Р. А. Салваторе
Обсадата на мрака (16)

Глава 14
Гневът на Лолт

Ивонел Баенре се чувстваше могъща както преди. Лолт се бе завърнала и отново я подкрепяше, а що се отнасяше до К’иорл Одран… е, нещастницата сама си бе изкопала гроба. До този миг Кралицата на паяците се бе отнасяла благосклонно към дом Облодра, въпреки че „жриците“ на дома не се славеха като най-ревностните й следовнички, и дори си позволяваха да говорят за нея с открито презрение. Причината за това благоволение бяха необичайните им психически сили, които интригуваха Лолт така, както плашеха останалите обитатели на Мензоберанзан. Никой от другите родове не искаше да си има неприятности с третия дом, богинята също не очакваше от тях да нападнат К’иорл. Ако някога Мензоберанзан станеше жертва на външен враг (най-вече някое неочаквано нападение от страна на илитидите, които живееха недалече оттам) псионистките умения на Облодра можеха да се окажат повече от полезни.

Ала сега тези времена бяха отминали. К’иорл бе прекрачила една много опасна граница и вече нямаше връщане назад. Със собствените си ръце тя бе убила една матрона — майка и макар само по себе си това да не бе нещо необичайно, повелителката на Облодра го бе сторила с намерението да си присвои властта и на върховна жрица… и то съвсем не в името на Кралицата на паяците.

Матрона Баенре знаеше всичко това, усещаше как волята на Лолт й се разкрива все по-ясно, а силите на богинята отново се завръщат при нея.

— Смутното време отмина — тържествено съобщи тя на своето семейство, когато всички се събраха във величественото светилище, което много скоро щеше да бъде досущ както преди. Тук бе и Мез’Барис Армго — поканена лично от първата матрона, тя седеше на удобен стол в центъра на помещението.

Последните думи на старата Баенре бяха посрещнати с ликуващи възгласи, после Триел поде песен в прослава на Лолт и всички се присъединиха към нея.

— Отмина? — беззвучно попита Мез’Барис, когато първата матрона се върна и седна на стола си, поставен до този на почетната гостенка.

— Смутното време свърши — потвърди Баенре все така на езика на жестовете, тъй като щеше да й бъде невъзможно да надвика гръмката песен.

— Освен за Облодра — отбеляза Мез’Барис, при което събеседницата й се изсмя зловещо.

За никого в Мензоберанзан не бе тайна, че третият дом е изпаднал в сериозна беда. А и как иначе, след като огромните танари и останалите демони, изпратени от Ерту, продължаваха да кръжат около двора им, да се забавляват, като преследват и улавят коболдите, криещи се край Хищния процеп и въодушевено да нападат всеки член на дома, дръзнал да се покаже навън.

— Ще бъде ли помилвана К’иорл? — попита матрона дел’Армго, вдигайки палец нагоре, за да ознаменува края на въпроса си.

Матрона Баенре поклати глава, после едва забележимо кимна по посока на Триел, която даваше тон за все по-пламенни молитви към Кралицата на паяците.

Мез’Барис нервно докосна лицето си, чудейки се откъде ли старата Баенре е толкова сигурна, че ще успее да стори онова, което е намислила. Дали смяташе сама да се разправи с Облодра или имаше намерение да въвлече Барисон дел’Армго в поредния съюз? Не, Мез’Барис изобщо не се съмняваше, че първите два дома лесно ще пречупят съпротивата на Облодра, ала мисълта доброволно да се изправи срещу К’иорл с нейните странни способности, никак не й се нравеше.

Скрит в сенките, спотайващи се покрай стените на светилището, Метил с лекота разбра какво става в ума на матрона дел’Армго и веднага го съобщи на господарката си.

— Такава е волята на Лолт! — остро рече старата Баенре и впери твърд поглед в гостенката си. — К’иорл се отрече от Кралицата на паяците и трябва да бъде наказана за дързостта си.

— От академията, както е обичаят? — с надежда в гласа попита Мез’Барис.

В очите на първата матрона пламна зъл огън.

— От мен! — отсече тя и се обърна на другата страна — ясен знак, че повече няма какво да каже по този въпрос.

Матрона дел’Армго бе достатъчно разумна да не настоява. Вместо това се отпусна в стола си, опитвайки се да осмисли тази неочаквана и доста тревожна информация. Старата Баенре очевидно не възнамеряваше да обедини няколко от по-могъщите родове и заедно да се разправят с Облодра. Не, тя току-що бе обявила лична война на третия дом. Нима наистина вярваше, че може да победи К’иорл? Може би демоните, дори страховитите танари, които бяха призовали преди няколко дни, й се подчиняваха по-безпрекословно, отколкото останалите смятаха? Тази възможност я стресна — ако подозренията й се окажеха верни, какви ли други „наказания“ можеха да очакват от гневливата и амбициозна Ивонел Баенре?

Мез’Барис въздъхна дълбоко и реши засега да не мисли повече за това. Бездруго не можеше да стори кой знае какво, не и докато седеше в светилището на първия дом, обградена от двехилядната им, прекрасно въоръжена и обучена войска. Единственото, което й оставаше, бе да се довери на Баенре.

Не, поправи се тя, не да им се довери. Единственото, което й оставаше, бе да се надява старата матрона да реши, че за бъдещите й планове (каквито и да бяха те) Мез’Барис ще й е по-полезна жива, отколкото мъртва.

* * *

Седнала върху светлосиния си летящ диск, матрона Баенре лично водеше шествието, което потегли от двора на дома й и пое по улиците на града, пеейки песни в прослава на Лолт. Войните от Гущеровия отряд, начело с Верг’иньон, се бяха подредили около процесията, само от време на време някой избързваше напред или пък се шмугваше в по-подозрителните сокаци, за да се увери, че пътят е чист.

Подобни предпазни мерки се взимаха винаги, когато старата матрона решеше да излезе, и тя ги смяташе за повече от необходими. Не и този път обаче, каза си тя, този път Ивонел Баенре не се боеше от никого. Единствено Мез’Барис знаеше за този поход, а никой от по-нископоставените родове (бил той сам, или в съюз с други) не би се осмелил да нападне първия дом, освен ако заговорът бе замислен предварително, а плановете — изпипани до последната подробност.

По същото време от другия край на града тръгна още едно шествие, предвождано от дом Баенре. Триел и Громф, заедно с останалите повелителки и повелители от Академията, както и техните ученици, излязоха от школите, в които преподаваха, и също поеха през града. Обикновено именно Академията, тази най-могъща и влиятелна институция на Мрачните, обвиняваше в престъпления срещу Мензоберанзан и налагаше наказание на провинилите се, ала в този случай Триел бе предупредила своите подчинени от Арах-Тинилит, че това е изключение и че от тях се очаква единствено да наблюдават отстрани как гневът на Лолт се стоварва върху съгрешилия дом с цялата си страховита мощ.

Когато двете групи най-сетне се срещнаха, броят им се бе увеличил петкратно. Още щом научиха, че дом Баенре и дом Облодра ще се изправят един срещу друг в битка, в която можеше да има един-единствен оцелял, десетки благородници и войници от всички родове в града се застичаха към Хищния процеп, за да станат свидетели на зрелището, което обещаваше да бъде драматично и ужасяващо.

Когато пристигнаха пред портите на третия дом, войниците на Баенре образуваха защитен полукръг около своята матрона — пазеха я не толкова от К’иорл и семейството й, колкото от тълпата. Във въздуха се носеше оживен шепот, мнозина ръкомахаха разгорещено, използвайки безмълвния език на знаците. Демоните, които лесно се досетиха, че предстои кръвопролитие, възбудено закръжиха наоколо — ту се издигаха високо във въздуха, ту отново се спускаха над двора на Облодра, използвайки своите ново завърнали се магически умения, за да запратят по някоя синьо-бяла светкавица или огнено кълбо срещу обградения дом.

Матрона Баенре даде възможност на множеството да се наслади на тази демонстрация на могъщество, досещайки се, че така ужасът, сковал К’иорл Одран и обреченото й семейство, ще стане още по-вледеняващ. Пък и самата тя искаше да се порадва на момента, да се опие от дъха на страха, стиснал в безпощадните си лапи двора на най-омразния й дом в цял Мензоберанзан.

После настъпи часът, в който всичко трябваше да започне… или, по-точно, да свърши. Ивонел Баенре знаеше какво трябва да направи. Беше получила откровение по време на церемонията, предшестваща този поход, и въпреки съмненията, които Мез’Барис бе изразила, когато научи за това, старата матрона твърдо вярваше, че Кралицата на паяците я подкрепя и че волята й е дом Облодра да бъде сринат до основи.

Посегна към една от гънките на робата си и извади парче сяра, същия онзи къс, получен от въплътената богиня, за да могат жриците да поддържат междупространствения тунел, който и в този миг зееше широко отворен в една малка стаичка в К’еларз’орл. Тя вдигна ръка и краката й плавно се отделиха от земята. Оглушителен взрив разтърси стените на пещерата, отекна мощен тътен.

После се възцари гробовна тишина, всички погледи се насочиха към първата матрона, която се рееше във въздуха, на около десетина метра над главите им.

Берг’иньон, който отговаряше за безопасността на майка си, хвърли кисел поглед към Сос’Умпту. Според него там горе Старата матрона бе заплашително уязвима.

Единственият отговор, който получи, бе ехидният смях на сестра му. Какво ли разбираше той, един най-обикновен мъж! Не виждаше ли, че Ивонел Баенре никога през целия си дълъг живот не се бе намирала в по-голяма безопасност, отколкото в този миг!

— К’иорл Одран! — провикна се първата матрона и гласът й отекна надалече, като да беше мощният рев на някой великан.

* * *

Заключена в една стая на последното ниво в най-високата сталагмитена могила в двора, К’иорл Одран съвсем ясно чу зова на матрона Баенре. Ръцете й още по-отчаяно се вкопчиха в изящните мраморни облегалки на трона и тя стисна очи, заповядвайки си да се съсредоточи.

Повече от всеки друг път тя имаше нужда от своите псионистки способности, ала сега, за първи път през живота си, не бе в състояние да ги извика на помощ! Нещо не бе наред, разбра тя, и макар да бе сигурна, че по някакъв начин Кралицата на паяците стои зад онова, което се случва навън, К’иорл бе обзета от същото усещане, което бе връхлетяло жриците на Лолт в началото на Смутното време — вече не ставаше въпрос единствено за Кралицата на паяците.

Всичко бе започнало веднага след като третата матрона се бе прибрала у дома си тичешком, следвана от орда озверели, пуснати на воля танари. Тя и дъщерите й се бяха събрали, за да изготвят някакъв план, с който да отблъснат демоните и да ги прогонят от земите си. Както винаги, срещата бе протекла повече от ефективно — цялото обсъждане се водеше телепатично, спестявайки им по този начин необходимостта да водят няколко сложни разговора едновременно.

Планът вървеше добре, тя постепенно започна да вярва, че ще успее да отпрати чудовищата обратно в тяхната собствена равнина, а когато това станеше, заедно с дъщерите си сурово щеше да накаже Баенре и останалите съзаклятнички. И тогава се бе случило нещо ужасяващо и необратимо. След една от мълниите — заслепяващи оглушителни взривове, които чудовищата неспирно изпращаха срещу дома им, външната стена, обграждаща двора, се бе пропукала по цялото си протежение. Само по себе си, това не бе кой знае колко сериозно — като всички домове в Мензоберанзан, и този на Облодра можеше да понесе много по-страшни щети. Онова, което бе ужасило матрона Одран и което можеше да се окаже пагубно за Облодра, бе очевидният факт, че магията най-сетне се завръща в Царствата, могъща както преди.

В същия този миг телепатичният им разговор рязко бе прекъснат и колкото и да опитваха, благородничките от обречения дом не бяха успели да го подемат наново.

К’иорл не бе глупачка, а умението й да се съсредоточава бе ненадминато. Псионистките й сили все още не бяха изчезнали; не бяха я напуснали и силите, които й даваха възможност да минава през стени и да изтръгва сърцата на враговете си от гърдите им. Не, те си бяха тук, заровени дълбоко в съзнанието й, ала тя не можеше да ги извика на помощ. К’иорл продължаваше да обвинява себе си за това, гълчеше се за тази толкова ненавременна неспособност да се съсредоточи. В безсилието си тя опитваше отново и отново, удряше главата си с юмруци, сякаш бруталната физическа сила можеше да събуди заспалите й мисловни умения.

И дори не подозираше, че всичко е напразно. Това, което К’иорл не знаеше, бе, че едновременно със завръщането на магията в света, краят на Смутното време бе донесъл и редица неочаквани странични ефекти. На много места в Царствата се бяха появили мъртви зони, в които заклинанията изобщо не действаха или, което бе още по-ужасно, не даваха желания резултат. Друго проявление на тези неприятни последици засягаше псионистките умения, тези подобни на магия сили, които умовете на някои създания владееха. К’иорл все още ги притежаваше, усещаше, че те не са я напуснали, променил се бе само начинът, по който можеше да ги призове.

Илитидите, както Метил бе съобщил на матрона Баенре, вече бяха открили този нов начин и с техните способности почти всичко бе наред. Ала при тях ставаше въпрос за цяла раса от същества, надарени с подобни сили, при това същества, които се ръководеха от едно общо съзнание, а не за няколко жени, изолирани насред град, чиито обитатели дори не разбираха същината на псионизма. Крадците на мисли бяха направили необходимото, за да могат да използват своите умения, ала К’иорл Одран и нейното доскоро могъщо семейство не бе успяло.

Затова сега матрона Облодра седеше в тъмната стая, стискаше очи и се мъчеше да се съсредоточи. Викът на Баенре долетя до нея, давайки й да разбере, че ако тя не отиде при първата матрона, първата матрона ще дойде при нея.

При малко повече време, К’иорл щеше да се справи с тази мисловна загадка. Ако разполагаше дори само с месец, сигурно щеше да си възвърне силите.

Само че тя не разполагаше с един месец… не разполагаше дори с един-едничък час.

* * *

Матрона Баенре усети магията, пулсираща в парчето сяра, една вътрешна топлина, която постепенно се засилваше все повече и повече. Дори тя се изненада, когато видя ръката си, сключена около дара на Лолт, да помръдва — самото вещество й бе наредило да го стори.

Тя кимна, разбрала, че в този миг нечия чужда воля, на някое чудовище от Бездната, а може би дори на самата Лолт, насочва движенията й. Десницата й се вдигна нагоре, докато парчето сяра не се изравни с върха на най-високата кула в двора на Облодра.

— Кой си ти? — попита старата матрона.

— Аз съм Ерту — чу тя отговор в главата си и възликува — знаеше това име, знаеше и на кого принадлежи.

Ерту беше балор, един от най-ужасяващите и могъщи демони от расата на танарите. Лолт наистина я бе въоръжила превъзходно!

Матрона Баенре почувства как злостта на чудовището изпълва вълшебното вещество, докато то затуптя толкова силно от мощния прилив на енергия, сякаш самият Ерту щеше да изскочи от него и да й се притече на помощ.

Разбира се, това бе невъзможно, макар старата матрона да не го знаеше.

Могъществото, което тя усещаше, идваше от сърцето на самия къс сяра — привидно невзрачен, ала надарен с магията на Лолт и използван от нейната върховна жрица в Мензоберанзан.

Водена единствено от инстинкта си, матрона Баенре разтвори длан и освободи лъч заслепяваща, яркожълта светлина. Той проряза мрака и се блъсна в стената на най-високата кула… същата тази стена, която делеше първата матрона от ненавистната К’иорл. Искрящи, пулсиращи ивици обрамчиха сталагмитената могила и започнаха да дробят якия камък.

Магическият къс сяра се успокои, след като живата енергия, заключена в него, се откъсна, ала матрона Баенре не свали ръката си, нито отмести изпълнения си с благоговение поглед от рушащата се кула.

Там бяха приковани очите и на останалите десет хиляди елфи, които стояха зад първата матрона; там гледаше и К’иорл Одран, докато ужасяващата светлина бързо обхващаше доскоро непробиваемата стена на могилата.

Целият град ахна като един, когато отекна мощен взрив и върхът на кулата се пръсна на хиляди парчета.

И ето че К’иорл Одран се появи пред очите им, все още седнала на черния си мраморен трон, сред прахта и каменните отломки.

Десетки танари закръжиха над главата й, ала не посмяха да се доближат до нея — страхуваха се (и то с основание) от безпощадния гняв на Ерту, който неминуемо щеше да се стовари върху им, ако се осмеляха да откраднат дори един миг от насладата му.

К’иорл, горда и силна както винаги, се изправи и пристъпи към ръба на кулата. Изпитателният й взор бавно се плъзна по насъбралото се множество и толкова голям бе страхът, който странните й способности вдъхваха на повечето от тях, че не един и двама елфи (и дори няколко матрони — майки) отвърнаха очи, сякаш се бояха дали тя не се чуди кого да накаже за това дръзко нападение.

Най-сетне погледът й се спря върху матрона Баенре, която нито трепна, нито направи опит да го избегне.

— Как смееш! — опита се да извика К’иорл, ала гласът й прозвуча слабо, почти жалко.

— Ти как смееш! — изрева първата матрона и думите й отекнаха гръмовно. — Отрече се от Кралицата на паяците!

— Нека се продъни в Бездната, там, където й е мястото! — отвърна упоритата К’иорл, последните думи, които щеше да изрече в живота си.

Матрона Баенре вдигна ръката си още по-високо и усети нов прилив на енергия. Отвори се междупространствен портал и, макар този път да не последва нито изблик на ослепителна светлина, нито каквато и да било видима проява на магическа мощ, К’иорл я почувства много по-осезаемо от първия взрив.

Отвори уста, за да извика, ала от устните й се откъсна единствено протяжен стон, който постепенно премина в гърлено хриптене. Чертите на лицето й се удължиха и се изкривиха гротескно, тя опита да се възпротиви, заби пети в земята и отчаяно се помъчи да призове псионистките си способности.

Кожата й започна да се смъква от костите, цялото й тяло бавно, но неумолимо се разтегляше, докато късът сяра с все сила я дърпаше към себе си. Напук на всичко, напук на изгарящата болка и неизбежната смърт, която вече протягаше костеливи пръсти към нея, К’иорл продължи да упорства. Искаше да каже още нещо, да прокълне омразната богиня за последен път, ала вместо думи, от устата й излезе единствено езикът й, безмилостно повлечен от мощта на магията.

Тялото й се разпъваше все по-жестоко и по-жестоко, неудържимо притегляно от парчето сяра и зейналия портал. Отдавна трябваше да е мъртва, изобщо не би трябвало да е жива при този убийствен натиск.

Ръката на матрона Баенре не трепна, но тя самата не успя да се удържи и затвори очи, когато ужасяващо разкривеното тяло на К’иорл политна от внезапно рухналия връх на кулата и се понесе право към нея.

Неколцина от събралото се множество, включително и Берг’иньон, извикаха уплашено, други ахнаха, трети издигнаха гласове в прослава на Кралицата на паяците, когато злощастната трета матрона, с обезобразено до неузнаваемост тяло, досущ гигантско, живо копие, влезе в къса сяра — портала, който щеше да я отведе в Бездната.

Където Ерту, инквизиторът, определен от Лолт, вече я очакваше, за да се погрижи за полагащото й се наказание.

Веднага щом К’иорл изчезна, демоните побързаха да я последват с ликуващи викове и съпроводени от гръмовни взривове, страховити мълнии, гигантски огнени кълба, които помитаха всичко по пътя си, и най-различни други демонстрации на могъщество. Принудени от Ерту, те също издължиха и изтъниха телата си и влетяха в магическото вещество, докато матрона Баенре, напук на ужаса, който я сковаваше, го държеше в нетрепващата си десница, превръщайки страха си в усещане за несъкрушима мощ.

Само за няколко мига всички чудовища, дори огромните танари, напуснаха Материалната равнина, макар че старата матрона все още чувстваше присъствието им във вътрешността на магическия къс.

После всичко внезапно утихна. Не един и двама елфи се споглеждаха въпросително, чудейки се дали присъдата не бе изпълнена, гадаейки дали пък дом Облодра няма да бъде пощаден, сега, когато повелителката им си бе получила заслуженото. Мнозина благородници започнаха да си разменят тайни сигнали, разтревожени, че матрона Баенре може да постави някоя от дъщерите си начело на третия дом и така още повече да затвърди позициите си на върха.

Ала старата матрона изобщо нямаше такива намерения. Тя бе тук по волята на Лолт, за да стовари върху провинилите се абсолютното наказание, по-страшно от всичко, което Мензоберанзан бе виждал някога. Водена от телепатичните наставления на Ерту, тя запрати къса сяра в Хищния процеп, и когато елфите около нея избухнаха в ликуващи викове, смятайки, че това е краят на церемонията, тя разпери ръце и им даде знак да замълчат пред надигащия се гняв на Лолт.

Няколко секунди по-късно земята под краката им се разлюля, разнесе се далечен тътен, после всичко отново потъна в напрегната тишина.

Една от дъщерите на К’иорл се появи и пристъпи към ръба на повредената кула, молейки матрона Баенре за милост. Когато отчаяните й викове не получиха никакъв отговор, тя неволно се обърна към един от многото разломи на Хищния процеп.

Очите й се разшириха от ужас, а писъкът, който се откъсна от гърдите й, вледени сърцата дори на закоравелите й събратя. Старата матрона, която още се рееше високо във въздуха, проследи погледа й и възкликна възторжено, прославяйки своята богиня. Миг по-късно, множеството най-сетне разбра какво става.

Огромно черно пипало, дебело повече от шест метра, се бе показало от ръба на разлома и сега бавно, но неумолимо пъплеше по земята, обвивайки двора на Облодра в смъртоносна прегръдка. Като мощна отливна вълна, събралите се елфи се люшнаха назад, докато чудовищното пипало заобиколи двора, пролази по стената и се показа от другата страна, връщайки се обратно към бездната, от която бе изпълзяло.

— Баенре! — умолително изпищя обречената жена.

— Вие се отрекохте от Повелителката на паяците — спокойно отвърна първата матрона. — Дойде моментът да изпитате гнева й.

Земята отново потрепери, когато безмилостната ръка на Лолт се затегна около дома на Облодра. Стената се огъна, после не издържа и рухна под страховитата тежест.

Кулата също започна да се ломи и в отчаянието си дъщерята на К’иорл скочи. Някак си успя да избегне ужасяващото пъплещо нещо и когато група мрачни войни, между които и Утегентал Армго, се втурнаха към смазаното й тяло, все още бе жива. Патронът на втория дом попречи на останалите бойци да довършат прекършената жена, наведе се и я взе в силните си ръце. Тя го погледна със замъглени от болка очи и дори успя да се усмихне едва-едва, сякаш вярваше, че той бе дошъл да я спаси.

Утегентал се изсмя в лицето й, вдигна я над главата си и я запрати към гърчещото се пипало, право в безпощадната му хватка, там, където допреди миг се издигаше домът й, а сега имаше само огромна купчина отломки и прах.

Ликуващите викове на Мрачните бяха оглушителни, ала дори те бяха погълнати от грохота, с който чудовищното пипало повлече в бездната рухналия дом на Облодра, а с него и всичките му обречени обитатели.