Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (5)

Глава 3
Изкусно предадено съобщение

Малко по-късно Дризт започна сериозно да се притеснява. Робилард вече си бе тръгнал, ядосан, задето на капитана, както се бе изразил той, „не може да се разчита“. Уейлан Миканти все още беше до него, потънал в разговор с моряка от другата си страна.

Облегнат на бара, скиталецът обхождаше помещението с поглед. Тук, сред моряците, той се чувстваше като у дома си, ала нещата невинаги бяха стояли така. Преди да си тръгне от Митрил Хол, Дризт беше минавал през Града на бездънните води само два пъти — веднъж, когато преследваше насочилия се към Калимпорт Ентрери и после, когато заедно с приятелите си отиваха да се бият за Митрил Хол. Първият път беше влязъл в града, предрешен като светъл елф, ала на връщане бе дошъл без вълшебната маска, която скриваше цвета на кожата му, та „Морски дух“, въпреки че бе пристигнал в пристанището рано сутринта, предпочете да изчака падането на нощта, преди да продължи пътя си на изток.

Когато преди шест години двамата с Кати-Бри отново дойдоха по тези земи, Дризт вече не криеше лицето си. Както можеше да се очаква, не бе срещнал топъл прием сред жителите на града — враждебни погледи го следяха, където и да отидеше не един и двама побойници открито го предизвикваха. Елфът се стараеше да не им обръща внимание, ала се боеше, че рано или късно ще му се наложи да се бие или, още по-лошо, ще стане жертва на подло нападение, убит в гръб от човек, когото не познаваше, и то само заради цвета на кожата си.

Точно тогава „Морски дух“ хвърли котва в пристанището и Дризт отново се срещна с капитан Дюдермонт, негов добър приятел и човек, радващ се на заслужена почит сред жителите на града. Не след дълго отношението към скиталеца се промени — приемаха го навсякъде из града и особено на Пристанищната улица значение имаше не цветът на кожата, а личността и доброто му име (за което доста бяха допринесли и ласкавите думи на Дюдермонт). Където и да отидеше „Морски дух“, едно нещо веднага ставаше ясно — Дризт До’Урден, този необичаен елф на мрака, бе член на безстрашния му екипаж. Пътят на скиталеца неочаквано стана много по-лесен, дори приятен.

И през цялото това време Кати-Бри и Гуенивар бяха неотклонно до него. Погледът му се спря върху тях — младата жена, приседнала край масата на двамина от другарите им от „Морски дух“ и черната пантера, свита на кълбо в краката й. Гуенивар се бе превърнала в нещо като талисман на „Герба на русалката“ и Дризт се радваше, че понякога може да я призовава, не за да му помогне в битка, а просто, за да му прави компания. Кое от двете щеше да бъде този път, зачуди се той. Наистина, Кати-Бри го бе помолила да я повика, твърдейки, че краката й са замръзнали, и той се бе съгласил, ала освен това го глождеше притеснение — дали Дюдермонт не беше в беда? Тази вечер Гуенивар май щеше да им бъде от полза не само като приятна компания.

Миг по-късно тревогата на Дризт се стопи и той въздъхна с облекчение — Дюдермонт влезе в пивницата и като го забеляза, се насочи право към него.

— Чаша калимшанско вино — поръча си допелгангерът, знаейки, че това е любимото питие на приемника му.

За краткото време, през което бе тършувало в мислите на Дюдермонт, злото същество бе научило доста както за него, така и за „Морски дух“.

Дризт се приведе през бара.

— Закъсня — отбеляза той — опипваше почвата, за да разбере дали има някакъв проблем.

— Просто малка неприятност — успокои го самозванецът.

— Какво има, Гуен? — тихичко попита Кати-Бри, когато пантерата рязко вдигна глава и заплашително изръмжа, присвила уши назад. — Какво видя?

Гуенивар не сваляше очи от Дризт и Дюдермонт, ала младата жена не й обърна особено внимание — сигурно там някъде се бе стрелнал плъх и я бе подразнил.

— Каеруич — подхвърли капитанът и скиталецът го изгледа учудено.

— Каеруич? — повтори той въпросително.

Разбира се, името му беше познато — нямаше моряк, който да плава из тези води и да не го е чувал, макар островчето, наречено така, да бе твърде малко и твърде отдалечено, за да го има в повечето карти.

— Трябва да тръгнем към Каеруич още сега — обясни чудовището и погледна скиталеца право в очите.

Превъплъщението му беше толкова съвършено, че Дризт нито за миг не заподозря нещо нередно. Въпреки това думите на „Дюдермонт“ му се сториха странни. Каеруич беше нещо като легенда, призрачен остров, обитаван от сляпа вещица. Мнозина се съмняваха в съществуването му, въпреки че имаше хора, които твърдяха, че са били там. Елфът не помнеше приятелят му някога да е споменавал това място и затова думите му го хванаха неподготвен.

Изпитателният му поглед отново се спря върху капитана и този път от вниманието му не убегнаха скованите жестове и неудобството, което се излъчваше от цялото му същество — доста необичайно, тъй като „Гербът на русалката“ бе любимата му пивница на Пристанищната улица. Очевидно нещо се бе случило. Каквото и да бе забавило Дюдермонт (а Дризт предполагаше, че е било среща с някой от влиятелните хора в града, навярно дори със загадъчния Келбен), то явно доста го бе обезпокоило. Едно такова посещение би обяснило и неочакваните му думи — през последните шест години „Морски дух“ неведнъж бе изпълнявал тайни и доста необичайни мисии и затова Дризт не зададе никакви въпроси.

Ала нито той, нито допелгангерът бяха взели предвид Гуенивар, която бавно се промъкваше към чудовището, прилепила корем о земята и присвила уши назад.

— Гуенивар! — скара й се скиталецът.

Мнимият Дюдермонт рязко се обърна, тъкмо когато пантерата се хвърли отгоре му и го притисна до бара. Ако в този критичен момент допелгангерът беше съумял да запази самообладание и се бе престорил на невинна жертва, най-вероятно щеше да се измъкне от опасното положение. Само че още щом я зърна, чудовището разбра, че Гуенивар не е от Материалната равнина, а щом то я бе разпознало, тя също щеше да разбере, че неговото място не е тук.

Воден единствено от инстинкта си, допелгангерът блъсна пантерата и ударът бе толкова силен, че тристакилограмовото й тяло прелетя през половината стая, преди да се сгромоляса на земята.

Никое човешко същество не притежаваше подобна мощ и когато самозванецът отново се обърна към бара, видя, че Дризт вече е извадил ятаганите си.

— Кой си ти? — попита скиталецът.

Вместо отговор, звярът просъска и сграбчи едно от извитите остриета. Елфът замахна с тъпата страна на другото си оръжие, тъй като се боеше, че това може и да е истинският Дюдермонт, макар и попаднал под въздействието на някаква магия.

Ятаганът одраска чудовището по бузата, но то го улови със свободната си ръка и се хвърли напред, поваляйки Дризт на земята.

Междувременно посетителите на пивницата се бяха изправили на крака и с интерес наблюдаваха онова, което според тях бе просто поредната пиянска свада. Ала екипажът на „Морски дух“ и най-вече Кати-Бри, прекрасно осъзнаваха колко необичайна е сцената, разиграваща се пред очите им.

Допелгангерът се втурна към вратата, събаряйки единствения човек (един от моряците на Дюдермонт), посмял да се изпречи на пътя му.

Младата жена побърза да вдигне Таулмарил и опъна тетивата. Магическата стрела полетя във въздуха, оставяйки след себе си искряща, сребриста диря, и се заби в стената, на милиметри от главата на чудовището. То рязко се обърна към нея, изсъска злобно, но преди да успее да направи и крачка, се оказа погребано под тристакилограмовото тяло на черната пантера. Този път Гуенивар обаче знаеше с кого си има работа и когато двамата спряха да се боричкат, тя бе успяла да седне на гърба му, сключила железни челюсти около врата му. Дризт побърза да отиде при тях, следван плътно от Кати-Бри, Уейлан и останалите от екипажа, както и от немалко зяпачи (в това число и собственика на пивницата, който искаше да разгледа по-отблизо щетите, причинени от сребърната стрела).

— Какво си ти? — настоя Дризт и като го сграбчи за косата, повдигна главата му така, че да го вижда по-добре. После прокара показалец по бузата му, очаквайки да открие грим, ала ръката му си остана чиста. Тъкмо се канеше да дръпне пръста си, когато допелгангерът го ухапа.

Гуенивар изръмжа и го натисна толкова здраво, че главата му се удари в пода.

— Иди да провериш на улицата! — извика Дризт на Уейлан. — Огледай мястото, където си видял капитана за последно!

— Ама… — учуди се младежът и посочи мнимия Дюдермонт.

— Това не е той — увери го елфът. — Това тук дори не е човешко същество.

Уейлан кимна на неколцина от другарите си и се втурна към вратата, следван не само от тях, но и от още мнозина моряци, които, макар и да не служеха на „Морски дух“, смятаха изчезналия капитан за свой приятел.

— И извикайте стражата — провикна се Дризт след тях, после се обърна към Кати-Бри: — Дръж го на мушка.

Младата жена кимна и постави нова стрела в тетивата на Таулмарил, докато скиталецът, с помощта на Гуенивар, успя напълно да подчини чудовището и да го изправи до стената. Кръчмарят донесе здраво въже и двамата завързаха ръцете на допелгангера зад гърба му.

— Отново те питам — заплашително започна Дризт, ала злото същество се изплю в лицето му и избухна в демоничен смях.

Елфът не го удари, нито помръдна, само се взря изпитателно в лицето на самозванеца, а сърцето му изведнъж натежа — начинът, по който чудовището го гледаше (само него!), по който му се надсмиваше, неволно го накара да потръпне. Не се тревожеше за собствената си сигурност, ни най-малко, ала ужасно се боеше, че миналото му отново се надига срещу него, че враговете му от Мензоберанзан са го открили чак тук и капитан Дюдермонт е станал тяхна жертва.

Ако страховете му се оправдаеха, Дризт До’Урден никога не би могъл да живее с тази вина.

— Ще те пощадя в замяна на живота на капитан Дюдермонт — обърна се той към пленника си.

— Не ти решаваш какво ще правим с… каквото и да е това — обади се някакъв моряк, когото Дризт не познаваше, ала млъкна в мига, в който скиталецът го измери с пламнал от ярост поглед — нямаше никакво желание да си навлича гнева на един мрачен елф, особено на такъв със славата на Дризт.

— Живота ти в замяна на неговия — повтори скиталецът, но и този път единственият отговор, който получи, бе ехидният смях на чудовището.

Веднъж, втори, трети път — плесниците на елфа се посипаха по лицето на допелгангера. От последния удар носът на чудовището се сплеска грозно, ала се възстанови само след миг, сякаш въобще не бе докосван.

Тази гледка, както и несекващият подигравателен смях, още повече разпалиха яростта в гърдите на Дризт и той с всичка сила стовари юмрука си в лицето му.

Кати-Бри обви ръце около тялото му и го дръпна назад, макар вече да нямаше нужда — видът на лицето й начаса му припомни кой е той в действителност и го накара да се засрами от невъздържаната си постъпка.

— Къде е Дюдермонт? — попита и когато чудовището продължи да го дразни, Гуенивар качи предните си лапи на раменете му и изръмжа на милиметри от лицето му.

Допелгангерът най-сетне спря да се смее — пантерата несъмнено бе наясно със същността му, а това означаваше, че нищо не й пречи да го унищожи.

— Магьосник! — подхвърли някой от моряците. — Трябва ни магьосник!

— Робилард! — възкликна друг, единственият моряк от екипажа на „Морски дух“, освен Дризт и Кати-Бри. — Той ще съумее да изкопчи каквото ни трябва от него.

— Върви — съгласи се Кати-Бри и мъжът изхвърча да търси Робилард.

— Жрец — обади се друг. — Един жрец по-добре ще знае как да се справи с… — тук морякът замълча, чудейки се какво ли същество стои всъщност пред него.

През цялото време, докато траеше този разговор, допелгангерът не помръдна, без да сваля поглед от Гуенивар, но и без да прави каквито и да било заплашителни движения.

Мъжът, който бе отишъл да доведе Робилард, едва бе изтичал навън, когато насреща му се зададе един от другарите му с новината, че са открили Дюдермонт.

Без да се бави, Дризт избута чудовището навън, докато Гуенивар го пазеше от другата страна, а Кати-Бри вървеше зад него, вдигнала Таулмарил така, че да го простреля и при най-лекото подозрително движение. Когато стигнаха до тясната уличка, решетката на клоаката вече беше махната и един от моряците тъкмо се спускаше в зловонната дупка, за да извади капитана.

Когато се озова на повърхността, Дюдермонт се взря в своя двойник с неприкрито отвращение.

— Вече може да приемеш истинския си облик — рече той и се изправи на крака, отърсвайки мръсотията, полепнала по дрехите му и възвръщайки обичайния си благороден вид само за миг. — Те вече знаят какво си ти.

Допелгангерът и този път не отвърна нищо. Дризт все така държеше Сиянието, опряно в гърлото му, Гуенивар също беше нащрек от другата му страна и Кати-Бри побърза да отиде при ранения капитан.

— Може ли да се облегна на лъка ти? — помоли Дюдермонт и младата жена му го подаде, без да се замисли.

— Сигурно е някой магьосник — рече той на Дризт, докато се облягаше на Таулмарил, макар да подозираше нещо съвсем друго. — Ако се опита да каже нещо, без да си го питал — прережи му гърлото.

Дризт кимна и още по-здраво стисна Сиянието. Кати-Бри понечи да улови Дюдермонт за ръка, за да го подкрепя, ала той й даде знак да върви напред и тръгна след нея.

Много далече оттам, насред мъглите и дима на Бездната, Ерту следеше сцената на Пристанищната улица и искрено се забавляваше. Капанът бе заложен — наистина, не така, както той си бе представял, когато изпращаше допелгангера в Града на бездънните води, ала все пак заложен и то може би още по-вълнуващо, неочаквано и непредвидимо, отколкото той бе планувал.

Балорът познаваше Дризт До’Урден достатъчно добре, за да е сигурен, че споменаването на Каеруич ще бъде повече от достатъчно. Тази нощ с елфа и неговите приятели се бе случило нещо ужасно и те нямаше да оставят нещата току-така. Напротив, сами щяха да отидат на острова и да се опитат да открият причините.

Могъщият демон не помнеше да се е забавлявал така от години. Вярно, имаше много по-лесни начини да съобщи на скиталеца онова, което имаше да му казва, ала цялата тази игра — допелгангерът, сляпата вещица, която ги очакваше на Каеруич — тя просто правеше всичко още по-интересно.

По-голямо удоволствие би му доставило единствено да разкъса Дризт До’Урден на парчета, късче по късче, поглъщайки тялото му пред собствения му агонизиращ поглед.

При тази мисъл Ерту жадно изръмжа — много скоро и това щеше да стане.

* * *

Дюдермонт гледаше да върви колкото се може поизправен и упорито отказваше всякаква помощ. Давайки си вид, че е добре, той се държеше близо до Кати-Бри, която бавно крачеше към изхода на уличката, където ги чакаха Дризт, Гуенивар и плененият допелгангер.

Никой не следеше чудовището по-внимателно, отколкото Дюдермонт. Той най-добре от всички знаеше какво зло се крие у него, беше го усетил с всяка частица на тялото си. Гордият моряк мразеше скверното създание заради побоя, който то му бе нанесло, ала това, че то бе приело външния му вид, го караше да се чувства омърсен и използван по начин, самата мисъл, за който му беше непоносима. Дори и сега, докато вървеше след Кати-Бри, без да изпуска чудовището от поглед, Дюдермонт с мъка сдържаше гнева си при вида на собственото си лице само на няколко метра пред него.

В края на тясната уличка, Дризт стоеше край завързания пленник. И той, и останалите му другари тревожно следяха ранения капитан, затова в първия момент никой не забеляза как чудовището променя облика си — ръцете му изтъняха и то се измъкна от примката, която ги стягаше.

Дризт светкавично извади втория си ятаган, ала допелгангерът вече се бе освободил и с всичка сила го блъсна встрани, после се втурна към изхода на уличката, следван по петите от Гуенивар. От гърба на чудовището поникнаха крила и то ги разпери широко, с намерението да отлети и да потъне в нощта.

Гуенивар скочи след него, а капитан Дюдермонт издърпа една стрела от колчана на Кати-Бри и го постави в тетивата на Таулмарил. Младата жена усети движението му и рязко се обърна. Щом видя насочената над главата й стрела, тя извика и отскочи встрани, тъкмо когато оръжието иззвънтя.

Допелгангерът се бе издигнал почти на десет метра над земята, когато пантерата скочи, ала тя успя да го достигне и мощните й челюсти се сключиха около глезена му. Нараненият крак се възстанови само за миг и Гуенивар усети как започва да й се изплъзва, но тогава стрелата на Дюдермонт изсвистя над главата й и се заби дълбоко между двете крила на чудовището.

Пантерата политна надолу и се приземи леко на меките си лапи, допелгангерът също рухна до нея, издъхнал още преди да е докоснал земята.

Миг по-късно Дризт вече беше при тях, следван от останалите си другари.

Макар и мъртво, тялото на чудовището отново започна да се променя. Чертите, които бе приело приживе, постепенно отстъпиха място на човекоподобен облик, какъвто никой от присъстващите не бе виждал досега. Кожата му беше съвършено гладка, по пръстите на тънките ръце нямаше нито една гънка. Никъде не се виждаше и най-фино косъмче, всичко у него бе някак безлично и незабележимо, досущ човекоподобна буца глина.

— Допелгангер — отбеляза Дюдермонт. — По всичко личи, че Пиночет не е особено доволен от последните събития.

Дризт само кимна, твърдо решен да му повярва. Случилото се току-що нямаше нищо общо нито с него, нито с миналото му и зловещото място, откъдето идваше.

Имаше нужда да повярва в това.

Ерту отдавна не се бе забавлявал така, а на всичко отгоре сега нямаше нужда да възнаграждава допелгангера, когото бе наел. За момент се разтревожи, че вече няма кой да покаже на „Морски дух“ пътя до далечния остров, ала бързо отхвърли тези мисли. Семето на съмнението вече бе посято — допелгангерът бе успял да заинтригува Дюдермонт със загадъчните си подмятания, Дризт пък знаеше точното място и несъмнено щеше да го сподели с приятеля си. Никой от тях не бе страхливец, а и двамата бяха достатъчно находчиви и любопитни.

Не, едно нещо бе сигурно — Дризт До’Урден и Дюдермонт щяха да открият Каеруич и сляпата вещица, която трябваше да им предаде съобщението. Много, много скоро.