Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (22)

Глава 20
Заслужена плата

По време на пътуването си от Митрил Хол до Града на бездънните води, Дризт и Кати-Бри бяха овладели добре тънкостите на ездата, ала оттогава бяха минали шест години… шест дълги години, през които нито веднъж не се бяха качвали на кон. Въпреки това, когато керванът остави северозападния хребет на Гръбнака на света зад гърба си, на около пет дена път от Лускан, двамата бяха успели да си припомнят позабравените умения, макар да бяха понатъртени тук-там.

Те бяха сред първите, които зърнаха Долината да изплува на хоризонта пред тях.

Долината на мразовития вятър!

Дризт се канеше да предложи на Кати-Бри да яздят по-бавно, ала тя също бе занемяла от благоговение и дръпна юздите на коня си, още преди скиталецът да успее да каже каквото и да било.

Бяха у дома, наистина си бяха у дома едва стотина мили ги деляха от мястото, където се бяха срещнали за първи път, мястото, оформило не само най-важните им приятелства, но и самия им живот. Вълна от спомени ги връхлетя в мига, в който зърнаха безбрежната тундра да се разстила пред тях и отново чуха скръбния шепот на вятъра, който неспирно довяваше хладния дъх на ледниците. Мразовития вятър, дал името си на долината.

Кати-Бри искаше да каже нещо, нещо красиво и пълно с дълбок смисъл Дризт се чувстваше по същия начин. Ала никой от двамата не можеше да намери думи, с които да опише обзелите го чувства. Гледката на това скъпо на сърцето им място ги бе оставила напълно безмълвни.

— Да вървим — обади се най-сетне скиталецът и хвърли поглед назад, към шестте каруци на кервана, които бързо приближаваха.

После отново насочи вниманието си напред, към красивата и необятна земя, която се простираше чак до хоризонта. Грамадата на Келвин не се виждаше, все още бе прекалено далече, ала скоро и тя щеше да се възправи пред очите му.

Изведнъж елфът усети, че отчаяно иска отново да я зърне! Колко часове, колко дни бе прекарал там!

Колко пъти бе присядал на някой камък в планината и бе съзерцавал хилядите звезди, обсипали небето над главата му, и лагерните огньове на варварите, проблясващи далече в нощта!

Когато се обърна към младата жена, Дризт видя, че тя вече бе препуснала напред, за пореден път прочела мислите му.

В този миг си спомни още нещо, предупреждение от изострените му докрай войнски инстинкти — Долината на мразовития вятър бе всичко друго, но не и сигурно място. Оставяйки Гръбнака на света зад себе си, те се озоваваха в безмилостна и дива земя, където бродеха свирепи снежни хора и жестоки гоблини. Никак не му се искаше да разваля тези първи мигове на Кати-Бри, още не, но искрено се надяваше, че тя и този път споделя мислите му.

И най-малкото невнимание се заплащаше прескъпо в тази безпощадна земя, наречена Долина на мразовития вятър.

До края на деня не срещнаха никакви препятствия и на другата сутрин поеха на път още по зазоряване. Напредваха бързо — след пролетното топене на снеговете земята отново бе изсъхнала и колелетата на каруците се движеха гладко по твърдата, равна почва.

Слънцето изплува от изток и опали лицата им. Особено силно почувства изгарящата му сила Дризт, чиито лавандулови очи по рождение бяха пригодени към тъмата на Подземния мрак и дори след повече от двадесет години, прекарани на Повърхността, и още шест — насред искрящите води на Саблено море, не бяха напълно свикнали със светлината на Повърхността. Ала той не се пазеше от тази болка, тъкмо напротив — радваше й се и с усмивка приветстваше ярката зора. Тя му напомняше колко далече бе стигнал.

По-късно същата сутрин, когато слънцето се издигна високо в лазурносиньото небе и хоризонтът пред тях стана прозрачно ясен, забелязаха нещо, което според Дризт бе първият им истински досег с дома — мимолетен проблясък, който, реши скиталецът, можеше да бъде само слънчев лъч, отразен от искрящия сняг, покриващ върха на Грамадата на Келвин.

Кати-Бри не бе съвсем сигурна — от там ги деляха още два дни усилена езда, а планината съвсем не бе толкова висока. Младата жена не каза нищо, обаче, надявайки се приятелят ида, е прав. Колко много искаше да се прибере у дома!

Дризт се чувстваше по същия начин и, тласкани от нетърпението, двамата пришпориха конете си, докато каруците не изостанаха далече зад тях. Най-сетне разумът (а и резкият вик, долетял от коларя на първата каруца) им напомни какви задължения имат и ги накара да позабавят крачка.

— Скоро! — рече елфът и Кати-Бри отвърна на усмивката му.

Известно време яздиха сравнително бързо (макар и не така лудешки, както по-рано), докато Дризт не дръпна юздите на жребеца си, принуждавайки го да понамали темпото, и не започна да се оглежда на всички страни и да души въздуха.

Без да чака друго предупреждение, Кати-Бри също премина в тръс и изпитателно се взря в тундрата.

Скиталецът не забеляза нищо необикновено — равната земя имаше обичайния си сиво-кафеникав цвят единствените звуци, които се чуваха, бяха ритмичният тропот на конските копита и шепотът на вятъра единственият мирис, който се носеше във въздуха, бе влажният аромат на лято. Всичко като че ли беше наред… ала именно така действаха чудовищата от тундрата.

— Какво има? — прошепна Кати-Бри.

Дризт продължаваше да се озърта изпитателно. Едва стотина метра ги деляха от каруците зад тях, а и това разстояние бързо се стопяваше. Той все така не забелязваше повод за притеснение, нищо тревожно не достигаше до ушите и обонянието му, ала инстинктът — това безпогрешно шесто чувство — упорито му нашепваше, че нещо не е наред, че двамата с Кати-Бри са пропуснали нещо важно.

Скиталецът извади ониксовата статуетка и тихичко повика Гуенивар. Щом сивкавата мъгла взе да се разсейва, а пантерата — да се материализира до него, той даде знак на Кати-Бри да приготви Таулмарил (нещо, което тя вече бе сторила) и да се върне при кервана, заобикаляйки отдясно. Той щеше да мине отляво.

Младата жена кимна. Косъмчетата по врата й бяха настръхнали, войнският инстинкт недвусмислено й казваше да бъде нащрек. С юздите в едната ръка и лъка в другата, тя препусна към каруците.

Гуенивар дойде с присвити назад уши, разбрала по гласа на господаря си и от собствените си невероятно изострени сетива, че наблизо има врагове. Тя видя Кати-Бри да се отдалечава по десния фланг, видя и Дризт, който се носеше наляво, и се хвърли напред, готова да им се притече на помощ при най-малката заплаха.

Забелязал първо необичайното поведение на двамата си пазители, а след това и появата на Гуенивар, коларят на първата каруца понамали темпото, а после напълно спря. Дризт вдигна единия си ятаган високо във въздуха — знак, че са постъпили правилно.

Кати-Бри първа забеляза врага. Беше се вкопал дълбоко в почвата, толкова навътре, че единственото, което се виждаше от него, бе върхът на рошавата му глава. Снежен човек, най-свирепият ловец на тундрата. Мръснокафеникави през лятото и снежнобели през зимата, за снежните хора се говореше, че нямат равни в умението да се крият. Така си беше, помисли си Кати-Бри почти одобрително. Макар да бяха опитни следотърсачи, и тя, и Дризт бяха минали покрай спотаените чудовища, без дори да ги забележат. Това беше истинската Долина на мразовития вятър, напомни си младата жена. Сурова и безмилостна, тя не прощаваше и най-дребната грешка.

Този път обаче грешката бе на снежните хора. Точна както винаги, сребърната стрела на Таулмарил се откъсна от тетивата и прониза нищо неподозиращия звяр в тила. Той се олюля за миг, после рухна мъртъв в дупката си.

Само за частици от секундата земята сякаш изригна — още шест чудовища наизскачаха от скривалищата си. Яки и рошави, те приличаха на кръстоска между хора и мечки… и всъщност, както твърдяха местните предания, си бяха точно това!

Гуенивар излетя като куршум и с все сила се стовари върху един от зверовете, поваляйки го в дупката му.

Снежният човек се вкопчи в нея с намерението да я задуши в желязната си хватка, ала силните й задни лапи се впиха в тялото му и не му позволиха да се приближи достатъчно.

В това време Дризт вече бе достигнал бойното поле и нанесе два мълниеносни удара на най-близкото чудовище, като се държеше на седлото само с помощта на краката си.

Освирепял от болка, окървавеният звяр нададе страховит рев и се строполи на земята. Скиталецът, който междувременно се бе насочил към следващата си жертва, дори не го погледна. Вторият му противник обаче бе готов да го посрещне и — което бе още по-лошо — бе готов да посрещне жребеца му. Снежните хора бяха известни с това, че са в състояние да спрат препускащ кон, трошейки врата му с голи ръце.

Дризт не можеше да изложи животното на подобна опасност. Вместо това се насочи вляво от снежния човек, преметна крак през седлото и скочи в движение. Благодарение на невероятната си ловкост и на вълшебните предпазители, успя да запази равновесие и само за миг се озова до слисания си противник.

Няколко светкавични удара и елфът бе далече от обсега на чудовището. Не спря обаче, тъй като прекрасно разбираше, че противникът му не е победен и вече се е втурнал подире му. Когато сметна, че е оставил достатъчно разстояние между себе си и своя преследвач, скиталецът се обърна и вдигна оръжия, готов да го посрещне.

В това време Кати-Бри също бе препуснала в галоп, насочвайки коня само с помощта на краката си, докато се прицелваше в най-близкото чудовище.

Първият й изстрел пропусна целта, ала вторият потъна дълбоко в бедрото на снежния човек.

Звярът се олюля и рязко се обърна, при което следващите две стрели се забиха в гърдите му. Въпреки това той се задържа на крака и по всичко личеше, че възнамерява да се бие. Да хванеш Кати-Бри неподготвена обаче, съвсем не бе толкова лесно — с едно-единствено мълниеносно движение тя окачи Таулмарил на седлото и извади Казид’еа от ножницата.

Когато се изравни с чудовището, тя замахна с все сила и великолепният меч разцепи черепа на умиращия звяр на две. Снежният човек бавно се свлече на земята, а мозъкът му опръска кафявата почва.

Без да губи нито миг, младата жена прибра Казид’еа и отново вдигна лъка си. Сребърната стрела се заби в рамото на най-близкото чудовище и парализира ръката му. Поглеждайки зад ранения си противник, Кати-Бри забеляза последния снежен човек, който се намираше най-близо до кервана, видя и останалите пазачи, които се носеха към него, явно с намерението да го довършат.

— Тази битка е само наша! — решително прошепна младата жена и като се приближи до ранения си противник, остави Таулмарил настрани и извади меча си.

Все още в дупката на снежния човек, Гуенивар бързо спечели надмощие с помощта на железните си нокти. Злото същество се опита да я ухапе, ала тя бе по-бърза и по-гъвкава. Яките й челюсти се сключиха около косматия му врат, докато ноктите й не спираха да дерат, държейки опасните му оръжия далече от тялото й.

Щом звярът спря да диша и се отпусна безжизнено, пантерата изскочи от дупката и се огледа, после изрева и се хвърли надясно, където помощта й изглеждаше по-необходима.

Дризт се насочи към ранения си противник, ала изведнъж се закова на място, принуждавайки го да реагира. Вече замахнало за удар, чудовището политна напред. Двата ятагана на скиталеца се впиха в дланите му и отсякоха няколко от пръстите му.

Снежният човек изпищя от болка и прибра ръцете си, ала елфът бе по-бърз — едното му оръжие се заби малко под дясното рамо на звяра, докато другото се спусна надолу и го преряза през кръста. Преди неприятелят му да успее да реагира, Дризт отскочи встрани.

Злото същество бе всичко друго, но не и глупаво, особено в битка, и сега не му трябваше много време, за да разбере, че срещу подобен противник е обречено. Затова, вместо да се защитава, то се обърна и хукна, колкото го държаха краката.

Снежният човек можеше да надбяга почти всеки враг — бил той елф, или човек.

Почти всеки… ала не и Дризт — със своите магически предпазители той го застигна с лекота. Ударите се посипаха като дъжд върху злощастното чудовище и скоро кафеникавата му козина почервеня от шурналата кръв. Скиталецът добре знаеше, че снежните хора не са просто ловци, убиващи, за да живеят. Не, те бяха свирепи зверове, които сееха смърт не само за да се нахранят, но и за удоволствие.

Затова той не се отказа, избягвайки с лекота немощните опити на чудовището да го удари, като в същото време ятаганите му нито за миг не спираха мълниеносния си танц. Най-сетне злото същество спря и се приготви за една последна, отчаяна атака.

Ала Дризт бе по-бърз — Сиянието потъна дълбоко в корема на снежния човек, а леденият ятаган преряза гърлото му.

После, с обичайната си ловкост, скиталецът се дръпна встрани и избегна протегнатата ръка на олюляващото се чудовище. Само за миг той се озова зад — него и с все сила го удари в гърба. Не че имаше нужда — битката беше свършила и снежният човек рухна по лице в пръстта.

Беше въпрос само на време кой ще стигне пръв до чудовището, което Кати-Бри бе ранила в ръката — тя или единственият му оцелял другар.

Младата жена се оказа по-бърза и когато противникът й замахна към нея със здравата си ръка, тя я отсече с един-единствен удар на меча си.

Злото същество изпищя, потръпна конвулсивно и политна към земята, докато кръвта му бързо изтичаше.

Кати-Бри отскочи, за да не бъде затисната от тежкото туловище. Битката още не бе свършила и тя светкавично се завъртя, готова да посрещне последния от нападателите.

Разперило широко ръце, чудовището връхлетя отгоре й.

Казид’еа се заби в гърдите му, ала въпреки това железните длани се сключиха около раменете на младата жена и я събориха.

Докато падаше, Кати-Бри нямаше как да не си помисли какво ли ще стане с нея, когато двестакилограмовото чудовище се стовари отгоре й изведнъж товарът, който я притискаше, олекна, после изчезна напълно, отхвърлен надалече от Гуенивар.

Младата жена падна по гръб, но успя да се претърколи, убивайки част от силата на удара, после скочи на крака.

Всичко обаче бе свършило и когато яките челюсти на пантерата се сключиха около врата му, последният звяр вече беше мъртъв.

Кати-Бри премести поглед от Гуенивар към слисаните лица на останалите пазачи.

Седмина снежни хора, убити само за няколко минути.

По устните на младата жена заигра весела усмивка, Дризт също се засмя, когато се присъедини към нея и видя пазачите да се връщат към кервана, клатейки изумено глави.

Според Кадърли именно войнската слава на скиталеца им бе осигурила място в кервана, а след днешната случка тя със сигурност щеше да се разнесе надлъж и нашир сред лусканските търговци. И тогава името на Дризт До’Урден, този най-необичаен мрачен елф, щеше да се споменава с почит и възхищение.

* * *

Не след дълго керванът отново бе на път, начело с двамата приятели.

— Четири за мен — небрежно подхвърли Кати-Бри.

Дризт присви лавандуловите си очи и я изгледа развеселено. Отлично помнеше тази игра, та нали толкова пъти я бе играл и с Уолфгар, и с Бруенор, когато споделяха приключения и битки.

— Три и половина — поправи я той. — Гуенивар също бе взела участие в битката с последния снежен човек.

Кати-Бри набързо пресметна наум и реши, че спокойно може да отстъпи половината от победата на пантерата, макар да бе сигурна, че чудовището бе умряло още преди нейната намеса.

— Три и половина — съгласи се тя. — И само двама за теб.

Дризт се изкиска.

— А за котката — един и половина! — довърши младата жена и тържествуващо щракна с пръсти в лицето му.

Гуенивар, която тичаше край тях, изръмжа гърлено и двамата приятели, сигурни, че умното животно е разбрало всяка тяхна дума, избухнаха в смях.

До края на пътуването керванът не срещна повече неприятности и пристигна в Брин Шандер (главния от Десетте града, дали името си на тази част на Долината) по-рано, отколкото търговците бяха предвидили. Брин Шандер бе добре укрепено поселище, построено сред хълмовете и заобиколено от здрава стена. Намираше се близо до центъра на мисления триъгълник, образуван от трите езера — Маер Дуалдон, Диншиър и Езерото на алените води. Освен това, единствен той не разполагаше със собствена флота и въпреки че риболовът бе основният поминък в Десетте града, си оставаше най-процъфтяващото селище, дом на най-изкусните занаятчии и най-богатите търговци, както и политически център на местността.

Дризт не бе посрещнат особено добре, дори след като бе официално представен на градските стражи, а един от тях призна, че си го спомня от детските си години. За разлика от него Кати-Бри получи топъл прием, не на последно място заради наскорошното завръщане на Бруенор — всички с нетърпение очакваха от джуджешките мини отново да потекат реки от скъпоценни — метали.

Тъй като задълженията му към кервана се изчерпваха дотук, Дризт смяташе да не влиза в града, а вместо това да се насочи на север, към долината на джуджетата. Преди обаче да успеят да се оправят и сбогуват с търговците, двамата приятели получиха съобщение, че Касиус, представителят на Брин Шандер, моли за среща с Кати-Бри.

Въпреки че бе мръсна от дългия път и искаше единствено да потъне в най-близкото легло, младата жена нямаше как да откаже, но настоя скиталецът да я придружи.

* * *

— Добре мина — отбеляза Кати-Бри по-късно същия ден, когато двамата с Дризт излязоха от къщата на Касиус.

Срещата наистина бе минала добре, помисли си елфът, дори по-добре, отколкото той очакваше. Оказа се, че Касиус си го спомня прекрасно и (за негова изненада) го посрещна с добре дошъл искрено и с усмивка на уста. Ето защо сега Дризт ходеше из улиците на града свободно и макар да усещаше доста любопитни погледи върху себе си, не срещна открита враждебност. Мнозина, особено децата, го сочеха и си шепнеха острият му слух неведнъж долови думите „войн“ и „скиталец“, неизменно произнасяни с уважение.

Хубаво бе да се завърне у дома, толкова хубаво, че Дризт почти забрави нелеката задача, довела го тук. Поне за известно време не трябваше да мисли за Ерту и кристалния отломък.

Преди да си тръгнат от Брин Шандер, чуха бързи стъпки зад гърба си и чуха някой да ги вика с пълен глас.

— Риджис! — възкликна Кати-Бри, когато се обърна и видя полуръста да се носи към тях, колкото го държат краката, а къдравата му, кестенява коса и закръгленият му корем подскачаха нагоре-надолу.

— И таз добра! — скара им се той, когато се изравни с тях. — Наистина щяхте да си тръгнете, без да ми се обадите!

Още преди да успее да довърши, останалата без думи Кати-Бри го сграбчи в гореща прегръдка.

— Нима не съм заслужил поне една „добра среща“! — размаха пръст той, когато младата жена най-сетне го пусна на земята.

— Мислехме, че си с Бруенор — обясни Дризт и Риджис нито за миг не се усъмни, уверен, че приятелите му щяха да отидат първо при него, ако знаеха, че е в града.

— Поделям времето си между Брин Шандер и мините — отвърна той. — Нали все някой трябва да посредничи между търговците и онзи грубиянин, баща ти!

Кати-Бри се разсмя и отново го прегърна.

— Току-що обядвахме с Касиус — рече Дризт. — Тук като че ли всичко си е постарому.

— С изключение на хората. Нали знаеш как е по тези земи — малцина се задържат дълго… или пък оцеляват дълго.

— Но Касиус все още управлява Брин Шандер — отбеляза Дризт.

— А Йенсин Брент — Каер Диневал — щастливо обяви Риджис.

Това наистина бе добра новина — Йенсин Брент бе сред героите от битката срещу Акар Кесел и Креншинибон, а освен това бе и един от най-разбраните политици, които приятелите бяха срещали някога.

— А сега и лошите новини — продължи полуръстът. — Кемп също си е в Таргос.

— Упоритото му оркско псе! — тихо изруга Кати-Бри.

— Станал е дори по-упорит — призна Риджис. — Берктгар също е тук.

Дризт и Кати-Бри кимнаха — и те бяха дочули нещо такова.

— Сега е заедно с Ревик и Племето на лоса — допълни приятелят им. — Това е почти всичко, което знаем за тях.

Тонът му обаче недвусмислено говореше, че има и още нещо.

— Наскоро Бруенор беше при Ревик — обясни той. — Не може да се каже, че срещата мина много добре.

Скиталецът познаваше стария вожд, познаваше и Берктгар и не му бе никак трудно да се досети къде в действителност се корени проблемът, за който намекваше полуръстът.

— Берктгар така и не прости на Бруенор — призна Риджис.

— Не ми казвай, че пак става дума за чука! — не можа да повярва на ушите си Кати-Бри.

Полуръстът не навлезе в повече подробности, но за Дризт и това бе достатъчно — много скоро сериозно щеше да си поговори с варварина. Берктгар беше горд и доблестен войн, ала също така бе и неимоверно упорит. По всичко личеше, че Ревик, към когото елфът хранеше най-топли чувства, има нужда от помощ.

Това обаче можеше да почака. Тримата приятели прекараха нощта в къщата на Риджис в Брин Шандер и рано-рано на другата сутрин потеглиха на север.

Движеха се бързо и още преди обяд бяха в джуджешката долина. Изгаряна от нетърпение, Кати-Бри, която бе отраснала тук, застана начело на малката им групичка и се насочи право към входа на мините. Когато се приведе, за да влезе през ниската врата, за миг се почувства така, сякаш никога не си е тръгвала.

Щом се озова вътре, тя се затича, като от време на време спираше за малко, за да размени по една-две думи с джуджетата, които срещаше — джуджета, които неминуемо грейваха в усмивка, щом видеха, че Дризт и Кати-Бри са се завърнали. Поздравяваха се топло, но съвсем накратко — по някое пожелание за добре дошли от джуджетата и въпрос къде могат да намерят Бруенор от страна на двамата приятели.

Най-сетне откриха стаята, в която им казаха, че работи кралят, и още отдалече чуха песента на ковашкия му чук — Бруенор отново се бе заловил за стария си занаят, нещо, което почти не бе правил от създаването на Щитозъб!

Кати-Бри открехна вратата и надникна вътре. Баща й бе с гръб към нея, ала тя го позна веднага — по широките рамена, огнената коса и еднорогия шлем. Заради шума от чука и от огъня, който гореше до него, джуджето не ги чу да влизат.

Усети ги, чак когато младата жена го потупа по рамото.

— О! — изръмжа той и се позавъртя, хвърляйки бегъл поглед зад себе си. — Я се разкарай! Нали ви рекох, че поправям…

Не можа да каже нищо повече, обаче, и само преглътна шумно, после продължи да се взира пред себе си още миг-два, сякаш се боеше да погледне втори път, да не би да се окаже, че се е излъгал.

Най-сетне се осмели да се обърне и едва не припадна при вида на дъщеря си и на скъпия си приятел, завърнали се при него след всички тези години. Тежкият чук падна върху крака му, ала той дори не забеляза и като се протегна, сграбчи Дризт и Кати-Бри в мечешка прегръдка, толкова здрава, че костите им изпукаха.

След известно време Бруенор пусна елфа и още по-силно притисна младата жена до гърдите си, като не спираше да повтаря:

— Момичето ми! Момичето ми!

Дризт се възползва от това, че ръцете му най-сетне са свободни и извика Гуенивар от Звездната равнина. Ето как в мига, в който джуджето най-после се откъсна от дъщеря си, тристакилограмовата пантера се стовари отгоре му и доволно седна върху гърдите му.

— Махни туй проклето животно от мен! — изрева кралят и в отговор Гуенивар доволно го облиза.

— Глупава котка! — възнегодува Бруенор, ала гневът в гласа му не бе истински.

А и как можеше да се сърди, когато двамата — не, тримата му скъпи приятели се бяха завърнали!

А и дори да се бе ядосал, чие недоволство не би се стопило само за миг, при звука на гръмкия смях, който огласи стаята. Признавайки поражението си, джуджето вдигна поглед към пантерата и бе готово да се закълне, че тя също се усмихва.

Петимата приятели прекараха остатъка от деня заедно, говориха и до късно през нощта. Бруенор и Риджис нямаха кой знае какво за разказване, освен набързо да споделят за избора си да оставят Митрил Хол в ръцете на Гандалуг и да се завърнат в Долината на мразовития вятър.

Бруенор не можеше да обясни защо бе решил така (а решението наистина си бе изцяло негово — полуръстът просто го бе последвал, за да бъдат заедно), ала Дризт можеше. След като скръбта по Уолфгар се бе поуталожила, след като и вълнението около победата над Мрачните си бе отишло, приятелят му бе станал неспокоен, също както се бе случило с Кати-Бри и него самия. Със своите двеста години, Бруенор не бе млад, но не бе и толкова стар, че да се установи някъде и да заживее щастливо до края на дните си. И след като Сребърните зали бяха оставени в сигурни ръце, той най-сетне можеше да забрави за кралските отговорности и да помисли за собствените си чувства.

Дризт и Кати-Бри, от своя страна, имаха много повече за разказване за подвизите си из Саблено море. Бруенор също бе плавал с капитан Дюдермонт за известно време, но Риджис само бе слушал за него.

Колко вълнуващи бяха историите на двамата приятели! Битка след битка, вълнуващи преследвания, музиката на менестрелите и Кати-Бри, винаги на върха на мачтата, взирайки се в далечината, за да различи вражеския флаг. Когато стигна до събитията от последните няколко седмици обаче, скиталецът изведнъж стана необичайно сдържан.

— Ето така живеехме — заключи той. — Но дори подобни приключения рано или късно омръзват и тогава почувствахме, че е време да се върнем у дома, при вас.

— А откъде знаехте, че сме тук? — попита Бруенор.

Дризт се поколеба само за миг:

— Ами всъщност точно така разбрахме, че е дошло време да се отправим към дома — излъга той. — В Лускан научихме, че някакви джуджета били минали оттам, на път към Долината на мразовития вятър. Говореше се, че Бруенор Бойния чук бил един от тях.

Приятелят му кимна, макар да знаеше, че това не е истината, или поне не цялата истина. По време на похода си насам той съвсем целенасочено бе избегнал Лускан, и макар завръщането му да не бе останало тайна за жителите на града, оттам със сигурност не „бяха минавали“ никакви джуджета, както Дризт твърдеше. Въпреки това Бруенор не каза нищо убеден, че елфът рано или късно ще сподели с него онова, което не бе доизрекъл сега.

Вече се досещаше, че двамата му приятели крият някаква голяма тайна и дори смяташе, че знае каква е тя. Каква ирония на съдбата, помисли си той — едно джудже да има мрачен елф за зет!

После четиримата се умълчаха — Дризт и Кати-Бри бяха разказали всичко, което имаха да разказват (или поне всичко, което имаха намерение да споделят днес). Риджис излезе за малко и когато се върна, съобщи, че хоризонтът на изток започва да просветлява.

— Вкусна храна и топло легло — ето от какво имаме нужда сега! — заяви Бруенор и те се разделиха.

Елфът отпрати Гуенивар с обещанието да я повика веднага, щом тя си отпочине в Звездната равнина.

След като поспаха малко, приятелите (с изключение на Риджис, за когото всеки сън по-кратък от десет часа, не бе никаква почивка) отново се събраха, щастливи, че са заедно. Дризт и Кати-Бри и този път не разкриха нищо повече за случилото се с тях през последните няколко седмици, а и Бруенор не настоя — имаше пълна вяра в елфа и дъщеря си.

Поне за малко светът изглеждаше весел и безгрижен.