Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (7)

Глава 5
Мимолетна тревога

Увит с дебело одеяло, тъй като дрехите му се сушаха на мачтата, подгизналият Харкъл непрекъснато кихаше, пръскайки всички наоколо си. Той просто не можеше да се удържи, както Дюдермонт се убеди лично, докато се запознаваше с него.

— Нека ти представя Харкъл Харпъл от Дългата седловина — рече Дризт и Харкъл протегна ръка на Дюдермонт, при което одеялото, с което бе загърнат, се изхлузи.

Мършавият магьосник се опита да го улови, ала не успя, и то се свлече на земята.

— Дайте му нещо за хапване — изкиска се застаналата зад него Кати-Бри. — Няма да му се отрази зле да понатрупа малко месце тук-там.

Гъста червенина заля лицето на Харкъл, а Робилард, който бе срещал магьосника и преди, се отдалечи, клатейки глава. По всичко личеше, че се задават вълнуващи времена.

— Какво те води насам? — попита Дризт. — Толкова далече от брега, в открито море?

Харкъл го погледна изненадано, но не отговори веднага.

— Дойдох, защото бях поканен — обясни той най-после.

Сега бе ред на Дризт да вдигне учудено вежди.

— Така си е! — настоя магьосникът. — Ти ме покани.

И като се обърна към Кати-Бри, добави:

— Както и ти!

Младата жена хвърли недоумяващ поглед на Дризт, ала той също нямаше никаква представа за какво говори Харкъл и само разпери объркано ръце.

— О, добре тогава! Чудесно посрещане, няма що! — изсумтя ядосаният вълшебник. — Не че не очаквах нещо подобно… макар да се надявах, че един елф на мрака ще има малко по-добра памет. Чудя се само, какво ли става, като срещнеш някого, дето не си го виждал цял век! Не можеш да си спомниш името му, нали? О, не, не! Защо да се хабиш да помниш!

— Какви ги говориш? — озадачено попита Дризт. — Разбира се, че си спомням как се казваш!

Това обаче не укроти Харкъл кой знае колко.

— Толкова по-добре за теб! Иначе съвсем щях да се вбеся! — изрева той и сърдито щракна с пръсти.

Звукът като че ли го отрезви и в продължение на няколко секунди той остана напълно неподвижен, с объркано изражение на лицето, сякаш изведнъж бе забравил от какво, в името на всичко свято, се е възмущавал допреди миг.

— А, да! — рече най-сетне и погледна Дризт право в очите, а гневът отстъпи място на любопитство.

— За какво говориш? — повтори скиталецът, опитвайки се да му припомни какво са обсъждали преди малко.

— Не знам — призна си Харкъл.

— Тъкмо ни обясняваше какво те води насам — намеси се Дюдермонт, при което магьосникът отново щракна с пръсти.

— Магията, разбира се! — щастливо възкликна той.

Дюдермонт въздъхна.

— Естествено, че е било магия — бавно започна той, мъчейки се да измисли как да изкопчи смислен отговор от бръщолевещия вълшебник.

— Не каква да е магия — възмути се Харкъл. — Става въпрос за магията, най-новото ми творение, Съдбовната мъгла.

— Съдбовната мъгла? — повтори капитанът.

— Ами да! — развълнувано забърбори Харкъл. — И никак не е лоша. Ускорява нещата, нали разбираш. Помага ти да продължиш напред. Показва ти къде трябва да идеш. Че дори те отвежда там, както ми се струва. Само дето не ти казва защо.

И той замислено се почеса по брадичката, при което одеялото отново се свлече на земята, но той дори не забеляза.

— Трябва да поработя върху това, да, да, точно така. И тогава ще разбера защо съм тук.

— Че ти не знаеш ли? — учуди се Кати-Бри и се обърна към бордовата ограда, дори се надвеси през нея, за да не й се налага да гледа мършавите телеса на Харкъл.

— Е, предполагам, че някой ме е поканил — уверено рече той.

Съмнението на младата жена бе повече от очевидно Дризт също не изглеждаше особено убеден.

— Така е! — разгорещено настоя магьосникът. — О, да, забравили сте, нали! Колко удобно! Че тогава защо изобщо говорите разни неща, като всъщност не ги мислите! Когато преди шест години двамата — да, и двамата! — при тези думи той изгледа предизвикателно първо Дризт, после Кати-Бри и размаха пръст пред лицата им, — та казвам, когато преди шест години минахте през Дългата седловина, рекохте, че се надявате пътищата ни отново да се срещнат някой ден. „Ако някога се окажеш наблизо“. Това ви бяха точните думи!

— Не си… — започна скиталецът, ала Харкъл му даде знак да замълчи, после се завтече към претъпканата си раница, която се сушеше на палубата.

Одеялото му се смъкна, още по-ниско, ала той бе прекалено погълнат от това да рови в раницата си. Този път Кати-Бри дори не си направи труда да отвърне поглед, само поклати глава и се подсмихна.

След като потършува във вещите си, Харкъл извади неголяма манерка, от благоприличие придърпа одеялото нагоре и се върна обратно при събеседниците си. Щраквайки тържествуващо под носа на скиталеца, той издърпа тапата на шишето и му го поднесе.

Отвътре долетя глас и то не кой да е, а гласът на Кати-Бри:

— Ако някога се окажеш наблизо — казваше тя, — непременно ни се обади.

— Е, убедихте ли се! — доволно заяви Харкъл, докато връщаше тапата на мястото й, после постави ръце на кръста си и се взря в Дризт, докато не видя по лицето му да се разлива гостоприемна усмивка.

— А къде всъщност се намираме? — обърна се той към Дюдермонт, вече доста по-спокойно.

Капитанът хвърли бърз поглед на скиталеца, ала той само сви рамене.

— Ела, ще ти покажа — обърна се Дюдермонт към новодошлия и го поведе към каютата си. — Ще ти намеря и някакви нормални дрехи, докато твоите поизсъхнат.

Когато двамата се отдалечиха, Кати-Бри се приближи до Дризт. Робилард също бе наблизо и ги наблюдаваше с обичайното си кисело изражение.

— Молете се да не се натъкнем на други пиратски кораби, докато не открием начин да се отървем от товара си — подхвърли той.

— Харкъл ще се опита да помогне — защити го Кати-Бри.

— Молете се от все сърце и душа! — повтори магьосникът и се отдалечи.

— Трябва да внимаваш повече какви ги приказваш — отбеляза Дризт.

— Ха! — не му остана длъжна младата жена. — Че онова спокойно можеше да е и твоят глас. Пък и Харкъл наистина се опита да ни помогне в битката.

— Да, и трябва да сме благодарни, че не успя нито да ни издави, нито да ни подпали.

Кати-Бри нямаше какво да отвърне и тихичко въздъхна. Двамата се обърнаха към вратата на капитанската каюта, където Дюдермонт и Харкъл точно се канеха да влязат.

— Та значи онова, с което порази нашите приятели пиратите, беше Съдбовната мъгла, така ли? — тъкмо казваше Дюдермонт, мъчейки се да изглежда впечатлен.

— Какво? — попита магьосникът. — Онова ли? А, не, не. Онова си беше най-обикновено огнено кълбо. Много ме бива с тях!

И като сведе очи, добави едва чуто:

— Само дето се прицелих твърде ниско.

Кати-Бри и Дризт се спогледаха, после се обърнаха към Робилард.

— Да се помолим! — прошепнаха тримата в един глас.

Тази вечер Дризт и Кати-Бри вечеряха заедно с капитана, когото от началото на това пътешествие не бяха виждали толкова оживен. Двамата приятели на няколко пъти опитаха да се извинят за неочакваната поява на Харкъл, ала Дюдермонт само махна с ръка и дори намекна, че се радва на пристигането му.

Най-сетне капитанът се облегна назад, избърса грижливо оформената си брада с изящна сатенена салфетка и се взря в лицата им. Двамата замълчаха, досещайки се, че иска да им каже нещо важно.

— Идването ни тук не е случайно — започна той направо.

— И изобщо не сме тръгнали към Портата на Балдур — вметна Дризт, който от самото начало подозираше нещо такова. — Въпреки че „Морски дух“ уж отиваше натам, Дюдермонт въобще не се стараеше да се придържа близо до брега, най-прекия и безопасен път, по който бе най-вероятно да срещнат и заловят пирати.

В каютата отново се възцари тишина, капитанът сякаш се опитваше да въведе ред в собствените си мисли и намерения, преди да ги сподели с тях.

— Ще се отправим на запад, към Минтарн — обяви той най-сетне.

Кати-Бри зяпна от изненада.

— Пристанището там е свободно, нали? — предупреждението в гласа на Дризт бе повече от очевидно.

Остров Минтарн съвсем заслужено се славеше като свърталище на пирати и всякакви бегълци, като диво и опасно място. На какъв ли прием можеше да се надява „Морски дух“, прочутият ловец на пирати?

— Прав си — съгласи се Дюдермонт. — Пристанището е свободно — както за пирати, така и за нас, когато имаме нужда от информация.

Дризт не се опита да спори, ала недоверието, изписано на лицето му, бе достатъчно красноречиво.

— Имам пълна власт над „Морски дух“ — отсече капитанът. — Корабът е мой, не принадлежи на Града на бездънните води и само аз решавам накъде да се отправим. Стига да поискам, мога да отида в Минтарн, на Муншейските острови и дори в Руатим, и никой не може да оспори избора ми!

Дризт се облегна назад, засегнат от резките думи и учуден, че Дюдермонт, когото винаги бе смятал за свой приятел, му бе говорил така, сякаш е негов господар.

Дюдермонт трепна, когато видя разочарованието в очите на скиталеца.

— Извинявай! — прошепна той.

Дризт се приведе напред, подпирайки се на масичката:

— Каеруич?

Дюдермонт срещна погледа му и кимна:

— Допелгангерът спомена Каеруич и смятам, че трябва да отида там.

— А не мислиш ли, че може да е клопка? — намеси се Кати-Бри. — Че може би те точно това и очакват от теб?

— Кои те?

— Онези, които изпратиха допелгангера по петите ти — обясни младата жена.

— А кои са те?

Кати-Бри сви рамене:

— Какво ще кажеш за Пиночет? Или пък някой друг пират, на когото му е дошло до гуша от „Морски дух“?

Дюдермонт се облегна назад, същото стори и Дризт, и тримата приятели замълчаха, потънали в мисли.

— Просто не мога (а вярвам, че и вие се чувствате по същия начин) да продължа да кръстосвам Саблен бряг и да ловя пирати, сякаш нищо не се е случило — обади се най-сетне капитанът.

Дризт притвори очи — очакваше подобен отговор и разбираше какво изпитва приятелят му в момента.

— Имам могъщ враг (защото да наемеш допелгангер не е нито лесно, нито евтино), който желае моята смърт, и възнамерявам да разбера кой е той. Никога не съм бягал от битка, не го е правил и никой от моряците ми. Но ако някой смята, че не е готов да иде в Каеруич, нека слезе в Минтарн и се завърне в Града на бездънните води — аз лично ще заплатя пътуването му дотам.

— Никой няма да го стори — призна Кати-Бри.

— И все пак — намеси се Дризт, — дори не сме сигурни дали Каеруич наистина съществува. Мнозина твърдят, че са били там, ала всички знаем колко преувеличени истории си разказват моряците, кога заради виното, кога заради желанието да се поперчат пред останалите.

— Значи сами трябва да открием истината — отсече Дюдермонт и нито Дризт, нито Кати-Бри (и двамата готови да посрещнат всяка опасност без капчица страх) се опитаха да го разубеждават повече. — Нищо чудно и неочакваното пристигане на вашия приятел да се окаже за добро — продължи капитанът. — Още един магьосник, запознат с мистичните изкуства, ще ни бъде много полезен в разплитането на тази загадка.

Дризт и Кати-Бри се спогледаха многозначително — Дюдермонт очевидно не познаваше Харкъл Харпъл!

До края на вечерята повече не говориха за това, а предпочетоха да обсъдят други, по-належащи въпроси, свързани с всекидневната поддръжка на кораба. Дюдермонт искаше да отиде в Минтарн и двамата приятели щяха да го последват.

След като се нахраниха, Дризт и Кати-Бри излязоха да се поразходят по почти празната палуба, под обсипаното с безброй звезди небе.

— Там, в каютата, изпита облекчение от думите на Дюдермонт, нали? — отбеляза младата жена.

Изненадан, Дризт кимна.

— Мислеше си, че нападението на допелгангера е свързано с теб, а не с него или с „Морски дух“ — все така спокойно продължи тя.

И сега скиталецът не каза нищо — за пореден път приятелката му съвършено точно бе усетила какво го притеснява, разчела бе чувствата му, сякаш той бе отворена книга.

— Докога ще се боиш, че всяка опасност идва от дома ти? — попита младата жена и, облегната на перилата, се загледа в тъмните води, осеяни с отраженията на безброй звезди.

— Създал съм си много врагове — отвърна Дризт, докато заставаше до нея.

— И колцина от тях могат да ти навредят, след като веднъж са се изправили срещу теб? — засмя се Кати-Бри.

Скиталецът се присъедини към смеха й — не можеше да не признае, че е права. Този път като че ли наистина не ставаше въпрос за него. От няколко години насам той бе просто един от актьорите във вечната драма на живота. Опасността, която тегнеше над него, откакто бе напуснал родината си, като че ли бе останала в миналото. И сега, докато стоеше под звездния небосвод, с Кати-Бри до себе си, а от Мензоберанзан го деляха толкова години и хиляди мили, Дризт До’Урден най-сетне се чувстваше истински свободен и дори безгрижен. Не се боеше от пътуването до Минтарн, не го плашеше и мисълта за загадъчния остров, който ги очакваше след това, с каквато и страховита слава да бе обвеяно името му. Та кога ли Дризт До’Урден се бе страхувал от опасността! Той сам бе избрал да живее на ръба и ако капитан Дюдермонт беше в беда, ятаганите на скиталеца веднага щяха да му се притекат на помощ.

И нямаше да са сами — Таулмарил и Казид’еа също бяха тук, както и Гуенивар, най-вярната спътница, за която един войн би могъл да мечтае. Не, Дризт не се боеше от нищо, единствено угризенията можеха да превият раменете му. А този път той нямаше вина за случилото се не носеше отговорност за нападението в Града на бездънните води и за курса, по който бе поел „Морски дух“. Той беше просто участник в драмата на Дюдермонт и го правеше по свой избор.

Тази нощ скиталецът и Кати-Бри дълго време гледаха звездите, без да проронят дума, с лица, галени от свежия вятър и пръските солена вода.