Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (30)

Глава 28
Санът на Беорнегар

Кати-Бри видя Риджис да се задава откъм айсберга, залитайки видя и как Дризт и Бруенор излизат от пещерата, подпирайки се един в друг. А след тях, преметнал Киерстаад (който все още беше в безсъзнание) през рамо, се показа…

Стъмпет, която със своите лечебни магии бе сторила немалко, за да помогне на младата жена да се съвземе, бе истински учудена, когато я видя да рухва на колене, със задавен вик на уста. Притеснена, жрицата проследи изумения й поглед и веднага разбра какво става.

— Хей! — попита тя, потърквайки наболата си брада. — Туй не е ли…

— Уолфгар! — ахна Кати-Бри.

В това време Риджис се присъедини към приятелите си на брега и също зяпна от изненада, когато видя кого са избавили от лапите на злия Ерту. С развълнувани, ликуващи писъци, той се хвърли на врата му и Уолфгар, на хлъзгавия лед и с Киерстаад на рамо, политна назад и едва не си пукна главата.

Което ни най-малко не го притесни. Ерту и скверните му слуги бяха победени, дошло бе време за ликуване!

Почти.

Дризт трескаво претърсваше леда пред пещерата, проклинайки се, задето бе изгубил вяра в себе си и своите приятели. Попита Риджис, а после Стъмпет и Кати-Бри, ала никой не бе виждал статуетката.

Фигурката, която му позволяваше да призовава Гуенивар в Материалната равнина, я нямаше, погълната от черните води на морето.

Когато разбра, че от елфа няма да има голяма полза, Бруенор взе нещата в свои ръце. Първото, което трябваше да сторят, бе да намерят начин да прехвърлят Стъмпет и Кати-Бри от плаващия блок върху айсберга, където се намираха те самите. И колкото по-бързо, толкова по-добре — Дризт, Уолфгар и Бруенор бяха мокри и премръзнали, а и Киерстаад спешно се нуждаеше от помощта на жрицата.

Стъмпет, която бе изкатерила десетки планини, имаше точно онова, което им трябваше — дебело въже с кука накрая. Без да губи нито миг, тя го хвърли към айсберга и когато то тупна само на два-три метра от краката на Бруенор, той побърза да го привърже възможно най-сигурно, после изтича да помогне на Уолфгар, който дърпаше с всички сили, за да доближи ледения блок до брега… ледения блок, върху който стоеше Кати-Бри, любовта на живота му, момичето, което преди толкова много години се канеше да му стане жена.

В това време Дризт почти не забелязваше какво правят другарите му. Приклекнал на ръба на айсберга, той потопи двата си ятагана в морето, опитвайки се да освети мрачната вода.

— Трябва ми нещо, което да ми помогне да сляза там долу — извика той към Стъмпет, която държеше своя край на въжето, като същевременно се опитваше да го утеши.

Застаналият наблизо Риджис обаче, поклати глава — досещайки се, че елфът ще опита нещо подобно, той бе пуснал във водата парче канап с окачена на края му тежест. Макар да бе дълга почти двадесет метра, връвта така и не бе стигнала до дъното. Дори ако Стъмпет откриеше магия, която да го сгрее и да му даде възможност да диша под повърхността на морето, Дризт пак нямаше да може да се спусне толкова надълбоко, нито пък можеше да се надява да открие черната статуетка в тъмните води.

Когато слезе на айсберга, Кати-Бри прегърна баща си (Стъмпет бе отишла при Киерстаад, без да губи нито минута), после неловко се изправи пред Уолфгар.

Колко дрипав и измъчен изглеждаше той! Буйна и невчесана, русата му коса стърчеше във всички посоки, брадата му стигаше до средата на гърдите, а небесносините му, така жизнерадостни някога очи, сега бяха помътнели и някак празни. Все още бе едър и добре сложен, но в същото време у него се усещаше някаква апатия и изнуреност, по-скоро душевна, отколкото физическа. Ала това си оставаше Уолфгар и каквито и белези да бяха оставили върху него годините, прекарани в плен на злия демон, Кати-Бри не ги виждаше, не и в този миг.

Сърцето на младия варварин също биеше учестено. Кати-Бри изобщо не се бе променила. Е, може би бе станала малко по-закръглена, вече не бе момиче, а истинска жена, ала тъмносините й очи грееха с прежния си блясък, с все същата любов към живота и приключенията, с онзи непокорен, ала по детски чист дух, който нищо не можеше да прекърши.

— Мислех, че… — започна тя, но гласът й изневери и тя трябваше да спре, за да си поеме дъх и да се поуспокои. — Нито за миг не съм те забравила!

Уолфгар я сграбчи в обятията си и с все сила я притисна до гърдите си. Опита се да говори, да й каже, че единствено мисълта за нея го е поддържала през цялото това време. Ала думите бяха прекалено слаби, прекалено бледи, за да изразят чувствата, които го давеха, затова той просто я притискаше до себе си, а сълзите им се смесваха и отмиваха дългите години на страдание и болка.

Гледка, която сгряваше сърцата на Бруенор, Риджис и Стъмпет, и дори на Дризт, макар че в този миг неговата собствена горест бе прекалено голяма, за да може истински да се наслади на щастието на приятелите си. Гуенивар си бе отишла, загуба не по-малко болезнена от загубата на Закнафейн, или на Уолфгар. Пантерата бе негова спътница години наред, понякога единствената му спътница, единственият му верен другар.

Но ето че нея вече я нямаше, а той дори не бе успял да се сбогува с нея.

Най-сетне Киерстаад, когото Стъмпет междувременно бе свестила, ги върна към суровата действителност. В мига, в който отвори очи, младежът разбра, че неприятностите им още не са свършили, особено когато видя бързо сгъстяващите се облаци и превалящото слънце. Насред морето бе студено, много по-студено, отколкото в тундрата, а нямаха достатъчно материална да запалят и поддържат огън.

За щастие, той знаеше друг начин, който да ги опази от нощния мраз. Все още прекалено слаб, за да се изправи, той се подпря на лакти и обясни на Бруенор какво да стори. Следвайки неговите съвети, Кати-Бри се зае да кърти здрави ледени блокове с помощта на Казид’еа и не след дълго вече имаха подслон — ледена колиба.

Тъкмо навреме — магиите на Стъмпет бяха на свършване, а студът настъпваше заплашително бързо. Скоро след това небето сякаш се отвори и ситната, но неприятна суграшица бързо премина в свирепа снежна фъртуна.

Ала вътре в малката колиба на всички им бе топло и уютно.

На всички, с изключение на Дризт, който имаше чувството, че без Гуенивар никога отново няма да почувства истинска топлина.

* * *

Утрото дойде сиво и някак мътно, по-студено дори от мразовитата нощ. И сякаш това не им бе достатъчно, ами се оказаха и уловени в капан — силни ветрове бяха бушували през цялата нощ и сега техният айсберг бе прекалено далече от който и да било леден блок, за да могат да се върнат обратно.

Киерстаад, който тази сутрин се чувстваше значително по-добре, се изкачи на върха на конусообразното възвишение и с все сила наду рога си.

Отвърна му единствено ехото, което подхвана песента на рога и я понесе над морето.

Дризт прекара цялата сутрин в молитви към Миелики и Гваерон Уиндстром, молейки ги да му върнат Гуенивар, скъпата му приятелка. Копнееше да я види как излиза от морето и се хвърля в ръцете му! За това жадуваше елфът и за това се молеше, макар дълбоко в себе си да знаеше, че няма да стане така.

Изведнъж го осени идея. Дали му я нашепна Миелики, или пък сам се сети, той не знаеше, а и не се интересуваше. Първо отиде при Риджис, Риджис, който бе издялал толкова прекрасни предмети от костите на пъстървата, въдеща се в езерата на Десетте града Риджис, който собственоръчно бе изработил великолепната фигурка на еднорог, която скиталецът носеше около врата си.

Полуръстът бързо си намери подходящо парче лед и веднага се залови за работа, а Дризт отиде в другия край на айсберга, колкото се може по-далече от останалите, и се зае със своята задача.

Върна се след около два часа, водейки със себе си нов приятел — млад тюлен, който весело подскачаше след него. Като всеки скиталец, той добре познаваше животните, знаеше как да общува с тях, кои движения биха ги изплашили и кои биха ги успокоили. Когато се приближи достатъчно до лагера, той с радост установи, че в негово отсъствие Бруенор и Кати-Бри, използвайки лък и набързо опъната, импровизирана мрежа, бяха успели да уловят малко риба.

— Хей! — възмути се джуджето, когато видя Дризт да взима една от рибките и да я подхвърля на тюлена.

После обаче лицето на Бруенор светна и той доволно потри ръце, смятайки, че се досеща за намеренията на приятеля си:

— Всъщност, давай, давай! Охрани го, тъкмо ще има повечко за нас!

Смръщеното лице на елфа набързо сложи край на всякакви подобни мисли.

Когато отиде при Риджис, Дризт бе изумен и искрено възхитен от умението му. Онова, което доскоро бе най-обикновен къс лед, се бе превърнало в почти съвършено копие (както на големина, така и на вид) на изгубената ониксова статуетка.

— Ако имах малко повече време… — взе да се извинява Риджис, ала Дризт не го остави да довърши — и това щеше да му свърши чудесна работа.

И така, те се заловиха да обучат тюлена. Скиталецът хвърляше фигурката във водата и щом извикаше „Гуен“, Риджис се втурваше към ръба на айсберга и я изваждаше с помощта на мрежата, която Бруенор бе измайсторил. После отнасяше и мрежата, и статуетката на Дризт и като „награда“ получаваше една риба. Разиграха тази сценка много пъти, докато най-сетне елфът пъхна мрежата в устата на тюлена.

В мига, в който умното животно го видя да мята фигурката в морето и го чу да извиква познатото вече „Гуен“, то се гмурна във водата и бързо се показа отново, захапало ледената статуетка. По устните на Дризт заигра обнадеждена усмивка и той огледа приятелите си със светнали очи, после подхвърли една риба на тюлена.

Занимаваха се с това в продължение на още двадесетина минути, като всеки път елфът хвърляше фигурката все по-надалече и всеки път животното я намираше и му я носеше обратно, посрещано с възторг и, което бе по-важно за него, с вкусна риба.

Най-сетне бяха принудени да спрат, защото тюленът се измори, а и вече бе сит.

Следващите няколко часа се сториха безкрайни на Дризт. Безмълвен и неспокоен, той седеше на топло в ледената колиба, а край него приятелите му си приказваха, най-вече с Уолфгар, опитвайки се да го приобщят към света на живите, който той бе напуснал толкова отдавна.

На всички (и най-вече на самия Уолфгар) им бе болезнено ясно, че му предстои да измине немалък път.

Докато чакаха, Киерстаад честичко излизаше навън и надуваше бойния си рог, тласкан от нарастващо безпокойство — дори и да се движеха, със сигурност се отдалечаваха от брега, вместо да се доближават до него, а не бяха в състояние да насочват айсберга, накъдето искат. Да, риба имаше достатъчно, ледената колиба и магиите на Стъмпет пък щяха да ги пазят от студа, ала Морето на неспирния лед не бе най-подходящото място, на което да прекарат зимата в Долината! Рано или късно, осъзнаваше младежът, някоя снежна буря щеше да ги погребе в мразовитите си обятия, или пък някоя бяла мечка щеше да ги навести докато спят.

По-късно същия ден Дризт и питомникът му отново се заеха за работа. След като се убеди, че животното добре разбира какво се очаква от него, той накара Риджис да му отвлече вниманието, после плесна във водата с ръка и извика „Гуен“, преструвайки се, че е хвърлил фигурката.

Приятно развълнуван, тюленът се гмурна в морето, ала този път не откри нищо и най-накрая бе принуден да се върне при тях, ръмжейки сърдито.

Скиталецът не го възнагради.

Тази нощ, както и по-голямата част от следващата сутрин, животното прекара затворено в ледената колиба. Дризт го искаше гладно, истински гладно, тъй като знаеше, че времето им бързо свършва и можеше единствено да се надява, че айсбергът няма да се отдалечи прекалено много от потъналата фигурка.

След като тюленът на няколко пъти се връщаше с ледената статуетка в уста, елфът отново отклони вниманието му и го изпрати да я търси, без преди това да я е хвърлил в морето. Минаха няколко минути и когато животното започна да се дразни, той тайничко я пусна във водата.

Щастлив, тюленът веднага я забеляза и му я донесе, за което, разбира се, получи заслужената си риба.

— Не потъва достатъчно надълбоко — отбеляза Риджис, досещайки се къде е проблемът. — Трябва да го научим да се гмурка за нея.

И така, използвайки катераческата кука на Стъмпет за тежест (Уолфгар се погрижи да я извие така, че да им свърши работа), Дризт на няколко пъти хвърли фигурката в морето, като много внимаваше животното да види къде точно пада тя. Всеки път то изчезваше в мрачните води, само за да се върне след минута-две заедно с ледената статуетка.

После отново прибегнаха до същата хитрост и затаиха дъх, когато го видяха да се гмурка надълбоко.

Показа се отново доста надалече от айсберга, изръмжа сърдито към Дризт и отново се скри.

Всичко това се повтори на няколко пъти, докато най-сетне тюленът изскочи от водата, горд от себе си…

… и с ониксовата статуетка в уста.

Възторжените викове на приятелите прокънтяха над леденото островче, а Киерстаад с все сила наду рога си. Този път обаче му отвърна още някой, освен ехото и като хвърли обнадежден поглед на другарите си, той пак засвири.

Откъм мъглите, виещи се над мразовитото море, се зададе лодка с Берктгар на носа и голяма група джуджета и варвари на греблата.

Киерстаад отново доближи рога до устните си, после го подаде на Уолфгар и след миг най-чистият и силен звук, чуван някога в Долината, огласи айсберга и прокънтя надалече.

Вождът и Ревик изумено се взряха в изгубения си вожд, а объркването им бързо отстъпи място на възторжено въодушевление. Това бе незабравим миг дори за гордия Берктгар.

* * *

Тази нощ Дризт се оттегли в покоите си в джуджешките мини със смесени чувства. Беше неимоверно щастлив, задето Уолфгар бе сред тях и задето се бе справил с толкова могъщ враг като Ерту, без никой от приятелите му (включително и Гуенивар) да пострада сериозно.

Ала в същото време не можеше да спре да мисли за баща си. Толкова месеци бе живял с убеждението, че пак ще го види и макар нито за миг да не изпита разочарование, задето пленникът на демона се бе оказал не Закнафейн, а Уолфгар, сега му бе трудно да се прости с така лелеяните си мечти отново да се срещне с баща си.

Легна си с неспокойно сърце и засънува.

Присъни му се, че се буди в стаята си от нечие присъствие. Посегна към ятаганите си, ала рязко спря, когато разпозна духа на Закнафейн.

— Синко — меко заговори призракът, а на устните му изгря топла усмивка, — с мен всичко е наред, много по-добре съм, отколкото можеш да си представиш.

Скиталецът бе прекалено разтреперан, за да каже каквото и да било, ала по лицето му се четяха всички онези въпроси, които напираха в гърдите му.

— Повика ме един стар жрец — обясни Закнафейн. — Каза, че имаш нужда да го чуеш лично от мен. На добър час, синко. Бъди благодарен за приятелите, с които си благословен, и знай, че ще дойде ден, в който отново ще бъдем заедно.

И с тези думи призракът изчезна, така внезапно, както се бе появил.

На другата сутрин Дризт се събуди, изпълнен с покой, какъвто отдавна не го бе обземал. Разумът му нашепваше, че това е било просто сън, макар и необичайно ярък… поне докато не осъзна, че баща му бе говорил на езика на Мрачните и че старият жрец не можеше да е друг, освен Кадърли.

Скиталецът вече бе решил, че щом зимата отмине, ще изпълни обещанието си и ще отнесе кристалния отломък (прибран на сигурно място в черното ковчеже) във „Възвисяване на вярата“.

Дните минаваха, а споменът за срещата му с духа на Закнафейн не избледняваше, както не си отиваше и вътрешният му покой и Дризт окончателно се убеди, че тя не е била просто сън.

* * *

— Предложиха ми племето — рече Уолфгар на Дризт.

Беше студена, зимна утрин и двамата бяха приседнали под открито небе, недалече от джуджешките мини. От битката им с Ерту бяха минали повече от два месеца.

Елфът се замисли над тази новина (която съвсем не го изненада), после поклати глава. Наистина, приятелят му доста бе укрепнал, откакто се бе завърнал сред тях, ала все още не бе готов да поеме бремето на подобна отговорност.

— Отказах — призна варваринът.

— Засега — успокои го Дризт.

Младият мъж вдигна ясносините си очи към небето, очи, в които след толкова много години отново гореше живот.

— Завинаги — поправи го той. — Мястото ми не е тук.

Елфът не бе съвсем сигурен дали е съгласен с него. Доколко ли отказът на Уолфгар, зачуди се той, се дължеше на трудното приспособяване, което все още му предстоеше? Та той още не бе свикнал с много от най-обикновените неща в живота си чувстваше се неудобно в чуждо присъствие и най-вече в това на Кати-Бри, макар че и Дризт, и Бруенор бяха убедени, че искрата между двамата отново е припламнала.

— Разбира се — продължи варваринът — Берктгар винаги може да разчита на съветите ми. Освен това не смятам да търпя никаква враждебност между неговите хора, моите мъже и жителите на Десетте града. Имаме си достатъчно истински врагове и без сами да си създаваме нови.

В това отношение скиталецът бе напълно съгласен с него.

— Обичаш ли я? — неочакваният въпрос на Уолфгар го хвана неподготвен.

— Разбира се, че я обичам — искрено отвърна той. — Така, както обичам и теб, и Бруенор, и Риджис.

— Няма да ви преча… — понечи да каже младият мъж, ала бе прекъснат от веселия смях на елфа.

— Изборът не е нито мой, нито твой — напомни му той, — а на Кати-Бри. Спомни си какво имаше някога и какво в безразсъдството си едва не изгуби.

Уолфгар дълго се взира в скъпия си другар, твърдо решен да се вслуша в мъдрите му думи. Животът си бе на Кати-Бри и само тя можеше да реши какво да прави с него, но каквото (или когото) и да избереше тя, той винаги щеше да бъде сред приятели.

Очакваше ги дълга и студена зима, с много сняг и малко събития. Да, нищо между тях вече нямаше да бъде същото, не и след всичко, което бяха преживели, ала единственото, което имаше значение, бе, че отново са заедно, телом и духом. И нека никой, бил той човек или демон, не се опитваше да застане между тях!

* * *

Беше една от онези вълшебни, пролетни вечери в Долината, мека, ала все пак прохладна, с лек ветрец, който приятно щипеше бузите. Безброй звезди, ярки и невероятно близки, изпълваха нощното небе и трудно бе да се каже къде свършва то и къде започва тъмната тундра. Позната гледка, която изпълваше Дризт, Риджис и Бруенор с тих покой. Доволна бе и Гуенивар, която обикаляше в подножието на Възвишението на Бруенор.

— Отново са приятели — отбеляза джуджето, имайки предвид Уолфгар и Кати-Бри. — Той има нужда от нея, а тя му помага да се върне в нашия свят.

— Никак не е лесно да забравиш шест години, прекарани в плен на демон като Ерту — обади се и Риджис.

Думите им извикаха широка усмивка на лицето на Дризт — по всичко личеше, че приятелите му най-сетне бяха открили своето място, заедно. Тази мисъл го накара да се запита за своето собствено място в този свят.

— Смятам, че ще успея да хвана капитан Дюдермонт в Лускан — неочаквано каза той. — А ако не там, със сигурност ще го настигна в Града на бездънните води.

— Да му се не види, елфе! — изръмжа Бруенор. — Тоз’ път пък от какво бягаш?

Дризт го погледна и се разсмя.

— От нищо не бягам, любезно ми джудже — отвърна той. — Ала съм дал обещание и за успокоението на собствената си съвест, както и за доброто на целия свят, трябва да отнеса Креншинибон на Кадърли.

— Момичето рече, че онуй място било на юг от Сундабар — рече джуджето, убедено, че най-после го е хванало в лъжа. — Хич не ми ги пробутвай разни такива, че ще стигнеш дотам по море!

— Така е — съгласи се скиталецът. — Ала е по-близо до Портата на Балдур, отколкото до Града на бездънните води. „Морски дух“ е бърз кораб и с негова помощ ще съкратя немалка част от пътя си.

На това Бруенор нямаше какво да отвърне.

— Да му се не види, елфе! — промърмори той. — Хич не ми се качва пак на някаква си лодка, ама щом се налага…

Дризт изпитателно се взря в него:

— Да не би да мислиш да дойдеш с мен?

— А ти да не би да мислиш, че ще си останем тук? — отвърна Риджис и когато елфът обърна изумен поглед към него, полуръстът не пропусна да му припомни, че не друг, а лично той бе пленил кристалния отломък.

— Разбира се, че идват с теб — разнесе се познат глас в мрака под тях. — Както и ние!

Миг по-късно Уолфгар и Кати-Бри се изкачиха по стръмната пътека и се присъединиха към тях.

Дризт се вгледа в тях един по един, после вдигна очи към звездното небе.

— През целия си живот търсех място, което да нарека свой дом — тихичко заговори той. — През целия си живот очаквах нещо повече от онова, което съдбата ми предлагаше, повече от Мензоберанзан, повече от приятели, които биха били до мен само заради личната си изгода. Смятах, че домът е място и то наистина е, макар и не физически осезаемо място. Истинският дом е тук — при тези думи той докосна сърцето си и отново ги погледна. — Той е чувството, което само присъствието на истински приятели може да ти даде. Сега, когато вече знам това, най-сетне открих и истинския си дом.

— Но нали отиваш в Карадуун — меко отбеляза Кати-Бри.

— А ние идваме с теб! — провикна се Бруенор.

Дризт се усмихна, после силно се разсмя.

— Ако обстоятелствата не ми позволяват да си остана у дома — заяви той, — тогава просто вземам своя дом със себе си!

От мрака под тях долетя ревът на Гуенивар. Още преди да съмне, шестимата приятели отново щяха да поемат на път.