Пол Андерсън
Дяволски свят (1)

1.

Елфия е новата част на Луноград. Така пише, следователно това е истината за компютрите на администрацията. Живите същества имат по-широк поглед. Те виждат чудеса, красоти, развлечения — място на удоволствия и скръб. И познават магията — уникална сама по себе си.

Но в стария град под земята машините не спират да работят.

До един стълб на границата между тези две вселени, Дейвид Фолкейн рязко спря.

— Е, любима — каза той, — мястото е добро да си кажем адиос.

Девойката, която наричаше себе си Вероника, вдигна ръка към устните си.

— Сериозно ли говориш? — невярващо попита тя.

Донякъде изненадан, Фолкейн я изгледа внимателно. Което си беше приятно занимание само по себе си — интересни черти, тежка тъмна коса, в която синтетични диаманти проблясваха като миниатюрни звезди, галеща окото фигура под символичен метраж от лека материя с цветовете на дъгата.

— Е, не завинаги, надявам се. — Той се усмихна. — Просто трябва да се залавям за работа. Ще се видим ли пак довечера?

Устните й трепнаха и се извиха нагоре.

— Това вече е друго. Стресна ме. Разхождахме се, а после ти изведнъж… не знаех какво да мисля. Да ме разкараш ли искаше или какво?

— Защо, в името на галактиката, бих направил нещо толкова абсурдно? Познавам те от, я да видим, само от три стандартни дни, нали така, от купона на Териол?

Вероника се изчерви и погледна встрани.

— Така е, но може би предпочиташ разнообразието — на жени, както и на всичко друго, което ти е липсвало в космоса — тихо изрече тя. — Сигурно ти е ясно, че разполагаш с голям избор. Ти си звезда, космополит в истинския смисъл на думата. Ние тук може и да сме в крак с последните клюки и най-новата мода, но никоя от нас не е пътувала по-далеч от Юпитер. Същото важи и за мъжете, които познаваме. Никой от тях не може да се сравнява с теб. Бях толкова щастлива, всички ми завиждаха, но непрекъснато ме беше страх, че всичко ще свърши изведнъж.

Фолкейн усети как собствената му кръв се разиграва във вените. Самодоволството го изкушаваше. Наистина малко хора печелеха сертификатите си за Майстор търговец толкова млади като него, а още по-малко ставаха доверени сътрудници на некоронован принц като Никълъс Ван Рийн или съдбата ги превръщаше в свои оръдия, предопределящи бъднините на цели планети. А се смяташе и за доста привлекателен — носът му бе по-скоро къс, но скулите му бяха високи, а челюстта — тежка, очите — стряскащо сини на фона на потъмнялата му кожа, косата — къдрава и руса, изсветляла под лъчите на чужди слънца. Сто и деветдесетте му добре сложени сантиметра не бяха за изхвърляне и макар да пристигаше от външните райони на познатия космос, перленосивата му туника и златистите панталони бяха дело на най-добрия моделиер, с който можеше да се похвали Луна.

„Полека, синко.“ Животинската бдителност, изградена в земи, за които човекът не е бил създаден, се размърда в стомаха му. „Изпълнението й не е безплатно, нали не си забравил? Причината да не й кажа, че днес се връщам на работа, все още е в сила — по-добре да не се обзавеждам предварително с излишна компания, за която после да се притеснявам.“

— Страхотно съм поласкан — каза той, — най-вече от желанието ти да ми правиш компания. — Усмивката му стана дръзка. — В замяна с удоволствие бих подновил ласките си. Все пак първо вечеря. Може би ще успеем и за балета. Но за вечерята е решено. След дългото ми отсъствие от Слънчевата система, изпълнено с изследване на диви нови планети, нямам търпение да продължа изследването на дивите нови ресторанти — той се поклони, — с помощта на толкова привлекателен гид.

Вероника изпърха с мигли.

— Местният скаут с радост се поставя в услуга на големия капитан от Полесотехническата лига.

— Ще те намеря веднага щом мога, след 18.00.

— Ще ти бъда дълбоко признателна. — Хвана го подръка. — Но защо да се разделяме веднага? След като така и така съм си взела почивен ден — заради теб, капитане, — мога да те придружа, където и да си тръгнал.

Животното в него оголи зъби. Трябваше по-често да си напомня, че е наложително да изглежда спокоен.

— Съжалявам, невъзможно е. Въпрос на секретност.

— Защо? — Тя вдигна вежди. — Наистина ли имаш нужда от атрикалите? — Тонът й бе наполовина шеговит, наполовина звучеше като предизвикателство към неговата мъжественост. — Чух, че си високо в йерархията на „Солар Спайс & Ликърс Къмпани“^[1], която е високо в йерархията на Полесотехническата лига, която стои над Планетарния закон — и дори над този на Общността. От какво се страхуваш?

„Ако се опитва да ме провокира, — помисли си Фолкейн, — може би си струва да обърна провокацията й срещу самата нея.“

— Лигата не е единна организация — каза той, сякаш обясняваше на дете. — Тя е съюз на междузвездни търговци. Ако е по-силна от което и да е отделно правителство, това се дължи единствено на мащабите, при които звездните търговци са принудени да оперират. Което не значи, че Лигата е правителство. Тя организира различни дейности, основани на сътрудничество и взаимна изгода, и се явява посредник при конкуренцията, която в противен случай би се изродила в кървава баня. И макар съперничещите си членове на Лигата да не прибягват до откровено насилие над агентите на конкуренцията, то измамата е напълно в реда на нещата.

— Е, и? — Макар лекцията му върху очевидни неща да бе навярно обидна, негодуванието в очите й се появи толкова бързо, че нямаше начин да не е планирано предварително, реши той. После сви рамене.

— И, колкото и нескромно да звучи, аз съм в центъра на прожекторите. Дясна ръка и странстващ въжеиграч на Стария Ник. Всеки намек за по-нататъшните ми действия може да се равнява на мегакредити печалба за някого. Трябва да съм нащрек за, нека ги наречем, фенове на търговското разузнаване.

Вероника го пусна, отстъпи крачка назад и сви юмруци.

— Да не би да намекваш, че съм шпионка? — възкликна тя.

„В интерес на истината, — помисли си Фолкейн, — да.“

Всичко това му беше неприятно. В търсене на душевен мир, той остави погледа си да се плъзне за секунда покрай нея. Пейзажът бе също толкова прекрасен и не съвсем истински, точно като нея.

Елфия не беше първия град на открито, построен върху лунната повърхност. Затова пък създателите й са имали възможността да черпят от натрупания вече опит. Основната идея бе проста. Космическите кораби бяха снабдени с електромагнитни щитове, за да екранират радиацията на елементарните частици. Използваха изкуствено създадена положителна и отрицателна гравитация не само като двигателна тяга, не само за поддържане на постоянно ниво на притегляне вътре в корпуса, независимо от ускорението, но също и за генериране на теглещи и напорни лъчи. Задачата беше да се открие онази увеличена пропорция на същите тези системи, при която те ще са в състояние да поддържат огромен въздушен мехур върху една иначе празна повърхност.

На практика задачата се бе оказала монументална. Освен всичко останало, трябваше да се решат и въпросите с течовете, температурната регулация и контрола на озоновия слой. Но те намериха своето разрешение, в резултат на което Слънчевата система се сдоби с един от най-обичаните си курорти.

Погледът на Фолкейн се плъзна по обширната градина наоколо, по зелените морави, беседките и веселата шарения на цветните лехи. При слабата лунна гравитация, дърветата се извисяваха в главозамайващи арки, които си съперничеха по фантастичност с колоритния плясък на фонтаните, а хората се разхождаха със същата чудна, скоклива лекота. И всичко това на фона на гора от кули и колонади, издигащи се нависоко като ръчно плетени дантели и преливащи в оттенъците на дъгата. Птици и въздушни улици летяха между тях. Парфюми, смях, акорди от мелодии и всепроникващ ромон на двигатели се вплитаха в топлия въздух.

Но отвъд и отгоре царуваше Луна. Часовниците вървяха по Гринуичкото време, хиляда малки слънца, провесени на бронзови лози, създаваха утрото. Макар че в действителност наближаваше полунощ. Прекрасна и ужасяваща, тъмнината си проби път. При зенит небето беше черно, звездите се виждаха с вледеняваща яснота. На юг се издуваше облачно яркосиният щит на Земята. Внимателният наблюдател можеше да съзре слаби трептящи светлинки в неосветената й част — мегаполисите, смалени до рояк искри от това минимално за космическите мащаби разстояние. От Булеварда на Сфинксовете на запад се откриваше ясна гледка към ръба на въздушния мехур, пепелявата, осеяна с кратери повърхност отвъд и пръстеновидната стена на Платон, с която погледът се сблъскваше на линията на хоризонта.

Фолкейн насочи вниманието си обратно към Вероника.

— Извинявай — каза той. — Нямам нищо лично предвид, разбира се.

„Имам, естествено. Може и да съм привикнал към предградията на галактиката, но това още не значи, че съм простовата и лековерна душица. Точно обратното. Когато една толкова привлекателна и изискана дама се залепи за мен часове след пристигането ми… и ми угажда по всеки възможен начин, освен с информация за самата себе си — а една дискретна проверка, направена от Чий Лан, доказва, че малкото, което все пак е споделила по този въпрос, не отговаря сто процента на истината, — какво би трябвало да си помисля тогава?“

— Дано да е така! — сопна му се Вероника.

— Дал съм клетва за вярност на Свободен Ван Рийн — обясни Фолкейн, — а неговите заповеди са изрични — пълна секретност. Не иска конкуренцията да разбере какви са плановете му. — Той взе ръцете й в своите. — Това е и за твое добро, сърчице — добави нежно.

Тя остави гнева си да заглъхне. Дойде ред на сълзите и те затрепкаха по ръба на долните й клепачи с прецизност, която Фолкейн сметна за възхитителна.

— Исках… исках да споделя с теб… нещо повече от няколко дни необвързващо удоволствие, Дейвид — прошепна момичето. — А сега ти ме наричаш шпионин в най-лошия случай и безмозъчна глупачка — тук преглътна, — в най-добрия. Обидно е.

— Няма такова нещо. Само че онова, което не знаеш, не може да те вкара в беля. А аз не искам да пострадаш.

— Но нали каза, че н-нямало… н-насилие и така нататък…

— Не, не, такива неща наистина няма. Убийства, отвличания, промиване на мозъка… Членовете на Полесотехническата лига не прибягват до подобни архаични методи. Не са толкова глупави. Което не означава, че са светци. Те, или по-скоро някои от наемниците им, са известни с доста гадничките методи, които използват, за да получат онова, което искат. Подкупите може и да ти се сторят смешни, Вероника. — „Ха!“ — помисли си Фолкейн. „Подозирам, че «силно желани» е по-близо до истината. Кой придворен ти плаща и какво ти е било предложено в замяна на солидна информация за мен?“ — Но са възможни и по-неприятни подходи. Уж всички ги отричат, ама понякога прибягват до тях. Различните видове следене, например — предполагам, че цениш високо неприкосновеността на личния си живот. Съществуват поне сто начина за упражняване на натиск, бил той пряк или косвен, изтънчен или не. Изнудване — в този капан най-често се хващат невинните. Правиш услуга на някого, едно води към второ и, докато се усетиш, този някой ти е нахлузил примката и започва да я затяга.

„Както вероятно си планирала да направиш с мен“, добави наум той. После си каза саркастично: „Защо да не те оставя да опиташ, всъщност? Ти си познатото дяволче. Хем ще държиш настрана непознатите дяволчета, хем ще се позабавлявам с теб междувременно. Може и да е мръсен номер хитър безскрупулен селяндур като мен да подхлъзне така една наивна оперативна работничка от градски тип като теб. Но смятам, че компанията ми ще ти достави искрено удоволствие. А като дойде време да си тръгвам, ще ти подаря надписана гривна от огнекамък или нещо такова.“

Тя дръпна рязко ръцете си. Гласът й отново прозвуча студено:

— Не съм те молила да нарушаваш клетвата си. Но бих ти била благодарна, ако не ме третираш като безгръбначна и безмозъчна играчка.

„А, така значи. Нова доза скреж в гласчето. Или по-скоро слана, ако трябва да бъдем точни. Е, не мога да стоя тук и да споря до края на седмицата. Щом не иска да обърне векторите, най-добре я зарежи, синко.“

Фолкейн пренасочи цялото си внимание към нея. Тракна с токове. Със същия успех гласът му можеше да бъде генериран и от машина.

— Свободна, приемете извиненията ми, задето ви натрапих компанията си при условия, които изглежда намирате за неприемливи. Няма да ви притеснявам повече. Приятен ден. — Той се поклони, завъртя се на пета и си тръгна.

За миг си помисли, че не се е получило. После от гърдите й се изтръгна нещо като вопъл, тя хукна след него и се впусна в пространно и сълзливо обяснение за това как го била разбрала погрешно и колко съжалявала, и как никога, никога вече нямало да излиза от орбита, стига той само да…

Възможно бе дори да е искрена донякъде. Да кажем, двайсет и пет процента?

Да си издънка на баронски дом от Великото херцогство на Хермес помагаше, замисли се Фолкейн. Е, не беше първороден син, освен това си бе тръгнал съвсем млад, след като бе демонстрирал прекалено твърда непримиримост към качествата, които аристократите би трябвало да притежават, и оттогава не се беше връщал на родната си планета. Но явно някаква част от онова сурово обучение се бе смесила в качествена сплав с метала в него. Знаеше как да се оправя с нахалници.

Или как да се върне на работа, когато би предпочел да удължи ваканцията си. Отърва се от Вероника веднага щом стана възможно предвид сцената на сдобряването и продължи по пътя си.