Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (8)

Глава 6
Чергари

Киерстаад коленичи на мекия торф. Според представите на варварите от Долината на мразовития вятър, той не бе особено висок (едва метър и осемдесет), пък и не бе така силен, както повечето от събратята си. Имаше дълга руса коса и очи, лазурни като небето в ясен летен ден, а в усмивката (макар тя рядко да стопляше чертите му) грееше широката му, слънчева душа.

В далечината, насред безбрежната тундра, се белееше заснежен връх. Това бе Грамадата на Келвин, единствената планина в Долината на мразовития вятър, ветровитата земя между Морето на неспирния лед и най-северозападната част на Гръбнака на света. Киерстаад знаеше, че стига да се приближи още малко до планината и ще види мачтите на риболовните кораби, които кръстосваха Диншиър, най-голямото от трите езера в Долината.

Само няколко мили, а два толкова различни свята. Киерстаад беше още момче (едва бе навършил седемнадесет години), ала вече бе видял и научил за Царствата и живота повече, отколкото мнозина старци. Преди години и той, както и мнозина от сънародниците му, беше последвал призива на Уолфгар, напуснал бе Долината на мразовития вятър и бе поел към далечното поселище, наречено Заселническа твърдина. Беше отпразнувал деветия си рожден ден на път, далече от семейството си. Едва единадесетгодишен, се бе изправил срещу гоблини, коболди и елфи на мрака, редом с Берктгар Храбри, предводителя на варварите от Заселническа твърдина. Пак Берктгар бе онзи, който реши, че е дошло време той и хората му да се завърнат в Долината, при отколешните си обичаи.

Киерстаад бе видял много струваше му се, че е водил два различни живота, в два различни свята. Сега беше номад, който скоро щеше да навърши осемнадесет лета и за първи път да отиде на лов сам. Ала докато гледаше Грамадата на Келвин и си представяше корабите, кръстосващи Диншиър, Маер Дуалдон далече на запад и Езерото на алените води на юг, младежът нямаше как да не осъзнае колко ограничен бе станал животът му и колко по-широк бе светът — свят, от който го деляха само няколко мили. Струваше му се, че вижда оживените тържища на Брин Шандер, най-големия от Десетте града, накацали около езерата виждаше многоцветните одежди, скъпоценните накити, вълнението, което обземаше всички през пролетта, когато от юг започваха да пристигат кервани с търговци, дошли заради изящните резбовани сувенири, с които се славеше граничното поселище.

А дрехите на Киерстаад бяха от най-обикновено кафеникаво платно — цвета на тундрата, на северните елени, които той и народът му ловуваха, и на шатрите, в които живееха.

При все това, въздишката, която се откъсна от гърдите му, не бе родена от съжаление за изгубеното, а по-скоро от примирение с начина на живот, който водеше сега и по който предците му бяха живели векове наред. Пък и в него се криеше простичка красота, извечна и сурова, която закаляваше не само тялото, но и душата. Въпреки че едва довчера Киерстаад бе още дете, той разсъждаваше като зрял човек. Наследствена черта, така казваха всички — след заминаването на Уолфгар, не друг, а Ревик, бащата на Киерстаад, беше оглавил обединените племена на тундрата. Спокойният и уравновесен Ревик не бе отишъл на война в Митрил Хол, обяснявайки, че е прекалено стар тепърва да променя живота, с който е свикнал. Вместо това той бе останал в Долината заедно с по-голямата част от сънародниците си и се бе погрижил да направи съюза между отделните племена още по-силен, както и да заздрави връзките с хората от Десетте града.

Макар да не го бе изненадало, завръщането на Берктгар, Киерстаад (най-младия от синовете му) и останалите истински го зарадва. Ала наред с радостта, то бе донесло много важни въпроси за бъдещето на варварите и — не на последно място — за това кой ще застане начело на обединените племена.

— Още кръв? — думите извадиха Киерстаад от мислите му и той се обърна към приближаващите се войни, сред които беше и Берктгар.

Младежът кимна и посочи петното, което се червенееше върху кафявата почва. С умел далечен удар, Берктгар беше пронизал един елен, ала не бе успял да убие животното и то бе побягнало. Варварите, които не оставяха никой лов недовършен (особено когато залогът бе северен елен, животното, което им даваше толкова много), се впуснаха в преследване.

Да оставят жив ранен дивеч, за тях бе немислимо, по думите на Берктгар „разхищение, на каквото са способни само хората, които живеят в Десетте града и още по на юг, отвъд Гръбнака на света“.

Берктгар застана до младежа и също се загледа в Грамадата на Келвин.

— Скоро трябва да го заловим — отбеляза той. — Не го ли сторим, джуджетата ще ни го отмъкнат.

Останалите закимаха в знак на съгласие и хайката отново пое напред. Киерстаад, когото думите на вожда бяха накарали да се замисли, поизостана. Откакто бяха напуснали Заселническа твърдина, Берктгар говореше само лошо за джуджетата, същите онези джуджета, които доскоро бяха техни приятели и съюзници, войните на Бруенор, с които се бяха били рамо до рамо в името на една благородна обща цел. Къде бе отишла радостта от победата? Най-яркият му спомен от живота в Заселническа твърдина не бе от жестоката война с Мрачните, а от празненствата след края й, дни на крепка дружба между джуджетата, свиърфнеблите и бойците, които им се бяха притекли на помощ от няколко съседни града.

Как така всичко се бе променило изведнъж? Едва седмица след като си тръгнаха от Заселническа твърдина, варварите вече имаха друга история. Никой не говореше за добрите времена, останали бяха само разкази за трудности и злочестини, за унизителната черна работа, която били принудени да вършат там и която не подхождала на горд, древен народ като техния. Подобни приказки можеха да се чуят през целия път до Долината на мразовития вятър, после с времето постепенно отшумяха.

Ала след като се разнесе мълва, че двеста джуджета са се завърнали в Долината, неприязнените забележки на Берктгар отново зачестиха. За Киерстаад причината бе повече от ясна — начело на завърналите се джуджета стоеше не друг, а самият Бруенор Бойния чук. Малко след края на войната с Мрачните, Бруенор бе отстъпил престола на своя праотец, Гандалуг Бойния чук, завърнал се сред тях след векове на магическо пленничество при елфите на мрака. Дори и в най-добрите времена в отношенията между Бруенор и Берктгар витаеше напрежение. Бруенор, за когото Уолфгар (най-почитаният от варварите войн) бе като роден син, беше изковал за него могъщия Щитозъб, великолепно оръжие, което в ръцете на Уолфгар се бе покрило със слава, по-голяма от славата на което и да било варварско оръжие.

Ала когато Уолфгар загина, Бруенор отказа да предаде Щитозъб на Берктгар.

Дори след подвизите, които извърши в битката за Стражев дол, Берктгар оставаше в сянката на легендарния си предшественик и на Киерстаад му се струваше, че сега вождът се опитва да хвърли кал върху името на Уолфгар, да убеди хората си, че той е грешал, че не е бил великият водач, за когото го смятаха всички, а всъщност е предал както народа, така и боговете си. Именно така, кръстосвайки безбрежната тундра, свободни като вятъра, трябваше да живеят истинските варвари.

Киерстаад харесваше суровата прелест на тундрата и бе склонен да се съгласи с Берктгар, че това наистина е най-достойният начин на живот за народа му. Въпреки това, младежът, който от най-ранните си години се възхищаваше на Уолфгар, никак не можеше да приеме опитите на Берктгар да очерни паметта на своя предшественик.

Киерстаад се затича след другарите си, а краката му потъваха в меката, рохкава почва. Дали мълвата бе вярна, зачуди се той. Наистина ли джуджетата се бяха завърнали в Долината и дали крал Бруенор също бе дошъл с тях?

И ако бе тук, възможно ли бе да е взел със себе си Щитозъб, най-могъщия и славен от всички бойни чукове?

При тази мисъл младежът бе обзет от благоговейно вълнение, ала всичко отмина миг по-късно, когато Берктгар отново забеляза елена и ловът продължи с пълна сила.

* * *

— Въже! — изрева Бруенор и запрати връвта, която търговецът му бе дал, на пода. — Дебело колкото ръката ми, безмозъчен оркски сине! Как си мислиш, че ще укрепя тунел с тоз’ канап, дето ми го предлагаш!

Стреснатият продавач вдигна връвта и се отдалечи, роптаейки полугласно.

Риджис, който бе дошъл в магазина заедно с приятеля си, се намръщи.

— Какво? — сопна се джуджето и сложи ръце на хълбоците си.

Не бяха много онези, които не особено едрият Бруенор можеше да гледа отвисоко, ала полуръстът бе един от тях.

Той обаче, без ни най-малко да се притеснява от изблиците на джуджето, прокара пръсти през къдравата си, кестенява коса и се изкиска:

— Добре, че хазната ти е пълна — рече той. — Иначе Мабойо щеше да те изхвърли като мръсно куче.

— Ха! — изсумтя Бруенор и като намести еднорогия си шлем, отново се обърна към тезгяха. — Той има нужда от нас. Тепърва ще отварям старите мини, а туй значи много злато за него.

— И добре, че е така — промърмори под нос Риджис.

— Внимавай какви ги дрънкаш! — предупреди го Бруенор, макар да не бе успял да чуе точните му думи.

Приятелят му го изгледа, а на лицето му се изписа изумление.

— Какво има пък сега? — учуди се джуджето и се обърна да го погледне.

— Ти ме видя! — ахна Риджис. — Първо, докато си мърморех и сега, когато те погледнах!

Бруенор се накани да каже нещо, ала думите заседнаха в гърлото му. Полуръстът бе застанал от лявата му страна, а при една битка в Митрил Хол Бруенор бе изгубил именно лявото си око. След края на войната между Залите и Мензоберанзан, един от най-могъщите жреци от Града на сребърната луна се бе погрижил за лицето му, което бе обезобразено от дълъг белег, спускащ се от челото, през лявото око, та чак до брадичката му. Раната бе сравнително стара и докато правеше целителните си магии, жрецът бе предупредил краля да не се надява на особен резултат — най-вероятно единственото, което щяха да постигнат, бе да направят белезите по-малко забележими. И наистина, бяха минали няколко месеца, преди дълбоко в орбитата да се появи нова очна ябълка и още няколко — докато тя се развие напълно.

Риджис придърпа приятеля си към себе си и като закри здравото му око с ръка, неочаквано посегна към другото.

Джуджето отскочи назад и улови пръста му.

— Ти виждаш! — тържествуващо възкликна полуръстът.

Бруенор го сграбчи във възторжена прегръдка и дори го повдигна във въздуха. Наистина, зрението най-сетне се бе завърнало и в лявото му око!

Развеселени и заинтригувани, неколцината купувачи, които се намираха в магазина, изгледаха двамата приятели и Бруенор, усетил изведнъж погледите и усмивките им, побърза да пусне Риджис на земята.

Точно в този се момент се появи Мабойо, понесъл топ дебело въже.

— Какво ще кажеш за това? — попита той.

— Все е нещо като за начало — отсече джуджето, което отново си бе възвърнало киселото изражение. — Ще ми трябват още триста метра.

Мабойо го зяпна с отворена уста.

— И то сега! — изрева Бруенор. — Донеси ми проклетото въже или още утре тръгвам към Лускан с достатъчно каруци, че да си набавя стоки за следващите сто години!

Мабойо го погледа миг-два, после се отказа и отново се запъти към склада. Беше разбрал, че джуджето се кани да опразни магазина му от куп полезни стоки още в мига, в който го видя да влиза с препълнена кесия. Това не бе любимият му начин да търгува — предпочиташе да го прави капка по капка, бавно и постепенно — така всяка покупка изглеждаше скъпоценна, а той изкопчваше колкото се може повече злато от клиента. Ала Бруенор, който нямаше равен в сделките на север от Гръбнака на света, не можеше да бъде преметнат толкова лесно.

— Проглеждането май не ти оправи настроението кой знае колко — отбеляза Риджис, щом Мабойо се скри от погледа им.

— Таз’ игра се играе тъй, Къркорещ корем! — смигна му джуджето. — Радва се, че се върнахме, и още как! Продажбите му ще се увеличат двойно.

Така си беше. Сега, когато Бруенор се бе завърнал в Долината на мразовития вятър заедно с още двеста джуджета от рода Боен чук, за Мабойо (който притежаваше най-големия и богато снабден магазин в Брин Шандер, главният от Десетте града) щяха да настанат златни времена.

Разбира се, това означаваше, че ще му се налага да търпи най-резкия и капризен клиент, който можеше да съществува. Полуръстът се изкиска тихичко при мисълта за многобройните препирни, които Бруенор и продавачът тепърва щяха да водят… точно както се бяха дърпали и преди десет години, когато джуджешки чукове ден и нощ огласяха скалистата долина на юг от Грамадата на Келвин.

Риджис спря поглед върху лицето на приятеля си. Колко хубаво бе най-после да се завърне у дома!