— Не-е, не можеш се отърва!… Не те пускам! — викаше едрият фабрикант на цигли, прихванал здраво под ръка нашия герой. — Работа имаме да вършим ние с тебе, братле! Тю да му се не види, София наопаки обърнах, а пък той, приятелят, в туй време по Запад шетал. Как тъй бе, Фирка, как стана тая работа?

Те вървяха сред вечерната навалица на булеварда.

— Зер, Дамяне, късмет. Само вие ли ще се разхождате… — усмихна се самодоволно Валериан Пламенов.

— Абе късмет, късмет, ама и късметът не е сляп… Някой меценат или меценатка, а?

— Професионална тайна…

— Добре, добре — не ти искам тайните… Ами я слушай да ти разправя за какво съм те дирил като побъркан толкова време! Помниш ли нашия разговор вечерта, когато пръв път се видяхме? Работата е опечена! — заяви тържествено фабрикантът и лапна една дебела цигара със златен край.

— Какво сме приказвали? Каква работа?

— Всичко! И търговията, и булката — отсече едрият, като махна решително с ръка. — Свършено! След 6 месеца, ако не се разхождаш със собствен кадилак или ролс-ройс — не като моя стар фиат, — да не ми думат Дамян Коцев!

Пламенов, скептично усмихнат, го гледаше.

— Не ме гледай тъй, ами слушай. Идвам преди петнайсет дни тук и една вечер се отбивам на кафе у моя сват Панайот х. Ставрев. Може да си го чувал, фирма за експорт на агнешки кожи. Дъщеря му е моя кръщелничка. Приказваме туй-онуй, по едно време зървам на нейната масичка една книга. Гледам отгоре — „Валериан Пламенов“. Бре, думам си, виж го ти дявола, нашия Фирка, по моминските масички!… Докато кажа нещо, току кръщелничката се обади: „Чел ли си, кръстник, стихотворенията на Валериан Пламенов? Чудно хубави!… Пък и сам той какъв е интересен!…“ И очичките й блестят, блестят… „Как — думам — да не съм ги чел, всички съм ги изчел. Та ние сме най-близки приятели…“ И изведнъж като светкавица блясва в мозъка ми: ами че тя работата ясна като бял ден! Това място е предопределено за Фирката и всичко трябва да се претупа най-скоро. Няма време за бавене.

— Ама ти сериозно ли приказваш? — засмя се Пламенов.

— На другия ден — продължи фабрикантът, без да му отговаря — отивам при стария. Поприказвахме и се разбрахме. „Само, казва, да го видя, че тогава. Пък и Анка да си помисли — не е шега тая работа…“ Трепери старият над девойчето. Овдовял е отдавна, едно дете му е, слуша я като роб. Богатство, триетажна къща, пък и момичето — пъпка, 20-годишно, свършило е католически пансион и гори да се запознае с тебе…

— Ама как така изведнъж бе, джанъм? Тъй ли стават тия работи?

— Ами как стават тия работи? Да не е с мъдруване, с въздишки и стихотворения? — изведнъж се озъби едрият тракиец. — Чувай, драги, или ще ме слушаш, или дигам ръце от тебе. Аз десет дни се изтрепах да тичам, бъдещето ти уреждам, пък ти сега ще ми философствуваш. Изпърво, нали приказвахме, мислех да те взема при себе си в Хасково. После, като ми хрумна това, думам си: по-добре, той не е за провинцията… Тук му е мястото. Ще поеме работата на деда си, ще я разшири. А да ти кажа, и аз отдавна имам една идея, само че нямам верен човек. Пък и повече капитал ми трябва. Та станеш ли ти веднъж х. Ставрев зет, ще му дръпнем с тебе едно О. О. дружество за експорт на кожи, сухи черва и перушина, че свят да ти се замае. Аз вече проучих въпроса. Две чужди фирми се интересуват. Милиони ще потекат, братле! Може и акционерно дружество да направим… Пипни половината акции на ръце, живей си с булчето бейски и само стрижи купоните! Кеф ти в Париж, кеф ти в Мадагаскар се разхождай…

— Ех че го рече и ти, в Мадагаскар… — кисело отвърна Пламенов, като чу това име.

— Е, думата е тъй де… Сега — разбрахме ли се? Утре привечер ще те водя у тях да се запознаете. Разбира се, ще кажеш на Фанка, че отдавна си я харесвал, тъй му е редът. Пък ще направим една сватба — дим ще се вдига. Аз съм ти кум, ще телефонирам на жената да дойде. След сватбата — в Чамкория. Аз тегля разноските. И тъй, разбрано, нали? Утре ще те взема от къщи и — право там. Ха сега довиждане, че ме чака в „Охрид“ един предприемач…

Валериан Пламенов продължава пътя си сред тълпата. Една смътна полуусмивка играе по лицето му. В главата му се носят окъсани, неясни, приятни мисли.

* * *

— Та как, кайш, ви беше името, Каменов ли?

— Валериан Пламенов. То не е име, тате. То е псевдоним.

— Как тъй бе, джанъм? Хем име — хем не е? Кое ти е истинското име, кръщелното?

— Зафир Събев…

— Ха тъй кажи бе, чоджум! Що ти е туй Камен-Пламен и не знам още какво! Защо ти е друго име? Че те само вагабонтите носят по две имена!…

— Ама тъй е прието в литературния свят, тате!

— Бе холан и ти, Фанче, такова хубаво име Зафир да има, че да си търси друго! Я ги оставете тия приказки — детински работи са те! Не ми трябват никакви Валериани и Пламени — търговия с такова име не се върти. Тъй ли, Дамяне, а?

— Нищо, нищо, бай Панайоте, ще се нареди, всичко ще се нареди… Веднъж да тропнем на сватбата — другото е лесно.

* * *

Годежът стана след два дни, както се казва в тесен семеен кръг. Присъствуваха една стара леля с брадавица на горната устна, една презряла мома, втора братовчедка, която знаеше да гледа на кафе, кавалерийският подполковник със заместник-прокурора и кръстникът. Сватбата бе определена след две седмици.

* * *

— Едно-о, две, три, четири, едно-о, две, три, четири… Ах, дявол да го вземе, пак не върви… Ед-но-о-о…

Съблечен по риза и зачервен, Валериан Пламенов, прегърнал един стол, изпъва крак напред, пристъпя и брои гласно при всяка крачка.

Един грамофон върху етажерката съска и гъгне аржентинско танго.

Валериан Пламенов се учи да танцува. Той вече взе няколко урока с учителя, а сега продължава сам.

„Фокстрот, какво е фокстротът — разговаря той мислено със себе си. — Все едно че маршируваш: раз-два-раз-два… Тангото е друго нещо, вие се като дактилна рима…“

Той навива отново грамофона. „Хайде…“

„Едно-о-о, две, три — четири…“

На вратата се чука. Увлеченият танцьор не чува. Втори път се чука и един човек влиза, без да дочака отговор. Директорът на книгоиздателство „Мравуняк“. Една минута той остава неподвижен, избелелите му вежди се извиват като две тънки запетаи, устата остава отворена. После изведнъж ядовита гримаса сбръчква в ситна мрежа широкото му бръснато лице.

— Карайте, карайте, любезни, не се смущавайте…

Пламенов се обръща, сепва се, оставя стола и спира грамофона.

— Виж, това занимание е добро — продължава човекът, като гледа домакина право в очите. И тутакси кипва неудържимо: — Какво е това безобразие, моля ви се? Къде е ръкописът ви? Де е обещаната поема? Или ги пратихте и тях при аванса? Не ви е срам — поети, културтрегери, елит, а ме карате три месеца като луд да тичам, а да не мога и сянката да ви хвана! Реклами пуснати, съобщения в пресата, още пет хиляди лева потроших, а господинът си прави разходки в странство с чуждите пари и се върти тука като дервиш…

Пламенов оправя раздърпаната си връзка и го пресича:

— За какво собствено сте се развикали вие? Какви пари — какво странство? — и неочаквано се закисква. — Ха-ха-ха, с вашите пари? Ха-ха-ха… Та вашият нещастен аванс не може да плати дори един пътен билет до Париж, господин директоре!…

— А какъв бяс дириш в Париж, господине мой, като нямаш пари и за билет? И защо ви е на вас, поетите, странство, нали имате фантазия? Всеки да си знае мястото…

Навъсен, Валериан Пламенов свива устни, изважда от портфейла си няколко банкноти и ги хвърля на масата.

— Слушайте, ето ви аванса — и по-скоро ме оставете. Какво още ви трябва?

— Как какво? — вече по-меко вдигна отново вежди директорът на книгоиздателството. — Ами ръкописа? Кога ще ми го предадете? Да не пропуснем и тоя сезон?…

— Никакъв ръкопис и никакъв сезон… Аз съм решил известно време да не печатам. Разбрахте ли ме? Ръкопис няма да получите.

— Ама как е възможно това, моля ви се — повишава глас човекът, — реклами, съобщения, печатница ангажирана…

— Чуйте, господин издателю, вземете си парите и ме оставете. И не викайте тъй, аз не съм ви слуга… Помнете, че пак вие ще имате нужда от мене, не аз от вас…

— Чуйте пък вие сега, господине писателю! Аз днес съм търговец на книги — утре на басма… Кой знае кой от кого ще има повече нужда…

— Тъкмо, тъкмо… — усмихна се злобно Валериан Пламенов, — понеже сте търговец, не се знае дали вие не ще се нуждаете от мене…

Неочаквано някаква бърза мисъл мина през главата на книгоиздателя. Той мигом утихва, лицето му се изменя неузнаваемо и той подава ръка на младия човек.

— Чакай бе, младо, слиса ме с виковете си, че забравих да те поздравя. Тю, ама че си огън и ти! Хайде честито да е — щял си да ставаш х. Ставрев зет! Истина, нали? Хаирлия да е! Не се горещи толкова де! То между приятели тъй бива — и ще се поспречкват, и ще се посмеят — човещина. Хай много здраве на годеничката и на стария!…

Директорът на книгоиздателство „Мравуняк“ се покланя усмихнат, внимателно затваря вратата и изчезва.

* * *

Слънцето залязва през разлистените клони и разлива жълти петна по широката писмена маса с разхвърляни книги, стари ръкописи, отдавнашни коректури. Върху пожълтял лист избледнява заглавието на една ненаписана поема — още малко и то вече не ще се чете. Пада прах по етажерките, а в голямата мастилница и втората чашка е вече празна. Няма нарязани чисти хартии. Няма нежната позлатена рамка. Тя лежи, обърната наопаки в едно пълно чекмедже. Вечер малкият зелен абажур на писмената маса не огрява със своята бодра светлина едно съсредоточено лице, чийто поглед лови в тишината на нощта сините видения на фантазия и чийто слух дебне кристалния звън на вдъхновени рими.

Господарят на тоя малък свят, магьосникът, който в един миг превръщаше тихата стая в лъчезарни райски предели или в огрени преизподни на отчаянието, е вече гост тука, далечен и студен чужденец. Той не остава тук за дълго. Той окончателно се е преобразил. Той е напълнял, думите му звучат тежко, в очите му лъщи пренебрежителна насмешка.

Той забрави предишните си навици, не среща старите си познати. Той пие всеки ден аперитива си и обядва в нови компании у солидни хора. Вечер носи букети, обвити в тънка книга, към триетажния дом, дето се излюпва неговото розовичко, кръглоличко и мъркащо щастие на съпруг и на съдружник от къщата за експорт на агнешки кожи.

Нещата мълчаливо се гушат и чезнат под падащия здрач на праха и вечерта. И цялата стая линее и гасне в една няма печал на пълно запустение.

* * *

Сватбата е след три дни. От зори в големия триетажен дом се носи весела глъчка, шум от приготовления, суетня и припряно чистене. Старият търговец се разхожда от стая в стая с радостно-угрижено лице.

По обяд пристига от Хасково кумата. Тя е величествена дама с дълга рокля от фрезов крепдешин с опашка, с бюст, който се клати като разлято тесто, и сламена шапчица, закачена на лявото й ухо. На пълната й ръка гори с лимонаден блясък едър рубинов пръстен. Заедно с нея пристига и дъщеря й — шестгодишната шаферка, цяла във фунди, и веднага заскачва на един крак из коридора.

Малката годеница цъфти в една неизгасваща усмивка и черните й очи са добили особено дълбок, влажен блясък. Навреме тя спира за минута, с полуспуснати клепачи и се обляга до прозореца. Какво вижда тя в далечината? Тя вижда розово-златисти дни, месеци и години, които нямат край. Тя вярва, че държи в ръцете си своето невероятно, несънувано дори, но сега вече сигурно щастие, което никой не може да й отнеме.

* * *

Надвечер, когато Валериан Пламенов идва, намира годеницата си все така възторжено усмихната. Тя сяда до масичката в своята моминска стая и изрязва монограми на неговите копринени кърпи. Той гледа стройната пълничка снага, цяла ухаеща Floramye, стегната в светлобежова рокля, нежните косъмчета, които слизат от тила и се губят в гънката между плещите, и изведнъж приближава, сяда до нея и я целува в топлите полуразтворени устни. Тя оставя иглата и замира в мълчаливо блаженство. После сама се пригалва до лицето му и шепне:

— Валя… Валя…

Ала Валериан Пламенов не чува. Ръцете му чувствуват топлотата на облото коляно и пъргавата моминска гръд, ушите му бучат, чертите му се изострят. Девойката игриво продължава:

— Знаеш, Валя, тази сутрин, като нареждах масата си, загубих цял час заради тебе… Разтворих книгата ти и макар че всичко зная, четох… съвсем се забравих…

Той отваря очи като в просъница:

— Какво… какво чете?…

— Твоите стихотворения, Валя! Боже, какви красиви стихотворения!… Особено едно — най-ми хареса:

Ти ли насън се засмя?…

— Помниш ли го?

Валериан Пламенов, съвсем разбуден, се заглежда втренчено и се мъчи да си спомни. Гласът на девойката става по-тих и нежно-печален:

— Ти си писал това за друга… Ти не си ме знаял тогава…

Замълчава и отново с гальовно-весел тон, като че отхвърлила нещо неприятно, добавя:

— Но сега, нали, нали ще напишеш и за мене — по-хубаво от това, по-хубаво от всичко… Обещай ми, Валя!…

И тя обхваща кръста му и прислонява глава на гърдите му.

Тръпка разтърсва снагата на младия човек, но той се овладява и леко отдалечава момичето от себе си.

В тоя миг на вратата се чука. Шивачката вика годеницата за проба в другата стая.

Валериан Пламенов пристъпи като унесен и сяда до масата. Разбутва натрупаните кутийки с конци, панделки и игли, трескаво търси между книгите в ъгъла и най-после измъква една тънка книжка, облечена в тъмносин атлаз. Неговата първа и последна книга стихове!…

Той отваря книгата, погледът му се плъзва по златните букви на корицата:

Наградена от М-вото на Народното просвещение. Второ издание.

Една изострена тревога го обзема, като че чува далечен грохот от градушка и тътен на буря, която иде. Подобно подплашени птици преминават в съзнанието му бързи образи, покъсани мисли, въртят се безпомощно в луда вихрушка и замират, като го оставят изнемощял и прегазен. Той вдига очи от книгата и мисли: нима това наистина са негови стихове?… Колко отдавна трябва да е било — та с такава мъка сега си спомня? Колко отдавна не е държал книга в ръцете си!…

Той разгръща отново страниците и почва да чете. Още от първата строфа нещо познато и в същото време неуловимо чуждо го лъхва в звънливите редове. Един далечен, увяхнал парфюм го потопява мигом в странна, мъчителна наслада. Той чете още. Лекият пеещ каданс го отнася в лъчиста страна, дето звънят нежни фанфари, играят радостни багри, дето едно пламенно сърце, разточително и огромно, грее като чиста звезда. После въздушните люлки го люшват в тих, замиращ ритъм, който се стапя в кристалната бистрина на едно вечерно небе.

Златният дъжд отшумя,

Светлата песен угасна…

Облакътен на масата и стиснал глава с двете си ръце, Валериан Пламенов гледа в пространството с безумно разширени, невиждащи очи. Сетне една завеса се раздира пред погледа му. Той вижда самия себе си като безплътен двойник, няколко години назад, в блясъка на един лъчезарен възход. Хиляди възторжени лица го приветствуват, хиляди усмихнати и копнеещи устни шепнат името му, но неговите очи се плъзгат над множеството и търсят други, единствените в света очи. По витрините блестят неговите книги, в списанията и вестниците наднича неговото бледо лице, с вдъхновено име отдолу: Валериан Пламенов. Къде потънаха тия вчерашни ослепителни дни на подем, на радост от самото сътворяване, на упоителни победи? Какви нечисти мисли угасиха огъня, който го изгаряше отвътре и от пепелта го създаваше отново, по-жив и по-могъщ, като някакво непрекъснато чудо? Той потърка чело, напрегна паметта си и внезапно странната лента на неговите жестоки приключения се развива в изостреното му съзнание. Той си спомня дългите нощи на мъчителни усилия, безнадеждно-безплодни, вижда револвера в ръката си, безстрастното лице на Магнитния човек и лудия бяг из чуждите земи подир призрака на тайнствения крадец… Коя сатанинска воля бе устроила тази зловеща шега, в която той е само безпощадна жертва?

— Златният дъжд отшумя… — беззвучно повтарят засъхналите устни.

И ето в същия миг случаят, тоя невидим злодеец, който ни дебне зад всеки ъгъл, с нож в едната ръка и цялото световно щастие в другата, отново подава своето лукаво лице, за да ускори развръзката.

Валериан Пламенов отпуска глава в дланите си, лактите му блъсват куп книги от края на масичката и те шумно се събарят. Той остава така няколко минути, после уморено вдига книгите и погледът му спира върху някаква „Хумористична антология“. Отваря механически и чете, без да разбира. Ала думите постепенно добиват смисъл и тежките редове затракват в ушите му:

Та кой не е мечтал у нас, ей богу,

а после сам не се е сметнал луд.

Не е напускал пътища приволни

и свърнал из отъпкания друм?

Та кой не е повдигал празен шум?

Спомни си своите другари школни…

Гореща вълна го залива цял, но той не може да се откъсне от тия безжалостни строфи, които го удрят като плесници и в същото време го изпълват с някаква отчаяна наслада на самоунижение.

Съдии, капитани аташета —

търговци на пашкули… и на чест…

Стига! Стига! Скача обезумял младият човек и ново стенание се откъсва от гърдите му. В това време вратата се отваря, безшумно влиза слугинята и слага нещо на масата.

— От печатницата донесоха поканите за сватбата… — И пак така безшумно изчезва.

Валериан Пламенов стои като истукан сред стаята. Вечерната дрезгавина расте в ъглите. През прозореца кротко се усмихва синьо-зеленикаво небе. В притихналата къща се чува заглушено тракане на хаван и равен шум на шевна машина.

Той се приближава до масата, взема един от белите картони и чете:

ПАНАЙОТ х. СТАВРЕВ

има чест да Ви покани да благоволите и да присъствувате на венчалния обред на дъщери му

ФАНКА

с господин ЗАФИР СЪБЕВ

търговец

Поздравления се приемат в черквата.

Беззвучна мълния излъкатушва и тресва момъка. Лицето му се изкривява в страшна гримаса, всичко се завъртва, струва му се, че ей-сега ще се строполи мъртъв. Той беше забравил това! Той беше забравил, че дори името му вече не му принадлежи! Валериан Пламенов не съществува вече, Валериан Пламенов, който си създаде сам, като собствен творец името, което звучеше като тържествен тромпет — отново се преобразява в Зафир Събев! И преобразуваният Валериан Пламенов ще животува ден по ден в тоя триетажен дом, между тия предмети, напоени с плътния мирис на едно сънно благополучие, сред тоя „Шильонски затвор“, провесен над вишневото канапе, покрито с калъф, и тежкия орехов бюфет със сребърни сервизи и металически чаши за ликьор, до това хубавичко и добро същество, което ще чака от него стихове, каквито той бе писал някога — за другата!… О, другата! Момичето от златната рамка — де да е тя сега? Може би тя единствена би го изтръгнала от тоя чудовищен кошмар, който го души като огромен вампир! Тя единствена би го възвърнала към неговото предишно съществование, което сияе сега в мрачината като един изгубен рай. Но — нея я няма. Той не й трябва. И в огромния свят той е сам, съвършено сам, лишен от едничкото богатство, с което един милосърден бог някога го бе надарил: неговото живо, трепетно, човешко сърце!

Студена пот покри слепите му очи. Той не може, не, не може повече. В тоя миг като ехидно видение пред очите му се превъртва вечерното кафене с разговорите по масите, с интригите, с усмивките — и той разбира, че всичко е вече непоправимо.

Валериан Пламенов умря отдавна, нима Зафир Събев трябва да остане да живее?

Той грабва шапката си, излиза тичешком от къщата и потъва във вечерния мрак.

Към следващата част или към съдържанието

Приключение шесто

въ което се пиять наздравици при единъ годежъ, и читательтъ навлиза по необходимость въ нѣкои банални подробности на всѣкидневието. Пакъ за псевдонимитѣ, за двойнитѣ имена на вагабонтитѣ. Диалогъ между грамофона и издателя, фаталното въздействие на старитѣ стихове и сватбенитѣ покани.

— Н-е-е, не можешъ се отърва!… Не те пускамъ! — викаше едрия фабрикантъ на цигли, прихваналъ здраво подъ рѫка нашия герой. — Работа имаме да вършимъ ний съ тебе, братле! Тю, да му се не види, София наопъки обърнахъ, а пъкъ той, приятеля, въ туй време по западъ шеталъ. Какъ тъй бе, Фирка, какъ стана тая работа?

Тѣ вървѣха срѣдъ вечерната навалица на булеварда.

— Зеръ, Дамяне, късметъ. Само вие ли ще се разхождате… усмихва се самодоволно Валерианъ Пламеновъ.

— А бе, късметъ, късметъ, ама и късмета не е слѣпъ… Нѣкой меценатъ, или меценатка, а?

— Професионална тайна…

— Добре, добре — не ти искамъ тайнитѣ… Ами я слушай да ти разправя за какво съмъ те дирилъ, като побърканъ, толкова време! Помнишь нашия разговоръ, вечерьта, кога пръвъ пѫть се видѣхме? Работата е опечена! — заяви тържествено фабриканта и лапна една дебела цигара съ златенъ край.

— Какво сме приказвали? Каква работа?

— Всичко! И търговията и булката! — отсѣче едриятъ като махна решително съ рѫка. — Свършено! Следъ 6 месеца, ако не се разхождашъ съ собственъ „Кадийакъ“ или „Рольсъ-Ройсъ“ — не като моя остарѣлъ „Фиатъ“ — да не ми думатъ Дамянъ Коцевъ!

Пламеновъ скептично-усмихнатъ го гледаше.

— Не ме гледай тъй, ами слушай. Идвамъ преди петнадесеть дни тукъ, и една вечерь се отбивамъ на кафе у моя сватъ Панайотъ х. Ставревъ, може да си го чувалъ, фирма за експортъ на агнешки кожи. Дъщеря му е моя кръщелничка. Приказваме туй-онуй, по едно време зарвамъ на нейната масичка една книжка. Гледамъ отгоре — „Валерианъ Пламеновъ“. Бре, думамъ си, вижъ го ти дявола, нашия Фирка, по моминскитѣ масички!… Докато кажа нѣщо, току кръщелничката се обади: „Челъ ли си, кръстникъ, стихотворенията на Валерианъ Пламеновъ? — Чудно хубави!… Пъкъ и самъ той какъвъ е интересенъ!…“ И очичкитѣ й блѣстятъ, блѣстятъ… „Какъ, думамъ, да не съмъ ги челъ, всички съмъ ги изчелъ. Та ние сме най-близки приятели…“ И изведнажъ, като свѣткавица блѣсва въ мозъка ми: Ами че тя — работата ясна, като бѣлъ день! Това мѣсто е предопредѣлено за Фирката, и всичко трѣбва да се претупа най-скоро. Нѣма време за бавежъ.

— Ама ти сериозно ли приказвашъ? — засмѣ се Пламеновъ.

— На другия день — продължи фабриканта, безъ да му отговаря — отивамъ при стария. Поприказвахме и се разбрахме. „Само, казва, да го видя, че тогава. Пъкъ и Фанка да си помисли — не е шега тая работа…“ Трепери стария надъ девойчето. Овдовѣлъ е отдавна, едно дете му е, слуша я като робъ. Богатство, триетажна кѫща, а пъкъ момичето — пъпка — 20 годишно, свършило е католическия пансионъ, и гори да се запознае съ тебе…

— Ама какъ така изведнажъ, бе джанъмъ? Тъй ли ставатъ тия работи?

— Ами какъ ставатъ тия работи? Да не е съ мъдруване, съ въздишки и съ стихотворения? — Изведнажъ се озѫби едрия тракиецъ. — Чувай, драги, или ще ме слушашъ, или дигамъ рѫце отъ тебе. Азъ десеть дена се изтрепахъ да тичамъ, бѫдещето ти уреждамъ — пъкъ ти сега ще ми филосовствувашъ. Изпърво, нали приказвахме, мислѣхъ да те взема при себе си въ Хасково. После, като ми хрумна това, думамъ си: по-добре, той не е за провинцията… Тукъ му е мѣстото. Ще поеме работата на дѣда си, ще я разшири. А да ти кажа, и азъ отдавна имамъ една идея, само че нѣмамъ вѣренъ човѣкъ. Пъкъ и повече капиталъ не трѣбва. Та, станешъ ли ти веднажъ х. Ставревъ зеть, ще му дръпнемъ съ тебе едно О. О. дружество за експортъ на кожи, сухи черва и перушина, че свѣтъ да ти се замае. Азъ вече проучихъ въпроса. Две чужди фирми се интересуватъ. Милиони ще потекатъ, братле! Може и акционерно дружество да направимъ… Пипни половината акции въ рѫце, живей си съ булчето бейски, и само стрижи купонитѣ! Кефъ ти въ Парижъ, кефъ ти въ Мадагаскаръ се разхождай…

— Ехъ, че го рече и ти, въ Мадагаскаръ… — кисело отвърна Пламеновъ като чу това име.

— Е, думата е тъй де… Сега — разбрахме ли се? Утре привечерь ще те водя у тѣхъ, да се запознаете. Разбира се, ще кажешъ на Фанка, че отдавна си я харесвалъ, тъй му е реда. Пъкъ ще направимъ една свадба — димъ ще се вдига. Азъ съмъ ти кумъ, ще телеграфирамъ на жената да дойде. Следъ свадбата, въ Чамъ-Кория. Азъ тегля разноскитѣ. И тъй, разбрано, нали? Утре ще те взема отъ кѫщи, и право тамъ. Ха, сега довиждане, че ме чака въ „Охридъ“ единъ предприемачъ…

Валерианъ Пламеновъ продължава пѫтя си срѣдъ тълпата. Една смѫтна полуусмивка играе по лицето му. Въ главата му се носятъ покѫсани, неясни, приятни мисли.

* * *

— Та какъ, кайшъ, ви бѣше името, Каменовъ ли?

— Валерианъ Пламеновъ. То не е име, тате. То е псевдонимъ.

— Какъ тъй, бе джанъмъ? Хемъ име — хемъ, не е? Кое ти е истинското име, кръщелното?

— Зафиръ Сѫбевъ…

— Ха тъй кажи бе чоджумъ! Що е туй Каменъ-Пламенъ и незнамъ още какво! Защо ти е друго име? Че тѣ само вагабонтитѣ носятъ по две имена!…

— Ама тъй е прието въ литературния свѣтъ, тате!

— Бе, холанъ и ти, Фанче, такова хубаво име Зафиръ да има, че да си търси друго! Я ги оставете тия приказки — детински работи сѫ тѣ! Не ми трѣбватъ никакви Валериани и Пламени — търговия съ такова име не се върти. Тъй ли е, Дамяне, а?

— Нищо, нищо, бай Панайоте, ще се нареди, всичко ще се нареди… Веднажъ да тропнемъ на сватбата — другото е лесно…

* * *

Годежътъ стана следъ два дни, както се казва, въ тесенъ семеенъ крѫгъ. Присѫтствуваха една стара леля съ брадавица на горната устна, една презрѣла мома, втора братовчедка, която знаеше да гледа на кафе, кавалерийския подполковникъ съ замѣстникъ прокурора и кръстника. Свадбата бѣ опредѣлена следъ две седмици.

* * *

— Едно-о, две, три — четири, едно-о, две, три — четири… Ахъ, дяволъ да го вземе, пакъ не върви… Едно-о-о…

Съблеченъ по риза и зачервенъ, Валерианъ Пламеновъ прегърналъ единъ столъ, изпъва кракъ напредъ, пристѫпя и брои гласно при всѣка крачка.

Единъ грамофонъ върху етажерката съска и гъгне Аржентинско танго.

Валерианъ Пламеновъ се учи да танцува. Той вече взе нѣколко урока съ учителя, а сега продължава самъ.

„Фокстротъ, какво е фокстрота — разговаря той мислено съ себе си. — Все едно, че марширувашъ: разъ-два-разъ-два… Тангото е друго нѣщо, вие се, като дактилна рима…“

Той навива отново грамофона. „Хайде…“

„Едно-о-о, две, три — четири…“

На вратата се чука. Увлечения танциоръ не чува. Втори пѫть се чука, и единъ човѣкъ влиза безъ да дочака отговоръ. Директорътъ на книгоиздателството „Мравунякъ“. Една минута той остава неподвиженъ, избѣлѣлитѣ му вежди се извиватъ като две тънки запетаи, устата остава отворена. После изведнажъ ядовита гримаса сбръчква въ ситна мрежа широкото му бръснато лице.

— Карайте, карайте, любезний, не се смущавайте…

Пламеновъ се обръща, сепва се, оставя стола, и спира грамофона.

— Вижъ, това занимание е добро — продължава човѣка, като гледа домакина право въ очитѣ. И тутакси кипва неудържимо: — Какво е това безобразие, моля ви се? Кѫде е рѫкописа ви? Де е обещаната поема? Или ги пратихте и тѣхъ при аванса? Не ви е срамъ — поети, културтрегери, елитъ — а ме карате три месеца, като лудъ да тичамъ и да не мога и сѣнката да ви хвана?… Реклами пуснати, съобщения въ пресата, още петь хиляди лева потрошихъ, а господина си прави разходки въ странство съ чуждитѣ пари, и се върти тука като дервишъ…

Пламеновъ оправя раздърпаната си връзка и го пресича:

— За какво, собствено, сте се развикалъ вие? Какви пари — какво странство? — И неочаквано се закисква. — Ха-ха-ха, съ вашитѣ пари? ха-ха-ха… Та вашия нещастенъ авансъ не може да плати дори единъ пѫтенъ билетъ до Парижъ, господинъ директоре!…

— А какъвъ бѣсъ диришъ въ Парижъ, господине мой, като нѣмашъ пари и за билетъ? И защо ви е на васъ поетитѣ странство, нали имате фантазия? Всѣки да си знае мѣстото…

Навѫсенъ, Валерианъ Пламеновъ свива устни, изважда отъ портфейла си нѣколко банкноти и ги хвърля на масата.

— Слушайте, ето ви аванса — и по-скоро ме оставете. Какво още ви трѣбва?

— Какъ какво? — вече по-меко, дига отново вѣжди директора на книгоиздателството. — Ами рѫкописа? Кога ще ми го предадете?… Да не пропуснемъ и тоя сезонъ…

— Никакъвъ рѫкописъ и никакъвъ сезонъ… Азъ съмъ решилъ известно време да не печатамъ. Разбрахте ли ме? Рѫкописъ нѣма да получите.

— Ама какъ е възможно това, моля ви се, — повишава гласъ човѣка — реклами, съобщения, печатница ангажирана…

— Чуйте, господине издателю, вземете си паритѣ и ме оставете. И не викайте тъй, азъ не съмъ ви слуга… Помнете, че пакъ вие ще имате нужда отъ мене, не азъ отъ васъ…

— Чуйте пъкъ вие сега, господине писателю! Азъ днесъ съмъ търговецъ на книги — утре на басма… Кой знае кой отъ кого ще има повече нужда…

— Тъкмо, тъкмо… усмихва се злобно Валерианъ Пламеновъ — понеже сте търговецъ, не се знае дали именно вие не ще се нуждаете отъ мене…

Неочаквано нѣкаква бърза мисъль минава презъ главата на книгоиздателя. Той мигомъ утихва, лицето му се измѣня неузнаваемо и той подава рѫка на младия човѣкъ:

— Чакай бе, младо, слиса ме съ виковетѣ си, че забравихъ да те поздравя. Тю, ама че си огънъ и ти! Хайде честито да е — щѣлъ си да ставашъ х. Ставревъ зетъ! Истина, нали? Хаирлия да е! Не се горещи толкова, де! То, между приятели тъй бива — и ще се поспречкатъ и ще се посмѣятъ — човѣщина. Хай, много здраве на годеничката и на стария!…

Директорътъ на книгоиздателството „Мравунякъ“ се покланя усмихнатъ, внимателно затваря вратата и изчезва.

* * *

Слънцето залѣзва презъ разлистенитѣ клони и разлива жълти петна по широката писмена маса, съ разхвърлени книги, стари рѫкописи, отдавнашни коректури. Върху пожълтѣлъ листъ изблѣднява заглавието на една ненаписана поема — още малко и то вече не ще се чете. Пада прахъ по етажеркитѣ, а въ голѣмата мастилница и втората чашка е вече празна. Нѣма нарѣзани чисти хартии. Нѣма нѣжната позлатена рамка. Тя лежи обърната наопъки въ едно пълно чекмедже. Вечерь, малкия зеленъ абажуръ на писмената маса не огрѣва съ своята бодра свѣтлина едно съсрѣдоточено лице, чийто погледъ лови въ тишината на нощьта синитѣ видения на фантазията, и чийто слухъ дебне кристалния звънъ на вдъхновени рими.

Господарьтъ на тоя малъкъ свѣтъ, магьосникътъ, който въ единъ мигъ превръщаше тихата стая въ лѫчезарни райски предѣли, или въ огнени преизподни на отчаянието, е вече гостъ тука, далеченъ и студенъ чужденецъ. Той не остава тукъ за дълго. Той окончателно се е преобразилъ. Той е напълнѣлъ, думитѣ му звучатъ тежко, въ очитѣ му лѫщи пренебрежителна насмѣшка.

Той забрави предишнитѣ си навици, не среща старитѣ си познати. Той пие всѣки день аперитива си и обѣдва въ нови компании отъ солидни хора. Вечерь носи букети, обвити въ тънка книга, къмъ триетажния домъ, дето се излюпва неговото розовичко, крѫгличко и мъркащо щастие на съпругъ и на съдружникъ отъ кѫщата за експортъ на агнешки кожи.

Нѣщата мълчеливо се гушатъ и чезнатъ подъ падащия здрачъ на прахътъ и вечерьта. И цѣлата стая линѣе и гасне въ една нѣма печаль на пълно запустение.

* * *

Свадбата е следъ три дни. Отъ зори въ голѣмия триетаженъ домъ се носи весела глъчка, шумъ отъ приготовления, суетня и припрѣно чистене. Стариятъ търговецъ се разхожда изъ стая въ стая съ радостно-угрижено лице.

По обѣдъ пристига отъ Хасково кумата. Тя е величественна дама въ дълга рокля отъ фрезовъ крепъ-де-шинъ съ опашка, съ бюстъ, който се клати, като разлѣто тѣсто, и сламена шапчица, закачена на лѣвото й ухо. На пълната й рѫка гори съ лимонаденъ блѣсъкъ едъръ рубиновъ пръстенъ. Заедно съ нея пристига и дъщеря й — шесть годишната шаферка, цѣла въ фунди и веднага заскачва на единъ кракъ изъ коридора.

Малката годеница цъфти въ една неизгасваща усмивка и чернитѣ й очи сѫ добили особенно дълбокъ, влаженъ блѣсъкъ. Навремени, тя спира за минута, съ полуспуснати клепачи и се облѣга до прозореца. Какво вижда тя въ далечината? Тя вижда розово-златисти дни, месеци и години, които нѣматъ край. Тя вѣрва, че държи въ рѫцетѣ си своето невѣроятно, несънувано дори, но сега вече сигурно щастие, което никой не може да й отнеме.

* * *

Надвечерь, когато Валерианъ Пламеновъ идва, намира годеницата си все така възторжено усмихната. Тя сѣда до масичката въ своята моминска стая, и изрѣзва монограми на неговитѣ копринени кърпи. Той гледа стройната, пълничка снага цѣла ухаеща на Floramye, стегната въ свѣтло-бежова рокля, нѣжнитѣ косъмчета, които слизатъ отъ тилътъ и се губятъ въ гънката между плещитѣ и изведнажъ приближава, сѣда до нея и я цѣлува въ топлитѣ полуразтворени устни. Тя оставя иглата и замира въ мълчаливо блаженство. После сама се пригалва до лицето му и шепне:

— Валя… Валя…

Ала Валерианъ Пламеновъ не чува. Рѫцетѣ му чувствуватъ топлотата на облото колѣно и пъргавата моминска гръдъ, ушитѣ му бучатъ, чъртитѣ му се изострятъ. Девойката игриво продължава:

— Знаешъ, Валя, тази сутринь като нареждахъ масата си, загубихъ цѣлъ часъ заради тебе… Разтворихъ книгата ти, и макаръ че всичко зная, четохъ, четохъ… съвсемъ се забравихъ…

Той отваря очи, като въ просъница:

— Какво?… какво чете?…

— Твоитѣ стихотворения, Валя! Боже, какви красиви стихотворения!… Особенно едно — най ми харесва:

Ти ли на сънь се засмѣ?…

— Помнишъ ли го?…

Валерианъ Пламеновъ, съвсемъ разбуденъ, се заглежда втренчено и се мѫчи да си спомни. Гласътъ на девойката става по-тихъ и нѣжно-печаленъ:

— Ти си писалъ това за друга… Ти не си ме знаелъ тогава…

Замълчава, и отново съ гальовно веселъ тонъ, като че е отхвърлила нѣщо неприятно, добавя:

— Но сега, нали, нали ще напишешъ и за мене — по-хубаво отъ това, по-хубаво отъ всичко… Обещай ми, Валя!…

И тя обхваща кръста му, и прислонява глава на гърдитѣ му.

Тръпка разтърсва снагата на младия човѣкъ, но той се овладѣва и леко отдалечава момичето отъ себе си.

Въ тоя мигъ на вратата се чука. Шивачката вика годеницата за проба въ другата стая.

Валерианъ Пламеновъ пристѫпя като унесенъ и сѣда до масата. Разбутва натрупанитѣ кутийки съ конци, панделки и игли, трѣскаво търси между книгитѣ въ ѫгъла и най-после измъква една тънка книжка, облечена въ тъмно-синь атлазъ. Неговата първа и последна книга стихове!…

Той отваря книгата, погледътъ му се плъзва по златнитѣ букви на корицата:

„Наградена отъ м-вото на Народното Просвѣщение. Второ издание“.

Една изострена тревога го обзема, като че чува далеченъ грохотъ отъ градушка и тътенъ на буря, която иде. Подобно подплашени птици, преминаватъ въ съзнанието му бързи образи, покѫсани мисли, въртятъ се безпомощно въ луда вихрушка и замиратъ, като го оставятъ изнемощѣлъ и прегазенъ. Той вдига очи надъ книгата и мисли: Нима това наистина сѫ негови стихове?… Колко отдавна трѣбва да е било — та съ такава мѫка сега си спомня? Колко отдавна не е държалъ книга отъ рѫцетѣ си!…

Той разгръща отново страницитѣ и почва да чете. И още отъ първата строфа нѣщо познато и въ сѫщото време неуловимо чуждо го лъхва въ звънливитѣ редове. Единъ далеченъ, увѣхналъ парфюмъ го потопява мигомъ въ странна, мѫчителна наслада. Той чете още. Лекиятъ пѣящъ кадансъ го отнася въ лѫчиста страна, дето звънтятъ нѣжни фанфари, играятъ радостни багри, дето едно пламенно сърдце, разточително и огромно, грѣе, като чиста звѣзда. После въздушнитѣ люлки го люшватъ въ тихъ, замиращъ ритъмъ, който се стапя въ кристалната бистрина на едно вечерно небе.

— Златния дъждъ отшумѣ,

Свѣтлата пѣсень угасна…

Облакътенъ на масата и стисналъ глава съ дветѣ си рѫце, Валерианъ Пламеновъ гледа въ пространството съ безумно-разширени, невиждащи очи. Сетне една завеса се раздира предъ погледа му. Той вижда самия себе си като безплътенъ двойникъ, нѣколко години назадъ, въ блѣсъка на единъ лѫчезаренъ възходъ. Хиляди възторжени лица го приветствуватъ, хиляди усмихнати и купнѣющи устни шъпнатъ името му, но неговитѣ очи се плъзгатъ надъ множеството и търсятъ други, единственитѣ въ свѣта очи. По витринитѣ блѣстятъ неговитѣ книги, въ списанията и вестницитѣ наднича неговото бледо лице, съ вдъхновеното име отдолу: Валерианъ Пламеновъ. Кѫде потънаха тия вчерашни ослепителни дни на подьемъ, на радость отъ самото сътворяване, на упоителни победи? Какви нечисти сили угасиха огъньтъ, който го изгаряше извѫтре и отъ пепельта го създаваше отново, по-живъ и по-могѫщъ, като нѣкакво непрекѫснато чудо? Той потърква чело, напряга паметьта си и внезапно странната лента на неговитѣ жестоки приключения се развива въ изостреното му съзнание. Той си спомня дългитѣ нощи на мѫчителни усилия — безнадеждно безплодни, вижда револвера въ рѫката си, безстрастното лице на Магнитния човѣкъ и лудия бѣгъ изъ чуждитѣ земи подиръ призрака на таинствения крадецъ… Коя сатанинска воля бѣ устроила тая зловеща шега, въ която той е само безпомощна жертва?

— Златния дъждъ отшумѣ… безвучно повтарятъ засъхналитѣ устни.

И ето, въ сѫщия мигъ, случаятъ, тоя невидимъ злодеецъ, който ни дебне задъ всѣки ѫгълъ, съ ножъ въ едната рѫка и цѣлото свѣтовно щастие въ другата, отново подава своето лукаво лице, за да ускори развръзката.

Валерианъ Пламеновъ отпуска глава въ дланитѣ си, лактитѣ му блъсватъ купъ книги отъ края на масичката, и тѣ шумно се събарятъ. Той остава така нѣколко минути, после уморено вдига книгитѣ и погледътъ му спира върху нѣкаква „Хумористична антология“. Отваря механически и чете безъ да разбира. Ала постепенно думитѣ добивать смисъль и тежкитѣ редове затракватъ въ ушитѣ му:

Та кой не е мечталъ у насъ, ей-богу,

А после самъ не се е смѣтналъ лудъ,

Не е напускалъ пѫтища приволни

И свърналъ изъ отъпкания друмъ?

Та кой не е повдигалъ празенъ шумъ?

Спомни си своитѣ другари школни…

Гореща вълна го залива цѣлъ, но той не може да се откѫсне отъ тия безжалостни строфи, които го удрятъ като плѣсници, и въ сѫщото време го изпълватъ съ нѣкаква отчаяна наслада на самоунижение.

Сѫдии, капитани, аташета —

Търговци на пашкули… и на честь…

Стига! Стига! Скача обезумѣлъ младия човѣкъ и ново стенание се откъртва изъ гърдитѣ му. Въ това време вратата се отваря, безшумно влиза слугинята и слага нѣщо на масата.

— Отъ печатницата донесоха поканитѣ за сватбата… И пакъ така безшумно изчезва.

Валерианъ Пламеновъ стои като истуканъ срѣдъ стаята. Вечерната дразгавина расте въ ѫглитѣ. Презъ прозореца кротко се усмихва синьо зеленикаво небе. Въ притихналата кѫща се чува заглушено тракане на хаванъ, и равния шумъ на шевна машина.

Той се приближава до масата, взема единъ отъ бѣлитѣ картони и чете:

ПАНАЙОТЪ х. СТАВРЕВЪ

има честь да Ви покани да благоволите и да присѫтствувате на вѣнчалния обрядъ на дъщеря му

ФАНКА

съ господинъ ЗАФИРЪ СѪБЕВЪ

търговецъ

Поздравления се приематъ въ черквата.

Безвучна мълния излакатушва и трѣсва момъка. Лицето му се изкривява въ страшна гримаса, всичко се завърта, струва му се, че ей-сега ще се струполи мъртавъ. Той бѣше забравилъ това! Той бѣше забравилъ, че дори името му вече не му принадлежи! Валерианъ Пламеновъ не сѫществува вече, Валерианъ Пламеновъ, който се създаде самъ, като собственъ творецъ, името, което звучеше, като тържественъ тромпетъ — отново се преобразява въ Зафиръ Сѫбевъ! И преобразениятъ Валерианъ Пламеновъ ще животува день по день въ тоя триетаженъ домъ, между тия предмети, напоени съ плътния мирисъ на едно сънно благополучие, срѣдъ тоя „Шильонски затворъ“ провѣсенъ надъ вишневото канапе, покрито съ калъфъ, и тежкия орѣховъ бюфетъ, съ сребърни сервизи и металически чаши за ликьоръ, до това хубавичко и добро сѫщество, което ще чака отъ него стихове, каквито той бѣ писалъ нѣкога — за другата!… О, другата! Момичето отъ златната рамка — де, де е тя сега? Може-би тя единствена би го изтръгнала изъ тоя чудовищенъ кошмаръ, който го души като огроменъ вампиръ! Тя единствена би го възвърнала къмъ неговото предишно сѫществувание, което сияе сега въ мрачината, като единъ изгубенъ рай. Но — нея я нѣма. Той не й трѣбва. И въ огромния свѣтъ той е самъ, съвършено самъ, лишенъ отъ едничкото богатство, съ което единъ милосърденъ Богъ нѣкога го бѣ надарилъ: неговото живо, трепетно, човѣшко сърдце!

Студенъ потъ покри слѣпитѣ му очи. Той не може, не, не може повече. Въ тоя мигъ, като ехидно видение предъ очитѣ му се превъртва вечерното кафене съ разговоритѣ по маситѣ, съ интригитѣ, съ усмивкитѣ — и той разбира, че всичко е вече непоправимо.

Валерианъ Пламеновъ умрѣ отдавна, нима Зафиръ Сѫбевъ трѣбва да остане да живѣе?

Той грабва шапката си, излиза тичешкомъ отъ кѫщата, и потъва въ вечерния мракъ.

Към следващата част или към съдържанието

Константин Константинов, Светослав Минков Сърцето в картонената кутия (6) Константин Константинов, Светослав Минков Сърдцето въ картонената кутия (6)

Метаданни

Данни

Игра на сенките

Сърцето в картонената кутия

Информация

История

Сваляне / Връзки

Метаданни

Данни

Сърдцето въ картонената кутия

Информация

История

Сваляне / Връзки

Приключение шесто

ПАНАЙОТ х. СТАВРЕВ

има чест да Ви покани да благоволите и да присъствувате на венчалния обред на дъщери му

ФАНКА

с господин ЗАФИР СЪБЕВ

търговец

Поздравления се приемат в черквата.

Приключение шесто

ПАНАЙОТЪ х. СТАВРЕВЪ

има честь да Ви покани да благоволите и да присѫтствувате на вѣнчалния обрядъ на дъщеря му

ФАНКА

съ господинъ ЗАФИРЪ СѪБЕВЪ

търговецъ

Поздравления се приематъ въ черквата.

Константин Константинов, Светослав Минков
Сърцето в картонената кутия (6)

Константин Константинов, Светослав Минков
Сърдцето въ картонената кутия (6)