Р. А. Салваторе
Обсадата на мрака (7)

Глава 5
Защитникът на Кати-Бри

Когато достигнаха пътеките в подножието на планината, Дризт повика Гуенивар до себе си. Вярното животно седна пред него, готово да изпълни заповедите му.

— Да я вземем с нас — рече Кати-Бри, досещайки се за намеренията му.

Варварите може и да бяха оставили тундрата и стария начин на живот далече зад себе си, но магиите все още предизвикваха подозрение у тях, а присъствието на Гуенивар не само че притесняваше по-голямата част от поданиците на Берктгар, но смущаваше и самия него.

— Стига им това, че аз ще вляза в поселището им — отвърна Дризт и младата жена нямаше как да не се съгласи с него.

Видът на приятеля й — мрачен елф, чиито събратя се славеха с магическите си умения и невижданата си жестокост — навярно тревожеше мъжете на Севера дори повече от черната му пантера.

— На Берктгар никак няма да му се отрази зле да си поговори малко с Гуен — отбеляза Кати-Бри със съжаление в гласа и Дризт се разсмя, представяйки си как Гуенивар ръмжи в лицето на огромния, пребледнял като платно варварин.

— Жителите на Заселническа твърдина ще свикнат с нея, така както свикнаха с мен — каза той. — Спомни си колко години му трябваха на Бруенор, за да се отпусне в присъствието й.

Пантерата тихичко изръмжа, сякаш разбираше всяка тяхна дума.

— Не бяха годините — поправи го Кати-Бри. — А многобройните случаи, в които Гуен е спасявала кожата на упорития ми баща!

Пантерата отново изръмжа и двамата й приятели се посмяха от сърце за сметка на грубоватото джудже. Настроението им поспадна малко, когато Дризт отпрати Гуенивар с обещанието да я повика веднага щом поемеха обратно към Митрил Хол.

Вярното животно не спря да обикаля около ониксовата статуетка, докато материалното й тяло не отстъпи място на сива мъгла, която бързо се разпръсна във въздуха.

Скиталецът вдигна фигурката от земята и обърна поглед към струйките дим, които се виеха в небето над селището.

— Готова ли си? — обърна се той към младата жена.

— Берктгар ще се заинати — замислено рече тя.

— Просто трябва да го накараме да разбере колко много означава Щитозъб за Бруенор — отвърна Дризт и се насочи към градчето.

— По-скоро да си представи как брадвата на Бруенор се спуска към лицето му — мрачно промърмори Кати-Бри. — Точно между очите.

Заселническа твърдина представляваше група каменни къщурки, брулени от вятъра и скупчени в неголяма скалиста долина, от трите страни, на която се извисяваха склоновете на Гръбнака на света. Създаден от предците на Бруенор преди стотици години, някога градецът носел името Крепост на ковачите и бил единственото място, където търговците можели да видят прекрасните изделия, идващи от Сребърните зали — още тогава джуджетата не обичали да приемат чуждоземци в тайните си мини.

У всеки, който го видеше, дори да не бе чувал нищо за историята на това поселище, не оставаше и капка съмнение — то можеше да бъде дело единствено на джуджешки ръце. Никоя друга раса не бе в състояние да вдъхне на камъните такава сила, че да издържат на времето и неспирните ветрове, свирещи между планинските хребети. Макар и необитавани от векове, къщите бяха почти непокътнати и когато хората на Уолфгар се заселиха по тези места, единственото, което трябваше да сторят, бе да вдигнат някоя и друга рухнала стена, да изхвърлят откъртените от вятъра скални отломки и да прогонят животните, превърнали изоставените постройки в свои леговища.

И ето че в града закипя нов живот, досущ като в най-добрите години на Сребърните зали. Единствената разлика бе, че сега се наричаше Заселническа твърдина и в него живееха хора, които търгуваха вместо джуджешките майстори. И двата народа печелеха от това разпределение на работата, но в дързостта си Берктгар бе на път да разруши съюза помежду им.

Вождът на варварите очевидно не разбираше, че ако не се откаже от претенциите си, Бруенор най-вероятно ще нареди на него и на хората му да се махнат от тези земи.

Разбира се, гордите мъже от тундрата нямаше да се подчинят на подобна заповед (земята им бе подарена, а не дадена назаем) и тогава нищо нямаше да попречи на бойците от Митрил Хол да ги прогонят със сила.

И всичко това само заради Щитозъб.

— Уолфгар би се натъжил, ако можеше да види за какво се карат — подхвърли Кати-Бри, докато двамата с Дризт се спускаха по пътеката. — Нали именно той събра двата народа. Колко жалко, че сега споменът за него може отново да ги раздели!

Каква ужасна ирония, мълчаливо се съгласи скиталецът и неволно ускори крачка — разгледана в тази светлина, задачата им ставаше още по-важна. Вече не отиваше в Заселническа твърдина заради дребнавите дрязги на двама твърдоглави владетели. Отиваше в името на мъртвия си приятел.

Когато навлязоха в долината, до ушите на Кати-Бри и Дризт достигна ритмичен напев — някой бавно и тържествено изброяваше подвизите на легендарен герой. Улиците бяха пусти, вратите на къщите зееха широко отворени (жителите на градеца никога не си даваха труда да ги залостват) и двамата веднага се досетиха къде са всички.

Единствената промяна, която хората на Уолфгар бяха направили, след като дойдоха да живеят тук, бе издигането на внушителна постройка, която с лекота побираше не само всичките четиристотин обитатели на поселището, но и още толкова гости. Наричаше се Хенгорот, Залата на медовината — свещено място, където варварите отдаваха почит на боговете си, съживяваха спомена за храбри дела и велики герои, а също така споделяха храната си и вдигаха наздравици.

Хенгорот все още не бе завършен. Наред с якия камък, от който бяха издялани част от дългите, ниски стени, се виждаха и съшити еленови кожи. В очите на Дризт това бе красноречив символ не само на дългия път, който хората на Уолфгар бяха извървели дотук, но и на онзи, който тепърва трябваше да изминат. Докато живееха в тундрата, варварите бяха номади, следваха стадата на северните елени и затова не строяха къщи, а само кожени шатри, които прибираха в раниците си и носеха на гръб от бивак на бивак.

Дните на чергаруване бяха отминали, животът им вече не зависеше от еленовите стада, които бяха несигурен източник на препитание и често пъти водеха до пререкания и войни не само между отделните племена, но и между тях и жителите на Десетте града.

Скиталецът искрено се радваше на мира и благоденствието, което северняците бяха постигнали, ала в същото време видът на Хенгорот го изпълваше с болка, защото му напомняше колко много бяха пожертвали тези хора. С начина им на живот, който бе оцелял хилядолетия наред, бе свършено, и докато гледаше строящата се зала (само подобие на онзи Хенгорот, който той помнеше) и сивия камък, който обграждаше селището на този горд народ, скиталецът неволно се запита дали наистина промяната бе за добро.

Прекарала почти целия си живот в Долината на мразовития вятър, Кати-Бри бе слушала безброй разкази за варварите — номади и още от самото начало бе разбрала какво им предстои да изгубят. Установяването в Заселническа твърдина не само им бе отнело част от свободата, но и бе нанесло тежък удар върху тяхната самобитност. Наистина, сега събратята на Уолфгар бяха много по-богати, отколкото бяха мечтали някога; вече не им се налагаше да се тревожат колцина от тях ще оцелеят след суровата зима. Ала всичко това си имаше цена. Като звездите например. Тук, в планината, те бяха различни, далечни и студени, не слизаха до хоризонта, въздигайки душата на онзи, който ги съзерцаваше, до глъбините на небето.

С примирена въздишка, в която се долавяше частица от носталгията, която самата тя изпитваше по Долината, младата жена си напомни за какво бе дошла. Берктгар наистина се инатеше, ала тя прекрасно разбираше колко много го бе наранила загубата на Уолфгар и колко силно го болеше от мисълта, че Щитозъб, който се бе превърнал в най-прочутото оръжие в цялата история на племето, ще остане притежание на едно джудже.

Нямаше значение, че именно това джудже бе изковало чука, нито че мъжът, който го бе покрил със слава, гледаше на джуджето като на свой баща. За Берктгар мъртвият герой не бе синът на Бруенор, а Уолфгар, син на Беорнегар от племето на Лоса. Уолфгар от Долината на мразовития вятър, а не Уолфгар от Митрил Хол. Уолфгар, у когото беше въплътено всичко онова, което варварите почитаха и на което се възхищаваха. В този миг може би нямаше друг, който по-добре от Кати-Бри да разбира колко тежка в действителност е задачата им.

Двамата високи, широкоплещести стражи стояха край входа на Хенгорот, а от тях се носеше силен дъх на медовина. Те свъсиха вежди, когато чуха, че някой приближава, но побързаха да се отместят встрани, щом разпознаха новодошлите. Единият се втурна към средата на залата и тържествено започна да изрежда подвизите (поне тези, за които знаеше) и родословието им (всъщност, само това на Кати-Бри — родословието на елфа не можеше да бъде повод за гордост, не и в очите на варварите от Заселническа твърдина).

В това време новодошлите търпеливо чакаха край вратата заедно с другия страж, който сигурно тежеше повече от тях двамата взети заедно. Погледите им се спряха върху Берктгар. Седнал начело на дългата маса, той също се взря в тях.

Колкото и глупаво да се държеше в спора си с Бруенор, вождът несъмнено вдъхваше респект. Висок почти колкото Уолфгар, той имаше широки рамене и силни ръце, по-дебели от крака на най-набитото джудже. Рошавата му кестенява коса се спускаше под раменете, а гъстата брада, която си бе пуснал за зимата, му придаваше още по-суров и внушителен вид. Открай време варварите избираха своите предводители според силата им, провеждаха люти двубои, в които можеше да има един-единствен победител. Нямаше войн в Заселническа твърдина, който да е в състояние да надвие Берктгар — Берктгар Храбри, както го наричаха поданиците му — и точно заради това той бе обречен да живее в сянката на мъртвия си предшественик, чието име още приживе се бе превърнало в легенда.

— Заповядайте, пийнете с нас! — покани ги вождът, ала сърдечният поздрав не можа да заблуди двамата приятели — изражението му красноречиво говореше, че не е нито изненадан, нито доволен, че ги вижда.

Вниманието му бе насочено най-вече към Дризт, в очите му проблясваше нетърпение, примесено с безпокойство.

Начаса бяха донесени още два стола (висока чест за Кати-Бри, тъй като на масата нямаше други жени, освен хубавиците, приседнали в скута на някои от пияните бойци). В Хенгорот, както и в обществото на варварите изобщо, жените и децата (с изключение на поотрасналите момчета) не бяха нищо повече от най-обикновени слуги. Бързи и безшумни, те начаса донесоха медовина за гостите.

Дризт и Кати-Бри подозрително изгледаха питиетата пред себе си — знаеха, че разсъдъкът им трябва да е съвсем ясен, ако искат да се справят със задачата си. Ала Берктгар вече бе вдигнал каната си за наздравица и те бяха принудени да сторят същото. А в Хенгорот не можеше просто да си сръбнеш една глътка!

Двамата приятели опразниха халбите, за радост на домакините си, и в очите им проблесна отчаяние, когато жените сложиха още две кани пред тях.

Неочаквано скиталецът се изправи и скочи върху масата.

— Приемете моите почитания, о, доблестни поданици на Берктгар Храбри! — тържествено започна той, предизвиквайки взрив от възторжени възгласи.

Мъжете вдигнаха чаши във възхвала на своя вожд и започнаха да го тупат по гърба, но той дори не трепна под тежките им удари и нито за миг не свали от елфа изпълнения си с подозрение поглед.

На Кати-Бри не й бе никак трудно да разбере какво става. Макар и неохотно, варварите бяха свикнали с присъствието на Дризт и все пак за тях той си оставаше преди всичко „хилав елф“, при това не какъв да е, а мрачен елф! Да, в техните очи той беше слаб (нищо чудно някоя от жените им, калени от тежкия живот, да бе по-силна от него!) и въпреки това знаеха, че и най-могъщият им войн не е в състояние да го надвие. Най-неловко от всички се чувстваше самият Берктгар, който несъмнено се досещаше за какво са дошли двамата гости и предполагаше, че ще му се наложи да уреди спора за Щитозъб със скиталеца.

— Благодарни сме за щедрото гостоприемство и топлия прием — продължи елфът. — Никой в Забравените царства не би могъл да ни посрещне с по-съблазнителна трапеза!

Нов взрив от възхитени викове огласи Хенгорот. Дризт се справяше добре, пък и повечето варвари вече бяха порядъчно пияни.

— За съжаление — тук гласът му изведнъж стана сериозен, — не можем да останем дълго.

Ефектът от думите му беше мигновен. Онези, които седяха наблизо, бързо изтрезняха, разбрали най-сетне важността на това посещение.

Кати-Бри видя рубинения медальон да проблясва около врата на елфа и разбра, че макар Дризт да не го използваше, магическият предмет все пак бе уловил хората наоколо в хипнотизиращата си прегръдка и ги омайваше като руйна медовина.

— Над нас е надвиснала опасност — мрачно рече скиталецът. — Заплашва ни война. И точно сега е моментът, в който съюз…

Берктгар рязко сложи край на речта му, като стовари халбата си на масата толкова силно, че тя се пръсна на парчета и оплиска мъжете около него с пръски медовина и късчета стъкло. Все още стискайки дръжката в ръка, той скочи върху масата и се възправи над дребничкия елф.

В Хенгорот се възцари мъртвешка тишина.

— Идвате тук с думи за съюзничество — бавно започна вождът. — Идвате при нас, молейки за съюзничество!

Тук той замълча, за да подсили ефекта от думите си, после отново извиси глас:

— А в същото време си присвоявате оръжието, което се превърна в символ на нашето племе, чука, покрил се с легендарна слава в десницата на Уолфгар, син на Беорнегар!

Одобрителни възгласи разтърсиха залата и Кати-Бри вдигна безпомощен поглед към приятеля си. Дразнеше се, когато варварите наричаха Уолфгар по този начин, с името на баща му — това ги изпълваше с гордост, а младата жена никога не бе одобрявала самоцелната гордост.

Освен това Уолфгар бе извършил толкова безстрашни подвизи, че изобщо нямаше нужда от бележито родословие, за да бъде най-великият войн, раждал се някога сред варварите от тундрата. Децата му обаче, (ако бе живял достатъчно дълго, за да стане баща), щяха да имат всички основания да изтъкват името му и да се гордеят с него.

— Ние сме приятели на джуджето, по чиято заръка идваш, мрачен елфе — продължи Берктгар и плътният му глас отекна в просторната зала. — И затова искаме същото и от него, Бруенор Бойния чук, син на Бангор, син на Гарумн. Съюз между двата народа ще има… но не преди да получа Щитозъб. Аз съм Берктгар! — изрева той и гордо изпъчи гърди.

— Берктгар Храбри! — услужливо вметнаха неколцина от съветниците му и всички отново закрещяха одобрително и вдигнаха чаши в чест на вожда.

— По-скоро ще получиш брадвата на Бруенор, отколкото бойния чук — отвърна Дризт, на когото бе започнало да му писва от перченето на Берктгар.

Вече бе повече от очевидно, че варварите бяха очаквали посещението им — речта на вожда бе не само предварително подготвена, но и добре отрепетирана.

— И недей да си мислиш, че ще я получиш като подарък! — добави Дризт, когато войните най-сетне спряха да крещят.

В Хенгорот се възцари напрегната тишина — думите на елфа можеха да се изтълкуват като предизвикателство, което — сигурни бяха всички — Берктгар щеше да приеме без колебание.

— Ала Бруенор не е тук — отвърна той с равен тон. — Може би Дризт До’Урден ще защити интересите му?

Скиталецът не отвърна веднага, опитвайки се да реши как е най-добре да постъпи.

Кати-Бри също мислеше трескаво. Нито за миг не се съмняваше, че Дризт ще приеме предизвикателството и с лекота ще надвие Берктгар, знаеше също така, че мъжете от Заселническа твърдина никога няма да преглътнат подобно унижение.

— Уолфгар щеше да стане мой съпруг! — провикна се тя, тъкмо когато приятелят й се канеше да заговори. — Аз съм дъщеря на Бруенор Бойния чук, наследница на Сребърните зали и ако някой тук трябва да защитава интересите на моя баща…

— Ти трябва да го посочиш — довърши Берктгар вместо него.

— Наистина — съгласи се Кати-Бри. — Аз ще я посоча!

Хенгорот отново бе огласен от гръмки викове, не една и две от жените, които слугуваха около масите, се засмяха и закимаха обнадеждено.

Дризт обаче съвсем не изглеждаше доволен — лавандуловите му очи красноречиво я умоляваха да потуши огъня, който бе запалила, преди положението напълно да излезе от контрол. Никой от двамата не искаше да се стига до бой, ала в залата кипеше трескаво оживление, отвсякъде долитаха викове „Дай й да се разбере!“, сякаш младата жена вече бе отправила предизвикателството си.

Погледът, с който Берктгар я измери, гореше от люта ярост.

Кати-Бри разбираше затруднението му и му съчувстваше. Планът й всъщност бе да обясни, че възнамерява да брани интересите на баща си, но че не е дошла тук, за да се бие. Само че събитията се бяха развили прекалено бързо и сега бе твърде късно за това.

— Никога! — ревът на Берктгар надвика врявата и поукроти превъзбудените варвари. — Никога не съм се бил с жена!

Е, каза си Дризт, това съвсем скоро ще трябва да се промени — ако Мрачните наистина възнамеряваха да нападнат Митрил Хол, на вожда щеше да му се наложи да се отърве от тези задръжки, тъй като в царството на злите елфи жените бяха по-силни не само в магиите, но и в битките.

— Дай й да се разбере! — провикна се един войн (очевидно доста пиян) и заедно с мъжете около себе си избухна в смях.

Берктгар го изгледа свирепо, после отново спря очи върху Кати-Бри, като си поемаше дълбоко дъх в опит да укроти надигащия се в гърдите му гняв.

Вождът не може да спечели, каза си момичето. Ако наистина се стигнеше до битка помежду им, той нямаше да излезе победител, дори да я надвиеше. За варварите от Заселническа твърдина всеки, вдигнал оръжие срещу жена, бе жалък страхливец.

Кати-Бри се покатери върху масата и кимна едва забележимо, докато минаваше покрай Дризт. С ръце на бедрата и тяло извито така, че да подчертае женствените й форми, тя се усмихна на Берктгар.

— Не с оръжие в ръка, може би — рече тя. — Ала има и други начини един мъж и една жена да премерят сили…

При тези думи Хенгорот сякаш изригна. Екнаха наздравици и войните толкова въодушевено вдигнаха халби, че докато ги поднесат до нетърпеливите си устни, половината медовина вече се бе разплискала наоколо. Неколцина мъже подеха цинична песничка, като се поклащаха в такт с мелодията и се потупваха по раменете при всеки по-цветист стих.

Дризт зяпна така, че очите му замалко не изскочиха от орбитите си и Кати-Бри се уплаши, да не би да извади оръжията и да изколи всички в залата. За миг се почувства поласкана, ала после му се ядоса, задето изобщо се бе усъмнил в нея.

Погледът, който му хвърли, докато скачаше от масата, казваше точно това. Време за повече обяснения нямаше и като вирна глава, тя закрачи към вратата.

Един от мъжете посегна към нея, ала тя го плесна през ръцете и продължи напред, без да се обръща.

— Бива си те! — одобрително възкликна нахалникът.

— Лошо му се пише на Берктгар! — подхвърли друг грубиянин.

Самият Берктгар все още стоеше върху масата и неспокойно пристъпваше от крак на крак (като много внимаваше да не срещне изпитателния поглед на елфа). Не знаеше какво да мисли — дъщерята на Бруенор Бойния чук никога не се бе славила като момиче, което си позволява подобни волности. Не можеше обаче да отрече, че е заинтригуван. Всички мъже в Заселническа твърдина бяха единодушни, че няма друга жена из тези земи, която да буди такъв интерес като Кати-Бри, принцесата на Митрил Хол:

— Щитозъб ще бъде мой! — провикна се той най-сетне и думите му бяха посрещнати с взрив от ликуващи възгласи.

Когато се обърна, вождът с облекчение установи, че Дризт не стои пред него с извадени ятагани. Всъщност, скиталецът изобщо не беше в залата — докато Берктгар се чудеше какво да стори, той бе скочил от масата и се бе втурнал след Кати-Бри.

Откри я край една празна къща и я улови за ръката, принуждавайки я да го погледне в очите. Младата жена очакваше той да се развика, нямаше да се учуди, ако й бе зашлевил шамар.

Вместо това, Дризт се разсмя.

— Добре измислено! — похвали я той. — Но сигурна ли си, че ще успееш да го победиш?

— Откъде разбра, че не съм намислила онова, за което намекнах там вътре? — сопна се тя.

— Защото се уважаваш твърде много, за да го сториш — отвърна елфът, без да се колебае.

Това бе съвършеният отговор, точно думите, които младата жена искаше да чуе в този момент, и тя не настоя повече.

— Сигурна ли си, че ще успееш да го победиш? — повтори Дризт сериозно — Кати-Бри си я биваше, а и с всеки нов урок ставаше все по-добра, ала Берктгар беше огромен и невероятно силен.

— Той е пиян — успокои го момичето. — Освен това е бавен, също като Уолфгар, преди да му покажеш как трябва да се бие.

Сините й очи, дълбоки и вълнуващи като небето призори, заискриха.

— Точно както показа и на мен! — добави тя.

Дризт я докосна по рамото, сякаш искаше да й вдъхне от своята сила — вече бе разбрал, че за нея предстоящата битка е не по-малко важна, отколкото за Берктгар. В този миг вождът изскочи от Хенгорот, а пияните варвари се скупчиха край вратата, с блеснали от похотливо оживление очи.

— Да го надвия ще бъде много по-лесно, отколкото да измисля как да запазя достойнството му пред неговите поданици — прошепна Кати-Бри на приятеля си.

Дризт кимна и отново я потупа по рамото, после заобиколи Берктгар отдалече и се запъти към Хенгорот. Младата жена бе поела нещата в свои ръце и той я уважаваше достатъчно, за да я остави сама да довърши започнатото.

Скиталецът влезе в залата с каменно изражение на лицето и решително спусна парчето кожа, което служеше за врата. Последното, което видя, бе как Кати-Бри и Берктгар (колко много приличаше огромният варварин на Уолфгар в този момент!) се отдалечават по брулената от вятъра уличка.

Гледка, която никак не му хареса.

* * *

— Май не си особено изненадан — подхвърли Кати-Бри, докато надяваше предпазна калъфка върху финото острие на меча си.

Внезапно, макар и само за миг, усети как я обзема силно разочарование, дори гняв, който не разбираше.

— Нито за миг не повярвах, че ме доведе тук заради онова, за което намекна преди малко — нехайно отвърна Берктгар. — Макар че, ако беше…

— Затваряй си устата! — рязко го прекъсна тя.

Лицето на вожда се изопна — не бе свикнал да му говорят по този начин, особено пък някаква си жена:

— Ние в Заселническа твърдина не покриваме остриетата на оръжията, когато се бием — пренебрежително рече той.

Кати-Бри издържа погледа му и спокойно свали предпазителя от меча. Заля я вълна на въодушевление и тя отново, както преди малко, се почуди какво й става, но после реши, че Берктгар трябва да я бе ядосал повече, отколкото й се щеше да си признае.

В това време варваринът, който се бе отдалечил замалко, се върна със самодоволна усмивка на устните и ножница, препасана на гърба. Над дясното му рамо стърчеше дръжка на меч, чийто ефес (както младата жена с трепет забеляза) бе дълъг почти колкото острието на нейното оръжие; върхът на канията пък се подаваше зад лявото му бедро и почти опираше земята.

Кати-Бри гледаше с чувство, доста наподобяващо страхопочитание, как Берктгар тържествено издърпва меча си. В какво се бе забъркала този път! Ножницата бе срязана на върха и подплатена с дебела кожа, така че гигантското оръжие да се вади по-лесно.

А то наистина беше гигантско! Извитото острие беше дълго повече от метър и вместо най-обикновен хоризонтален ръб в основата на дръжката, имаше още един, на около двадесетина сантиметра над първия, изработен от закалена стомана.

Берктгар вдигна меча над главата си и започна да описва големи кръгове. Разнесе се заплашително свистене, железните мускули на десницата му се изопнаха до краен предел. После опря върха му в земята и се облегна на дръжката, която стигаше някъде до раменете на почти двуметровото му тяло.

— Смяташ да се биеш с това или да колиш крави? — насмешливо подхвърли Кати-Бри, опитвайки се да посмачка самочувствието му.

— Все още имаш възможност да избереш другия начин — спокойно отвърна вождът.

Без да губи време в повече приказки, тя вдигна своя меч и зае отбранителна позиция.

Противникът й се изсмя подигравателно и също приклекна, ала миг по-късно отново се изправи и я погледна смутено:

— Не мога да го направя — обясни той. — Ако те докосна дори с върха на оръжието, ще разбия не само твоя череп, но и сърцето на крал Бруенор!

Кати-Бри се хвърли към него с протегната напред ръка и го одраска по рамото.

Берктгар сведе очи към срязаната си дреха, после отново спря поглед върху нея, без да помръдне.

— Боиш се, защото знаеш, че не можеш да въртиш този касапски нож достатъчно бързо! — подразни го младата жена.

Варваринът примигна пресилено бавно, сякаш искаше да й покаже колко досадно му се струва всичко това.

— Ще ти покажа стената, на която виси Банкенфуере — рече той. — Както и постелята, над която е окачен.

— На стената май ще стои по-добре, отколкото в ръцете ти! — подигра го Кати-Бри, на която започваше да й писва от детинските му намеци; само за миг тя се озова пред него, перна го през лицето с тъпата страна на меча си и отново отскочи назад. — Ако те е страх, просто си признай!

Берктгар докосна бузата си и когато погледна пръстите си, видя, че са изцапани с кръв. Младата жена неволно потръпна — не бе имала намерение да го удря толкова силно.

Казид’еа обсебваше изкусно и незабелязано съзнанието на своите господари.

— Започваш да ме ядосваш, глупаво момиче! — изръмжа варваринът и се втурна напред, стиснал дръжката на Банкенфуере с две ръце.

Очевидно нямаше намерение да използва острата част на оръжието, ала Кати-Бри прекрасно разбираше, че това няма да й помогне особено — дори един не много силен удар с тъпата страна на огромния меч щеше да натроши костите й на хиляди парченца.

Яростта на Севера се спусна надолу, ала младата жена отдавна бе отскочила назад, като не спираше да се пита дали не се бе забъркала в нещо, което не й е по силите.

Банкенфуере описа широка дъга отляво надясно, после се стрелна напред, само за да промени посоката си миг по-късно и отново да полети настрани. Всичко бе станало по-бързо, отколкото Кати-Бри очакваше — движението бе завършено и оръжието стоеше до тялото на Берктгар, готово за нова атака.

Впечатляваща демонстрация, помисли си тя, ала след като бе преодоляла първоначалното си сепване при вида на огромния меч, не й бе никак трудно да забележи пропуските в защитата на противника си.

Разбира се, трябваше да пресметне всяко свое движение до съвършенство. И най-малката грешка щеше да даде възможност на Берктгар да я превърне в храна за червеите.

Както и очакваше (все пак, с оръжие като Яростта на Севера в ръка, никой войн нямаше особен избор от маневри), вождът отново описа широк полукръг. Тя направи крачка назад, после още една, просто за всеки случай, и се стрелна под връхлитащото оръжие. Целеше се в ръката на варварина, но той се оказа по-бърз и смени посоката на удара толкова мълниеносно, че младата жена се видя принудена да прекрати нападението си и трескаво да отскочи встрани.

Въпреки това бе доволна, тъй като беше разбрала точно докъде се простира обсегът на Банкенфуере. Освен това бе убедена, че и най-малкото забавяне ще й е от полза — челото на пияния Берктгар вече лъщеше от пот, а дишането му ставаше все по-учестено.

— Ако и с всичко останало се справяш толкова зле, колкото с боя, мога само да се радвам, че предпочетох такъв двубой — подразни го тя и гордият вожд се хвърли в нова яростна атака.

Кати-Бри се приведе и избегна страховития му удар, после трябваше да се дръпне назад, тъй като оръжието бързо се върна обратно към главата й. Следващият замах я принуди да отскочи встрани, за да не попадне под спускащото се острие.

— Скоро няма да има накъде да бягаш! — изръмжа Берктгар, докато се обръщаше с лице към нея.

Банкенфуере отново описа дъга отляво надясно и се спря до тялото на господаря си, готов за поредната атака.

Кати-Бри пристъпи напред с единия крак, протегнала меч, сякаш се канеше да го забие в лявото бедро на противника си. В същото време обаче здраво застопори другия си крак в земята и в мига, в който Яростта на Севера се стрелна, за да отклони удара й, тя леко се отмести. После, използвайки крака си като опора, се втурна покрай вражеското оръжие и прониза Берктгар в десния хълбок.

Вождът изрева и се обърна толкова устремно, че едва успя да запази равновесие.

Леко приведена, младата жена стоеше на един-два метра от него и вече го очакваше. Зачервеното лице на варварина красноречиво говореше, че усилието от това да размахва тежкото оръжие си казва думата, особено след солидните количества медовина, които беше погълнал преди това.

— Само още няколко разигравания — прошепна тя, опитвайки се да запази търпение.

И така двубоят продължи, минутите минаваха, а дишането на Берктгар ставаше все по-тежко и по-шумно. С всяка нова атака Кати-Бри само още повече затвърждаваше и усъвършенстваше първоначалната си тактика, като се възползваше от прекрасното прикритие на огромния меч и масивните ръце на противника й.

* * *

Дризт едва издържа половинчасовите неприлични коментари на варварите в Хенгорот.

— Никога досега не е издържал толкова дълго! — подметна някой.

— Берктгар Корави! — подхвърли друг и всички подеха вика му, вдигайки халби за наздравица.

Няколко от жените, скупчени в един от ъглите, се изкискаха, но повечето се намръщиха недоволно.

— Корави — тихичко повтори Дризт. Думата прекрасно описваше и неговото собствено търпение през тези непоносимо дълги минути.

Колкото и да се дразнеше от грубите шеги по адрес на Кати-Бри, гневът му бледнееше пред страха, че Берктгар може да я нарани, дори да я надвие и после да се възползва от нея.

Трябваше да впрегне цялата си воля, за да не позволи на въображението си да се развихри. Все пак, въпреки хвалбите си, въпреки дръзките шеги на хората си, Берктгар беше мъж на честта. Ала сега беше пиян…

Ще го убия, закле се Дризт, ще го убия с тези две ръце. И наистина, ако онова, от което се боеше, действително се случеше, скиталецът щеше да посече могъщия Берктгар на място.

За щастие, така и не се стигна дотам, защото Кати-Бри и вождът най-сетне се върнаха. Бяха леко поразрошени, а Берктгар имаше засъхнала кръв по брадата, но иначе и двамата бяха добре.

Докато минаваше покрай приятеля си, Кати-Бри му смигна многозначително, но не каза нищо.

Варварите затаиха дъх в очакване на някоя пикантна историйка за „подвизите“ на своя вожд.

Очите на Берктгар се спряха върху младата жена и тя издържа погледа му, без да трепне.

— Няма да нося Щитозъб! — обяви той на всеослушание.

Думите му бяха последвани от гръмогласни викове и дюдюкания, мъжете започнаха да се чудят на висок глас кой ли е спечелил „състезанието“.

Берктгар се изчерви и Дризт се уплаши, че се задават неприятности.

Междувременно Кати-Бри бе скочила върху масата и най-сетне успя да надвика врявата:

— Няма мъж в Заселническа твърдина, който да се мери с него! — заяви тя, при което неколцина варвари се втурнаха към нея, изгарящи от желание да приемат това предизвикателство. — Няма мъж, който да се мери с него! — яростно повтори тя и свирепият й вид накара мъжете да се върнат по местата си.

— Няма да нося Щитозъб заради светлата памет на Уолфгар — обясни Берктгар. — И заради честта на Кати-Бри.

При тези думи по лицата на всички се изписа недоумение.

— Ако искам да заслужа дъщерята на крал Бруенор, наш приятел и съюзник — продължи вождът и Дризт скришом се засмя на начина, по който бе нарекъл Бруенор, — ако искам да бъда достоен за нея, то тогава моето оръжие, Банкенфуере, Яростта на Севера, трябва да се превърне в легенда.

И той вдигна гигантския меч над главата си, предизвиквайки вълна от одобрителни възгласи.

С това въпросът бе приключен и поразклатеният съюз отново бе скрепен. Халбите бяха напълнени за миг, преди още Кати-Бри да успее да скочи от масата и да отиде при Дризт. Докато минаваше покрай Берктгар, тя поспря и го погледна право в очите:

— Ако някога посмееш да излъжеш — прошепна младата жена, като внимаваше никой друг да не ги чуе, — ако само намекнеш, че си се възползвал от мен, знай, че ще се върна и ще те посека пред очите на цялото племе!

Лицето на варварина потъмня при тези думи и съвсем не му стана по-леко, когато се обърна, за да я проследи с поглед, и видя страховития й приятел, с ръце върху дръжките на двата си ятагана и особен пламък в лавандуловите очи, който красноречиво издаваше какво изпитва към дъщерята на Бруенор. Берктгар нямаше никакво желание да си има повече вземане-даване с Кати-Бри и все пак предпочиташе да се бие с нея още сто пъти, отколкото да се изправи срещу скиталеца дори веднъж.

— Ще се върнеш и ще го посечеш? — повтори Дризт, когато с младата жена се озоваха навън.

— Е — поклати глава тя, — дано никога не ми се наложи да изпълнявам това обещание. Да се биеш с него, когато не е толкова пиян, сигурно е същото като да влезеш в бърлогата на свирепа мечка.

При тези думи по лицето на Дризт се разля широка усмивка и той изведнъж спря. Кати-Бри го изгледа любопитно.

— Аз съм го правил — рече той и ето че вече имаха история, която да ги развлича, докато крачат по планинските пътеки.

Няколко часа по-късно тримата (скиталецът побърза да извика Гуенивар веднага щом излязоха от поселището) спряха да си починат. Звездите блещукаха на небето, огънят бавно догаряше, а Дризт замислено наблюдаваше Кати-Бри, която спеше недалече от него.

— Знаеш, че я обичам, нали? — тихо прошепна той на Гуенивар.

Вярното животно премигна, ала с нищо друго не показа, че го е чуло.

— Ала как бих могъл! — горчиво каза скиталецът. — Не, не заради паметта на Уолфгар! — побърза да добави, убеден, че младежът, който го обичаше също толкова силно, колкото той него, не би го осъдил за чувствата му.

— Как бих могъл! — повтори той още по-тихо.

Пантерата изръмжа ниско и протяжно, но дали искаше да изрази нещо повече от съпричастността си, Дризт не знаеше.

— Тя няма да живее дълго — продължи той. — А когато умре, аз ще бъда още съвсем млад.

Внезапно очите му се спряха върху Гуенивар, сякаш току-що се бе сетил за нещо:

— Но ти ме разбираш, нали, безсмъртна приятелко? Какво съм аз за теб? Колко ли такива като мен си имала, преди да откликнеш на моя повик и колцина ли ще дойдат, след като аз вече няма да съм жив?

И като се облегна на скалата зад гърба си, той отново погледна Кати-Бри, после отправи взор към звездното небе. Горчиви бяха мислите му, ала заедно с тъгата, те носеха и облекчение, като да бяха част от някакъв вечен кръговрат, необозрим замисъл, в който се преплитаха радост и болка, споделени с любими хора, спомени за отминали дни и изгубени приятели. Те политнаха към небосвода и вятърът ги поде, а в сърцето на елфа, пречистено от мъката, се възцари изцелителен покой.

Той заспа и засънува — видя Закнафейн, своя баща, Белвар, подземния гном, капитан Дюдермонт, който го бе приел на кораба си „Морски дух“, Риджис и Бруенор, загиналия Уолфгар и, разбира се, Кати-Бри.

Никога досега Дризт До’Урден не бе спал толкова спокойно и приятно.

Гуенивар дълго гледа своя господар, а после положи глава върху лапите си и затвори очи. В думите му имаше много истина, ала едно не бе вярно — намекът, че времето ще заличи спомена й за него. Пантерата наистина бе служила на много господари, повечето добри, някои, за нещастие, зли. Някои тя още помнеше, други не, ала Дризт…

Никога, никога нямаше да забрави скиталеца, мрачния елф, чието сърце бе крепко и добро и чиято вярност можеше да се мери единствено с нейната към него.