Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (17)

Глава 15
По-черен от нощта

Обвитото му от дим туловище едва се побираше в кръга. Държеше огромните си кожести крила прибрани покрай тялото, за да не излезе от невидимата граница, която не можеше да пресича, а грабливите му нокти деряха гладкия под. Гърленото ръмжене, което издаваше, постепенно затихна и като отметна голямата си, грозна глава назад, той избухна в злокобен смях. После изведнъж се успокои и впери леден поглед в Дризт До’Урден.

Дълги години бяха минали от последната им среща, ала скиталецът веднага го позна. Не можеше да сбърка това отвратително лице, наподобяващо смесица между куче и маймуна, и най-вече очите — бездънни, черни ями, понякога разширени от люта ярост и кървавочервени от огъня, който бушуваше в тях, друг път опасно присвити, вещаещи нечувани мъчения на всеки, имал злощастието да се доближи достатъчно. Да, Дризт прекрасно си спомняше Ерту, помнеше и отчаяната им битка в една пещера в Грамадата на Келвин преди толкова много години.

Ятаганът му — онзи, който скиталецът бе открил в леговището на белия дракон — също не бе забравил демона и сега у него отново пламна желанието да изскочи от ножницата и да потъне дълбоко в сърцето на балора. Изработено точно за подобни създания на огъня, оръжието питаеше особено силна, ненавист към демони като Ерту и димящата им плът.

Кати-Бри никога досега не бе виждала подобно чудовище, изтъкано сякаш от най-черна тъма, въплъщение на злото, най-долен от долните. Искаше й се да вдигне Таулмарил и да запрати една от сребро перите си стрели право в грозното му лице, ала в същото време се боеше, че това може да скъса магическите окови на демона, а това бе последното, което искаше.

Ерту продължи да се смее ехидно, после изведнъж замахна към Дризт с ужасяваща бързина. Многоглавият бич изплющя заплашително, ала внезапно спря във въздуха, сякаш бе срещнал невидима стена (което всъщност си беше точно така).

— Не можеш да преминеш магическата бариера, Ерту — спокойно рече Кадърли, който изобщо не изглеждаше стреснат от страховития балор. — Нито ти, нито оръжията ти.

Очите на демона се присвиха злобно и той изгледа свещеника от глава до пети, прекрасно осъзнавайки, че именно той бе дръзнал да го повика. Грозният му смях отново изпълни стаята, високи, нажежени до бяло пламъци изригнаха около огромните му, хищнически крака и обвиха туловището му, скривайки го почти напълно от погледите на Кадърли и останалите. Тримата приятели вдигнаха ръце пред очите си, за да се предпазят от непоносимата горещина. Най-сетне Кати-Бри отскочи назад с предупредителен вик, Дризт също се отдръпна. Жрецът обаче остана на мястото си, уверен, че магическият кръг ще спре огъня. Пот ороси челото му, солени капки се застичаха по лицето му.

— Достатъчно! — заповедническият му глас се извиси над пращенето на пламъците и поде заклинание на език, който Дризт и Кати-Бри не бяха чували.

Когато прозвуча и последната дума (името на демона), Ерту нададе болезнен рев и огнените езици угаснаха.

— Няма да те забравя, старче! — заплашително процеди балорът. — Ще си спомня за теб, когато отново дойда в Равнината, която наричаш свой дом.

— Но, разбира се, — спокойно отвърна Кадърли. — Ще се радвам да ме навестиш — за мен ще е удоволствие да те обрека на ново заточение в калта, където ти е мястото.

Ерту не каза нищо, само изръмжа злобно и насочи цялото си внимание към скиталеца, ненавистния му Дризт До’Урден.

— Държа го в плен, елфе — подразни го той. — При мен, в Бездната.

— Кого? — настоя скиталецът, ала демонът отново избухна в гръмък смях.

— Кого държиш в плен, Ерту? — твърдо попита Кадърли.

— Не съм длъжен да отговарям на ничии въпроси — напомни му балорът. — Той е при мен и единственият начин да го спасите, е като сложите край на изгнанието ми. Ще го доведа тук, в твоята Равнина, Дризт До’Урден — ако искаш да си го получиш, ще трябва да дойдеш и да си го вземеш.

— Ще говоря със Закнафейн! — извика скиталецът и посегна към дръжката на ледения си ятаган.

Ерту се изсмя в лицето му със злостна подигравка — гневът на омразния елф го изпълваше с истинска наслада. А това бе само началото на мъчението.

— Освободи ме! — думите му сложиха край на техните въпроси. — Освободи ме още сега! Всеки ден е същинска вечност, пълна с нечувани мъчения за моя пленник, твоя ба… — тук демонът млъкна, оставяйки недовършената дума да увисне във въздуха, и размаха пръст срещу Кадърли. — Изиграхте ме! — ахна той с престорен ужас. — Замалко не ви дадох отговор, без да съм задължен да го правя.

Свещеникът погледна към Дризт, разбирайки раздвоението му. Знаеше, че за да спаси баща си, свой приятел или всяко добро същество, скиталецът е готов да скочи в кръга и да се изправи срещу демона, тук и сега, ала да освободи чудовище като Ерту, се струваше на доблестния елф отчаяна и опасна постъпка, себичен избор, с който заради баща си щеше да застраши много невинни хора.

— Върни ми свободата! — гръмкият рев на балора отново огласи стаята.

Внезапно лицето на Дризт се просветли:

— Няма да го сторя, долно създание! — тихо рече той и решително поклати глава.

— Глупако! — провикна се Ерту. — Със собствените си ръце ще съдера плътта от костите му! Ще изям пръстите му един по един! И през цялото време той ще бъде жив, жив и в съзнание и преди всяко ново мъчение ще му напомням, че си отказал да му помогнеш, че не друг, а ти си причина за страданията му!

Дризт извърна поглед и лицето му отново помрачня, а дишането му стана гневно и накъсано. Не, каквото и да говореше демонът, той познаваше баща си и бе сигурен, че благородният Закнафейн не би искал от него да освободи звяр като Ерту, дори сам да трябваше да плати за това.

Кати-Бри взе ръката на скиталеца в своята.

— Няма да ти кажа как да постъпиш, Дризт До’Урден — меко каза свещеникът и улови другата му ръка. — Но ако балорът наистина държи в плен една душа, която не заслужава подобна участ, то наше задължение е да я спасим…

— Ала на каква цена? — прекъсна го елфът отчаяно.

Ерту избухна в нов, още по-гръмък смях. Кадърли се обърна, за да го накара да замълчи, но чудовището го изпревари:

— Ти знаеш, свещенико! — обвинително рече той. — Ти знаеш!

— Какво иска да каже отвратителното създание? — попита Кати-Бри.

— Кажи им, свещенико! — изсмя се демонът и за първи път от началото на срещата, лицето на жреца придоби смутено изражение.

Той изгледа Дризт, после младата жена и поклати глава.

— Тогава аз ще го сторя! — извика Ерту и гърленият му глас прокънтя в каменната стая толкова силно, че тримата изпитаха физическа болка.

— Върви си! — нареди Кадърли и поде заклинателен напев.

Тялото на балора потръпна конвулсивно и сякаш се смали.

— Вече съм свободен! — заяви той.

— Почакай! — помоли скиталецът и свещеникът спря магията си.

— Мога да ходя, където си поискам, глупави елфе! По твоя воля докоснах земята на Материалната равнина и това сложи край на изгнанието ми. Сега мога да послушам, който призив поискам, за да се завърна тук!

Кадърли подхвана заклинанието си с удвоени усилия и тялото на демона започна да избледнява.

— Ела при мен, Дризт До’Урден — долетя гласът на Ерту някъде много отдалече. — Ела, ако искаш отново да го видиш! Аз няма да те потърся повече.

И с тези последни думи, балорът изчезна, оставяйки тримата приятели сами и обезсилени. Изтощен до краен предел, скиталецът тежко се облегна на стената и на другите им се стори, че единствено здравият камък го задържа да не рухне.

— Ти не знаеше — опита се да го утеши Кати-Бри, която прекрасно разбираше, че не друго, а смазващият товар на угризенията превива раменете на приятеля й.

Погледът й се спря върху лицето на Кадърли, който сякаш изобщо не бе притеснен от обвинението на демона.

— Вярно ли е това? — прошепна Дризт.

— Не съм съвсем сигурен — отвърна свещеникът. — Но смятам, че призоваването на Ерту тук, в Материалната равнина, наистина може да е сложило край на заточението му.

— И си го знаел през цялото време? — обвинително рече младата жена.

— Подозирах го — призна той.

— Тогава защо ме остави да го повикам? — попита Дризт, напълно слисан, че Кадърли би могъл доброволно да освободи чудовище като Ерту.

Ала докато го гледаше изпитателно, той изведнъж разбра, че свещеникът ни най-малко не е разтревожен.

— Такива като него — спокойно обясни Кадърли, — могат да дойдат в Материалната равнина единствено с помощта на някой жрец или магьосник. Всеки, решил да се свърже с подобно създание, ще открие десетки демони — дори най-могъщи балори — които само чакат някой да ги потърси. Това, че освободихме Ерту (ако наистина сме го сторили), съвсем не е толкова страшно, колкото ти се струва.

Разгледано по този начин, твърдението на свещеника като че ли имаше смисъл. Да прибегнеш до помощта на някой демон очевидно не бе особено трудно — в Бездната бе пълно със зли създания, всички до едно изгарящи от желание да вилнеят из Материалната равнина и да сеят болка и страдание.

— Онова, от което се страхувам, Дризт — продължи Кадърли след малко, — е, че точно този балор очевидно те мрази повече от всичко друго на света. Опасявам се, че въпреки последните си думи, Ерту може да те потърси, когато се върне в нашата Равнина.

— Или че аз може да го потърся — спокойно рече Дризт и тонът му, в който нямаше и следа от страх, накара свещеника да се усмихне — именно такъв отговор очакваше от скиталеца.

Да, елфът несъмнено бе истински борец, могъщ войн на доброто, и ако отново се изправеше срещу Ерту, в това Кадърли беше убеден, балорът отново щеше да бъде победен, а Закнафейн — освободен.

* * *

Уейлан Миканти и Дънкин Високомачти дойдоха във „Възвисяване на вярата“ по-късно същия ден и откриха капитан Дюдермонт, седнал под едно дърво край храма, да храни малка, бяла катеричка с чудновати ядки.

— Пърсивал — обясни капитанът и протегна ръка към пухкавото животинче.

Когато то взе ядката от дланта му, той посочи към Пикел Широкоплещи (както винаги, потънал в работа, този път — по една от многобройните си градини). — Според Пикел, Пърсивал бил личен приятел на Кадърли.

Уейлан и Дънкин се спогледаха озадачено — нямаха ни най-малка представа за какво говори Дюдермонт.

— Няма значение — махна с ръка той и се изправи на крака, изтръсквайки клонките от скута си. — Какво става с „Морски дух“?

— Ремонтът напредва бързо — отвърна Уейлан. — Мнозина карадуунци ни се притекоха на помощ. Дори успяха да намерят подходящо дърво за мачтата.

— Много са дружелюбни, така си е — потвърди и Дънкин.

Дюдермонт му хвърли бърз поглед, истински доволен от промяната, която забелязваше у него. Това съвсем не бе начумереният, лукав мъж, който бе дошъл да търси Дризт До’Урден като пратеник на лорд Тарнхийл Ембуирхан. Дънкин се бе оказал отличен моряк и — както твърдеше Уейлан — чудесен спътник и Дюдермонт смяташе да му предложи постоянна работа на шхуната, още щом измислеха начин да се върнат в Саблено море.

— Робилард е в Карадуун — забележката на Уейлан хвана капитана неподготвен, макар той нито за миг да не се бе съмнявал, че магьосникът е преживял бурята и рано или късно ще ги открие. — Или поне беше, когато тръгвахме оттам. Няма да се учудя, ако вече е в Града на бездънните води. Каза, че може да ни върне обратно в морето.

— Но няма да ни струва никак малко — добави Дънкин. — Обясни ни, че ще има нужда от помощта на гилдията си, а пък те, по собствените му думи, били неприлично алчни.

Дюдермонт не се разтревожи особено — властелините на Града на бездънните води най-вероятно щяха да им възстановят всички разходи. Думите на Дънкин дори го зарадваха — не бе пропуснал да забележи, че минтарнецът бе казал „нас“.

— Обаче щяло да му отнеме известно време, докато уреди всичко — допълни Уейлан. — Ама на нас и без това ни трябват поне две седмици, за да поправим „Морски дух“, а с цялата тази помощ, която получаваме тук, май ще ни е по-лесно да го свършим в Карадуун, отколкото у дома.

Дюдермонт кимна безмълвно. В този миг Пикел дотича при тях и двамата моряци насочиха цялото си внимание към него, което бе добре дошло за капитана. Не се съмняваше, че с шхуната всичко ще бъде наред и че много скоро ще се приберат у дома — Робилард бе опитен магьосник и му бе истински предан. Ала Дюдермонт вече разбираше, че му предстои тежка раздяла — двамина от най-скъпите му приятели (трима, ако броеше и Гуенивар) най-вероятно нямаше да тръгнат заедно с него, а и дори да го стореха, със сигурност нямаше да останат на „Морски дух“ задълго.