Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (4)

Глава 2
Първият пратеник

Капитан Дюдермонт изглеждаше съвсем не на място, докато крачеше по обвеяната с мрачна слава Крайбрежна улица, която опасваше пристанището на Града на бездънните води. Изисканите дрехи прилягаха съвършено на високата му, стройна фигура; косата и брадата му бяха грижливо подстригани; осанката му бе горда и изпълнена с благородство, както винаги. Лъхащи на бира, от пивниците наоколо час по час излизаха моряци, които или се отдалечаваха с клатушкане, или се строполяваха на земята и оставаха да лежат в прахоляка и мръсотията, докато поизтрезнеят. Единствено това, че не носеха нищо, което да си струва да бъде откраднато, ги спасяваше от набезите на десетките джебчии, които се спотайваха в сенките наоколо.

Дюдермонт не обръщаше внимание на тези сцени, но това не означаваше, че се има за нещо повече от клатушкащите се морски вълци. Тъкмо напротив, у тях имаше нещо, което събуждаше интереса му, някаква искреност, която сякаш се надсмиваше над празната суета на благородническите дворове.

Капитанът се уви още по-плътно с дебелия си плащ, в опит да се предпази от бръснещия нощен вятър, който духаше от пристанището. Малцина се престрашаваха да минат сами по Крайбрежната улица дори и посред бял ден, ала Дюдермонт се чувстваше спокоен. На кръста си носеше своята богато украсена сабя и нямаше да се поколебае да я използва. Освен това, в целия град вече се говореше, че капитанът на „Морски дух“ е под личната закрила на управниците, както и на неколцина могъщи магьосника, които щели да открият и унищожат всеки, дръзнал да обезпокои, когото и да било от екипажа на „Морски дух“. Дюдермонт без всякакво притеснение крачеше по Крайбрежната улица (все пак, градът на бездънните води бе домът на „Морски дух“) и затова изпита по-скоро любопитство, отколкото тревога, когато чу някой да го вика и видя един мършав, дребен старец да му маха от близката пряка.

Капитанът спря и се огледа наоколо. Над улицата беше легнала тишина, нарушавана само от врявата, долитаща откъм многобройните пивници, както и от проскърцването на полюшваните от нощния бриз кораби.

— Ти си Дьо-дейр-мунт, нали? — мъчителен, свиркащ звук придружаваше всяка дума на стареца, а широката му, почти похотлива усмивка, разкри малкото криви зъби, които стърчаха от почернелите му венци.

Дюдермонт се вгледа изпитателно в него, но не каза нищо — не гореше от желание да издава самоличността си пред този човек.

— Ако си ти — изхъхри старецът, — значи имам да ти река нещо. Предупреждение ти нося, предупреждение от един, дето се боиш от него, па и той си е за страх.

Капитанът продължи да мълчи с все същото безстрастно изражение на лицето, ала мислите му трескаво запрепускаха. От кого ли се боеше? Дали непознатият не говореше за Пиночет? Да, изглеждаше напълно възможно, особено след като по-рано тази седмица „Морски дух“ бе пленил две от каравелите на пирата и ги бе докарал в пристанището под стража. От друга страна, малцина в Града на бездънните води имаха някаква връзка с Пиночет, който се подвизаваше доста далече оттук, на юг от Портата на Балдур, близо до провлаците край Муншейските острови.

Но ако не ставаше дума за Пиночет, кого ли имаше предвид старецът?

С все същата неприятна усмивка, непознатият даде знак на Дюдермонт да се приближи, но когато видя, че той няма да го стори, сам направи крачка към него.

— Да не би да се боиш от стария Скарамунди? — изкиска се мъжът.

Дюдермонт прекрасно разбираше, че това може да е клопка. И най-опасният убиец в Царствата можеше да има не по-малко безпомощен вид… а после да забие отровна кама в гърдите на жертвата си в мига, в който приспеше вниманието й.

Непознатият излезе от тясната уличка и пристъпи напред.

Не, каза си Дюдермонт, мъжът пред него изглеждаше прекалено истински, за да бъде предрешен.

Освен това двамата като че ли не се срещаха за първи път — капитанът и друг път го бе виждал наоколо, обикновено свит в тясната пряка, която очевидно бе неговият дом.

Какво ставаше тогава? Дали някъде наблизо не бе заложена засада, а старецът бе просто примамка?

— Е, щом не щеш да чуеш каквото имам да река… — махна с ръка непознатият и като се подпря на бастуна си, закуцука към тъмната уличка, мърморейки си под носа: — Най-обикновен пратеник, туй съм аз, пък щом не щеш да си получиш съобщението, то си е твоя работа!

Дюдермонт отново се огледа наоколо и като не видя жива душа, нито пък подозрителни места, където би могъл да се спотаи някой, пристъпи напред. Междувременно, старецът се бе поотдалечил и сега, полускрит от косите сенки, хвърляни от една висока сграда вдясно, едва се виждаше в мрака. Все пак явно чуваше достатъчно добре, защото се засмя, после се прокашля и направи още една крачка към мрачната пряка.

С ръка върху дръжката на сабята си, Дюдермонт предпазливо тръгна към него, като не спираше да се оглежда във всички посоки.

— Достатъчно! — рече изведнъж и непознатият се закова на мястото си. — Ако имаш да ми казваш нещо, направи го сега!

— Не бива, не бива — отвърна старецът. — Има неща, дето е по-добре да не се изричат на висок глас.

— Говори! — настоя капитанът.

Дръзкият старик се усмихна широко и отново се покашля, навярно за да прикрие смеха си. После пристъпи към Дюдермонт и спря на по-малко от метър от него.

Капитанът, който отдавна бе привикнал към обичайно силната миризма, лъхаща от повечето моряци, едва не припадна от вонята му. На борда на един кораб нямаше много възможности за къпане, а „Морски дух“ често пъти не се прибираше в пристанището седмици, дори месеци наред и въпреки това, смесицата от евтино вино и засъхнала пот, която го лъхна сега, накара Дюдермонт да изкриви лице и да вдигне ръка пред носа си, в обречен опит да се предпази от ужасяващата смрад.

Старецът избухна в гръмък смях.

— Говори! — повтори Дюдермонт, ала още преди да бе довършил, непознатият се протегна и го сграбчи за китката.

Не особено притеснен, капитанът опита да се освободи от хватката му, ала старецът не го пусна.

— Кажи ми повече за Мрачния — рече мъжът и на Дюдермонт му трябваха няколко мига, за да осъзнае, че от простоватия му акцент няма и следа.

— Кой си ти? — попита той вместо отговор и отново опита да издърпа ръката си, ала и този път не успя.

И нищо чудно — дори най-якият човек не притежаваше силата, с която непознатият го бе стиснал със същия успех би могъл да се пребори и с някой от огромните мъгливи великани, които живееха на рифа, опасващ Делмаринския остров далече на юг.

— Мрачния — повтори старецът и с ужасяваща лекота го повлече навътре в тясната уличка.

Дюдермонт посегна към кръста си — макар нападателят да държеше дясната му ръка в желязната си хватка, той можеше да се бие и с лявата. Въпреки това, усещането бе доста непривично и още преди капитанът да бе извадил оръжието докрай, старецът вдигна свободната си ръка и го зашлеви през лицето. Дюдермонт полетя назад и се блъсна в стената. Без да губи присъствие на духа, той извади сабята си, побърза да я премести в дясната си ръка и с всичка сила я заби между ребрата на противника си.

Превъзходното острие потъна дълбоко в плътта на стареца, ала той дори не трепна. Дюдермонт понечи да се предпази от следващата плесница, ала просто не можеше да се мери с противника си — с един-единствен замах той изби сабята от десницата му, а после продължи да нанася удар след удар. Ръцете му се движеха с бързината на разярена кобра, а плесниците бяха толкова силни, че при всеки нов шамар главата на Дюдермонт отскачаше назад и той сигурно щеше да се строполи на земята, ако старецът не го бе сграбчил за рамото и не го бе задържал изправен.

Докато се взираше в нападателя си със замъглени от болка очи, капитанът с изумление видя как очертанията на лицето пред него бавно се размиват и започват да приемат нова форма.

— Разкажи ми за Мрачния — попита мъжът — за съществото! — докато се надвесваше над жертвата си, но Дюдермонт дори не чу гласа му — собствения си глас! — толкова смаян бе при вида на лицето си, злобно ухилено насреща му.

* * *

— Досега трябваше да се е върнал — подхвърли Кати-Бри и се облегна на бара.

Очевидно губеше търпение, и то не защото Дюдермонт закъсняваше (на капитана често му се случваше някое задължение да го позадържи в града), а защото морякът от другата й страна — нисък, набит мъж с гъста гарвановочерна брада и също толкова тъмна, къдрава коса — непрекъснато се буташе в нея, а после й се извиняваше, с одобрителна усмивка и многозначително смигване.

Дризт също се облегна на ниския бар и се огледа наоколо. Тази вечер в Герба на русалката не бе претъпкано като друг път, тъй като напоследък времето беше хубаво и в пристанището нямаше много кораби. Въпреки това посетители не липсваха и врявата си оставаше оглушителна — моряците се опитваха да прогонят неколкомесечната скука с помощта на чашката и другарите си, с шумни спорове и дори истински сбивания.

— Робилард — прошепна Дризт и Кати-Бри се обърна тъкмо навреме, за да види как магьосникът си проправя път към тях.

— Здравейте — поздрави той равнодушно, без дори да ги погледне, после щракна с пръсти и пред него веднага изникнаха чаша и пълна бутилка. Кръчмарят поклати недоволно глава — магьосникът на „Морски дух“ и самонадеяните му шегички никак не му се нравеха.

— Къде е Дюдермонт? — попита Робилард и сам си отговори: — Пилее заплатата ми някъде, не ще и съмнение.

Дризт и Кати-Бри незабелязано си размениха многозначителни усмивки. Магьосникът бе един от най-резервираните и дръпнати хора, които познаваха дори генерал Дагна, сопнатото джудже, което командваше войските в Митрил Хол, изглеждаше мил в сравнение с него.

— Не ще и съмнение — отвърна Дризт и Робилард го изгледа сърдито.

— Ами да — съгласи се и Кати-Бри. — Такъв си е той — пада си по хубави жени и скъпо вино и с лека ръка харчи онова, което не е негово.

Магьосникът изръмжа сърдито и си тръгна, без да каже нищо повече.

— Бих искала да знам какво му се е случило — отбеляза Кати-Бри.

Дризт, който все още гледаше отдалечаващия се вълшебник, кимна в знак на съгласие. Робилард наистина беше особняк и причините за това най-вероятно бяха скрити някъде в миналото му. Каква ли злочестина го бе сполетяла, запита се елфът. Може би неволно бе убил някого или пък голямата любов на живота му го бе отхвърлила? Или пък бе стигнал прекалено далече в магиите си и бе надзърнал там, където човешко око не биваше да прониква?

Простичката забележка на Кати-Бри внезапно пробуди интереса на Дризт и той се улови, че се пита кой всъщност е Робилард и на какво се дължат вечното му отегчение и гняв?

— Къде е Дюдермонт? — долетя въпрос от другата му страна и го извади от мислите му.

Обърна се и видя до себе си Уейлан Миканти, двадесетгодишен младеж с пясъчноруса коса, кехлибарени очи и весели трапчинки, които сякаш никога не изчезваха от лицето му, защото и усмивката никога не слизаше от устните му. Уейлан бе най-младият на борда на „Морски дух“ (по-млад дори от Кати-Бри), обаче нямаше равен на себе си с балистата. Безпогрешните му изстрели бързо придобиваха митична слава и нямаше никакво съмнение, че ако не го сполети някоя беда, младежът много скоро ще се превърне в легенда. Веднъж например, стрелата на Уейлан бе прелетяла четиристотин ярда, нахлула бе през прозореца на една каюта и бе пронизала капитана, който живееше там, тъкмо докато си окачвал сабята на кръста. От страховития удар тялото на пирата изхвърчало през затворената врата на каютата и се сгромолясало бездиханно на палубата. Екипажът му побързал да се предаде и битката свършила още преди да е започнала.

— Очакваме го всеки момент — отвърна скиталецът, а настроението му се подобри само при вида на лъчезарния младеж.

Каква разлика между него и вечно смръщения Робилард, който навярно бе най-възрастният от моряците на Дюдермонт (с изключение на самия Дризт, разбира се)!

Уейлан кимна:

— Вече би трябвало да е тук — промърмори той тихичко, но от острия слух на скиталеца не убягна нито думичка.

— И ти ли го чакаш? — попита Дризт.

— Трябва да говоря с него — призна Уейлан. — Да го помоля да ми плати малко по-рано, ако е възможно.

И, целият изчервен, младежът прошепна в ухото на елфа така, че Кати-Бри да не го чуе:

— Става въпрос за една приятелка.

Дризт не можа да сдържи развеселената си усмивка:

— Капитанът вече закъснява, надали ще се бави още дълго.

— Намираше се само на десетина къщи оттук, когато го видях за последно — недоумяваше Уейлан.

Беше близо до Мъгливия пристан и се насочваше насам. Даже си мислех, че ще ме изпревари.

Леко притеснение жегна Дризт за първи път от началото на разговора:

— А кога беше това?

Уейлан сви рамене:

— Тук съм от последната свада.

Скиталецът се обърна и се приведе през бара. Двамата с Кати-Бри се спогледаха разтревожено — от последните две сбивания бе минало доста време, а между „Герба на русалката“ и мястото, което Уейлан беше споменал, нямаше нищо особено интересно, със сигурност нищо, което да забави Дюдермонт толкова много.

Дризт въздъхна и отпи голяма глътка от чашата с вода, която стоеше пред него. Погледът му попадна върху Робилард, който седеше сам, въпреки че съвсем наблизо се бяха разположи неколцина от другарите му от „Морски дух“. Всъщност, не беше прекалено обезпокоен. Капитанът най-вероятно бе забравил да свърши нещо или пък бе размислил и в крайна сметка бе решил тази вечер да не идва в „Герба на русалката“. Въпреки това Пристанищната улица си оставаше опасно място и шестото чувство на Дризт, онзи невероятно развит войнски инстинкт, който неведнъж му бе помагал, сега му нашепваше да бъде нащрек.

Почти в несвяст, Дюдермонт нямаше никаква представа колко дълго е продължил побоят. Единственото, което знаеше, бе, че е проснат на студената земя, а съществото (каквото и да бе то) бе приело изцяло неговия външен вид — от чертите на лицето чак до оръжията — и седеше на гърба му. Физическата болка беше понамаляла, ала сега чудовището беше проникнало в съзнанието му, ровеше в мислите му и научаваше неща, които със сигурност можеше да използва срещу приятелите му.

— Ще ми се усладиш — телепатичното съобщение нахлу в мислите на Дюдермонт. — При всички случаи ще си по-вкусен от стария Скарамунди.

Въпреки усещането за нереалност, което го беше обзело, въпреки че не чувстваше почти нищо, капитанът усети как вътрешностите му се вледеняват. Най-сетне знаеше, с онази мъничка част от съзнанието си, която все още бе ясна, какво го бе нападнало. Макар да не бяха често срещани в Царствата, допелгангерите бяха успели да посеят достатъчно разруха, за да затвърдят лошата слава, която се носеше за расата им.

Дюдермонт усети, че го вдигат от земята. Хватката на чудовището беше толкова силна, че капитанът се почувства безтегловен, сякаш се рееше над земята, а не се изправяше на краката си. Допелгангерът го обърна към себе си и когато се озова лице в лице със своя двойник, Дюдермонт реши, че е настъпил последният му час.

— Още не — отвърна чудовището на неизречените му страхове. — Имам нужда от мислите ти, капитан Дюдермонт. Трябва да науча за теб и за кораба ти достатъчно, за да отплаваме от Града на бездънните води, далече на запад и на юг, към един остров, за който мнозина говорят, но малцина са виждали.

Хипнотизиран от усмивката на звяра, Дюдермонт не можеше да откъсне поглед от лицето му, ала в този миг той с всичка сила го удари с чело и го повали в безсъзнание. След известно време (колко точно не знаеше) капитанът отново усети хладния допир на земята върху бузата си. Ръцете му бяха завързани зад гърба, глезените му също бяха здраво пристегнати, а в устата му беше натъпкан парцал. Някак си успя да извърне глава и видя чудовището да се привежда над тежка, метална решетка.

Слисан от нечовешката му сила, капитанът с изумление гледаше как допелгангерът я вдига от земята, сякаш бе лека като перце, а не тежеше повече от двеста килограма. Щом я отмести, чудовището небрежно я подпря на близката стена, после отново сграбчи пленника си и грубо го хвърли в зейналия отвор на канала.

Смрадта, която тегнеше вътре, бе неописуема, прекалено отвратителна дори за клоака. Когато най-сетне успя да се размърда и да вдигне лице от зловонната тиня, Дюдермонт веднага разбра каква е причината.

Скарамунди — не можеше да бъде друг, освен Скарамунди! — лежеше до него, облян в кръв, а половината му тяло липсваше, очевидно изядена от чудовището. Дюдермонт подскочи стреснато, когато чу решетката да хлопва над главата му, после остана да лежи неподвижно, ужасен и безпомощен, в очакване на мига (а той неминуемо щеше да настъпи), когато щеше да го сполети жестоката участ на Скарамунди.