Р. А. Салваторе
Обсадата на мрака (28)

Глава 25
Стражев дол

Възседнали лепливоногите си гущери, които с лекота минаваха там, откъдето никой друг не бе в състояние да се промъкне, войните на Берг’иньон връхлетяха в Стражев дол. Спуснаха се откъм север като мощна вълна и нахлуха в потъналата в мъгла долина, злокобни сенки, процеждащи се покрай високите каменни колони.

Въпреки че тук долу беше по-топло, отколкото по откритите северни склонове, елфите бяха притеснени. Там, откъдето идваха, нямаше подобни местности; единствено тежките, магмени изпарения, които изпълваха някои от пещерите в земните недра, донякъде приличаха на тази натегнала от сиви валма падина. Все пак, сведенията на съгледвачите бяха недвусмислени — това място, което щеше да ги отведе право при западната порта на Митрил Хол, бе напълно безопасно. И понеже те всички се страхуваха от гнева на избухливата матрона Баенре много повече, отколкото и от най-отровните изпарения, войните от Гущеровия отряд навлязоха в долината, без дори да си помислят да протестират.

Още щом се озоваха вътре, до ушите им достигна шумът от битката, която се водеше по южните склонове на планината. Берг’иньон им даде знак да пазят тишина и доволно кимна, когато се увери, че звукът се засилва — всичко вървеше съвсем според плана им. Нямаше съмнение, че врагът отстъпва към вътрешността на долината, досущ като стадо безмозъчни роти, подкарани на заколение от пастира.

Едва забележимите сенки на ездачите безшумно се сляха със сивите валма, минаха покрай каменните колони и се заеха да открият най-подходящите места за засада.

Внезапно ярка огнена ивица проряза нощния мрак някъде високо над гъстата пелена на мъглата и възви към тях. Берг’иньон и войниците му я проследиха с поглед, без да разбират какво става.

Докато прелиташе над долината, лейди Алустриел събра сили за един последен удар и над гущеровите ездачи се изсипа порой от мълнии, мощни струи всеизгаряща енергия и огнени кълба, чийто жарък дъх разтапяше дори камъните.

Опитните мрачни бойци успяха да се съвземат преди нападателката им да изчезне над северната стена на долината и отвърнаха с дъжд от стрели и също толкова могъщо вълшебство.

Застигнати от вражата магия, пламъците на колесницата подскочиха високо, а тя самата се наклони заплашително на една страна.

Алустриел бе погубила немалко от войниците на Берг’иньон, убити бяха и доста гущери, ала истинската й цел бе да отвлече вниманието им, докато вторият отряд Сребърни рицари се включи в битката. Много скоро бойните им викове огласиха падината, а копитата на жребците зачаткаха по камъните.

Насочили остри копия напред, те прегазиха първите редици на противниците си, които изведнъж се оказаха в неблагоприятно положение, тъй като гущерите бяха доста по-дребни от яките коне.

Ала това бяха Гущеровите ездачи на Баенре, най-елитната бойна част в цял Мензоберанзан, отряд, който не знаеше що е страх.

Берг’иньон безмълвно издаде нови заповеди, които светкавично обходиха строя. Даже и след изненадващия удар на лейди Алустриел и неочакваното нападение на конниците, за чието присъствие в долината те дори не подозираха, численото превъзходство на Мрачните бе смазващо. Ала дори да не бе така, дори да бяха равни по брой, Сребърните рицари пак нямаше да имат никакъв шанс.

Много скоро настъплението им бе спряно и тези, които не бяха съборени от седлата, се видяха принудени да отстъпят назад и трескаво да се прегрупират. Единствено мъглата и непознатата местност бяха попречили на нашествениците да им нанесат пълен разгром; единствено фактът, че врагът не успяваше да се прицели както трябва, даде възможност на безстрашните конници да продължат обречената си на крах съпротива.

Застанал в тила на своя отряд, Берг’иньон чу как един от рицарите по погрешка се насочва на север, отдалечавайки се неволно от редиците на своите другари.

Предвкусвайки веселбата, синът на Баенре даде знак на личната си свита да го последва, ала да не се приближава твърде много, после насочи гущера си встрани така, че да пресрещне злощастния ездач. Дори и в нощния мрак мъжът изглеждаше величествено — висок и силен, той се носеше като вихър, възседнал едрия си жребец.

Ала възхищението, което тази гледка предизвика в гърдите на Берг’иньон, изобщо не намали желанието му за битка. Той сви зад една от каменните колони, съвсем близо до рицаря, и подвикна.

Мъжът светкавично дръпна юздите на коня си и се обърна към него, изричайки няколко думи, навярно предизвикателство, които елфът не разбра. После вдигна копието си и се хвърли в атака.

Повелителят на меча стисна пъстроцветната си пика и също препусна. Гущерът му не можеше да се мери с едрия жребец по бързина, ала за сметка на това бе много по-пъргав. Когато само няколко метра разделяха двамата противници, той свърна рязко и се изкатери по високата, каменна колона, която се издигаше наблизо.

Рицарят, изненадан от неочаквания ход на противника си, не успя да реагира достатъчно бързо и да смени посоката на удара си. Берг’иньон обаче беше готов и когато жребецът на неприятеля му мина покрай него, пиката се заби в хълбока му. Раната не бе сериозна, просто дребна драскотина, ала оръжието, което я бе нанесло, съвсем не бе обикновено. Триметровото копие на Берг’иньон бе пика на смъртта, едно от най-сатанинските оръжия, измислени от Мрачните. Жестокото оръжие проби металната сбруя на животното, сякаш бе обикновен чул, и щом достигна меката плът, от върха му изскочиха гърчещи се пипала от черна светлина.

Разтреперан, конят изцвили жално и се изправи на задните си крака, после се закова на място.

— Препускай! — провикна се господарят му, който някак си бе успял да се задържи на седлото. — Препускай!

Внезапно, за свое изумление, мъжът усети как тялото на животното сякаш изтънява под него; стори му се, че усеща ребрата му под глезените си.

Вместо да му се подчини, жребецът вдигна глава и отново изцвили — страховит, призрачен звук, който смразяваше кръвта. Нищо обаче не можеше да се сравни с ужаса, който обзе рицаря, когато срещна очите на животното — кървавочервени, те горяха с ледения пламък на зла магия.

Пиката на смъртта бе изпила живота от вените на коня, превръщайки гордото, силно създание в съсухрен скелет — скверно, неживо чудовище. Господарят му се поколеба само за миг, преди да свали меча от кръста си и да отсече главата му с един замах, после побърза да скочи, докато мъртвото тяло рухваше под него.

Едва бе стъпил на земята, когато усети, че го заобикалят тъмни силуети; до ушите му достигна мекото свистене, с което краката на гущерите се отлепваха от камъните.

Берг’иньон Баенре бавно се приближи към него и като наведе върха на пиката си, слезе от седлото, решен да премери сили с този обитател на Повърхността и да покаже на войните си на какво е способен предводителят им.

Двата му меча, невъобразимо остри и надарени с могъща магия, изскочиха от ножниците си.

Макар и с цяла глава по-висок от противника си, рицарят почувства страх. Той обаче го преглътна и посрещна елфа с гордо вдигната глава и огън в очите.

Рицарят беше добър, беше се обучавал в изкуството на боя, откакто бе станал достатъчно голям, за да държи меч в ръка, ала дори да прекараше всичките години, които му оставаха, в тренировки, пак не би могъл да се изравни с Берг’иньон и десетилетията, през които елфът бе овладявал тънкостите на бойното изкуство.

Рицарят беше добър. Той живя почти пет минути.

* * *

Алустриел усети хладния, влажен допир на някакъв клон върху лицето си и се насили да отвори очи. Трескаво се опита да овладее пропадащата колесница и почувства тялото си сковано от болка.

Беше ранена, застигната както от магиите, така и от оръжията на враговете си, и сега одеждите й бяха напоени с кръв… нейната собствена кръв!

Какво ли ще каже светът, ако загина тук, помисли си тя. Надменните управници на повечето от големите градове на Царствата несъмнено смятаха тази война за незначителна, просто поредната битка, която не можеше да промени историята, а имаше значение единствено за дребните кралства, които засягаше. Битка, в която господарката на Града на сребърната луна, не би трябвало да се намесва.

Лейди Алустриел отметна от лицето си дългата си, сребриста коса, сега напоена с кръв. Спомни си какво бе станало, когато получи молбата на Бруенор за помощ, и в гърдите й отново се надигна гняв. С изключение на Фрет, никой от съветниците й не искаше и да чуе, че могат да се отзоват, и тя се бе видяла принудена да води дълги и изтощителни спорове, за да получи дори двестате рицари, които бе изпратила в Митрил Хол.

Какво ставаше с града й, за кой ли път се запита тя, докато се носеше над разрухата на Четвъртия връх. Градът на сребърната луна бе прочут със своето благородство, славеше се като защитник на слабите и потиснатите, отстояваше доброто и се бореше за справедливост. Рицарите на драго сърце бяха откликнали на призива за помощ, ала това не я учудваше — не в тях се коренеше проблемът.

Проблемът, осъзнаваше Алустриел, бяха управниците — заели удобните си, топли местенца на върха, те постепенно бяха станали прекалено сигурни в положението си и бяха започнали да поставят собственото си спокойствие и благополучие пред всичко останало. Това си мислеше Сребърната лейди, докато отчаяно се мъчеше да овладее магическата си колесница в небето над бойното поле.

Тя можеше да прозре в сърцата на Бруенор и храбрите му поданици; възхищаваше се на рядкото благородство на Дризт, виждаше и достойнствата на варварите от Заселническа твърдина. Те всички заслужаваха да бъдат защитени, убедена бе тя, та дори тази война да донесеше гибел на Града на сребърната луна. Защото именно така щеше да бъде запомнен градът, именно с това щеше да остане в аналите на историята — с благородството, което го правеше велик и го издигаше над толкова много себични кралства.

Ала какво се случваше с града сега, натъжено се питаше Алустриел, откъде бе дошло злото, което като тумор растеше сред приближените й? Да, тя щеше да се върне и веднъж завинаги да спре заразата.

Но не сега, сега искаше единствено да си почине. Беше изпълнила задачата си, беше дала всичко от себе си… навярно дори повече, осъзна тя внезапно, когато остра болка прониза изнуреното й тяло.

Мнозина крале щяха да оплакват смъртта й; загуба, щяха да я нарекат, укорително поклащайки глава — според тях незначителната война за Митрил Хол не си струваше такава жертва.

Ала щяха да сгрешат, твърдо вярваше Алустриел, защото не по техните дребни мерки щяха да бъдат съдени делата на Града на сребърната луна и благородната му господарка.

Някак си успя да приземи колесницата върху една широка скална тераса и се претърколи тъкмо навреме, преди тя да се стопи във въздуха.

После остана да седи там, опряла гръб о студения камък и с поглед вперен в битката, която кипеше далече под нея. Нейното участие във войната бе свършило, но тя бе сторила онова, заради което бе дошла.

Сега можеше да умре спокойно.

* * *

Берг’иньон Баенре мина през редиците на своите войни, гордо вдигнал окървавените си мечове. Строени зад него, Мрачните се промъкваха от колона до колона, разделяйки бойното поле на две, после пак и пак. В началото подвижността и бързината на конете дадоха предимство на рицарите, ала то бързо им бе отнето от хитрата стратегия на елфите.

И все пак, въпреки смазващото числено превъзходство и невероятното умение на противника, бойците от Града на сребърната луна продължаваха да се държат, даже нещо повече — на всеки паднал техен другар, се падаше един от нашествениците. Ала дори така редиците им бързо оредяваха.

Надеждата дойде в лицето на пълничък магьосник. Възседнал причудливо животно — Полукон, полужаба — той се присъедини към тях, водейки след себе онези от защитниците на южните склонове, които бяха оцелели — стотици мъже, идващи от една битка, за да се хвърлят веднага в друга.

Отрядът на Берг’иньон бързо бе изтласкан назад към северната стена на долината и Сребърните ездачи препуснаха, освободени от обръча им.

Ала освен подкрепления, от юг връхлетяха и нови врагове — многочислена потеря от елфи и човекоподобните им съюзници, както и онези от магьосниците, които лейди Алустриел не бе успяла да погуби.

Защитниците бързо стегнаха редиците си: варварите се събраха зад Берктгар; войните на Беснел се обединиха с рицарите, които от самото начало бяха отишли в Стражев дол; бойците на Дългата седловина се подредиха зад Регуелд, а двамата конници от Несме (единствените оцелели) се присъединиха към събратята си, идващи от запад.

Припламваха магии, дрънчаха мечове, агонизиращи викове отекваха в мрака. Мъглата натежа от пот, кръв оплиска каменистата почва на долината.

Защитниците искаха да оформят единна отбранителна линия, ала разбираха, че това би ги направило твърде уязвими за атаките на мрачните магьосници, затова последваха освирепелия Берктгар и се вклиниха в противниковите редици, всявайки пълен хаос.

Берг’иньон накара гущера си да се изкатери по северната стена, високо над котловината, откъдето можеше да види разрухата на бойното поле в цялото й ужасяващо великолепие. В гърдите му нямаше и капка жал за умрелите му съюзници, не го трогна дори гледката на десетките елфически трупове, осеяли долината.

Битката щеше да бъде спечелена с лекота, сигурен бе Повелителят на меча, и тогава той лично щеше да въведе войните си през западните порти на Митрил Хол.

За чест и слава на дом Баенре.

* * *

Когато напусна Подземния град и се изкачи до западната порта, Стъмпет Рейкингклоу остана изумена — не от мълвата за ужасяващото клане в Стражев дол, а от факта, че пазачите на портата не се бяха притекли на помощ на храбрите защитници.

Стражите бяха получили недвусмислени заповеди: да останат вътре и да охраняват тунелите, а ако врагът превземе вратата — да ги срутят отгоре им. Дадени лично от генерал Дагна, тези нареждания не бяха предвидили битката в Стражев дол.

Бруенор бе назначил Стъмпет за първи свещенослужител на Митрил Хол, като се бе погрижил да го стори съвсем официално и с нужната тържественост, за да избегне всякакво объркване по отношение на ранга й във войската и правото и да издава заповеди. Тази му навременна постъпка сега бе повече от добре дошла за Стъмпет — без да се поколебае и за миг, тя промени нарежданията, а петстотинте джуджета, които до този момент бяха наблюдавали кървавата сеч в котловината, обхванати от безпомощен ужас, й се подчиниха на драго сърце.

Из Стражев дол отекна глух тътен, после цялата падина потрепери, сякаш някъде дълбоко земните пластове се бяха разместили. Вкопчен във врата на гущера си, с надеждата, че лепливоногото влечуго няма да падне, Берг’иньон се вслуша внимателно в ехото, което още отскачаше от стена на стена, и обърна поглед на югоизток.

Ослепителна светлина раздра нощния мрак и западните двери на Митрил Хол зейнаха широко.

Сърцето на младия Баенре пропусна един удар. Джуджетата бяха отворили пътя!

С песен на уста наизскачаха те, стотици войни, яростно удрящи с брадви и чукове по блестящите си щитове, бързащи да се притекат на помощ на своите съюзници. Като буйна река, придошла от топенето на снега през пролетта, се стичаха джуджетата в долината, оставяйки зад себе си вратата, която вече не бе тайна. Много скоро достигнаха редиците на нашествениците и се врязаха дълбоко в тях, покосявайки с еднаква лекота гоблини, коболди и елфи.

— Глупци! — подигравателно прошепна Берг’иньон.

Дори хиляда, не, две хиляди джуджета да дойдеха в долината, пак нямаше да обърнат хода на битката. И все пак те бяха тук, защото така им повеляваше сърцето. Бяха изоставили сигурната си защита, защото не можеха да слушат безучастно предсмъртните викове на войните, даващи живота си заради тях.

Колко слаби бяха обитателите на Повърхността, помисли си злият елф — в Мензоберанзан никога не бъркаха съчувствието със смелостта.

Свирепите джуджета се хвърлиха в бой с всепомитаща жар, водени от Стъмпет Рейкингклоу, току-що дошла от битката в Подземния град. Не й бяха останали повече магически снаряди, ала вместо това, тя издигна глас към своя бог и начена вълшебство, което трябваше да пръсне светлина над Стражев дол. Както очакваше, Мрачните отвърнаха с кълба черна тъма, ала призоваването й неминуемо ги откъсваше от битката, пък било то и само за миг-два. Силата на Морадин, Думатоин и Клангедон струеше свободно през нея и се изливаше наоколо; тя вече не бе обикновена жрица, а живата връзка на боговете с Материалната равнина.

Останалите джуджета се скупчиха около нея, вдъхновени от гръмките молитви, които тя от все сърце отправяше към боговете. Другите защитници също се събраха край тях и много скоро започнаха да настъпват. Неочаквано възможността да образуват единна отбранителна линия вече не изглеждаше толкова немислима.

Застанал високо на северната стена Берг’иньон избухна в ехиден смях, развеселен от напразните им усилия. Той знаеше, че това бе само временен подем, един последен, обречен порив на защитниците. Те всички бяха излезли навън и въпреки това нашествениците все още имаха огромно числено превъзходство.

Младият Баенре се спусна на земята и събра елитните войни около себе си. Дошло бе време веднъж завинаги да спрат противника. Когато Стражев дол паднеше, западната порта щеше да бъде превзета за броени минути.

А Стражев дол, увери Берг’иньон бойците си, щеше да падне до час.