Пол Андерсън
Дяволски свят (11)

11.

За десетината години, откакто леминкайненците я бяха открили, планетата-скитник бе изминала дълъг път. Загледан към Бета Крусис, кацнала на екрана в предната част на кораба, Фолкейн подсвирна — тихо и със страхопочитание.

— Ще можем ли въобще да се приближим? — попита той.

Седнал сред контролните табла, заобиколен от мигащи и цъкащи уреди и мекото туптене от двигателите на „Как да е“, той не гледаше директно към звездата, не и при реално изображение. Дори да се намираха на много астрономически единици по-далеч, светлината й пак би изгорила очите му. Екранът намаляваше сиянието и увеличаваше размера. Изображението представляваше кръг ярка светлина, напръскан с петна като леопардова кожа, увенчан с изящен филигран в рубинено, златно и опалово — дантела, с ширина няколко пъти по-голяма от диаметъра на кръга. Космосът отзад не беше черен, а трептеше перлено в първата четвъртинка от небето, преди да се стопи в мрака на нощта.

Фолкейн стисна здраво ръчките на пилотското кресло. Сърцето му запрепуска бясно в гърдите. В стремежа си да прогони надигащия се примитивен страх, той отмести поглед от екрана, от всички екрани, и го насочи към непретенциозните следи, с които членовете на екипажа бяха маркирали присъствието си по захабените преградни стени на кораба. Ето тук Чий Лан бе закачила една от сложните мрежовидни плетеници, които народът й ценеше като произведения на изкуството; там пък самият той бе залепил плакат с разсъблечено момиче; по-нататък Адзел отглеждаше дръвче бонзай върху една полица — „Адзел, приятелю, точно сега, когато се нуждаем от силата ти, от силата на самия ти глас, ти си на две светлинни столетия зад нас.“

„Престани, глупак такъв!“ — нареди си Фолкейн. „Май започваш да откачаш. Което е разбираемо, след като на Чий й се наложи да ме връща към живота през по-голямата част от пътуването дотук…“

Мислите му замръзнаха. Не му достигаше въздух. Ужасът от това, което му бяха сторили, го връхлетя с пълна сила. Звездите се отдръпнаха някъде много далеч. Той седеше, свит на топка, сред тъмнина и студ.

Но въпреки това, не бе запазил никакъв ясен спомен за усещанията си, докато разумът му е бил заробен. Сякаш се опитваше да си спомни сън по време на треска. Всичко изглеждаше някак смътно и гротескно, времето се виеше като дим от пура, разпръскваше се и се събираше в нови мимолетни форми. Бил е уловен в капана на различна вселена и различна личност, които не бяха негови, и не би имал смелостта да се изправи лице в лице с тях в спомените си, дори да можеше да го направи. Беше желал Теа Белданиел така, както не бе желал никоя друга жена от най-първите години на младостта си; беше благоговял пред незнайната Стара раса така, както не бе благоговял пред никое божество в живота си; при необходимост бе навличал като дреха овладяното поведение и ясния логически разсъдък, а после се бе връщал към своята сумрачна и топла бездна. И в същото време му се струваше, че не той е вършил тези неща, а някои други. Някои, които го бяха използвали, бяха влезли в него и го бяха носили като дреха… Какво отмъщение би било съпоставимо с такова жестоко душевно изнасилване?

Последната мисъл се роди като самотна искрица в нощта му. Той я сграбчи, притисна я с все сила към гърдите си, раздуха я с душата си и я крепи, докато се превърна в пламък. Тогава дойде ред на гнева, ослепителен като гигантското слънце отсреща, и той го прочисти с огъня си. Може и да изживяваше спомени от древни прераждания, докато размахваше викингска бойна брадва, галопираше с факел в ръка на гърба на татарско пони и стреляше с оръжия, чиято мощ изпепеляваше цели градове. Това му даде сила, а тя на свой ред го изтръгна от лудостта.

Минути след началото на пристъпа, той вече се бе овладял. Болезнените възли на мускулите му се отпуснаха, пулсът и дишането се забавиха, потта засъхна, макар още да усещаше щипенето й по кожата си.

Помисли си сурово: „Хайде, захващай се с работата, заради която дойдохме тук. И като за начало, стига с това тъпо благоговение. Виждал съм и по-големи, и по-ярки звезди от тази.“

Само няколко, разбира се. Сините гиганти са чудовищни и по своята изключителност. И най-малкият от тях представлява ужасяваща гледка. Петната по фотосферата бяха вихрушки, всяка от които можеше да погълне планета от мащаба на Юпитер. Плетеницата от нишки представляваше съвкупност от изпъкналости, с маси равни на планета като Земята, изпарени, йонизирани, превърнати в нажежена плазма, изплюти на милиони километри в космоса, някои изгубени завинаги, други обречени да се завърнат в подобие на дъжд, чиито приказни плетеници се раждаха от магнитни полета, достатъчно мощни, за да се преборят с тях. Короната сияеше в гигантска орбита, защото газообразната й субстанция бе обстрелвана миг подир миг със суграшица от елементарните частици, свободните атоми, твърдите и меки кванти на една звезда, чието сияние представляваше безкрайна буря, осемстотин и петдесет пъти по-нажежена от Слънцето, буря, толкова яростна, че можеше да издържи най-много сто мегагодини, преди да утихне в гигантския взрив на свръхнова. Фолкейн потръпна, вперил поглед в нечовешката й свирепост.

Постепенно осъзна, че корабният компютър е казал нещо.

— Извинявай? — попита той, без да се замисля.

— Не съм програмирана да се обиждам, следователно извиненията са безсмислени — заяви равният, изкуствен глас. — Но бях инструктирана да се отнасям към вас толкова внимателно, колкото позволяват банките ми с данни и представните ми вериги, докато не възстановите напълно психическото си равновесие. В тази връзка постъпилото оптимално предложение е следното — смятайте се за извинен, както помолихте.

Фолкейн се отпусна. Кискането му прерасна в гърлен смях.

— Благодаря ти, Тъпичка — каза той. — Имах нужда от това. — После побърза да добави: — И не разваляй ефекта, като ми обясняваш как си доловила нуждата ми и си изчислила отклика си според нея. Просто повтори онова, което не чух.

— Отговорът на въпроса ви дали можем да се приближим, зависи от това какво се има предвид под „приближим“. От контекста става ясно, че искате да знаете дали можем да се приближим до планетата, крайна цел на пътуването, при приемлива степен на безопасност. Отговорът е положителен.

Фолкейн се обърна към Чий Лан, която се бе свила в собственото си кресло — което приличаше повече на паяжина, — вдясно от него. Трябва да беше усетила пристъпа му на паника, но, типично за нея, бе решила да не се намесва. Понеже все още се нуждаеше от разсейване, той заговори:

— Ясно си спомням, че казах на Тъпичка да зареже тая глупост с положителното и отрицателното, при положение, че и едно „да“ или „не“ би било предостатъчно. Защо си отменила командата ми?

— Не съм — отговори синтиянката. — Все ми е едно как се изразява. За мен нюансите на англик не значат нищо. Ако въобще има такива — изсумтя презрително тя. — Не, сърди се на Адзел.

— Защо на него?

— Ако си спомняш, получихме кораба чисто нов, следователно и речникът на компютъра беше стандартен. Модифицира се в процеса на работата си с нас. Също така може би си спомняш, че докато бяхме на Луна, го оставихме на док за цялостна инспекция. Ти беше зает да тичаш подир оная твойта Вероника, така че остана на мен и на Адзел да уредим нещата. Старият милозливко се боеше, че инженерите ще се засегнат до смърт, ако забележат колко малко сме се възползвали от специфичния им диалект. Така че инструктира Тъпичка…

— Няма значение — спря я Фолкейн. Чувстваше, че се е разсеял достатъчно да му държи влага за доста време. Обърна се към кораба: — Превключи към първоначалния речников състав и ни дай подробности за следващия ни ход.

— Данните от уредите в голяма степен потвърждават онова, което ви е било казано за планетата — отговори машината. Фолкейн кимна. Макар че едва от няколко дни бе в състояние да използва изцяло свободната си воля, Чий беше успяла да изтръгне от него подробни отговори още в самото начало на пътуването им. — Но нивото на смущенията е прекалено високо за установяване на прецизни данни при настоящото разстояние. От друга страна, определих орбитата с достатъчна точност. Всъщност тя представлява хипербола с малък ексцентрицитет^[1]. В момента скитничката навлиза в периастрон, като радиусния вектор^[2] е с приблизителна дължина едно-точка-седем-пет астрономически единици. Най-близо до звездата, на приблизително нула-точка-девет-три астрономически единици, ще се приближи след приблизително двайсет и седем-точка-три-седем дни, след което ще се върне във външния космос по другото рамо на хиперболата. Няма данни за наличието на съпътстващо тяло със значима маса. Така че динамиката на ситуацията е проста и орбитата е почти напълно симетрична.

Чий забучи цигара в едно безкрайно цигаре от слонова кост и дръпна дълбоко, за да я разпали. Ушите й замърдаха, мустаците й настръхнаха.

— Ама че момент уцелихме! — озъби се тя. — Не можахме ли да пристигнем, когато планетата е на почтено разстояние от този подпухнал огнен балон? О, не! Би било прекалено лесно. И на боговете щеше да им се наложи да си намерят някой друг, над когото да си изливат злобата. Трябва да слезем долу, баш когато облъчването е най-силно.

— Е — каза Фолкейн. — Не виждам как въобще биха открили планетата, ако не се беше случило да се приближи достатъчно, за да се отрази в криосферата й уловимо количество светлина. А като се вземат предвид и бавните темпове на галактическите комуникации, е цяло чудо, че въобще разбрах за откритието.

— Можеше да го разбереш и няколко години по-рано, нали?

— В този случай — обади се Тъпичка, — пак щеше да съществува необходимост от по-късни и близкообхватни наблюдения, за да се потвърди дали условията на повърхността наистина ще станат подходящи за изграждането на индустриална база. Количеството и съставът на замръзналия материал не биха могли да се измерят прецизно. Нито поведението й би могло да се изчисли достатъчно точно в такъв ранен стадий. Уравнението е прекалено сложно и с твърде много неизвестни величини. Например, след като веднъж започне да се формира газова атмосфера, други летливи субстанции ще клонят към рекондензация на големи височини, оформяйки облаци, които след време ще изчезнат, но докато са там, може да отразяват толкова много от излъчването на звездата, че по-голямата част от повърхността на планетата да остане сравнително студена.

— О, я си затваряй плювалника — сопна се Чий.

— Не съм програмирана, нито съоръжена за…

— И се гръмни. — Чий се обърна към човека: — Разбирам какво имаш предвид, Дейв, ти, както и Тъпичка. И, разбира се, че планетата се ускорява при движението си към звездата. Направих предварително изчисление на орбитата преди няколко дни, докато ти спеше, според което радиусният вектор се променя от три до една астрономически единици за около десет стандартни седмици. Толкова кратък период, а сиянието ще се увеличи девет пъти! Но все пак ми се иска да бяхме пристигнали по-късно, когато туй нещо ще се е насочило извън системата и ще е започнало да се охлажда.

— Макар да не съм подготвена за детайлни метеорологични изчисления — обади се Тъпичка, — мога да предскажа, че максимумът на атмосферната нестабилност ще настъпи след периастрона. В момента по-голямата част от падащата звездна енергия се абсорбира в процеси на сливане, изпаряване и така нататък. След като тези процеси завършат, получаваното количество енергия ще продължи да бъде значително. Например, при разстояние от тридесет астрономически единици планетата все още ще получава светлинна енергия, приблизително равна на тази, която Земята получава от Слънцето, а ще са й необходими години, за да се отдалечи толкова. По тази причина може да се очаква голямо покачване на температурата, както и възникването на бури от грандиозен мащаб, при които никой кораб не би се осмелил да кацне на планетата. Все пак, теренни проучвания на повърхността могат да бъдат осъществени, стига да вземем необходимите предпазни мерки.

Фолкейн се ухили. С всяка минута му ставаше все по-добре — като няма как да шамароса космоса, поне ще му даде да разбере, че ръкавицата е хвърлена.

— Може пък да ударим джакпота — каза той.

— Въобще не бих се учудила — кисело отговори Чий. — Е, Тъпичка, как ще осъществим рандевуто?

— Силовите екрани са в състояние да отклонят много повече елементарни частици, отколкото ще ни засипят, дори в случай на звездна буря — поясни компютърът. — Истинският проблем е в електромагнитното облъчване. Материйните ни щитове са недостатъчни да предотвратят нарастващата доза рентгенови лъчи за периода, необходим за адекватно проучване. Вълните с по-голяма дължина също могат да претоварят термостатичните ни възможности. Във връзка с всичко това, предлагам да продължим в режим на хипертяга.

Фолкейн извади лулата си от един джоб на сивия си комбинезон.

— Все едно да се бръснеш със студена вода — на толкова малко астрономически единици и при свръхсветлинна — предупреди той. Остави възможните последствия неизречени — грешка в зацепването с гравитационното поле на звездата, което би разкъсало кораба на парчета; сблъсък с твърдо тяло или сравнително плътен газ, който би предизвикал ядрен взрив като резултат от опита на атомите да заемат един и същ обем.

— Попада в единия процент гранична степен на безопасност на този кораб и на самата мен — обяви Тъпичка. — Освен че ще изгубим по-малко време за прехода, по време на него ще сведем до минимум взаимодействието с фотони или материални частици.

— На мен ми звучи добре — обади се Чий. — Нямам желание гадните дребосъци да си препускат на воля из личните ми клетки. Но какво ще стане, когато се приближим до планетата? Можем да се установим в сянката й и да оставим тялото й да ни защитава — очевидно, — но ще има ли какво да наблюдаваме на повърхността й в такъв случай?

— Разполагаме с необходимите за целта уреди. Като опитен планетолог Адзел щеше най-добре да се възползва от тях. Но несъмнено вие двамата също бихте се справили с моя помощ. Освен това, няма причина да не правим кратки обиколки и на осветената страна.

— Супер — каза Фолкейн. — Можем да хапнем нещо и да подремнем, а после потегляме.

— Можеш да си натъпчеш корема и да си тормозиш епиглотиса и по-късно — заяви Чий. — Потегляме веднага.

— Ъ? Защо?

— Забрави ли, че си имаме съперници? И че емисарите са потеглили преди седмици, за да ги предупредят? Не знам колко време им е трябвало да пристигнат там или колко бързо могат да изпратят експедиция тук, но не вярвам да се мотаят много или да се разтопят от любезност, ако ни заварят тук. — Чий разклати върха на опашката си и разпери ръце, жест, който при нея заместваше свиването на рамене. — Може ние да ги надвием, а може и те да ни надвият в една битка, но определено предпочитам да оставя тази работа на някоя от бойните флотилии на Лигата. Хайде да изчислим курса и да изчезваме.

— Ммм… да. Разбрах. Давай, Тъпичка. Все пак остави всички сензори на максимална мощност в случай на пречки по пътя. Със сигурност ще изскочи нещо непредвидено. — Фолкейн натъпка лулата си. — Не мисля, че Ван Рийн би прибягнал до бойна флотилия в този случай — промърмори той към синтиянката. — Това може да се окаже в ущърб на претенциите му над планетата. Току-виж му се наложило да се раздели с част от печалбата.

— Той ще изстиска и последния кредит от тази история — съгласи се тя. — Естествено. Но за пръв път и той да съзре нещо по-голямо от парите. И то го плаши. Смята, че Общността — а може би и цялата Техническа цивилизация — е във война, без да го осъзнава. И щом тази скитничка е толкова важна за врага, че да рискува — и да загуби — шпионска организация, градена петнайсет години, значи е също толкова важна и за нас. Затова ще повика на помощ Лигата; дори местните правителства и техните флоти, ако се наложи. Говорих с него, след като те измъкнахме от замъка.

Доброто настроение на Фолкейн се изпари яко дим. Челюстите му се стегнаха. „Знам що за конфликт е това!“

В последния момент потисна раздразнението си. „Никаква паника повече. Нали се измъкнах. И ще си отмъстя. А сега мисли за непосредствената задача.“

Той избута светлината обратно в гласа и мозъка си.

— Ако на Стария Ник наистина му се наложи да се раздели с част от печалбата, леле мале! Ще чуят писъците му чак в Магелановия облак. Но може пък ние да му опазим пържолата — и препеченото хлебче по френски, и бърканите яйца, и кафето роял, и, ъъ, да, беше кокосов кекс последния път, когато закусвах с него. Готова ли си, Тъпичка?

— Начало на хипертяга — обяви компютърът.

Жуженето на двигателите се засили. За миг небето върху екрана се размаза. После системата се нагоди, за да компенсира милиардите микроскокове за секунда. Звездите зад тях си върнаха нормалния цвят и конфигурация. Отпред, където Бета Крусис ги удавяше в сиянието си, дискът й се поду, докато не му се стори, че пламъците й ще опърлят вътрешността на кораба. Фолкейн се сви назад в стола си, а Чий Лан си оголи зъбите.

Моментът отмина. Корабът се върна към нормалното си състояние. Трябваше бързо да заеме правилната позиция и кинетична скорост, преди увеличената сила на звездата да е пробила защитите му. Но вътрешните гравитационни полета компенсираха толкова плавно, че двете живи същества на борда не усетиха никаква промяна в притеглянето. За няколко минути бе достигнато стабилно състояние. Корабът лежеше на два радиуса от повърхността на скитничката, компенсирайки с тягата си гравитационните и центробежни сили. Пътниците му се взряха в екрана пред тях.

Широкоъгълният екран показваше огромен черен кръг, обточен с яркобяла ивица, там, където лъчите на звездата се пречупваха в атмосферата. Отзад на свой ред грееше корона и криле от зодиакална светлина^[3]. Планетарната полунощ не тънеше в пълен мрак. Сияния развяваха многоцветните си знамена откъм полюсите; бледа синкавина просвяткваше другаде, докато атомите и йоните на разцепени молекули влизаха в нови и странни комбинации; светкавица, отразена от гигантските облачни маси по-надолу, създаваше впечатлението за блуждаещ огън; тук и там проблясваше червена искра — гърлото на действащ вулкан.

В екраните за близко виждане се появиха отделни части от повърхността, опрели рамене в небето. Изображенията им показваха отблизо и ясно атмосферните условия, яростта на издигащите се планини и новородените океани. Фолкейн имаше усещането, че още малко и ще чуе писъка на вятъра, рева на дъжда и канонадата на гръмотевиците, че ще усети под себе си трусовете на разцепващата се земя и вихрушките, понесли огромни скални късове през пламналото небе. Много време мина преди да успее да откъсне погледа си от тази сцена.

Но работата нямаше да ги чака и през вахтите, които последваха, изпълвалото го по-рано страхопочитание неминуемо загуби част от силата си, изместено от скучните показания на уредите. С него си отиде и слабостта, която пленничеството му бе оставило в наследство. Фундаменталният гняв, неудържимият стремеж да измие унижението си с кръв, не изчезнаха. Но той ги зарови надълбоко, докато проучваше и изчисляваше. Онова, което ставаше пред очите му, навярно бе единствено по рода си в галактиката — а защо не и в целия космос — и го пленяваше до дъното на душата му.

Както бяха заключили и леминкайненците, този свят беше древен. Повечето от естествената му радиоактивност отдавна бе изчерпана и студът се бе промъкнал близо до самото му сърце. Но част от ядрото изглежда още вреше в течно състояние, ако се съдеше по магнетизма. Такова невъобразимо количество топлина, изолирана от мантия, кора, замръзнали океани и одеяло от замръзнала атмосфера с дебелина от десет до двайсет метра, се губеше трудно. Въпреки това, векове наред повърхността бе съществувала при температура малко над абсолютната нула.

Сега криосферата се топеше. Глетчерите се превръщаха в течения, които след време възвираха и се превръщаха във вихрушки. Езера и морета се топяха и преразпределяха огромни маси. Наляганията вътре в планетата се местеха; изостатичният баланс^[4] беше нарушен; пренареждането на пластовете и промените в алотропичната^[5] структура освобождаваха катастрофална, топяща камъни енергия. Земетресения разкъсваха сушата и разтрисаха океаните. Хиляди вулкани се събуждаха. Гейзери изригваха в неразтопената още ледена мантия. Снежни фъртуни, градушки и порои шибаха планетата с безброй камшици, гонени от виелици, чиято ярост нарастваше ежедневно, докато думи като „ураган“ вече не бяха в състояние да ги опишат. Увиснали в космоса, Фолкейн и Чий Лан взимаха мерките на Чистилището.

И въпреки това… и въпреки това — каква награда беше само! Каква невиждана съкровищница!