Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (28)

Глава 26
Не с изненада

Демонът бе непреклонен и не се отказваше от думите си, въпреки че заплахите на вбесения и отчаян балор ставаха все по-яростни.

— Дризт До’Урден и приятелите му се справиха с таерите — настояваше той. — Продължиха напред, оставяйки ги мъртви до един.

— Видя ли го с очите си? — за кой ли път попита Ерту, свивайки и разпускайки юмруци.

— Видях го — без колебание отвърна Бизматек, макар все пак да се поотдръпна от разлютения танари. — Таерите не успяха да ги спрат, дори не ги забавиха особено. Опасни врагове си си избрал, Ерту.

— А джуджето? — при тези думи балорът, чийто гняв бързо отстъпваше място на радостна възбуда, посочи пръстена си, за да поясни, че говори за пленената жрица.

— Води ги насам — злобно се подсмихна Бизматек, приятно развълнуван от нетърпението, което лумна в жестоките очи на Ерту.

Без да каже нищо повече, балорът победоносно разпери прилеповите си криле и литна до площадката на откритото първо ниво на кристалната кула. После се понесе към върха, изгарян от желание да разкаже на Креншинибон за провала му.

— Наистина опасни врагове ни е приготвил — повтори Бизматек, докато гледаше как Ерту се отдалечава.

Онази, към която бе насочена тази забележка — шесторъка марилит, която от кръста надолу имаше тяло на змия — само се подсмихна, без да изглежда особено впечатлена. Никоя от жалките, смъртни твари, които населяваха Материалната равнина, не бе достоен враг за демони като тях.

В това време Ерту вече бе нахлул в малката стаичка на върха на Кришал Тирит и сега се взираше през прозореца с надеждата да зърне пристигането на омразния изменник. Канеше се да поднесе новината по особено драматичен начин, ала във вълнението си не успя да скрие мислите си от могъщия отломък.

— Поел си по опасен път — предупреди го Креншинибон.

Балорът се обърна към него и се разсмя гръмогласно.

— За нищо на света не бива да допускаш провал — продължи отломъкът, без да му обръща внимание. — Твоето поражение ще бъде и мое — попадна ли в ръцете им, с мен е свършено. Те знаят истинската ми същност…

Пренебрежителният смях на Ерту заглуши телепатичното мърморене на Креншинибон.

— Жалките смъртни като Дризт До’Урден са ми добре познати — грубо изръмжа балорът. — А сега ще му покажа какво значи истинска болка и страдание. Преди сам да срещне мъчителната си гибел, с очите си ще види как онези, които обича, умират — не само глупците, които идват с него насам, но и нещастникът, когото държа в плен.

И като се обърна към прозореца, добави:

— Безумецо! Дали разбираш колко страховит враг си си създал! Ела сега, за да получиш наказанието си, а аз — разплатата, която жадувам толкова отдавна!

И като изрита малкото ковчеже, което се въргаляше в краката му (единствената останка от анти магическия сапфир), демонът тръгна към вратата. После се сети за нещо и се върна. Не след дълго щеше да се изправи срещу Дризт До’Урден и спътниците му, между които и жрицата. Ако Стъмпет се озовеше прекалено близо до пръстена, който я държеше в плен, душата й можеше да се освободи и да се върне в тялото й.

— Жрицата — обясни той на Креншинибон. — Духът й е заключен във вътрешността на камъка. Подчини я и помогни с каквото можеш.

После пусна пръстена на пода и изскочи навън — трябваше да отиде при слугите си и да се подготви за идването на скиталеца.

Креншинибон съвсем осезаемо долавяше гнева на демона и ужасяващата злоба, от която бе изтъкано неговото същество. Да, Дризт До’Урден и приятелите му може и да бяха успели да минат покрай таерите, но какво бяха косматите човекоподобни същества в сравнение с изключително могъщия балор!

Който освен това, добре знаеше отломъкът, имаше и няколко също толкова опасни съюзници.

Да, Креншинибон можеше да бъде спокоен. Успехът им бе сигурен, а мисълта да използва Стъмпет срещу собствените й приятели, му бе повече от приятна.

* * *

Стъмпет продължаваше напред, проправяйки си път между коварните ледове. Понякога прескачаше по-големите дупки, друг път просто нагазваше в мразовитата вода, без дори да потрепери, сякаш не усещаше нищо от онова, което я заобикаляше.

Дризт добре разбираше колко опасно е това и много му се искаше да спре жрицата, да я накара да събуе подгизналите си ботуши и да я завие с топли одеяла. В същото време обаче осъзнаваше, че ако няколко премръзнали пръсти на краката са най-сериозният им проблем, значи положението им съвсем не е толкова лошо. В този момент най-доброто, което можеха да сторят (както за Стъмпет, така и за себе си), бе да открият Ерту и веднъж завинаги да приключат с тежката задача, довела ги тук.

През цялото време, докато следваше жрицата, скиталецът държеше едната си ръка в джоба, здраво стиснал ониксовата статуетка, готов начаса да повика Гуенивар. Беше я отпратил у дома веднага след схватката с таерите — дори да се окажеше съвсем краткотрайна, една почивка щеше да й се отрази добре преди следващата битка. Сега обаче, докато се оглеждаше наоколо, елфът започваше да се пита дали наистина бе постъпил правилно.

Пейзажът около тях изглеждаше странно нереален — гора от назъбени, бели грамади, някои от които се издигаха на повече от десет метра, насред безкрайни бели площи, нерядко прорязани от криволичещи тъмни проломи.

Намираха се на около два часа път от брега, далече навътре в заледеното море, когато времето внезапно се промени. Небето заплашително се схлупи над тях, потъмняло от злокобни, черни облаци, вятърът се усили и започна да връхлита с удвоена ярост. Те обаче не спряха, а упорито продължиха напред. Изпълзяха до върха на поредния айсберг, изпречил се на пътя им, после се спуснаха от другата му страна и там, насред мрачните води, които като че ли започваха да изместват ледените късове, най-сетне съзряха онова, което търсеха. Далече на северозапад се въздигаше огромна кристална кула, високо над обкръжаващите я айсберги, и искреше ярко дори в мътната, унила светлина на зимния ден. Не можеше да има никакво съмнение — това не бе природно образувание и, макар да изглеждаше като направено от лед, то бе прекалено неестествено и някак не на място сред студената, ослепителна белота на ледовете.

Бруенор се огледа наоколо и поклати глава:

— Водата е твърде много — обясни той и като посочи на запад, добави: — Ей натам трябва да тръгнем.

Приятелите му нямаше как да не се съгласят с него — досега вървяха на север, но на запад ледът като че ли бе повече и по-дебел.

Само че не те решаваха накъде да поемат. Без да забелязва нищо около себе си, Стъмпет крачеше на север, където, по всичко личеше, много скоро щеше да бъде спряна от обширна площ незамръзнала вода.

Ала в тази непозната и загадъчна земя нещата невинаги бяха такива, каквито изглеждаха — здрав леден брод минаваше над водата, отвеждайки право към кристалната кула. Когато прекосиха импровизирания мост и се озоваха насред гора от високи айсберги, приятелите съзряха Кришал Тирит да се възправя пред тях на по-малко от четвърт миля.

Дризт побърза да извика Гуенивар, Бруенор събори Стъмпет на земята и седна върху нея, а Кати-Бри се изкатери до върха на един от близките айсберги, за да огледа мястото.

Кулата бе издигната върху масивен, десетина метров ледник и младата жена прецени, че би било най-добре да се прехвърлят на него от югозапад, където зърна солидна ледена пътека, широка около четири метра. Откъм западната страна на Кришал Тирит имаше друг айсберг, който бе достатъчно близо, за да успеят да прескочат разстоянието, делящо ги от кулата, ала освен него цялата крепост на демона бе заобиколена от вода.

Кати-Бри не пропусна да забележи и още нещо — на юг, точно срещу кулата, тъмнееше вход на пещера. Доста висока (с почти човешки бой) тя се намираше от другата страна на обширната, равна площ, която ги делеше от крепостта на Ерту и където най-вероятно щеше да се състои битката. Въздъхвайки примирено, младата жена се спусна при приятелите си и им каза какво е видяла.

— Слугите на Ерту ще ни пресрещнат малко след като стъпим на айсберга — рече Дризт и Кати-Бри се съгласи с него. — Ще трябва да се бием с тях за всеки сантиметър земя, а доберем ли се веднъж до пещерата, положението ще стане още по-тежко.

— Да се залавяме за работа тогаз’ — изсумтя Бруенор. — От тоз’ студ краката ми съвсем се смръзнаха!

Кати-Бри все още не сваляше поглед от скиталеца, сякаш очакваше той да измисли някаква друга възможност. Такава обаче явно нямаше. Дори ако тя, Гуенивар и Дризт успееха да използват айсберга, който се издигаше на запад, и да прескочат водата, за Бруенор, с неговите тежки доспехи, както и за дребничкия полуръст, подобен скок щеше да бъде невъзможен. А и ако тръгнеха натам, Стъмпет — която в това си състояние очевидно можеше само да ходи — щеше да остане сама.

В този момент се намеси Риджис:

— Аз няма да ви бъда от особена полза в сражението — тихичко се обади той.

— Не бях забелязал туй да те е спирало досега! — изрева Бруенор, разбирайки го погрешно. — Ако смяташ да си седиш тук, докат’ ние…

Дризт вдигна ръка, за да го накара да замълчи, досещайки се, че хитрият полуръст е измислил нещо важно.

— Ако Гуенивар успее да ме прехвърли през водата, може би ще съумея да се прокрадна до кулата — обясни Риджис.

Лицата на приятелите му грейнаха — май започваха да разбират какво е намислил.

— И преди съм бил в Кришал Тирит — продължи той. — Знам как да се промъкна вътре и как да се справя с отломъка, стига да се добера до него.

При тези думи той погледна към Дризт и кимна. Двамата заедно се бяха преборили с Акар Кесел и Креншинибон в битката за Брин Шандер.

— Опасен ход — отбеляза елфът.

— Така си е — съгласи се Бруенор. — Не е като да се изправиш срещу гнусните слуги на някакъв си танари.

Всички се засмяха нервно.

— Пусни Стъмпет да стане — рече Дризт на Бруенор. — Нека ни отведе, където Ерту е решил. А ти — обърна се той към Риджис, — върви и нека Гваерон Уиндстром, слуга на Миелики и покровител на всички скиталци, бди над теб. Гуенивар ще те отведе, където трябва, но не забравяй, приятелю, че ако не успееш и Креншинибон не бъде надвит, Ерту ще стане непобедим!

Полуръстът само кимна и като се улови за врата на пантерата, се раздели със спътниците си — единствената му надежда, добре разбираше той, бе да се добере до айсберга бързо и незабелязано. Много скоро двамата с Гуенивар се скриха от погледите на останалите. Всъщност, пантерата, със своите остри нокти и силни лапи, които намираха къде да се заловят дори в гладкия, хлъзгав лед, вършеше по-голямата част от работата, а Риджис само се държеше здраво и гледаше да тича достатъчно бързо, за да не й бъде в тежест.

Те замалко не претърпяха злополука, докато слизаха от един особено стръмен леден къс. Гуенивар някак успя да се задържи, ала полуръстът се подхлъзна и политна през глава надолу, повличайки и котката. Риджис прехапа устни, за да не изпищи и затвори очи — не искаше да гледа черната вода, която съвсем скоро щеше да го погълне в мразовитите си обятия.

Гуенивар успя да се залови за леда на сантиметри от морето.

Разтърсени и понатъртени, двамата почакаха за миг, докато се съвземат, после отново поеха напред. Риджис стисна зъби и събра целия си кураж — за нищо на света не биваше да се разколебава, не и сега, когато от задачата му зависеше толкова много.

* * *

Приятелите добре разбираха колко са уязвими, докато прекосяват откритите ледове, които ги деляха от Кришал Тирит. Сигурни бяха, че ги следят усещаха, че нещо ужасно е на път да се случи.

Дризт се опита да накара Стъмпет да върви по-бързо, Бруенор и Кати-Бри я изпревариха и се затичаха напред.

Спотаени в пещерата, слугите на Ерту наистина ги очакваха, готови за бой, докато балорът и самият Креншинибон внимателно следяха всяка стъпка на четиримата нашественици.

Отломъкът продължаваше да смята действията на Ерту за глупави — да рискува толкова много, когато в замяна нямаше да спечели почти нищо. С помощта на пръстена, в който бе заключена душата на джуджешката жрица, той използва очите й, за да види къде точно се намира врагът.

Неочаквано, алено сияние озари върха на кулата и сивият сумрак, предхождащ надвисналата буря, отстъпи място на розова мъгла.

Кати-Бри извика към Дризт, после Бруенор я дръпна надолу и я покри с тялото си.

Дризт се блъсна в Стъмпет, за да я събори на земята, ала не успя и се олюля, после продължи напред. Миг по-късно обаче трескаво се опита да забави крачка, видял как от върха на кулата изригва огромна огнена струя и прорязва леда в краката му.

Разнесе се шумен съсък и облак гъста пара обгърна мястото и слисания скиталец. Да спре обаче му бе невъзможно и той се хвърли напред, скачайки колкото сили имаше.

Спаси го единствено щастливата случайност. Огнената струя внезапно угасна, после пламна отново, този път над главата на Стъмпет, прорязвайки нов пролом зад гърба й. Парченца лед се разхвърчаха във въздуха, правейки бездруго непрогледната пара още по-гъста. Изведнъж жрицата се намери върху голям леден блок, който бавно се носеше на югоизток.

Без да показва с нещо, че разбира положението, в което е изпаднала, тя остана на мястото си, вперила празен поглед пред себе си, докато бавно се отдалечаваше от приятелите си.

В това време Дризт, Бруенор и Кати-Бри, останали на същинския айсберг, вече се бяха изправили на крака и отново се хвърлиха напред.

— Наляво! — извика Кати-Бри, видяла някакво същество да се катери по ледения къс пред тях, после едва не се задави, когато успя да разгледа окаяната твар, която пъплеше към тях.

Едни от най-низшите обитатели на Бездната, тези създания се наричаха мани и всъщност бяха духове — призраците на най-жалките отрепки на Материалната равнина. Мъртвешки бледната им кожа, подпухнала от гнусните сокове на разложението, висеше свободно от мършавите им тела, по които лазеха безброй отвратителни, многокраки паразити. На ръст нямаха и метър, но за сметка на това имаха остри нокти и дълги, опасни зъби.

Кати-Бри повали ужасяващото същество с един-единствен изстрел на лъка си, ала това никак не стресна другарите му, които продължиха да се катерят по айсберга.

— Наляво! — отново изкрещя младата жена, ала Дризт и Бруенор нямаше как да я послушат — от пещерата, на по-малко от десетина метра от тях, бяха изскочили цяла орда мани, досущ отвратителна кръстоска между хора и гигантски мухи.

Най-близкото изчадие срещна острата брадва на Бруенор, ала вместо да се строполи мъртво на земята, то избухна във взрив от скверни, киселинни изпарения, които опалиха кожата на джуджето и нахлуха в дробовете му.

— Проклети оркски изчадия! — изръмжа Бруенор и още по-яростно заразмахва секирата си, покосявайки три чудовища само за миг.

Тежък облак надвисна над главата му.

В това време Дризт също не бездействаше. Той нанасяше удари и се движеше между маните толкова бързо, че разяждащите изпарения не успяваха да го докоснат. Само за няколко секунди се справи с множество гнусни създания, ала после се видя принуден да приклекне, за да избегне атаката на един от летящите танари, чазми, както ги наричаха в Бездната.

Когато отново успя да се изправи и да вдигне оръжия, скиталецът се оказа заобиколен от група мани, които ожесточено посягаха към него с дългите си, остри нокти.

Кати-Бри едва не повърна при вида на новите чудовища, които кръжаха в небето. Вече бе успяла да убие цяла дузина мани, но сега трябваше да насочи вниманието си към ужасяващите летящи насекоми.

Завъртайки се рязко, тя стреля по най-близкото от тях почти от упор и въздъхна с облекчение, когато го видя да се премята през глава и да рухва на земята.

Другият демон обаче изведнъж изчезна…

… само за да се появи миг по-късно точно зад нея.

* * *

Риджис и Гуенивар видяха огнените струи, които изскочиха от върха на кулата, чуха и шума от разгорялата се битка и още повече ускориха крачка, доколкото им позволяваше тежкият терен.

И този път пантерата вършеше почти цялата работа, а полуръстът само се държеше за нея и гледаше да не изостава. Докато се носеше напред, влачен от силното животно, той неведнъж се удряше в неравния лед, ала нито веднъж не простена, нито се оплака. Колкото и да го болеше, приятелите му със сигурност бяха в много по-тежко положение от него.

* * *

— Зад теб! — изкрещя Бруенор и се отскубна от заобикалящите го мани.

Едно от чудовищата се вкопчи в него с все сила, забивайки острите си нокти дълбоко във врата му, ала той сякаш не усети нищо.

Единственото, което имаше значение в този момент, бе Кати-Бри, а тя беше в ужасна беда. Той не можеше да се добере до демона зад гърба й, ала другият танари, онзи, когото тя бе повалила с лъка си, неочаквано се изправи и бавно тръгна към нея.

Огромна грешка.

Кати-Бри се обърна в мига, в който хвъркатото чудовище замахна. Тежкият удар се стовари върху рамото й, но тя го пое и се преметна през глава, за да омекоти силата му, после отново скочи на крака.

Брадвата на Бруенор изхвърча и се заби в гърба на другия танари, поваляйки го на земята за втори път. Демонът се опита да стане, ала притичалото джудже скочи върху него и като измъкна оръжието си от тялото му, започна да нанася удар след удар, докато ледът наоколо не позеленя от кръвта и мозъка на мъртвия звяр.

Междувременно второто чудовище се бе вкопчило в гърба на Бруенор и сега го хапеше и дереше с все сила. Положението като че ли бе на път да вземе лош обрат, ала в този миг остър елфически ятаган потъна дълбоко в тялото на демона, принуждавайки го отново да се издигне във въздуха.

Където стрелата на младата жена веднага го откри. Гнусното създание реши, че му стига толкова и без да чака повече, прелетя над главата й и се насочи обратно към айсберга.

Кати-Бри се обърна, за да изпрати нова стрела срещу него, ала бързо се видя принудена да се прицели много по-ниско — поне двадесетина мани бяха изпълзели иззад ледения блок и сега идваха към нея.

Демонът под Бруенор сякаш се смали, все едно бе кожен мях, внезапно изпразнен от съдържанието си.

Време за губене обаче нямаше и като сграбчи приятеля си за раменете, Дризт го изправи на крака. На непосредствената заплаха за Кати-Бри бе сложен край, ала в това време прииждащите мани се бяха прегрупирали, а те бяха загубили ценни позиции.

Не че това имаше особено значение за двамата другари, калени в безброй битки. Един бърз поглед ги убеди, че младата жена държи групата встрани от тях под контрол и успокоени, те се хвърлиха срещу най-близките редици на чудовищата.

Със смъртоносните си ятагани и светкавични движения, Дризт напредваше най-бързо, посичайки с опиянение протегнатите ръце и източените вратове на гнусните създания. Само за няколко секунди шест от маните бяха мъртви, а елфът вдигаше оръжие за нов удар. Забеляза, че насреща си вече има друг противник, едва когато свирепият му замах бе посрещнат не от едно, а от три остриета.

Изведнъж вражеските редици оредяха — дори маните гледаха да се държат по-надалече от шесторъкото чудовище, което сега се изправи срещу Дризт До’Урден.

Кати-Бри видя какво се случи и веднага разбра в колко опасно положение се намира скиталецът. Без да обръща никакво внимание на Стъмпет, която си стоеше все така безучастна на ледения блок, носещ се на около десетина метра от айсберга, тя се втурна надясно, към брега, опитвайки се да намери по-добър ъгъл за стрелба. От рамото й, там, където я бе ударил крилатият демон, течеше кръв, ала младата жена нямаше нито време, нито възможност да превърже грозната рана.

Хвърляйки се на едно коляно, тя вдигна Таулмарил. Ъгълът бе трудно достъпен, още повече че Дризт, който нито за миг не заставаше на едно място, се намираше между нея и шесторъката марилит. Ала Кати-Бри знаеше, че приятелят й има нужда от нея и ако можеше, сам би й казал да стреля, затова вдигна Таулмарил и се прицели.

— Нима елфът вече не може да се оправи със собствените си врагове без чужда помощ? — разнесе се нисък, гърлен глас зад нея. — Колко забавно!

Това бе Бизматек, гигантски глабрезу.

Младата жена се хвърли напред и протегна ръка, за да предпази лъка си, стреляйки още преди да се бе завъртяла напълно. От раната й бликна силна струя кръв, ала тя не й обърна никакво внимание. Подигравката, изписана по лицето на най-новия й противник, бързо се превърна в изненада, която на свой ред отстъпи място на болезнена гримаса, когато стрелата прониза бедрото му.

Вместо да се зарадва обаче, Кати-Бри едва сдържа вика си, виждайки как, вместо да спре, стрелата й продължава напред, прелита над водата и се забива в леда на сантиметри от Стъмпет. Миг по-късно младата жена осъзна, че не е трябвало да следи стрелата — с гръмовен рев, четириметровият глабрезу, изтъкан сякаш само от железни мускули, остри щипци и невиждана злоба, се бе озовал до нея с една-единствена гигантска крачка.

Хищните му нокти, които с лекота можеха да я прекършат на две, обхванаха тънкия й кръст.

С едно мълниеносно движение, младата жена провря ръка между лъка и тетивата му и извади меча си, после се опита да пъхне острието между щипците на чудовището и да се откопчи от желязната му хватка.

Изумително остър, Казид’еа се вряза в черупчестото вещество и отсече едната щипка.

— Боях се, че си ме забравила! — оплака се оръжието на господарката си.

— Никога! — твърдо отвърна тя.

Бизматек изръмжа и отново замахна. Макар и само с една щипка, ръката му бе толкова тежка, че Кати-Бри не можа да се задържи на крака и падна на леда. Демонът се надвеси над нея и се приготви да я стъпче.

Само че Казид’еа бе по-бърз — острието проблесна за миг и преди чудовището да разбере какво става, единият от пръстите на крака му вече го нямаше.

Заслепен от болка, Бизматек отскочи назад, ревейки оглушително. Младата жена начаса се изправи и се приготви да посрещне следващото нападение.

Ала то съвсем не бе такова, каквото тя очакваше. Злият глабрезу обичаше да си играе със смъртните (особено с хората), да ги измъчва и унижава, докато най-сетне не ги умъртви бавно, късайки плътта им парче по парче. Този път обаче, имаше пред себе си противник, прекалено могъщ за подобно забавление, реши той, и призова магическите си умения.

Кати-Бри усети как кракът, който й служеше за опора, изведнъж поддава и трескаво се опита да запази равновесие… само за да осъзнае изведнъж, че изобщо не се намира на ледника, а се рее високо във въздуха, на няколко метра над земята.

— Ти, подло, песо главо изчадие на Бездната! — извика тя, ала вече бе твърде късно.

Бизматек вдигна огромната си ръка и младата жена се понесе към водата. Гневно ръмжене се откъсна от устните й, когато разбра какво се опитва да направи демонът. Сега можеше да стори едно-единствено нещо и, като улови Казид’еа така, сякаш бе копие, а не меч, тя с все сила го запрати към ледения блок, на който стоеше Стъмпет. Оръжието мина покрай жрицата и се заби близо до нея, потъвайки чак до дръжката.

В това време Кати-Бри отчаяно се мъчеше да запази равновесие и да се прицели с лъка си. Успя, ала вече беше твърде късно — Бизматек избухна в грозен смях и запрати вълна от магическа енергия срещу нея.

Младата жена падна и ледената вода пресече дъха и вкочани пръстите на краката й.

— Стъмпет! — извика тя. Казид’еа също изпрати мисловен зов за помощ към жрицата, ала тя дори не помръдна.

Бруенор знаеше, че дъщеря му е в беда — беше я видял да се издига високо във въздуха, беше чул плисъка на водата, когато тя падна в нея, а сега до ушите му достигаха отчаяните й викове. Повече от всичко на света искаше да зареже битката и да скочи след нея, да й се притече на помощ, ала с разума си разбираше, че това би било глупаво и напълно безполезно. Така не само щеше да се погуби (което не би имало особено значение, стига да спасеше живота на Кати-Бри), ала щеше да обрече и нея на сигурна смърт. Единственото, което можеше да стори за дъщеря си в този миг, бе колкото се може по-бързо да надвие врага. Крещейки яростно, той бясно заразмахва тежката си брадва и не след дълго всичко около него потъна в гъст облак жълтеникав газ.

Внезапно обаче нещата взеха нов обрат. Насред ослепителен огнен взрив, който запрати джуджето на земята и опали лицето му, се появи Бизматек и с все сила стовари остатъка от десните си щипци върху главата му, посягайки със здравия чифт към гърлото му.

Елфът видя случилото се с двамата му приятели, ала този път не позволи на угризенията да отровят съзнанието му и да забавят ръцете му. Дризт До’Урден отдавна бе разбрал, че не той носи отговорност за всички страдания на този свят и че другарите му сами решават какво да правят с живота си и срещу какви опасности да се изправят. Не, не вина, а ледена ярост пламна в гърдите му сега, придавайки на движенията му невиждана сила и бързина.

Ала как можеше, който и да било да се справи с шест атаки едновременно?

Сиянието се стрелна наляво, после пак и пак, след това светкавично политна надясно, пресрещайки ударите на демона. В същото време леденият ятаган се спусна надолу с приведено към земята острие, отбивайки останалите две оръжия на чудовището с един замах. Миг по-късно Сиянието отново подскочи наляво, спирайки едно от остриетата и отклонявайки друго. Без да мисли, воден от изумителния си войнски инстинкт, скиталецът скочи във въздуха, тъкмо когато злото същество се завърташе на една страна, с намерението да го удари (през краката) със зелената си люспеста опашка и да го събори на земята.

Сега бе моментът да се възползва от неочакваното си преимущество и елфът не пропусна да го стори. Хвърли се напред, веднага щом отново стъпи на краката си, вдигнал ятагани за свирепа атака. Ала, макар да се намираше прекалено близо до чудовището, за да може то да прибегне до оръжията си, нападението на Дризт се провали напълно, когато демонът просто изчезна…

… само за да се появи миг по-късно точно зад него.

За щастие Дризт знаеше достатъчно за демоните, за да се остави да бъде изненадан от подобен ход.

В момента, в който противникът му сякаш се изпари, той се хвърли на земята и се преметна през глава, после мълниеносно отскочи встрани. Инстинктивно прониза един от маните имал нещастието да се озове прекалено близо, но дори не го погледна, а побърза да се обърне, насочвайки цялото си внимание към шесторъката марилит.

И отново звън на оръжия огласи въздуха, дълъг и протяжен, злокобният вой на осем остриета, вплетени в битка на живот и смърт.

Изглеждаше невероятно, почти чудо, ала Дризт наистина успя да нанесе първия удар и Сиянието тържествуващо потъна в едно от раменете на демона, осакатявайки необратимо ръката му.

После обаче пет меча се вдигнаха над главата на елфа и той бе принуден да отскочи назад.

* * *

Риджис и Гуенивар най-сетне успяха да се доберат до мястото, където разстоянието между двата айсберга бе най-малко, макар и то да изглеждаше в очите на уплашения полуръст почти непреодолимо. А на всичко отгоре, вместо от другата страна на тесния пролив да има само ледове, между които той и пантерата да се промъкнат незабелязано, там ги очакваха отвратителните пълчища на маните.

В този миг Риджис не искаше нищо друго, освен да се върне обратно и ако не успее да намери приятелите си, да хукне колкото го държат краката и да не спира, докато не стигне в джуджешките мини и не затръшне вратата зад себе си. В съзнанието му се заредиха вдъхващи сигурност картини, в които той се завръщаше тук, заедно с цяла армия джуджета (или, по-точно, зад цяла армия джуджета), ала бързо му се наложи да се раздели с тях.

Вкопчен с две ръце в гърба на Гуенивар, той много скоро разбра, че вярното животно няма никакво намерение да се отказва. Хващайки се още по-здраво, той неволно изпищя, когато с един-единствен скок тя прелетя над черната вода и се приземи от другата страна, разпръсквайки най-близката група мани. Пантерата с лекота би се справила с жалките създания, ала сега имаше друга, по-важна задача и без да губи време, тя се понесе напред, теглейки крещящия от ужас Риджис след себе си, като ту се хвърляше наляво, ту отскачаше надясно, за да избегне гнусните същества. За броени секунди двамата с полуръста оставиха чудовищата зад себе си, превалиха едно неголямо възвишение и се озоваха в малка, пуста долчинка, в самата основа на Кришал Тирит. Маните, очевидно прекалено глупави, за да преследват враг, когото не виждат, не се появиха.

— Трябва да съм полудял — прошепна си Риджис при вида на кристалната кула, в която някога бе прекарал известно време като пленник на Акар Кесел.

Кесел, макар и магьосник, бе просто човек. Този път обаче, Креншинибон бе попаднал в ръцете не на кого да е, а на танари, на огромен и страховит балор!

Риджис не виждаше врата към вътрешността на кулата, но разбира се, той не би могъл да я види. Една от многобройните магически защити на Кришал Тирит се състоеше именно в това — никой обитател на Равнината, където тя бе издигната в момента (с изключение на притежателя на Креншинибон), не бе в състояние да открие вратата й. Риджис не можеше да види вратата, ала Гуенивар, чийто дом бе Звездната равнина, със сигурност можеше.

Полуръстът се поколеба и дори успя да накара пантерата да позабави крачка.

— Там със сигурност има пазачи — обясни той, спомняйки си гигантските тролове, които охраняваха предишното проявление на Кришал Тирит.

А какви ли чудовища бе довел със себе си могъщият балор!

Преди Риджис да успее да довърши, над главите им се разнесе силно жужене. Полуръстът вдигна поглед и едва не се задави при вида на отвратителния хвърковат демон, получовек, полусуха, който се спусна отгоре им.

* * *

Без да се притеснява от удара по главата, Бруенор вдигна секирата си и пресрещна връхлитащите щипци. После поиска сам да нанесе удар, но когато не успя, бързо смени тактиката и вместо това отстъпи назад.

— По-голямо изчадие, по-лесна мишена! — изръмжа той и като намести еднорогия си шлем, замахна странично, отблъсквайки двама от маните, имали глупостта да се приближат прекалено.

След това изрева и безстрашно се хвърли в атака.

Четириръкото чудовище посрещна нападението му с тежки, макар и ранени щипци, както и с железни юмруци. Джуджето успя да нанесе един удар, ала в замяна получи два, които го зашеметиха лошо. Съвсем замаян, той безпомощно видя как демонът вдига здравите си щипци и посяга към главата му.

Изведнъж сребро пера стрела проряза въздуха и се заби в гърдите на звяра, принуждавайки го да отстъпи назад.

Да, това бе Кати-Бри — пляскайки във водата, тя подскачаше високо така, че да успее да се прицели с лъка си, който сега държеше обърнат на една страна. И от тази изключително неблагоприятна позиция тя не само че бе успяла да стреля (което само по себе си бе невероятно), но дори бе улучила целта си!

Бруенор не можеше да разбере как дъщеря му е в състояние да скача толкова високо, отново и отново, докато не осъзна, че трябва да бе стъпила на парче лед, скрито под водата.

Нова стрела изсвистя покрай него и накара Бизматек да направи още крачка назад.

Кати-Бри изкрещя доволно, ала викът й не бе съвсем искрен. Да, радваше се, че бе успяла да си върне поне донякъде на чудовището, запратило я в ледените води щастлива бе, че може да помогне на баща си, но в същото време добре разбираше в колко неизгодно положение се намира. Краката й се бяха вкочанили почти напълно, а рамото й продължаваше да кърви. Да, за нея битката бе на път да свърши и тогава водата, която я дебнеше, изпълнена с нетърпеливо очакване, досущ като изгладнял хищник, спотайващ се в сенките зад обречената си жертва, щеше да я погълне завинаги.

Третият й изстрел пропусна целта си, ала все пак мина достатъчно близо, за да принуди Бизматек рязко да приклекне. Демонът се извъртя и се приведе ниско, за да осъзнае миг по-късно, че така сам бе превърнал челото си в прекрасна мишена за тежката брадва на рижото джудже.

Свирепият удар го повали на колене, а жестоката болка, която почувства, когато Бруенор издърпа острието от раната, едва не го накара да припадне. В същото време поредната сребърна стрела прелетя покрай него, разпръсквайки маните, които се опитваха да му се притекат на помощ. Къде бе Ерту сега? Следващият удар се стовари отгоре му миг по-късно и изведнъж целият свят сякаш се завъртя и потъна в непрогледен мрак, после, подет от могъщ, междупространствен вихър, демонът се понесе към Бездната, където го очакваха сто години изгнание.

Бруенор изскочи от облака черен дим — единственото, което остана след прокудения глабрезу — и още по-яростно заразмахва брадвата си, проправяйки си път към Дризт през бездруго оределия враг. Не можеше да види елфа, но затова пък добре чуваше звъна на оръжие, невъобразимо бързата размяна на удар след удар.

За сметка на това успя да зърне Кати-Бри и сърцето му се изпълни с радост — младата жена се бе добрала до ледения блок, върху който стоеше жрицата, и сега се опитваше да се изкатери отгоре му.

— Хайде, Стъмпет! — настойчиво прошепна той. — Открий своя бог и помогни на момичето ми!

Стъмпет обаче нито помръдна, нито показа с каквото и да било, че е забелязала младата жена.

Прекалено погълнати, Кати-Бри и Бруенор така и не видяха как един едър силует се промъква по леда с лека, изящна стъпка и се насочва към мястото на кипящата битка.

* * *

Спотаен близо до входа на пещерата, Ерту наблюдаваше случващото се и искрено се забавляваше. Прокуждането на Бизматек не го притесни ни най-малко, загубата на двата хвъркати демони също не го разтревожи, а пък маните бяха последното, което го интересуваше. Дори шесторъката марилит, вкопчена в смъртен двубой с елфа, го безпокоеше дотолкова, доколкото не искаше някой друг да довърши омразния изменник вместо него. Да, както генералите, така и простите му войници бяха напълно заменими — в Бездната имаше безброй демони, които само чакаха някой да ги повика в Материалната равнина.

Така че нека елфът и жалките му приятелчета да спечелят тази битка, нека се порадват на жалката си победа. Жената вече не можеше да им помогне, а и джуджето бе понесло немалко жестоки удари. А Дризт До’Урден, въпреки че се биеше толкова добре, започваше да се уморява. Докато успееше да се добере до пещерата, той най-вероятно щеше да е останал сам, а никой смъртен, пък бил той и елф на мрака, не бе в състояние да се справи с един балор сам.

Със зла усмивка на устните и тържествуващ поглед в горящите очи, могъщият танари наблюдаваше битката, готов да се намеси в мига, в който видеше, че шесторъката му съюзница взема прекалено голямо надмощие над изменника.

* * *

Креншинибон също следеше битката с голям интерес. Всъщност, с прекалено голям интерес. Напълно погълнат от случващото се навън, той пропусна да забележи врага на собствения си праг. За разлика от Ерту, той искаше всичко да свърши възможно най-бързо, а Дризт и приятелите му да бъдат унищожени, преди да успеят да се доберат до пещерата. Поколеба се дали да не изпрати нова огнена вълна срещу тях (сега елфът, увлечен в двубоя с шесторъкия демон, представляваше отлична, почти неподвижна мишена), ала първото нападение бе отнело твърде много от силите му, бездруго намалени значително след сблъсъка с анти магическия сапфир. Сега можеше единствено да се надява, че пораженията, които бе понесъл от мощния камък, постепенно ще отзвучат.

А дотогава…

… можеше да стори нещо друго. Изпращайки телепатична заповед към пръстена, който Ерту бе оставил на пода под него, той се обърна към духа на джуджешката жрица.

Далече оттам, върху поклащащия се във водата леден блок, Стъмпет най-сетне се размърда. Кати-Бри се усмихна и въздъхна с облекчение — беше спасена!

* * *

Във вечните войни на Бездната демоните, известни под името марилит, имаха славата на превъзходни стратези, едни от най-умелите генерали в онова скверно място. Само че, както Дризт скоро се убеди, движенията им съвсем не бяха така добре координирани. Атаките на противничката му бяха доста еднообразни, което разбира се, можеше да се очаква — та кой ли би могъл да контролира шест оръжия едновременно!

Затова, макар ръцете му да бяха изтръпнали от десетките удари, които трябваше да отбива за толкова кратко време, скиталецът се справяше по-добре от двамата.

Два бързи замаха наляво, после Сиянието отново политна надясно, докато леденият ятаган ту се стрелваше нагоре, ту рязко се спускаше към земята. Щом завърши серията си, елфът побърза да отскочи встрани — тъкмо навреме, за да избегне опашката на чудовището.

Както можеше да се очаква, то отново изчезна, но този път, вместо да се обърне назад, готов да го посрещне (точно както демонът щеше да очаква), Дризт се хвърли напред. Злото същество се появи там, където бе стояло допреди малко и двата ятагана потънаха дълбоко в тялото му.

— О, сине мой! — неочаквано проговори шесторъкото създание и скиталецът неволно спря, макар това да не му попречи да остане нащрек и да посече двамината мани, осмелили се да дойдат прекалено близо.

— О, сине мой! — повтори демонът. — Нима тази лъжлива външност наистина те заблуди?

Дризт шумно си пое дъх, мъчейки се да не гледа грозната рана, която неговите собствени оръжия бяха отворили върху гърдите на противничката му. Дали не бе допуснал огромна грешка?

— Аз съм, Закнафейн. Това е подъл номер на Ерту — опитва се да ме принуди да се бия срещу теб… както матрона Малис направи със Зинкарла!

При тези думи скиталецът сякаш се вцепени и едва се задържа на крака, когато видя как отвратителното, шесторъко чудовище променя формата си и се превръща в красив мрачен елф.

Елф, когото той познаваше твърде добре.

Закнафейн!

— Ерту иска да ме убиеш — продължи злото създание, с мъка скривайки ехидната си усмивка.

Колко лесно бе да измами жалкия смъртен! Веднъж проникнало в съзнанието му, чудовището го бе оставило да води. Щом спомена, че Ерту стои зад всичко това, мисълта на Дризт веднага се бе насочила към матрона Малис (която и да бе тя) и към някакъв си Зинкарла (каквото и да бе пък това). Единственото, което шесторъкият демон трябваше да стори, бе да се възползва от получената наготово информация.

А тя действаше, и още как!

— Бори се, Закнафейн! — извика Дризт и свали оръжие. — Бори се за свободата си, както тогава, срещу матрона Малис!

— Той е силен — отвърна шесторъкото същество и също сведе два от мечовете си. Той… О, синко!

При звука на познатия топъл глас скиталецът замалко не изгуби съзнание.

— Трябва да помогнем на джуджето! — рече той, повярвал, че пред себе си наистина вижда Закнафейн и че баща му ще съумее да се изтръгне от контрола на Ерту.

Да, Дризт вярваше, защото искаше да повярва, ала да се заблуди ледения ятаган, изкован, за да се бори именно с такива създания на огъня, съвсем не бе толкова лесно. Магическото, оръжие не виждаше измамливия образ на демона, не чуваше мекия му глас.

Дризт вече бе направил крачка към Бруенор, когато внезапно осъзна на какво се дължи неотслабващото пулсиране, което усещаше с цялото си тяло. Ожесточеният глад на ятагана можеше да означава едно-единствено нещо. Без с нищо да показва, че е прозрял измамата на демона, скиталецът направи още една крачка, за да заеме по-удобна позиция, после се нахвърли върху фалшивия образ на баща си с удвоена омраза.

Чудовището също реагира бързо и като прие същинската си форма, вдигна петте си оръжия.

Битката започна отново.

Дризт призова магическите си умения и обгърна тялото на противничката си с вълшебни, пурпурни пламъци. Тя обаче се изсмя подигравателно и ги угаси.

В този миг зад гърба на елфа се разнесоха познати стъпки и той побърза да хвърли облак непрогледна тъма върху себе си и демона.

— Нима мислиш, че не мога да те видя? — долетя ехидният глас на чудовището. — Живяла съм в мрак по-дълго от теб, Дризт До’Урден!

И като че ли наистина бе така — по ударите й изобщо не личеше тъмнината да й пречи. Мечовете й пресрещнаха ледения ятаган на скиталеца, после Сиянието, после пак ледения ятаган… после тежката брадва.

Брадва?

Недоумението на шесторъката марилит трая само миг… напълно достатъчно, за да я обрече на гибел. Да, съществото пред нея явно не бе Дризт, а джуджето. А щом елфът не бе отпред, значи…

Имаше само едно спасение — да се телепортира на някое сигурно място.

Само че скиталецът беше по-бърз и леденият ятаган жадно се впи в гръбнака й.

В този момент магическият мрак се разпръсна и Бруенор изрева възторжено, видял как острието на приятеля му се показва от гърдите на звяра.

Сключил пръсти около дръжката на вярното оръжие, Дризт не само че не охлаби хватката си, но дори успя да го завърти няколко пъти в раната, докато жизнената енергия на чудовището преливаше в ръката му.

Сипейки проклятие след проклятие, демонът се опита да нападне джуджето, но не можа да вдигне ръце — жестокото острие бързо изпиваше силите му. Постепенно тялото му започна да избледнява и да става прозрачно, плътта отстъпваше място на безплътен дим.

С обещания за жестока разплата и нечувани мъчения, злото създание напусна Материалната равнина и се завърна в Бездната.

Обещания, които Дризт бе чувал и преди.

— Това бе нищо в сравнение с онова, което ни очаква в пещерата — отбеляза елфът, когато всичко свърши.

Бруенор кимна и хвърли поглед назад. Там Кати-Бри още се мъчеше да се изкатери на ледения блок, ала Стъмпет почти бе стигнала до нея и джуджето въздъхна с облекчение.

— Да вървим тогаз — изрева той в отговор, разбирайки, че в момента не може да стори нищо повече за дъщеря си.

Наоколо не бяха останали кой знае колко противници и макар откъм айсберга да се задаваха още, двамата приятели с лекота преодоляха слабата им съпротива и нахлуха в пещерата, довършвайки и последната групичка мани, скрити там.

Единствената светлина сега идваше от оръжията на елфа. По острието на Сиянието играеха обичайните синкави искрици, докато леденият ятаган бе окъпан в ярък, много по-наситеносин светлик. Той обикновено пламтеше така само на подобни, изключително студени места, а след съвсем скорошното пиршество с енергията на шесторъкия демон, светлината му бе още по-силна.

Пещерата се оказа по-просторна, отколкото изглеждаше отвън. Таванът се извисяваше на около десетина метра над главите им, а подът бе доста стръмен, придавайки на мястото още по-голяма дълбочина, която дори многобройните ледени сталактити и сталагмити не можеха да намалят.

След като се справиха и с последното чудовище, двамата приятели тръгнаха към насрещната стена на пещерата, където забелязаха стръмно, подобно на възвишение образувание, завършващо със сравнително равна площадка, която сякаш завиваше зад плътна ледена завеса.

Не бяха направили и две крачки, когато грозен смях огласи пещерата, многократно усилен от ехото. Миг по-късно се появи Ерту и пламъците, които обгръщаха огромното му туловище, прогониха смразяващия студ и превърнаха пещерата в огнена пещ.

* * *

Беше си най-обикновено подценяване. Летящият демон знаеше доста за Материалната равнина, беше идвал тук и преди и бе добре подготвен какво да очаква от нейните обитатели.

Само че Гуенивар не принадлежеше към това място и бе способна на неща, немислими за една обикновена котка.

Крилатият демон прелетя над тях, убеден, че минава достатъчно високо, за да бъде в безопасност. Каква бе изненадата му обаче, когато пантерата скочи право нагоре, преодолявайки десет метра само за миг, и го събори на земята.

Използвайки предните си лапи за опора, тя с все сила дереше и хапеше насекомовидното тяло на противника си.

Риджис гледаше отстрани, разбирайки, че в случая не може да направи кой знае какво за приятелката си, освен да я окуражава с викове и да я предупреди да побърза, когато зърна група мани да тичат към тях.

— Хайде, Гуенивар! — примоли се той и пантерата удвои усилията си.

След няколко секунди от чудовището остана само струйка черен дим, която много скоро се разсея. Без да губи и миг, Гуенивар дотича до Риджис и понечи да тръгне към вратата, ала полуръстът я спря, осенен от нова, по-добра идея.

— На горното ниво има прозорец — обясни той, тъй като изобщо не гореше от желание да си проправя път през защитниците на кулата, между които вероятно бе и самият Ерту.

Да, поемаха немалък риск, тъй като прозорците на Кришал Тирит нерядко водеха не към вътрешността на кулата, а към някое друго измерение.

Гуенивар огледа мястото, което полуръстът й сочеше и реши да го послуша. Опасявайки се, че няма да успее да издържи на темпото й и може да я забави, Риджис се покатери на гърба й и двамата се понесоха по конусовидното ледено възвишение.

Най-сетне, с помощта на острите си нокти и железните си мускули, пантерата се добра до една сравнително равна площадка, засили се и скочи нагоре, към малкото прозорче на върха на кулата.

Удариха се в стената с всичка сила, но Риджис все пак успя да запази равновесие и да се провре през тесния отвор. Приземи се тежко и се преметна назад, после повика Гуенивар.

Само че пантерата вече препускаше надолу, обратно към ледената равнина, където господарят й несъмнено имаше нужда от нея.

Така Риджис остана съвсем сам в малката стаичка.

Сам с могъщия кристален отломък, който висеше в средата й.

— Просто прекрасно! — разнесе се тъничкият гласец на ужасения полуръст.