Една бяла кухня. Един бял бюфет. Една печка, върху която пеят чайници и клокочат разнокалибрени тенджери. И най-сетне — една бяла маса, почти затрупана с чинии, с алуминиеви съдове и с черупки от току-що счупени яйца.

Госпожа Виржиния свещенодействува пред масата, фризирана безупречно с най-новия апарат за шестмесечно къдрене. Тя е стегната в синя оксфортена престилка на бели карета и мургавите й ръце в прозрачни гумени ръкавици държат паница с жълтеникава каша. Така някой вдъхновен художник би могъл да сътвори от тая малка жена безсмъртния образ на феята на готварското изкуство.

Поне веднъж в живота си вие сте слушали за невталасите козунаци, за злополучно разбития хайвер, за интимните катастрофи в кухненските печки, където забравеното прасе изгаря за смъртен ужас на порядъчния съпруг и разбива канибалните блянове на цяло едно семейство, или където шоколаденият пудинг се превръща съвсем неочаквано в някакъв жилав екзотичен сладкиш, който поканените на обяд гости намират за превъзходен и хвалят с такава китайска учтивост, че в края на краищата домакинята отстъпва пред настойчивите молби и им преписва с достойнство рецептата. Ала вие едва ли сте имали някога случай да чуете малко повече подробности за така наречената Виенска торта и за нейното наистина мъчително приготовляване, особено когато любезната домакиня притежава твърде богата литература по въпроса. Според едни готварски книги за тая торта е нужна 200 грама захар, според други — триста грама, според трети — 350 грама, така че човек най-сетне изпада в крайно недоумение.

Ако ние правим това гастрономическо отстъпление в нашия роман, то е само за да подчертаем твърде озадаченото състояние, в което се намираше госпожа Виржиния, без да може да се справи с трудната си задача. По челото й блестяха капчици пот, дългите й очи гледаха тъжно, като след четене на Илиадата. Госпожа Виржиния бе поканила няколко свои приятелки на следобеден чай, а Виенската торта трябваше да бъде приятната изненада между разговорите за залязващата слава на тафтата и за крилатия възход на късите жакетчета. И кой знае, може би тя щеше да стои още дълго време пленница на тая неразрешима загадка, без да забележи, че жълтеникавата каша в паницата изневеряваше вече на романтичната експанзивност на бакпулвера, когато изведнъж сред тишината на къщата се разнесе продължителният и рязък звън на електрическия звънец.

Госпожа Виржиния се опомни мигом и като остави паницата настрана, сне с изумителна бързина престилката и хирургическите си ръкавици, пипна неволно косата си и изтича във вестибюла. Господи, да беше тук поне слугинята!

Върху матовото прозорче на входната врата се изрязваше острият профил на човек с каскет.

Кой ли можеше да бъде тоя нечакан гост? Сега, когато наближаваше часът за обяд? Нейният мъж? Не, той не носеше каскет.

Госпожа Виржиния отвори вратата и върху слънчевата тераса израсна високата фигура на непознат мъж, който се усмихваше приветливо.

— Bonjour, madame! Guten Tag, gnädige Frau Buon giorno, signora! Good day, my lady! — избъбри непознатият и после добави само на френски: — Enfin, mon Dieu, enfin!

— Какво обичате? — попита строго младата жена и по тялото й полазиха тръпки на уплаха.

— Позволете ми да ви се представя — рече мъжът, като се поклони учтиво: — Томи Бляк от къщата „Будното око“ в Ню Йорк. Искам да поговоря с вас само няколко минути. Ще имате любезността да ме приемете, n’est-ce pas?

— Заповядайте — промълви смутено домакинята, като се дръпна назад и нашият стар познайник влезе смело във вестибюла.

Той сне каскета си, прекара ръка по жълтата си като слама коса, после седна на софата и каза с въздишка:

— Ах, уважаема госпожо. Да знаете само колко време ви търся!

— Вие? Да ме търсите? Защо? — учуди се домакинята, заинтригувана от думите на своя гост.

— Да, аз ходих заради вас чак в Париж, във Венеция и къде ли не още. И най-сетне ви намерих пак във вашата родна земя.

— Значи вие сте знаели, че аз съм била на сватбено пътешествие в чужбина? Интересно. Mais vous n’aurez plus besoin de courir après moi. Говорете, моля ви — извика с несдържано любопитство госпожа Виржиния.

— И тъй, слушайте — рече тържествено Томи Бляк, като извади из джоба си своята угаснала къса лула и я захапа като булдог.

— Уважаема госпожо, преди всичко вие трябва да ми отговорите на един твърде съществен въпрос: спомняте ли си между вашите познати някакъв човек на име Валериан Пламенов?

Госпожа Виржиния присви очи и се замисли.

— Валериан Пламенов… Валериан Пламенов… Ах, да, Валериан Пламенов, той пишеше едно време стихчета. Спомням си — каза младата жена, изваждайки с мъка из паметта си един съвсем безцветен спомен. — Какво стана наистина с него? Жив ли е още?

— Слава богу — извика американецът. — Но ако работата продължава все така, не зная дали тоя човек няма да свърши твърде трагично.

— Жалко, много жалко — рече с привидно съчувствие домакинята и стана изведнъж нетърпелива, тъй като една необяснима асоциация събуди у нея старата шоколадена мисъл за Виенската торта.

— Сега, уважаема госпожо — продължаваше детективът, — бихте ли имали любезността да ми кажете дали вие не пазите от тоя човек някакъв друг спомен, нещо материално, тъй да се рече, осезаемо?

— Нещо осезаемо? — озадачи се домакинята. — Кой знае. Твърде е възможно да съм запазила някое писмо от него. Но чакайте, аз ще ви донеса ей-сега кутията с моите момински спомени. Вие ще ме извините за момент, нали?

— Bitte! S’il vous plais! Si, si, prego, gentilissima signora — извика радостно Томи Бляк.

Госпожа Виржиния изтича в съседната стая и след няколко минути се върна при госта си с една картонена кутия в ръцете.

Малкото жълто канарче, което до тоя миг дремеше спокойно върху една от пръчиците на своята стъклена клетка, измъкна скритата под крилото си глава, разтърси перушината си и изчурулика дискретно. После в тишината на просторния светъл вестибюл се разляха неговите сладки трели като омагьосващи звънчета.

— Ето, вижте — рече младата жена, като разтвори картонената кутия и започна да изважда отвътре стари мартеници, снопче пожълтели писма, изсъхнали незабравки, един албум с позлатени ръбове и с портокалена луна върху кориците, едно синьо емайлово слонче и най-сетне — нещо, увито в пергаментена хартия.

Магнитният човек следеше със затаен дъх всеки предмет от картонената съкровищница на спомените.

Жената изтръгна предпазливо пергаментеното пакетче и извика от учудване.

Тя държеше в ръцете си някакъв чудноват предмет — като круша, направена сякаш от каучук.

— Какво е това? — извика изумена госпожа Виржиния.

От очите на американеца течаха радостни сълзи.

— Да, това е, което търсех — промълви развълнуван той. — Това е неговото сърце. Това е сърцето на нашия злочест поет. Разбирате ли? Сърцето му беше откраднато. И което е най-куриозното: аз подозирах именно вас като виновница за тая иначе твърде невинна кражба.

— Мен? — извика весело изненадана госпожа Виржиния, която беше успяла да се опомни. — Ха-ха-ха! Аз да съм откраднала сърцето на Валериан Пламенов! Mon Dieu! Si vous, connaissez nos relations, vous parleriez autrement!

— Нищо, нищо, в това няма нищо лошо — бърбореше несвързано Томи Бляк, извън себе си от възторг. — Най-после в сантименталните истории на хората подобни случаи са нещо твърде обикновено.

— Но, боже мой, повтарям ви пак, че ако вие познавахте отношенията ми с тоя човек, щяхте да говорите по-иначе — отвърна живо жената и сетне добави озадачено: — Наистина как ли е попаднало това сърце у мен? Та то е съвсем изсъхнало. Бедното сърце! Кой ли може да го е сложил в кутията ми?

— Неразгадаеми са тайните на любовта, bellissima signora! — извика поучително Магнитният човек с вдигната към тавана ръка.

— Любов? А за мен това сърце не струва повече от един изваден зъб, който можем да хвърлим спокойно в сметта — забеляза равнодушно домакинята.

— Да, да, точно тъй. Това сърце не струва повече от един изваден зъб, който можем да хвърлим спокойно в сметта — повтори знаменитият детектив с пламнало от щастие лице. — Вие ще ми позволите да го взема със себе си срещу разписка, за да го предам на неговия притежател, нали? Ще се съгласите, че сърцето на поета е нещо като автоматична писалка „Паркер“. Нашите американски поети…

— Разбира се — прекъсна събеседника си госпожа Виржиния. — Няма защо дори да ми давате разписка. Вземете го веднага. Аз не бих искала то да седи и занапред в кутията ми и да замърсява останалите спомени, които все пак са твърде скъпи за мен. Ето, предайте го на господин Пламенов и му кажете, че аз уважавам неговите чувства — рече с галантна учтивост младата жена, като пъхна консервираното сърце в протегнатата ръка на американеца.

— Thank you, my lady! Спасибо, милоставая барыня! Gracia, gentilissima signora! Bonjour! Guten Tag! Adio! Good bay! — извика на един дъх Томи Бляк и изхвръкна мигом от къщата на любезната госпожа Виржиния.

Младата жена започна да прибира разхвърляните си спомени и да ги слага в картонената кутия. Едно пожълтяло листче се изрони из ръцете й. Тя го дигна, загледа се в полуизтритите слова, които виждаше сякаш за пръв път. Беше знаменитият сонет на Феликс Арвер:

Mon âme a son secret, ma vie a son mystere:

Un amour ėternel en un moment conçu.

Le mal est sans espoir, aussi j’ai du le taire.

Et celle qui l’a fait n’en a jamais rien su.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Elle ira son chemin, distraite, et sans entendre

Ce murmure d’amour élevé sur ses pas;

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Elle dira, lisant ces vers tout remplis d’elle:

„Quelle est done ceite femme?“ Et ne comprendra pas.

Едва сега тя си спомни, че в същност това бе за нея едничкият осезаем спомен от Валериан Пламенов. Някога, в един далечен ден на миналото, тия стихове, грижливо преписани, й бяха изпратени от младия човек, който след това изчезна завинаги от очите й.

Госпожа Виржиния сви рамене и сложи листчетата при другите неща в кутията, която скри на предишното й място в съседната стая.

После тя отиде в кухнята и като се наведе пак над масата, продължи прекъснатото си четене в разтворените готварски книги:

… накрая се прибавя кората на един добре настърган лимон…

Кората на един добре настърган лимон?

А, не. Това беше рецептата за друга торта.

И момичето от златната рамчица, която украсяваше писмената маса на поета Валериан Пламенов, прелисти няколко страници и се замисли отново над загадъчната пропорция на захарта на Виенската торта.

* * *

Томи Бляк хвърчеше по улиците, носен сякаш от вихрушка. Той стискаше здраво в ръката си сърцето на нещастния поет, което най-сетне бе намерено. Пред очите му се нижеха картините на един странен трик-филм.

Всички американски вестници крещят името му с грамадни черни букви:

Победата на Магнитния човек!

Едно загадъчно престъпление в страната на розите и на атентатите, разкрито от един стопроцентов американец!

Тържеството на Съединените щати!

Томи Бляк при Рузвелт!

Томи Бляк крал на детективите в цяла Америка!

Томи Бляк национален герой!

Радиото съобщава на света:

— Кррррраххх-пррррр… Краят на чикагските бандити!

— Фиуииииии-ю-ю-ю-кррррр… Ал Капоне се отказва завинаги от своята престъпна дейност… крррахх-крраххх… и става ходжа на турската колония в Цинцинати!

Магнитният човек пристига запъхтян пред къщата на Валериан Пламенов.

Вратите са широко разтворени.

Влизат и излизат хора.

Какво има? Какви са тия гости? Защо лицата на всички са така угрижени?

Томи Бляк се изкачва по ниската каменна стълба със смътно предчувствие за нещо лошо.

Той потъва в коридора, пробива си път между навалицата и излиза напред. Пристъпя някак несигурно, оглежда се наоколо, мъчи се да разбере какво е станало.

И изведнъж всичко му става ясно. Изненадата смразява кръвта му, нозете му се подкосяват. Гледката е тъй неочаквана, че той за пръв път в живота си изгубва хладнокръвие и се опира зашеметен о стената.

В средата на една от разтворените стаи е сложен дълъг черен ковчег.

В ковчега лежи мъртвец. Над главата му горят две тънки свещи.

Наблизо се чува шепот:

— Кога се е самоубил?

— Снощи.

— Знаят ли причините?

— Никой нищо не знае.

Мъртвият е затрупан с цветя. Виждат се само книжните пантофи на нозете му и бледното му спокойно лице, върху чиито свити устни е запечатана едва уловима горчива усмивка.

Нима така трябваше да свърши живота си поетът Валериан Пламенов, който беше дошъл на тая земя с чистата радост на детето, омагьосано от някаква вълшебна приказка?

* * *

Томи Бляк стои на тротоара и пуши неспокойно лулата си.

— Бедният поет — мисли той и поглежда човешкото сърце в ръката си. — Бедният поет!

Точно в средата на сърцето стои забито едно лъскаво куршумче.

— А — възкликва изненадан американецът.

Той изважда куршумчето, слага го в джоба на жилетката си и като поглежда още веднъж сърцето, хвърля го съвсем равнодушно във вадичката на канала.

После неговата висока фигура изчезва зад близкия ъгъл.

* * *

Погребалната кола се търкаля бавно из улиците, следвана от дълга редица изпращачи. Начело на шествието вървят две хлапета с хоругви и зяпат разсеяно по стъклата на минаващите трамваи. След хлапетата пристъпват четирима свещеници и един владика. Техните златни одежди горят в лъчите на следобедното слънце. Професор Тарамбуков крачи с такава тържественост подир колата, сякаш присъствува на собственото си погребение.

Минувачите снемат шапки, спират се и протягат шии да видят мъртвеца, сетне всеки продължава пътя си, унесен в своите мисли.

Погребалната кола влиза в гробищата и спира пред прясно изкопания гроб.

* * *

„… В тоя час ние се прощаваме с него и аз искам да ви говоря за Валериан Пламенов, за моя Валериан Пламенов, за поета. Да събираш от разни места най-хубавото, най-вярното и да правиш от това цяла поезия — ето голямата сила на големите поети. Валериан Пламенов правеше всичко туй, без да знае как. Мнозина други — и те биха могли да направят нещо подобно, но винаги със знание какво и как трябва да го направят. Но сега тук ще разкажа нещо, което — право да си кажа — не зная дали е потвърждение, или отрицание на туй, което казах по-горе.“

Професорът спира, втренчен в спокойното далечно усмихнато восъчно лице сред цветята на ковчега, после изведнъж пуска чантата си върху буците пръст, слага шапката на главата си и почва бързо да рови из всичките си джобове. По лицето му пълзят струи пот, той търси кърпата си да се изтрие. Най-после измъква от вътрешния си джоб някакъв ръкопис, почва да бърше челото си с него и в същия миг мастилото го преобразява в някакво мораво-черно, космато чудовище, изправено над мъртвеца, за да смути и сетния му час на земята.

„… Да, Валериан Пламенов донесе първите си стихове на мене. Аз ги напечатах веднага, аз го напътих, аз ги поправих. Аз още тогава, преди двайсет години, т.е. искам да кажа, преди седем години, видях големия поет. Аз писах: той изгрява като слънце сред тъмни облаци. А сега, погледнете на запад, това слънце преждевременно залязва. Черният облак, който се издига там, гаси слънцето на поезията, тъкмо както аз писах тогава…“

* * *

Дълбока душна нощ натиска заспалия град. Ниско над хоризонта виси непълният бакъреночервен месец. От гъстата сянка на една стена се откъсва черно петно и тръгва бавно из улицата. Едно бездомно, сухо като скелет куче, с увиснала опашка и с нозе, които се люлеят като опашката, души сметта по улицата. То залита и върви без посока, с последните сили на полумъртво от глад животно. При една врата, на която са залепени некролози, кучето спира. Дига нос и души. После отново се навежда, търси из вадичката на канала, измъква оттам някакъв изсъхнал къс месо, който има странната форма на човешко сърце, застъпва го с предните си нозе и почва да го ръфа с помътени от наслада очи.

Край

Приключение седмо и последно

въ което, най-после, читательтъ стига до развръзката и научава нѣкои нови полезни сведения около приготовлението на Виенската торта. Тайната на картонената кутия. Надгробното слово на професоръ Тарамбуковъ. Една тиха нощь — едно човѣшко сърдце — едно бездомно куче. Край.

Една бѣла кухня. Единъ бѣлъ бюфетъ. Една печка, върху която пѣятъ чайници и клокочатъ разнокалибрени тенджери. И най-сетне — една бѣла маса, почти затрупана съ чинии, съ алуминиеви сѫдове и съ черупки отъ току-що счупени яйца.

Госпожа Виржиния свещенодействува предъ масата, фризирана безупречно съ най-новия апаратъ за шестмесечно кѫдрене. Тя е стѣгната въ синя оксфортена престилка на бѣли карета и мургавитѣ й рѫце въ прозрачни гумени рѫкавици държать паница съ жълтеникава каша. Така, нѣкой вдъхновенъ художникъ би могълъ да сътвори отъ тая малка жена безсмъртния образъ на феята на готварското изкуство.

Поне веднажъ въ живота си, вие сте слушали за невтасалитѣ козунаци, за злополучно разбития хайверъ, за интимнитѣ катастрофи въ кухненскитѣ печки, кѫдето забравеното прасе изгаря за смъртенъ ужасъ на порядъчния съпругъ и разбива канибалнитѣ блѣнове на цѣло едно семейство, или кѫдето шоколадения пудингъ се превръща съвсемъ неочаквано въ нѣкакъвъ жилавъ екзотиченъ сладкишъ, който поканенитѣ на обѣдъ гости намиратъ за превъзходенъ и хвалятъ съ такава китайска учтивость, че въ края на краищата домакинята отстѫпва предъ настойчивитѣ имъ молби и имъ преписва съ достойнство рецептата. Ала вие едва ли сте имали нѣкога случая да чуете малко повече подробности за така наречената Виенска торта и за нейното наистина мѫчително приготовляване, особено, когато любознателната домакиня притежава твърде богата литература по въпроса. Споредъ едни готварски книги, за тая торта е нуждна 200 грама захарь, споредъ други — 300 грама, споредъ трети — 350 грама, така че човѣкъ най-сетне изпада въ крайно недоумение.

Ако ние правимъ това гастрономическо отстѫпление въ нашия романъ, то е само, за да подчертаемъ твърде озадаченото състояние, въ което се намираше госпожа Виржиния, безъ да може да се справи съ трудната си задача. По челото й блестѣха капчици потъ, дългитѣ й очи гледаха тѫжно, като следъ четене на Илиадата. Госпожа Виржиния бѣ поканила нѣколко свои приятелки на следобѣденъ чай, и Виенската торта трѣбваше да бѫде приятната изненада между разговоритѣ за залѣзващата слава на тафтата и за крилатия възходъ на кѫситѣ жакетчета. И кой знае, може би, тя щѣше да стои още дълго време пленница на тая неразрешима загадка, безъ да забележи, че жълтеникавата каша въ паницата изневѣряваше вече на романтичната експанзивность на бакпулвера, когато изведнажъ, срѣдъ тишината на кѫщата се разнесе продължителния и рѣзъкъ звънъ на електрическия звънецъ.

Госпожа Виржиния се опомни мигомъ, и като остави паницата настрана, сне съ изумителна бързина престилката и хирургическитѣ си рѫкавици, пипна неволно косата си и изтича въ вестибюла. Господи, да бѣше тукъ поне слугинята!

Върху матовото прозорче на входната врата се изрѣзваше острия профилъ на човѣкъ съ каскетъ.

Кой ли можеше да бѫде тоя нечаканъ гостъ? Сега, когато наближаваше часътъ за обѣдъ? Нейниятъ мѫжъ? Не, той не носѣше каскетъ.

Госпожа Виржиния отвори вратата и върху слънчевата тераса израстна високата фигура на непознатъ мѫжъ, който се усмихваше приветливо.

— Bonjour, madame! Guten Tag, gnädige Frau Buon giorno, signora! Good day, my lady! — избъбри непознатиятъ и после добави само на френски: — Enfin, mon Dieu, enfin!

— Какво обичате? — попита строго младата жена и по тѣлото й полазиха тръпки на уплаха.

— Позволете ми да ви се представя, — рече мѫжътъ, като се поклони учтиво: — Томи Блякъ отъ кѫщата „Будното око“ въ Ню-Йоркъ. Искамъ да поговоря съ васъ само нѣколко минути. Ще имате любезностьта да ме приемете, n’est-ce pas?

— Заповѣдайте, — промълви смутено домакинята, като се дръпна назадъ и нашиятъ старъ познайникъ влѣзе смѣло въ вестибюла.

Той сне каскета си, прекара рѫка по жълтата си като слама коса, после седна на софата и каза съ въздишка:

— Ахъ, уважаема госпожо. Да знаете само, колко време ви търся!

— Вие? Да ме търсите? Защо? — очуди се домакинята, заинтригувана отъ думитѣ на своя гостъ.

— Да, азъ ходихъ заради васъ чакъ въ Парижъ, въ Венеция, и кѫде ли не още. И най-сетне ви намѣрихъ пакъ въ вашата родна земя.

— Значи, вие сте знаелъ, че азъ съмъ била на сватбено пѫтешествие въ чужбина? Интересно. Mais vous n’aurez plus besoin de courir après moi. Говорете, моля ви, — извика съ несдържано любопитство госпожа Виржиния.

— И тъй, слушайте, — рече тържествено Томи Блякъ, като извади изъ джоба си своята угаснала кѫса лула и я захапа като булдогъ.

— Уважаема госпожо, преди всичко, вие трѣбва да ми отговорите на единъ твърде сѫщественъ въпросъ: спомняте ли си между вашитѣ познати нѣкакъвъ човѣкъ на име Валерианъ Пламеновъ?

Госпожа Виржиния присви очи и се замисли.

— Валерианъ Пламеновъ… Валерианъ Пламеновъ… Ахъ, да, Валерианъ Пламеновъ, той пишеше едно време стихчета. Спомнямъ си, — каза младата жена, изваждайки съ мѫка изъ паметьта си единъ съвсемъ безцвѣтенъ споменъ. — Какво стана, наистина, съ него? Живъ ли е още?

— Слава Богу, — извика американецътъ. — Но ако работата продължава все така, незная дали тоя човѣкъ нѣма да свърши твърде трагично.

— Жалко, много жалко, — рече съ привидно съчувствие домакинята и стана изведнажъ нетърпелива, тъй като една необяснима асоциация събуди у нея старата шоколадена мисъль за Виенската торта.

— Сега, уважаема госпожо, — продължаваше детективътъ, — бихте ли имала любезностьта да ми кажете, дали вие не пазите отъ тоя човѣкъ нѣкакъвъ другъ споменъ, нѣщо материално, тъй да се рече, осезаемо?

— Нѣщо осезаемо? — озадачи се домакинята. — Кой знае. Твърде е възможно да съмъ запазила нѣкое писмо отъ него. Но чакайте, азъ ще ви донеса ей-сега кутията съ моитѣ момински спомени. Вие ще ме извинете за моментъ, нали?

— Bitte! S’il vous plais! Si, si, prego, gentilissima signora — извика радостно Томи Блякъ.

Госпожа Виржиния изтича въ съседната стая, и следъ нѣколко минути се върна при госта си, съ една картонена кутия въ рѫцетѣ.

Малкото жълто канарче, което до тоя мигъ дремѣше спокойно върху една отъ прѫчицитѣ на своята стъклена клетка, измъкна скритата подъ крилото си глава, разтърси перушината си и изчурулика дискретно. После въ тишината на просторния свѣтълъ вестибюлъ се разлѣха неговитѣ сладки трели като омагьосващи звънчета.

— Ето, вижте, — рече младата жена, като разтвори картонената кутия и започна да изважда отвѫтре стари мартеници, снопче пожълтѣли писма, изсъхнали незабравки, единъ албумъ съ позлатени рѫбове и съ портокалена луна върху корицитѣ, едно синьо емайлово слонче, и най-сетне — нѣщо увито въ пергаментна хартия.

Магнитниятъ човѣкъ следѣше съ затаенъ дъхъ всѣки предметъ отъ картонената съкровищница на споменитѣ.

Жената разгърна предпазливо пергаментното пакетче и извика отъ очудване.

Тя държеше въ рѫцетѣ си нѣкакъвъ чудноватъ предметъ — като круша, направена сякашъ отъ каучукъ.

— Какво е това? — извика изумена госпожа Виржиния.

Отъ очитѣ на американеца течеха радостни сълзи.

— Да, това е, което търсѣхъ, — промълви развълнуванъ той. — Това е неговото сърдце. Това е сърдцето на нашия злочестъ поетъ. Разбирате ли? Сърдцето му бѣше откраднато. И което е най-куриозното: азъ подозирахъ именно васъ като виновница за тая иначе твърде невинна кражба.

— Менъ? — извика весело изненаданата госпожа Виржиния, която бѣше успѣла вече да се опомни. — Ха-ха-ха! Азъ да съмъ откраднала сърдцето на Валерианъ Пламеновъ! Mon Dieu! Si vous, connaissez nos relations, vous parleriez autrement!

— Нищо, нищо, въ това нѣма нищо лошо, — бъбрѣше несвързано Томи Блякъ, извънъ себе отъ възторгъ. — Най-после въ сантименталнитѣ истории на хората подобни случаи сѫ нѣщо твърде обикновено.

— Но Боже мой, повтарямъ ви пакъ, че ако вие познавахте отношенията ми съ тоя човѣкъ, щѣхте да говорите по-иначе, — отвърна живо жената и сетне добави озадачено: — Наистина, какъ ли е попаднало това сърдце у менъ? Та то е съвсемъ изсъхнало. Бедното сърдце! Кой ли може да го е сложилъ въ кутията ми?

— Неразгадаеми сѫ тайнитѣ на любовьта, bellissima signora! — извика поучително магнитниятъ човѣкъ съ дигната къмъ тавана рѫка.

— Любовь? А за менъ това сърдце не струва повече отъ единъ изваденъ зѫбъ, който можемъ да хвърлимъ спокойно въ смѣтьта, — забеляза равнодушно домакинята.

— Да, да, точно тъй. Това сърдце не струва повече отъ единъ изваденъ зѫбъ, който можемъ да хвърлимъ спокойно въ смѣтьта, — повтори знаменитиятъ детективъ съ пламнало отъ щастие лице. — Вие ще ми позволите да го взема съ себе си срещу разписка, за да го предамъ на неговия притежатель, нали? Ще се съгласите, че сърдцето на поета е нѣщо като автоматичната писалка „Паркеръ“. Нашитѣ американски поети…

— Разбира се, — прекѫсна събеседника си госпожа Виржиния. — Нѣма защо дори да ми давате разписка. Вземете го веднага. Азъ не бихъ искала то да седи и занапредъ въ кутията ми и да замърсява останалитѣ спомени, които, все пакъ, сѫ твърде скѫпи за менъ. Ето, предайте го на господинъ Пламеновъ и му кажете, че азъ уважавамъ неговитѣ чувства, — рече съ галантна учтивость младата жена, като пъхна консервираното сърдце въ протѣгнатата рѫка на американеца.

— Thank you, my lady! Спасибо, милоставая барыня! Gracia, gentilissima signora! Bonjour! Guten Tag! Adio! Good bay! — извика на единъ дъхъ Томи Блякъ и изхвръкна мигомъ изъ кѫщата на любезната госпожа Виржиния.

Младата жена започна да прибира разхвърлянитѣ си спомени и да ги слага въ картонената кутия. Едно пожълтѣло листче се изрони изъ рѫцетѣ й. Тя го дигна, загледа се въ полуизтрититѣ слова, които виждаше сякашъ за пръвъ пѫть. Бѣше знаменитиятъ сонетъ на Феликсъ Арверъ:

Mon âme a son secret, ma vie a son mystere:

Un amour ėternel en un moment conçu.

Le mal est sans espoir, aussi j’ai du le taire.

Et celle qui l’a fait n’en a jamais rien su.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Elle ira son chemin, distraite, et sans entendre

Ce murmure d’amour élevé sur ses pas;

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Elle dira, lisant ces vers tout remplis d’elle:

„Quelle est done ceite femme?“ Et ne comprendra pas.

Едва сега тя си спомни, че въ сѫщность това бѣ за нея едничкиятъ осезаемъ споменъ отъ Валерианъ Пламеновъ. Нѣкога, въ единъ далеченъ день на миналото, тия стихове, грижливо преписани, й бѣха изпратени отъ младия човѣкъ, който следъ това изчезна завинаги отъ очитѣ й.

Госпожа Виржиния сви рамене и сложи листчетата при другитѣ нѣща въ кутията, която скри на предишното й мѣсто въ съседната стая.

После тя отиде въ кухнята, и като се наведе надъ масата, продължи прекѫснатото си четене въ разтворенитѣ готварски книги:

… накрая се прибавя кората на единъ добре настърганъ лимонъ…

Кората на единъ добре настърганъ лимонъ?

А, не. Това бѣше рецептата за друга торта.

И момичето отъ златната рамчица, която украсяваше писмената маса на поета Валерианъ Пламеновъ, прелисти нѣколко страници и се замисли отново надъ загадъчната пропорция на захарьта за Виенската торта.

* * *

Томи Блякъ хвърчеше изъ улицитѣ, носенъ сякашъ отъ вихрушка. Той стискаше здраво въ рѫката си сърдцето на нещастния поетъ, което най-сетне бѣ намѣрено. Предъ очитѣ му се нижеха картинитѣ на единъ страненъ трикфилмъ.

Всички американски вестници крещятъ името му съ грамадни черни букви:

„Победата на Магнитния човѣкъ!“

„Едно загадъчно престѫпление въ страната на розитѣ и на атентатитѣ, разкрито отъ единъ стопроцентовъ американецъ!“

„Тържеството въ Съединенитѣ щати!“

„Томи Блякъ при Рузвелтъ!“

„Томи Блякъ краль на детективитѣ въ цѣла Америка!“

„Томи Блякъ националенъ герой!“

Радиото съобщава на свѣта:

— Крррррахххх-прррррр… Краятъ на чикагскитѣ бандити!

— Фиуииииии-ю-ю-ю-кррррр… Алъ Капоне се отказва завинаги отъ своята престѫпна дейность… кррраххх-кррраххх-кррраххх… и става ходжа на турската колония въ Цинцинати!

Магнитниятъ човѣкъ пристига запъхтянъ предъ кѫщата на Валерианъ Пламеновъ.

Вратитѣ сѫ широко разтворени.

Влизатъ и излизатъ хора.

Какво има? Какви сѫ тия гости? Защо лицата на всички сѫ така угрижени?

Томи Блякъ се изкачва по низката каменна стълба съ смѫтното предчувствие за нѣщо лошо.

Той потъва въ коридора, пробива си пѫть между навалицата и излиза напредъ. Пристѫпя нѣкакъ несигурно, оглежда се наоколо, мѫчи се да разбере какво е станало.

И изведнажъ всичко му става ясно. Изненадата смразява кръвьта му, нозетѣ му се подкосватъ. Гледката е тъй неочаквана, че той за пръвъ пѫть въ живота си изгубва хладнокръвие и се опира зашеметенъ о стената.

Въ срѣдата на една отъ разтворенитѣ стаи е сложенъ дълъгъ черенъ ковчегъ.

Въ ковчега лежи мъртвецъ. Надъ главата му горятъ две тънки свѣщи.

Наблизо се чува шъпотъ:

— Кога се е самоубилъ?

— Снощи.

— Знаятъ ли се причинитѣ?

— Никой нищо не знае.

Мъртвиятъ е затрупанъ съ цвѣтя. Виждатъ се само книжнитѣ пантофи на нозетѣ му и бледното му спокойно лице, върху чиито свити устни е запечатана едва уловима горчива усмивка.

Нима така трѣбваше да свърши живота си поетътъ Валерианъ Пламеновъ, който бѣше дошълъ на тая земя съ чистата радость на детето, омагьосано отъ нѣкаква вълшебна приказка?

* * *

Томи Блякъ стои на тротуара и пуши неспокойно лулата си.

— Бедниятъ поетъ, — мисли той и поглежда човѣшкото сърдце въ рѫката си. — Бедниятъ поетъ.

Точно въ срѣдата на сърдцето стои забито малко лъскаво куршумче.

— А, — възкликна изненаданъ американецътъ.

Той изважда куршумчето, слага го въ джоба на жилетката си, и като поглежда още веднажъ сърдцето, хвърля го съвсемъ равнодушно въ вадичката на канала.

После неговата висока фигура изчезва задъ близкия ѫгълъ.

* * *

Погребалната кола се търкаля бавно изъ улицитѣ, следвана отъ дълга редица изпращачи. Начело на шествието вървятъ две хлапета съ хоругви и зяпатъ разсѣяно по стъклата на минаващитѣ трамваи. Следъ хлапетата пристѫпватъ четирима свещеници и единъ владика. Тѣхнитѣ златни одежди горятъ въ лѫчитѣ на следобѣдното слънце. Професоръ Тарамбуковъ крачи съ такава тържественость подиръ колата, сякашъ присѫтствува на собственото си погребение.

Минувачитѣ снематъ шапки, спиратъ се и протѣгатъ шии да видятъ мъртвеца, сетне всѣки продължава пѫтя си, унесенъ въ своитѣ мисли.

Погребалната кола влиза въ гробищата и спира предъ прѣсно изкопания гробъ.

* * *

„… Въ тоя часъ ние се прощаваме съ него, и азъ искамъ да ви говоря за Валерианъ Пламеновъ, за моятъ Валерианъ Пламеновъ, за поетътъ. Да събирашъ отъ разни мѣста най-хубавото, най-вѣрното, и да правишъ отъ това цѣла поезия — ето голѣмата сила на голѣмитѣ поети. Валерианъ Пламеновъ правѣше всичко туй, безъ да знае какъ. Мнозина други — и тѣ биха могли да направятъ нѣщо подобно, но винаги съ знание, какво и какъ трѣбва да го направятъ. Но сега тукъ ще разкажа нѣщо, което — право да си кажа — не зная дали е потвърждение или отрицание на туй, което казахъ по-горе“.

Професорътъ спира, втренченъ въ спокойното далечно усмихнато восъчно лице срѣдъ цвѣтята на ковчега, после изведнажъ пуска чантата си върху буцитѣ пръсть, слага шапката на главата си и почва бързо да рови изъ всичкитѣ си джобове. По лицето му пълзятъ струи потъ, той търси кърпата си да се изтрие. Най-после измъква отъ вѫтрешния джобъ нѣкакъвъ рѫкописъ, почва да бърши челото си съ него, и въ сѫщия мигъ мастилото го преобразява въ нѣкакво мораво-черно, космато чудовище, изправено надъ мъртвеца, за да смути и сетния му часъ на земята.

„… Да, Валерианъ Пламеновъ донесе първитѣ си стихове на мене. Азъ ги напечатахъ веднага, азъ го напѫтихъ азъ ги поправихъ. Азъ още тогава, преди двайсеть години, т.е., искамъ да кажа, преди седемь години, видѣхъ голѣмия поетъ. Азъ писахъ: той изгрѣва като слънце срѣдъ тъмни облаци. А сега, погледнете на западъ, това слънце преждевремено залѣзва. Черниятъ облакъ, който се издига тамъ, гаси слънцето на поезията, тъкмо както азъ писахъ тогава…“

* * *

Дълбока душна нощь натиска заспалия градъ. Низко надъ хоризонта виси непълния бакърено червенъ месецъ. Отъ гѫстата сѣнка на една стена се откѫсва черно петно и тръгва бавно изъ улицата. Едно бездомно, сухо като скелетъ, куче, съ увиснала опашка и съ нозе, които се люлѣятъ като опашката, души смѣтьта по улицата. То залита и върви безъ посока, съ последнитѣ сили на полумъртво отъ гладъ животно. При една врата, на която сѫ залепени некролози, кучето спира. Дига носъ и души. После отново се навежда, търси изъ вадичката на канала, измъква оттамъ нѣкакъвъ изсъхналъ кѫсъ месо, който има странната форма на човѣшко сърдце, застѫпва го съ преднитѣ си нозе и почва да го ръфа съ помѫтени отъ наслада очи.

Край

Константин Константинов, Светослав Минков Сърцето в картонената кутия (7) Константин Константинов, Светослав Минков Сърдцето въ картонената кутия (7)

Метаданни

Данни

Игра на сенките

Сърцето в картонената кутия

Информация

История

Сваляне / Връзки

Метаданни

Данни

Сърдцето въ картонената кутия

Информация

История

Сваляне / Връзки

Приключение седмо и последно

Победата на Магнитния човек!

Едно загадъчно престъпление в страната на розите и на атентатите, разкрито от един стопроцентов американец!

Тържеството на Съединените щати!

Томи Бляк при Рузвелт!

Томи Бляк крал на детективите в цяла Америка!

Томи Бляк национален герой!

Приключение седмо и последно

„Победата на Магнитния човѣкъ!“

„Едно загадъчно престѫпление въ страната на розитѣ и на атентатитѣ, разкрито отъ единъ стопроцентовъ американецъ!“

„Тържеството въ Съединенитѣ щати!“

„Томи Блякъ при Рузвелтъ!“

„Томи Блякъ краль на детективитѣ въ цѣла Америка!“

„Томи Блякъ националенъ герой!“

Константин Константинов, Светослав Минков
Сърцето в картонената кутия (7)

Константин Константинов, Светослав Минков
Сърдцето въ картонената кутия (7)