Р. А. Салваторе
Обсадата на мрака (25)

Глава 22
Звезден зрак

От високото място, на което беше застанала и с помощта на магиите, изострящи зрението й, пришълците й изглеждаха като развълнуван мравуняк, плъпнал по източната, най-стръмна част на планината. Те изпълваха всички падини и клисури, изкатерваха се по всяка скала, изпречила се на пътя им — като че ли нищо не можеше да ги спре. Зад тях, като прииждаща вълна непрогледен мрак, идваха стегнатите редици на елфите.

Лейди Алустриел не помнеше някога да е виждала по-ужасяваща гледка; никога не я бе обземала подобна черна тревога, макар да бе участвала в не една и две войни и безчет опасни приключения. Много битки бе преживяла прекрасната господарка на Града на сребърната луна, ала те не бяха помрачили нежния й лик. Приказно красива бе тя, с бялата си гладка кожа и дългата коса, спускаща се като водопад по раменете й — не посребряла от старост (макар лейди Алустриел да бе преживяла много лета), а лъскава и жизнена, отразила сякаш загадъчния блясък на звездите и тихия зрак на нощното небе. Само в очите й, топли и дълбоки, се таеше приглушена тъга, трупала се година след година и кръвопролитие след кръвопролитие; мъдрост имаше в тях, онази мъдрост, за която няма по-голямо и безсмислено зло от войната.

Там, в далечината, по южните склонове на планината, Сребърната лейди съзираше и силите на защитниците, сред които се вееше и знамето на нейните рицари. Горди и нетърпеливи да се хвърлят в бой — такива бяха те, твърде млади, за да са познали истинска болка.

Лейди Алустриел тръсна глава и се насили да мисли за нещо друго — за предстоящите битки и за нейната роля в тях.

Основната част от вражеската армия се състоеше от коболди, врагове, които едрите варвари и добре въоръжените конници щяха да надвият с лекота.

Ала как щяха да се справят с Мрачните, безпокоеше се тя, докато се носеше в летящата си колесница, наблюдаваше струпалите се войни и чакаше.

Първите схватки избухнаха още щом съгледвачите на хората се срещнаха с настъпващите коболди.

Когато чу шума от битката, Берктгар искаше да се хвърли в бой начаса, готов да умре храбро и с песен на уста.

Беснел обаче бе по-благоразумен:

— Задръж мъжете си — нареди той на нетърпеливия варварин. — Тази нощ ни предстоят толкова сражения, че дори Темпос ще остане доволен, но нека преди това се погрижим да посрещнем врага там, където ние искаме.

И наистина, предводителят на Сребърните рицари вече бе избрал мястото и упорито бе настоявал, докато не накара Бруенор и Берктгар да се съгласят с неговия план. Силите на защитниците бяха разделени на четири групи, разположени по южните склонове на Четвъртия връх, където се намираха и двата входа на Митрил Хол. На северозапад от планината се простираше Стражев дол — дълбока падина, чието дъно бе осеяно с камъни и над която непрестанно се кълбеше гъста мъгла. Това бе и мястото, където бе скрита тайната западна врата на джуджешкия бастион.

На североизток, отвъд скалистите земи, през които минаваха многобройни тесни пътечки, се простираше по-дългият и най-често използван път до източните порти на Залите.

Бруенор бе изпратил свои пратеници с предложение войската да се раздели на две — конниците щяха да защитават Стражев дол, а мъжете на Берктгар — източните земи. Беснел обаче бе настоял на своето и се бе възползвал от всеизвестната гордост на джуджетата, представяйки по възможно най-подходящия и примамлив за тях начин идеята, че те сами би трябвало да защитават портите на твърдината:

— Ако Мрачните знаят къде се намират входовете — подхвърлил бе той, — то именно там ще очакват най-голяма съпротива.

Ето как бе избран Четвъртият връх. Под позициите, които защитниците бяха заели, се преплитаха много пътеки, ала над тях се извисяваха стръмни скали, които правеха практически невъзможно нападение от тази посока. Разпределението на силите бе станало според релефа на съответното място — една от неравните местности бе заета изцяло от варвари, други две — от смесени отряди, в които имаше както варвари, така и ездачи, а четвъртата (едно плато, простиращо се над широк, гладък и полегат хребет) — само от Конниците на Несме.

Беснел и Берктгар бяха в една от смесените групи. Знаеха, че битката всеки момент ще се разрази, не само те, но и войните им вече усещаха напрегнатото затишие, предшестващо пристигането на вражеската армия. Изведнъж местността на изток под тях изригна със сребърно сияние, посипа се порой от магически снаряди, дар от джуджешките жреци.

Сред редиците на коболдите настана паника, малцината елфи, които се намираха сред тях, също хукнаха, за да се скрият от смъртоносния дъжд. Онези, които се намираха начело, най-близо до мястото, където се бяха скрили противниците им, бяха смазани за миг от изсипалия се варварски отряд. Едрите мъже с лекота посичаха дребните създания с огромните си мечове и тежки секири; понякога просто ги вдигаха над главите си и ги запращаха в подножието на планината.

— Да ги посрещнем! — разнесе се гласът на Берктгар, който не можеше да издържа да се крие, когато съвсем наблизо кипеше битка. — В прослава на Темпос! — изкрещя той и вдигна Банкенфуере над главата си.

Викът му бе подет от всички варвари край него, както и от тези, заели позиция над тях.

— Дотук беше със засадата — промърмори Регуелд Харпъл, който също бе тук, възседнал своя причудлив жребец, кръстоска между кон и жаба.

С едно кимване към застаналия наблизо Беснел, магьосникът дръпна юздите на странното животно, което изцвили гърлено и се хвърли на запад, преодолявайки близо десет метра с един-единствен скок.

— Още не — рече елфът на Берктгар, който вече бе приготвил шепа от магическите снаряди. Рицарят посочи към приближаващата вражеска армия под тях и се опита да му обясни, че макар голяма част да се изкачват към защитниците, удържащи източната позиция, много повече неприятели се промъкват по западните пътеки; освен това светлината вече не бе така силна — Мрачните използваха вродените си способности, за да надвият заслепяващата магия на противника.

— Какво чакаме още? — недоволстваше Берктгар.

Откъм изток, там, накъдето сочеше Беснел, докато се опитваше да удържи нападението на неукротимия вожд, долетя вик — тялото на един от варварите бе обхванато от сини пламъци. Макар да не го изгаряха, те все пак не бяха безвредни, тъй като очертаваха тялото му на фона на сгъстяващия се мрак и го правеха крайно уязвим за оръжията на елфите. Миг по-късно се разнесе изщракване на десетки арбалети и злощастният мъж се строполи на земята с предсмъртен вик.

Това бе повече, отколкото Берктгар можеше да понесе и той с все сили запрати магическите снаряди към редиците на врага. Войните от отряда му го последваха и само за няколко секунди всичко около тях засия с вълшебна светлина. Втората позиция на защитниците вече не беше тайна. С яростни викове варварите се хвърлиха в атака, за ужас на Беснел, който държеше конниците да тръгнат първи, но не преди основната част от вражеската армия да бе преминала.

— Нямаме друг избор — прошепна един от рицарите наблизо и елфът кимна мълчаливо, спрял проницателен поглед върху сцената, разиграваща се пред очите му.

Берктгар и стотината му войни вече се бяха вкопчили в битка, без никаква надежда да се обединят с отряда, бранещ по-високите източни позиции. Въпреки че му беше ядосан, задето бе прибързал с нападението, елфът не можеше да не се възхити на начина, по който варварският вожд се биеше, помитайки всичко, изпречило се на пътя му. Банкенфуере изсвистя и само с един-единствен удар посече трима коболди, запращайки части от телата им на всички страни.

— Светлината няма да се задържи дълго — отбеляза същият рицар, който се бе обадил преди малко.

— Между двата отряда — рече в отговор Беснел достатъчно високо, за да го чуят всички, които се намираха около него. — Ще се спуснем странично и ще се вклиним между воюващите страни, за да дадем възможност на мъжете на изток да се оттеглят.

Никой не се възпротиви, никой не възнегодува, при все че планът, който елфът им предлагаше, бе повече от опасен. Първоначалното му намерение бе Сребърните рицари да нападнат челно, както от тази, така и от източната позиция; мъжете на Берктгар пък трябваше да дойдат след тях. Така, с обединени сили, защитниците щяха да се спуснат на запад биейки се като едно цяло. Ала ето че в желанието си по-скоро да пролее кръвта на омразния враг, варварският вожд бе провалил добре обмисления план на Беснел. И, макар че много скоро можеше да им се наложи да платят прескъпо за невъздържаността на Берктгар, никой не го упрекна, нито се оплака.

— Не използвайте снарядите си, докато Мрачните не удавят и малкото останала светлина — нареди Беснел, после дръпна юздите на коня си, принуждавайки го да се изправи на задни крака, и се провикна: — За Града на сребърната луна!

— И за спасението на всички добри раси! — отвърнаха войните му.

С гръмовен тътен се хвърлиха те в бой, с грохот, който разтърси основите на планината и отекна дълбоко в джуджешките тунели в сърцето й. Под звуците на боен рог те полетяха напред — стотина конници с дълги пики в ръце, а когато копията се изкривиха в жестоката сеч, от ножниците им изскочиха блестящи мечове и продължиха да повалят враг след враг.

Още по-страшни бяха могъщите им жребци, които тъпчеха коболдите под тежките си копита; пред тях и гоблини, и коболди, и елфи се разбягваха ужасени — досега никоя от тези скверни рожби на Подземния мрак не бе виждала подобно неудържимо нападение.

Само за няколко минути противниковият щурм към върха бе спрян, без почти никакви жертви от страна на защитниците. Мрачните отчаяно се мъчеха да надвият светлината, пръскана от вълшебните снаряди, ала колкото по-гъста тъма създаваха те, толкова повече снаряди изсипваха над бойното поле неприятелите им.

Настъплението по долните пътеки обаче продължаваше; от запад долитаха гръмовни звуци на бойни рогове и викове в прослава на Темпос и Дългата седловина; с громолене на препускащи жребци Дългите ездачи последваха Сребърните рицари в атака.

Именно при нападението от третата позиция бе нанесен и първият по-сериозен магически удар — страховита светкавица, призована от Регуелд, която раздра мрака, всявайки повече ужас, отколкото гибел сред вражеските редици.

За изненада на защитниците отговор нямаше, с изключение на съвсем не толкова мащабните кълба мрак и вълшебни огньове, с които Мрачните обгръщаха телата на противниците си.

Останалата част от варварския отряд, придържайки се към първоначалния план, се вклини между Дългите ездачи и местността точно под втората позиция, обединявайки се не със Сребърните рицари (както Беснел възнамеряваше в началото), а с Берктгар и мъжете му.

* * *

Високо над бойното поле, лейди Алустриел трябваше да впрегне цялата си воля, за да се удържи на място. Както можеше да се очаква, защитниците покосяваха коболди и гоблини, като да бяха изсъхнала есенна трева.

Смъртта, която мъжете сееха сред враговете си, можеше да приеме още по-страховити размери, ако Сребърната лейди бе освободила своята магия, ала моментът още не беше настъпил. Мрачните изчакваха, а тя бе достатъчно мъдра, за да разбира, че най-вероятно ще има един-единствен шанс.

Подчинявайки се на тихата й заповед, жребците, теглещи летящата колесница, се снишиха й тя кимна мрачно — битката протичаше точно както предполагаше. Разгромът, претърпян от вражеските войски по високите южни склонове, бе пълен, ала черните маси продължаваха да прииждат по бойните полета на запад.

Маси, в които броят на елфите бе много по-голям, отколкото в „плявата“, която бяха пуснали напред, за да поеме първия удар на противника.

Лейди Алустриел полетя на изток и донякъде се успокои, когато видя, че вражеската армия не е чак толкова голяма, колкото се боеше, нито бе стигнала прекалено далече от позициите на защитниците.

За съжаление облекчението й не трая дълго — шумът от битка, водеща се от другата страна на планината, бързо й разкри истината. Неприятелят бе открил източния вход на Митрил Хол, бе проникнал вътре и сега там се водеше сражение!

Ярки мълнии и огнени взривове прорязваха сенките, легнали около портата и Алустриел лесно се досети, че този път изобщо не става дума за отряд от дребни коболди или безмозъчни гоблини. В Сребърните зали бяха нахлули елфи на мрака, много, много елфи на мрака.

Искаше й се да отиде там, да се хвърли в боя с магическа ярост, помитаща всичко по пътя си, ала знаеше, че не бива да го прави. Можеше единствено да се уповава на Бруенор и неговите джуджета. Тунелите несъмнено бяха подготвени, а нападението — очаквано.

С намерението да заобиколи планината и да се върне през Стражев дол, където чакаха още стотина Сребърни рицари, лейди Алустриел пое на север.

Онова, което видя там обаче, никак не й хареса.

Северният склон на Четвъртия връх представляваше коварна пустош, където дълбоки проломи, през които никой не можеше да премине, се редуваха с практически непревзимаеми ридове.

Непревзимаеми за всички, освен за лепливоногите подземни гущери.

Берг’иньон Баенре и елитните му бойци, четиристотинте прословути ездачи от Гущеровия отряд, се катереха по северното било и бързо напредваха на запад, към Стражев дол.

Рицарите, които чакаха там, имаха за цел да подкрепят защитниците, отговарящи за нашествието по южния склон. Когато се впуснеха в бой (ако изобщо се стигнеше дотам), те трябваше, да се справят с последните редици на врага и така да дадат възможност на Беснел, Дългите ездачи и мъжете от Несме и Заселническа твърдина да се спуснат в Стражев дол, до който водеше една-единствена тясна пътека.

Само че гущеровите ездачи щяха да ги изпреварят, с ужас разбра Алустриел. Численото им превъзходство бе несъмнено… освен това бяха елфи, безжалостни и смъртно опасни елфи на мрака.

* * *

Защитниците изоставиха най-източната позиция. Варварите (или поне това, което бе останало от тях) се втурнаха на запад, за да се обединят с Берктгар.

Беснел ги изчака да минат зад редиците на неговите конници, после и той се обърна на запад и препусна заедно с войните си, изтласквайки по този начин Берктгар (чийто отряд бе побрал почти всички оцелели мъже от Заселническа твърдина).

В гърдите на елфа постепенно се разгаряше надежда, че прибързаната постъпка на варварския вожд може би все пак няма да има чак толкова пагубен резултат за плана му и че отстъплението ще се получи почти така, както бе възнамерявал преди сражението. Застанал на едно високо плато, той огледа местността наоколо и кимна мрачно, когато видя, че черната вълна вече бе отминала първите три отбранителни позиции.

Внезапно очите му се разшириха от ужас и той неволно ахна, осъзнал изведнъж къде точно се намират челните редици на противника. Конниците на Несме не бяха успели да се справят! Те трябваше да се спуснат възможно най-бързо по хребета на планината и да удържат вражеската войска от онази страна, ала ето че по някаква незнайна причина се бяха поколебали и сега неприятелят бе успял да премине покрай четвъртата — последна! — отбранителна позиция.

Докато Беснел с отчаяние наблюдаваше случващото се, войните от Несме най-сетне полетяха надолу по склона. Страховит бе галопът на четиридесетината конници и само за миг тройно повече коболди срещнаха смъртта си под копитата на техните жребци.

Ала този устремен набег не извика усмивка на лицето на Беснел — врагът можеше да си позволи да даде много повече жертви. Според плана му, отстъплението на запад трябваше да бъде бързо и добре организирано; ако се наложеше, щяха да се оттеглят през западната порта на Митрил Хол.

Отличен план… ала западният фланг бе разкъсан, а пътят натам — отрязан.

Сега елфът можеше само да гледа отстрани, изпълнен с ужас.