Р. А. Салваторе
Обсадата на мрака (6)

Глава 4
Пропукване

— Заговор? — попита елфът, използвайки езика на жестовете, който бе толкова богат и сложен, че можеше да предаде и най-тънките нюанси в значението на думите.

Джарлаксъл поклати глава с озадачено изражение на лицето (нещо доста необичайно за него), после въздъхна и даде знак на придружителя си да идат на по-сигурно място.

Двамата бързо закрачиха из широките, криволичещи улици на Мензоберанзан, между високите сталагмитови могили, където Мрачните живееха. Тези могили, както и голяма част от внушителните сталактити, които висяха от тавана на мензоберанзанската пещера, бяха кухи отвътре и опасани от тераси и висящи пътеки отвън. Много често сградите в един двор бяха свързани помежду си с мостове, които наподобяваха гигантска паяжина; магически огньове — алени, сини и по-рядко зеленикави — обгръщаха всички домове (особено тези на по-старите и влиятелни родове) и допълнително подчертаваха изкусната украса. Мензоберанзан, най-импозантният между градовете, будеше няма възхита; смайващ и неземен, той спираше дъха и ако някой го видеше, без да знае нищо за обитателите му (разбира се, никой, озовал се тук, не оставаше в неведение — а често пъти и жив — дълго време) никога не би предположил, че тази красота е сътворена от най-злата и безмилостна раса в цял Торил.

Много скоро широките улици останаха зад гърба на безшумно промъкващия се Джарлаксъл и той навлезе в тесните, тъмни сокаци около къщите на по-низшите родове. Наемникът се взираше пред себе си (този ден беше поставил магическата превръзка над дясното си око), а острият му поглед не пропускаше и най-слабото движение в гъстите сенки край него.

Изненадата му бе пълна, когато се обърна към своя спътник и вместо М’тарл, лейтенанта от Бреган Д’аерте, който го следваше допреди малко, видя друг, невероятно могъщ елф.

Рядко се случваше Джарлаксъл да не знае какво да каже, ала появата на Громф Баенре, най-големия син в първия дом и архимагьосник на Мензоберанзан, го хвана напълно неподготвен и го накара да онемее за миг.

— Вярвам, че М’тарл ще ми бъде върнат, когато свършиш — бързо се съвзе той.

Громф безмълвно махна с ръка и над главите им заблещука зеленикава сфера. От нея висеше тънко сребристо въже, чийто край едва докосваше земята.

Наемникът сви рамене и посегна към него. В мига, в който го докосна, усети как нещо го повлича нагоре, към блещукащия портал и магическото пространство отвъд.

Джарлаксъл реши, че представлението си го бива, когато се озова вътре и откри не празното и възтясно местенце, създавано обикновено с това заклинание, а пищно обзаведена стая. Тук имаше дори и прислужник — едно зомби, което му поднесе чаша вино, преди още да бе седнал. Отне му няколко секунди, докато успее да настрои зрението си към нормалната част на спектъра, тъй като помещението бе обляно от мек синкав светлик. Това съвсем не бе нещо необичайно — дори един магьосник, привикнал към вечния мрак, царящ в недрата на земята, не можеше да чете пергаменти и заклинателни книги без светлина.

— Ще ти бъде върнат… стига да оцелее там, където го оставих, достатъчно дълго, за да можем двамата с теб да си довършим разговора — нехайно отвърна Громф, докато прекрачваше магическия портал, после притвори очи и прошепна нещо. Маскировъчният плащ и простичките дрехи изчезнаха начаса, отстъпвайки място на пищни одежди, напълно подобаващи на високото му положение. Дългата роба, покрита с десетки гънки и джобове, бе цялата извезана с тайнствени символи и могъщи руни. Също като благородническите къщи, тези руни бяха обвити от магически огън, който Громф бе в състояние да угаси само с мисъл и тогава дрехата го скриваше по-сигурно и от най-умело изтъкания пиуафуи. Две брошки — едната във формата на паяк с червено тяло и дълги, черни крака, а другата — огромен, изкусно шлифован смарагд — красяха великолепните одежди, въпреки че бяха почти напълно скрити от дългите, бели коси на стария магьосник, които се спускаха не само по гърба, но и по раменете и гърдите му.

Джарлаксъл, който се интересуваше от всичко, свързано с магията, бе виждал тези брошки у предшественика на Громф, макар синът на Баенре да бе заемал този пост толкова дълго, че повечето елфи дори не помнеха кога се е възкачил на него. С помощта на паяковата брошка архимагьосникът всяка сутрин запалваше Нарбондел, колоната, която отмерваше времето в Мензоберанзан. Топлината се издигаше до върха на своеобразния часовник за дванадесет часа; също толкова й трябваха, за да се спусне обратно до основата му — със своето инфрачервено зрение Мрачните лесно познаваха кое време е по това доколко е изстинала колоната.

Другата брошка даряваше Громф с вечна младост. Доколкото Джарлаксъл можеше да прецени, магьосникът беше живял повече от седем века, а все още изглеждаше така, сякаш бе първокурсник в Академията!

Всъщност — не съвсем, каза си наемникът, докато изучаваше лицето на своя домакин. От него, и най-вече от очите му, се излъчваше сила и достойнство — външен израз на мъдростта, която идва единствено с дългогодишния и често пъти горчив опит. Първият син на Баенре бе коварен и опасен, с лекота стигаше до същината на всеки проблем и под неговия проницателен взор Джарлаксъл се чувстваше много по-несигурен и уязвим, отколкото в присъствието на самата матрона.

— Заговор? — повтори магьосникът, този път на глас. — Предполагам, че на останалите домове най-сетне им е омръзнало от майка ми и са се обединили срещу дом Баенре?

— Вече разказах всичко на матрона… — започна наемникът.

— Чух всяка твоя дума — нетърпеливо изръмжа Громф. — А сега искам да чуя истината.

— Интересно понятие — отвърна Джарлаксъл и скришом се подсмихна, когато осъзна, че събеседникът му — нещо толкова невероятно за него! — е притеснен. — Истина.

— Рядко се среща, така е — съгласи се Громф, който междувременно се бе овладял и отново се бе облегнал на стола си, потропвайки с пръсти пред себе си. — Но понякога точно тя спасява живота на глупеца, който се бърка в чуждите работи.

При тази недвусмислена закана усмивката на наемника се стопи и той изпитателно се вгледа в събеседника си. Магьосникът беше могъщ — толкова могъщ, колкото изобщо можеше да стане някой мъж в доминирания от жени Мензоберанзан. Само че правилата на Мензоберанзан не важаха за Джарлаксъл и това, че Громф поемаше риска да прибегне до заплахи, бе наистина странно…

Почти толкова, колкото и очевидната му тревога. Всъщност, както наемникът внезапно разбра, Громф не бе просто притеснен. Той се боеше.

— Дори няма да си направя труда да ти напомня колко полезен е този глупец — рече Джарлаксъл.

— Спести ми го — изръмжа Баенре и наемникът се изсмя в лицето му.

Магьосникът отпусна ръце, при което одеждите му леко се разтвориха, откривайки две пръчки, мушнати в колана му, по една над всеки крак.

— Няма заговор — твърдо отговори Джарлаксъл.

— Искам истината — заплашително напомни Громф.

— Това е истината — настоя наемникът, комуто рядко се случваше да прави толкова недвусмислени изказвания. — Разчитам на дома Баенре толкова, колкото и ти самият, Архимагьоснико. Ако останалите родове съзаклятничеха срещу Баенре, или дъщерите й се канеха да я убият, Бреган Д’аерте щеше да застане на нейна страна или поне да я предупреди за подготвяния удар.

Върху лицето на Громф легна сянка, а Джарлаксъл, който съвсем преднамерено бе казал просто Баенре вместо матрона Баенре, едва се сдържа да не въздъхне облекчено — магьосникът не бе забелязал очевидния му пропуск. В света на Мрачните подобни грешки често пъти струваха живота на онзи, който ги допускаше, особено ако бе мъж.

— Какво не е наред тогава? — настойчивият, почти умолителен тон на Громф, хвана наемника неподготвен — никога досега не бе виждал могъщия магьосник толкова отчаян. — Ти също го усещаш! Има нещо гнило, самият въздух в града е пропит от неговия дъх!

„Още от незапомнени времена“, каза си Джарлаксъл, ала мъдро предпочете да запази тази мисъл за себе си. Вместо това, на глас каза само:

— Светилището пострада.

Громф кимна и свъси вежди. Внушителният параклис на първия дом бе най-святото място в целия град, най-величественият храм на Кралицата на паяците. Преди няколко месеца вероотстъпникът Дризт До’Урден и неговите приятели бяха избягали от Мензоберанзан, при което бяха срутили покрива на светилището с един гигантски сталактит — може би най-унизителната плесница, която могъщата Лолт бе получавала някога.

— Кралицата на паяците е ядосана — отбеляза Громф.

— Аз също бих се разгневил — съгласи се Джарлаксъл и магьосникът го изгледа заплашително.

Не толкова заради показаното неуважение към богинята, колкото заради безгрижието и нехайната насмешка.

Вместо да се стресне, наемникът се усмихна развеселено, при което Громф скочи от стола си и закрачи напред-назад като лъв в клетка. Зомбито, лишено от мозък и програмирано да прислужва, се втурна към него с поднос в ръка.

Магьосникът изръмжа и вдигна длан, върху която внезапно лумна Огнено кълбо. След това пусна в него нещо дребно и червено (Джарлаксъл реши, че прилича на змийска или драконова люспа) и започна злокобен напев.

Наемникът остана на мястото си, докато Громф изливаше яда си в заклинанието — можеше само да се надява, че то е насочено не към него, а към прислужника.

Дълъг огнен език подскочи във въздуха и запълзя напред. Лениво, но решително, като змия, която вече е вцепенила жертвата си с отровното си ухапване, пламъкът се обви около тялото на зомбито. То, разбира се, нито помръдна, нито се оплака, и само след няколко мига бе обгърнато от огненото влечуго. Когато Громф отново седна на стола си, безмозъчното, горящо същество безстрастно се върна на мястото си. Не бе стояло там повече от няколко мига, когато рухна на земята, останало вече без един крак.

— Тази миризма… — започна Джарлаксъл и закри носа си с ръка.

— … е миризма на власт — довърши магьосникът вместо него.

Червените му очи се присвиха, а тънките му ноздри потрепнаха, докато си поемаше дъх с очевидна наслада.

— Не Лолт е виновна за онова, което се носи във въздуха — неочаквано рече наемникът, не само за да поразклати самодоволството на домакина си, но и защото искаше колкото се може по-бързо да приключи с този разговор и да се махне от това вонящо място.

— Какво знаеш? — сепна се Громф и в очите му отново се появи старото безпокойство.

— Не повече, отколкото ти — отвърна Джарлаксъл. — Лолт несъмнено е разгневена от бягството на изменника и повреденото светилище, чиято важност ти разбираш по-добре от всеки друг.

При тези думи ноздрите на магьосника отново потрепнаха неспокойно — наемникът бе улучил болното му място, една от малкото му слабости. Не друг, а сам той бе сътворил великолепната украса на параклиса в двора на майка си — блещукаща зрителна измама, която се рееше над централния олтар и непрестанно менеше формата си, превръщайки се ту в прелестна жена, ту в гигантски паяк. За никого в Мензоберанзан не бе тайна, че Громф не е от най-ревностните слуги на Лолт и че разкошната украса му бе помогнала да избегне безмилостния гняв на матрона Баенре.

— Ала напоследък се случват твърде много неща, за да бъдат дело само на Кралицата на паяците — продължи Джарлаксъл, като не пропусна да се наслади на малката си победа. — И доста от тях подкопават влиянието и силата й.

— Друго божество? — предположи магьосникът, разкривайки повече, отколкото бе възнамерявал. — Или бунт в подземния свят?

При тези думи той се облегна назад, повярвал за миг, че се е добрал до нещо. Ако в престъпния свят наистина ставаше нещо, то главатарят на Бреган Д’аерте със сигурност щеше да е научил за него!

Само че Джарлаксъл съвсем не беше хванат натясно — дори ако някое от предположенията на Громф беше вярно, той не знаеше за това.

— Нещо не е наред — отвърна наемникът. — Нещо, което заплашва да прерасне в истинска беда. Вече повече от двадесет години различни домове допускат една и съща грешка — надценяват значимостта на Дризт До’Урден и неговото залавяне. Всъщност, именно техните усилия да го пленят, го направиха толкова важен и удесеториха неприятностите, които той ни причини.

— Значи смяташ, че всичко това е свързано с бягството му? — попита Громф.

— Смятам, че много матрони са убедени в това. Така че бягството на изменника наистина ще изиграе роля в предстоящите събития. Ала никога не съм казвал, нито пък смятам, че то е причината нещо да не е наред.

Магьосникът притвори очи и се замисли. Както винаги, Джарлаксъл беше прав. В Мензоберанзан непрестанно кипеше от дрязги и съзаклятия, тук подозренията бяха по-важни от истината и именно заради това често пъти се оказваха пророчески и се превръщаха в действителност.

— Може би скоро пак ще искам да се срещнем, наемнико — тихо каза Громф и в същия миг Джарлаксъл забеляза врата близо до мястото, през което бе влязъл малко по-рано. Недалече от нея зомбито още тлееше на земята — безформена, черна купчинка от овъглени кости.

Джарлаксъл се насочи към изхода, но спря, когато чу подигравателния глас на магьосника:

— Уви! М’тарл не издържа.

— Жалко за него — небрежно отвърна наемникът, твърдо решен да не остави у Громф впечатлението, че загубата ще се отрази по какъвто и да било начин на Бреган Д’аерте.

После прекрачи прага, спусна се на земята с помощта на сребристото въженце и безшумно потъна в сенките на града, дълбоко замислен. Рядко му се случваше да разговаря с Громф, още по-рядко архимагьосникът сам бе пожелавал да се срещнат. Това бе наистина важно, сигурен бе той. Ставаше нещо странно, във въздуха витаеше едва доловимо напрежение и Джарлаксъл, който обичаше хаоса (най-вече защото винаги излизаше като победител от водовъртежа на безредиците), бе заинтригуван. И (което бе още по-любопитно), въпреки страховете и всичко, което можеше да изгуби, Громф очевидно се чувстваше по същия начин!

Мимолетното споменаване на друго божество бе доказателство за това, неволно разкриване на картите, което означаваше много за опитния наемник. Защото, въпреки че се бе издигнал толкова високо, колкото изобщо можеше да стигне един мъж в Мензоберанзан, Громф не бе нищо повече от обикновен стар нещастник.

Всъщност именно заради това, каза си Джарлаксъл, не въпреки него. Вече дълги векове синът на Баенре таеше в гърдите си отровна горчивина — с високото си мнение за своята значимост, той намираше дори поста архимагьосник за безсмислен, ограничение, наложено му от злощастното стечение на обстоятелствата, заради което не се бе родил жена.

Най-голямата слабост на Мензоберанзан, за кой ли път си помисли наемникът, не бе съперничеството между отделните домове, а строгата матриархална система, наложена от последователките на Лолт. Половината население на града беше подчинено на другата, само защото бяха мъже.

Това бе недостатък, тъй като подчинението водеше до огорчение, дори — особено! — у онези, които успяваха да се издигнат като Громф. Защото от високото си място той още по-ясно виждаше колко по-далече би могъл да стигне, ако се бе родил с друго тяло.

Беше намекнал, че отново може да поиска среща с него и Джарлаксъл имаше предчувствието, че двамата пак ще говорят, навярно неведнъж. Следващите няколко метра от разходката си из мензоберанзанските улици наемникът прекара, чудейки се каква ли информация ще изкопчи Громф от горкия М’тарл (разбира се, лейтенантът не бе мъртъв… макар че скоро сигурно щеше да копнее да умре).

Джарлаксъл се разсмя на напразната си тревога — онова, което каза на магьосника, бе самата истина, така че М’тарл не можеше да разкрие на мъчителите си нищо, което да злепостави главатаря му. От гърдите на наемника се откъсна тиха въздишка — не бе свикнал да говори истината, не бе свикнал да крачи там, където не го дебнеха капани.

Тръсна глава, за да прогони тези мисли, и насочи цялото си внимание към града. Тук назряваше нещо. Джарлаксъл, вечният оцеляващ, го надушваше, усещаше го и Громф. Нещо важно бе на път да се случи съвсем скоро и той трябваше бързо да измисли как да извлече максимална полза от предстоящите събития, независимо какви са те.