включил на хипертяга и да е офейкал. Това би зависело от най-разнообразни неизвестни величини, като мощта му и къде точно ще удари. „Но ако чужденците искат да ни убият, защо им е тази среща? Могат да ни връхлетят, навярно не с основните си кораби, но онези разрушители изглеждат бързи. А ние не можем да се скрием от деветнайсет различни врагове, всеки от които се опитва да ни влезе във фазата, не за дълго поне.“

„Но ако искат да говорим, защо не откликнаха на поканата ни по-рано?“

Сякаш прочела мислите на приятеля си, Чий Лан каза:

— Имам една идея, която може да обясни отчасти поведението им, Дейв. Да предположим, че са дяволски импулсивни. Разбрали са за Сатана и са изпратили бойна група да грабне планетата. А въпросното заграбване вероятно ще се проведе на чужд терен. Не знаем доколко силни са връзките помежду им. И няма как да са научили, че прикритието на „Серендипити“ е провалено. Нито могат да са сигурни, че не е. При обстоятелства като тези повечето разумни същества биха действали предпазливо. Биха изпратили кораб, който да проучи обстановката и да докладва, преди да вземат каквото и да било генерално решение. За разлика от тези същества, обаче. Те тръгват с рогата напред, готови да издухат всичко по пътя си или да загинат геройски. И ето че някой наистина ги чака — ние, един малък кораб, който нахално им се навира под носа и настоява за среща. Ти или аз бихме се запитали дали няма и други кораби, по-големи, които чакат в засада близо до Сатана. Първата ни мисъл би била да говорим с противника. Но те не реагират по този начин. Те си продължават напред. Ние или сме сами и лесно могат да ни разпердушинят, или си имаме компания и предстои битка. Възможността за отстъпление или преговори въобще не стои на дневен ред. Нито отклоняват някой от корабите си към нас. В края на краищата, нали и без това сме тръгнали право към тях? Сами им се поднасяме на тепсия. Е, ние обаче ги преметнахме и поехме по успореден курс. И те решиха, че ще е по-добре да чуят какво имаме да им кажем или, най-малкото, че нищо не им пречи да го направят. Може би им е хрумнало, че е възможно да се измъкнем и да уведомим Земята въпреки всичко. От което следва, че ще им се наложи да отклонят един или повече разрушители, които да ни догонят. А строят им показва, че по някаква причина намират това за нежелателно. Накратко, свидетели сме на още едно светкавично решение.

— Звучи ми направо налудничаво — възрази Фолкейн.

— На теб, но не и на мен. Синтиянците не са толкова консервативни като хората. Признавам, че моят народ — моето собствено общество — е по принцип предпазливо. Ала познавам и други култури на моята планета, за които импулсивните действия, родени в пристъп на гняв, са нещо нормално.

— Но тези култури са технологично примитивни, Чий. Нали? По дяволите, една атомна цивилизация не може да съществува на подобен принцип. Ще се сгромоляса за нула време. Дори и Стария Ник не притежава абсолютна власт в собствената си компания. Налага му се да работи със съветници, администрация, с хора от всякакъв вид и социално положение. Нормалната крива на разпространение гарантира достатъчно на брой естествено предпазливи членове на обществото, които да дръпнат юздите на всеки потенциално безразсъден…

Фолкейн млъкна по средата на изречението. Централният приемник бе започнал да мига.

— Искат връзка — каза той. Коремните му мускули се стегнаха на топка. — Да ти включа ли един допълнителен екран да погледаш?

— Не — решително отговори Чий Лан. — Ще слушам, но не искам да си отклонявам вниманието от нашите и техните оръжия.

Мазеровите лъчи се включиха. Фолкейн изслуша доклада с половин ухо: „Излъчват от бойния кораб“. Останалите му сетива се концентрираха върху образа, който се появи пред него.

Човек! Лулата едва не падна от устата му. Мъж — слаб, с прошарена коса, безизразни очи, облечен в сив безформен комбинезон… „Трябваше да се досетя. Трябваше да бъда подготвен.“ Виждаше се и малка част от помещението — табло с уреди, с очевидно чуждоземна направа, блестеше под лъчите на силна бяла светлина.

Фолкейн преглътна.

— Здрасти, Хю Латимър — тихо и любезно поздрави той.

— Не сме се срещали — отговори другият на безизразен англик със силен акцент.

— Не. Но кой друг може да си?

— Вие кой сте?

Мозъкът на Фолкейн завря. Името му представляваше обърната с лицето надолу карта в напечена игра на покер. И той нямаше намерение да я разкрива пред врага.

— Себастиан Тоумс^[3] — отвърна. Не можеше да претендира за авторски права над името, но Латимър едва ли бе попадал на оригиналния източник. По някаква незнайна случайност тези книги се бяха озовали в библиотеката на херцог Робърт и бяха попаднали пред погледа на едно любопитно момче, което чрез тях бе открило, че на древните езици са писани и други неща, освен класически трактати. — Майстор търговец и капитан от Полесотехническата лига. — Рангът му не би трябвало да навреди, а можеше и да помогне малко. — Ти ли командваш флотилията?

— Не.

— В такъв случай бих искал да разговарям с който там ви командва.

— Така и ще бъде — кимна мрачно Хю Латимър. — По негова заповед.

Фолкейн успя да се сдържи.

— Ами, свържи го.

— Вие не разбирате — каза другият. Гласът му си оставаше все така безизразен, но очите му святкаха от изпитото, силно почерняло лице. — Гахуд иска да дойдете тук.

Лулата се скърши между зъбите на Фолкейн. Той я захвърли и възкликна:

— А бе ти в друга вселена ли живееш? Да не би да очакваш да… — Той се овладя. — Имам някои предложения за вашия командир, но засега ще се въздържа, защото не знам дали анатомията му е подходяща за изпълнението им. Само го попитай дали смята, че е разумно за мен, или за когото и да било от екипажа ми, да се оставим на милостта му по този начин.

Дали не съзря намек за уплаха да пробягва по каменните черти на Латимър?

— Вече ми бяха дадени нареждания. Какво ще спечелите, ако сега се върна, предам думите ви и ме накажат? — Той се поколеба. — Мисля, че имате две възможности за избор. Можете да откажете. В този случай според мен Гахуд ще даде заповед за стрелба по кораба ви. Може да избягате, а може и да не успеете — това изглежда не го вълнува особено. От друга страна, можете да дойдете тук. Той е заинтригуван от възможността да се срещне с… с див човек. Може би ще постигнете някакъв успех. Не знам. Двамата с вас може да уговорим предварително такива условия, които ще ви гарантират безопасно завръщане на вашия кораб. Но не трябва да се бавим много, в противен случай той ще изгуби търпение. Ще се ядоса. — Вече нямаше съмнение, че го е страх. — А тогава всичко е възможно.