Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Игра на сенките
Българска диаболична фантастикаСърцето в картонената кутия
Роман-гротеска в седем невероятни приключенияБиблиотека „Галактика“, № 71 - Година
- 1933 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead(2010)
Издание:
Игра на сенките
Българска. Първо издание
Съставител: Огнян Сапарев
Редактор: Тодор Чонов
Художник: Владимир Генадиев
ДИ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983
История
- —Добавяне (сканиране, разпознаване и корекция: moosehead)
Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Сърдцето въ картонената кутия
Романъ-гротеска въ седемь невѣроятни приключения - Година
- 1933 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3,4 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Константин Константинов, Светослав Минков. Сърцето в картонената кутия
Роман-гротеска в седем невероятни приключения
Издадена през 1933 г.
Художник: Иван Пенков
Печатница „Стопанско развитие“
История
- —Добавяне
… Pleure, en se moquant de soi,
Notre pauvre âme moderne.
Приключение първо
в което читателят се запознава с героя на романа и се въвежда тържествено в перипетиите на следващите приключения. За псевдонимите изобщо. Паякът-поет. Сиянието на рентгеновите лъчи в гръдния кош на героя. Един загадъчен случай.
Кой дигна завесата така прибързано?
Стаята гледаше в широка градина. Слънчевите лъчи течаха през разтворения прозорец и хвърляха игриви петна по стените. Бръмчеха пчели във въздуха, по клоните на разлистените дървета чуруликаха весело птички. Беше топла пролетна сутрин.
В тоя ведър час, когато скритите в земята семена се разпукваха за живот и около всяко камъче тичаха пъргави мравки, когато пътните врати на къщите започваха да скърцат и улиците ставаха все по-многолюдни — нашият герой показа носа си изпод вишневия юрган, разтвори за миг едното си око и после пак го затвори. Като полежа известно време така, без да диша дори, той разтърси леглото си с един неочакван ритник, отметна юргана и се изправи на нозете си. С една дума събуди се тъй, както се събужда човек, който си спомня, че е трябвало да стане по-рано, защото го чака работа.
Нека последваме сега примера на Виктор Юго и да оставим нашия герой да се измие, да се облече и да закуси, а до това време да седнем пред голямата писмена маса в стаята му и да видим какво има по нея. Ние няма да пипаме нищо, няма да ровим из чекмеджетата, както правят любопитните гости. Ще хвърлим само бегъл поглед отгоре и в краен случай можем да попрелистим съвсем невинно дебелия Ларусов речник — да кажем, на буквата Б, — отдето ще научим някои полезни подробности за Бастилията, за Буда, за морския курорт Биариц, или за бащата на бертолетовата сол — Клод Луи Бертоле. Иначе би било твърде неприлично, ако още в самото начало на нашия роман се нахвърлим върху един човек по долни дрехи и започнем да го описваме: той беше такъв и такъв. Пази боже! Та тоя човек е главно действуващо лице на романа и заслужава да бъде разгледан в неговия завършен тоалет.
Най-напред ще се спрем на тънката позлатена рамчица върху масата, зад чието стъкло се усмихваше бромовият портрет на младо момиче с дълги очи и малко полуотворени уста. Такива портрети е виждал всеки зад витрините на фотографските ателиета, ала такива очи имаше само едно-едничко момиче на земята и неговият образ грееше сега в слънчевата мъгла на стаята, затворен в рамчица като цвете в хербарна папка. До портрета на незнайното момиче, което живееше може би в същата къща, а може би и на другия край на света, лежаха разхвърляни книги: стихотворни сбирки, романи, речници и най-сетне — някакъв наръчник върху словесното изкуство. По-нататък, до разтворената кутия с цигари, стоеше озъбено гипсово черепче, в което имаше късче гума, няколко карфици и една унищожена пощенска марка. Ето и мастилницата — тежка, стъклена, с две кълбовидни чашки. В едната чашка искреше със зелен металически блясък виолетово мастило, другата беше празна и на дъното й се търкаляше една изсъхнала муха, която бе умряла навярно през миналото лято, тъй като сезонът на мухите не беше още настъпил. Под самата мастилница, точно в средата на масата, стояха грижливо нарязани и наредени една върху друга тесни хартийки, на най-горната от които бяха написани с равен и хубав почерк думите:
ЗЛАТНАТА СТРЕЛА
поема от Валериан Пламенов
Валериан Пламенов. Заради това име заслужаваше човек да се бори ожесточено срещу хотентотските звукосъчетания на думи, като Иван Драганов, Стоян Тодоров или Христо Георгиев — имена, които се срещат над входа на всяка обущарница, плискани равнодушно от дъжда като стари ръждясали кутии от консерви. Валериан Пламенов — какъв светъл символ на духовен аристократизъм, каква неизмерима бездна от никога неповторима индивидуалност! Благословен да бъде вовеки кръстникът, който потапя в светия купел детето с такова име! Ако нашите родители някога бяха по-умни, ние нямаше да тичаме днес от къща на къща по разни именни дни и да стискаме ръцете на тия нещастни люде, които се усмихват гузно, с изпънати вратове над колосаните си яки, и ни дават по едно шоколадено бонбонче, без да подозират горчивата истина, че те са безлични подобия на хилядите свои съименници, досадни аптекарски шишета, наредени едно до друго върху някаква безкрайна лавица. Кажете, можете ли да си представите един бележит човек с име Гунчо или с презиме Вариклечков? Дори да има нещо изключително у такъв човек, неговото име ще го погуби, ще го хапе непрекъснато като конска муха, ще го затъпява ден след ден, докато най-сетне го обезличи съвсем и го превърне в най-обикновен и посредствен човечец, който си отваря магазин за железария или пък почва да се явява като платен свидетел при нотариусите, да се кълне за пет лева и да лъже за една цигара. Да, страшна напаст е грозното и нищо неговорещо име. Наистина малко неделикатно е от наша страна, че излизаме извън рамките на общоприетото благоприличие, защото и твоето име, читателю, може да не е, както се казва, за пред хора. Ала нали ние тъкмо затова пишем роман, за да ти бъдем полезни поне с един малък съвет? Ако ти, любезни читателю, си недоволен от твоето натрапено име, откажи се веднага от него чрез държавния вестник и го замени с някой блестящ псевдоним, който ще ти отключи вратата на щастието и ще те поведе победоносно през живота.
Че ние говорим самата истина — в това не може да има никакво съмнение. Готови сме дори да приведем доказателства, ако туй е необходимо. Ето, тоя човек например, който се казва сега Валериан Пламенов, беше роден под фаталния азбучен зодиак на името Зафир Събев. Съгласно църковния ритуал неговият кръстник се отрече три пъти наред от дявола, ала туй не го възпря да извърши най-пъкленото дело в живота си, като прикачи на новороденото отдавна забравеното име на някакъв дядо Зафир, живял и умрял в тъмните кърджалийски времена. И тъй, малкият Зафирчо крещеше от сутрин до вечер, размахваше в розовата си ръчичка една шарена дрънкалка и негодуваше отчаяно срещу своеволието на родителите си. Ала лека-полека настъпи успокоението и като всяка божа твар, плачливото пеленаче се примири със съдбата си. Ококори мъничките си сини очи, усмихна се презрително на света и започна да расте без помощта на разните сладникави сиропи за усилване. До петгодишната си възраст то даваше големи надежди на своя баща, който мечтаеше да го направи зъболекар, ала когато тръгна на училище, всичко се измени съвсем неочаквано. Тайнствената власт на името Зафир пусна първото си злокобно коренче в душата на детето и то стана буйно, непослушно, жестоко, започна да връзва тенекиени кутии по опашките на махленските кучета и да се връща през ден в къщи с пукната глава. Неговото детство и юношество бяха една безкрайна верига от най-опасни приключения. Сетне, след постъпването в университета, доброто начало възтържествува отново и момъкът се отказа завинаги от своето опасно име, нарече се Валериан Пламенов и — стана поет. И то не посредствен драскач на стихове, а умен и даровит поет, за когото критиците говореха лошо само веднъж в седмицата.
Но кой е човекът, надарен от собствената см фантазия с това божествено име? Ш-ш-ш-ът, ето го. Той разтваря вратата на стаята и влиза вътре. Облечен е в елегантен спортен костюм и под бялата му яка лъщи копринена вратовръзка. Над високото му чело се спущат меки кестеняви къдрици, лицето му е бледно и тук-таме насечено с леки бръчки, сините му очи гледат унесено.
Ние намираме за благоразумно да станем невидими и да освободим стола зад писмената маса, където младият човек сяда, въздъхва дълбоко и се заглежда в някакво малко гвоздейче на отсрещната стена.
Оттук нататък, драги читателю, ние се сбогуваме с тебе, оставяме те да следиш без наша намеса перипетиите на героя и по тоя начин слагаме началото на динамичното развитие на настоящия роман.
* * *
Валериан Пламенов скочи от стола си. Нервиран. Със зачервено лице. Какво ставаше с него? Друг път думите сами изскачаха изпод перото му, тълпяха се по хартията и се нанизваха в стройни и звучни стихове. А сега? Царството на римите стоеше заключено пред нещастния поет и в главата му не проблясваше нито един поетичен образ.
Младият човек седна отново пред масата и написа за стотен път замисленото отпреди два месеца заглавие на поемата си. Ала въпреки това моторът на вдъхновението не можеше да се запали. Наистина от време на време светваше по някоя мъничка искрица, но тя напомняше по-скоро някаква фосфорна бълха, която ощипваше мозъка, за да го раздразни, а не за да разпали в него творческия пламък.
Върху тънка сребърна нишка се спусна от тавана един голям паяк — черен, с къдрави крака, — завъртя се над масата и надникна към издрасканите с мастило хартийки. Той наблюдаваше отдавна вече родилните мъки на нашия поет, докато най-сетне изгуби търпение и реши да слезе от своите висини, за да види по-отблизо как върви поемата. Като се убеди в творческото безсилие на поета, милосърдният паяк, който сам беше поет и от сутрин до вечер ковеше рими по тавана, увисна на края на сребърната нишка и се залюля във въздуха. После скочи върху шията на младия човек, покатери се на ухото му и започна да шепне: „Хайде, приятелю! Луната — земята, пролетта — песента, съзвучие — ручеят!“
Валериан Пламенов протегна ръка и улови досадния си вдъхновител. Разтвори длан и черното насекомо тупна върху масата. То протестираше, обърнато по гръб, като въртеше кривите си крачка и сипеше по адрес на своя неблагодарен събрат най-гнусните рими. А поетът го наблюдаваше съвсем равнодушно и това именно беше невероятно. Валериан Пламенов не можеше да понася насекомите, особено паяците, към които хранеше смъртен страх и ужас.
Наистина какво ставаше с тоя човек? На какво се дължеше тая промяна у него, настъпила неочаквано след една спокойно прекарана и богата със сънища пролетна нощ? Някаква страшна тежест натискаше гърдите му и запираше дъха му.
Той изгаси новата цигара, която беше запалил, стана, приближи се до голямото огледало на стената и се погледна в ясното му стъкло. Господи, какви бяха тия тъмни кръгове под очите му и това измъчено, почти безкръвно лице? Той се гледаше и не можеше да се познае. В неговия образ имаше нещо чуждо, не негово — едно странно преображение, извършено сякаш от самия дявол.
— Дали не се е спукал пак някой от дробовете ми? — помисли си поетът, вцепенен от внезапно възникналия спомен за своя тримесечен живот в болницата преди няколко години, когато левият му дроб се бе пукнал като автомобилна гума. И в същия миг пред очите му се занизаха тъжните картини на едно страхотно минало. Бялата стая с железните легла. Сестрите. Лекарят с каучуковата слушалка. Шишето със спасителния етикет: „По три супени лъжици дневно“, върху нощната масичка. Саксията с аленото цвете на прозореца…
Валериан Пламенов разтвори съвсем тихо вратата на стаята си, измъкна се безшумно в коридора, взе шапката си от закачалката и излезе на улицата.
Вървеше бавно и едва поемаше дъх. Както някога, когато беше болен. Около него фучаха автомобили, тичаха малки крещящи вестникопродавчета, по слънчевите тротоари се търкаляха първите пролетни колички с румени бебета, чиито бистри очи пиеха учудено далечния лазур на небето. Влажната земя димеше като запалена, хората крачеха бодри и усмихнати, отнякъде долитаха веселите звуци на латерна.
Младият поет застана пред красива двуетажна къща с широка градина, надникна през желязната ограда, поколеба се за миг и влезе вътре.
В къщата имаше една стая, пълна с хора. Едни стояха по столовете и канапетата, други гледаха през прозорците, унесени, забравени сякаш в някаква мисъл, която отдавна се бе изплъзнала от съзнанието им и бе престанала да бъде вече тяхна. Всички мълчаха. Само от време на време се чуваше по някоя въздишка от досада.
През няколко минути вратата в дъното на стаята се отваряше и на прага се показваше един великан в бяла престилка, с мургаво лице и с цигара в устата. И един по един хората, които чакаха по столовете, по канапетата и пред прозорците, прекрачваха тая врата и изчезваха зад нея ведно с великана.
Когато Валериан Пламенов се изгуби също зад тайнствената врата и попадна изведнъж в някаква електрическа юзина с хиляди ключове по стените, нозете му се подкосиха и кръвта му се смръзна в жилите.
— Някога страдах от скъсване на белодробната ципа — промълви той. — Сега усещам…
— Съблечете се! — отсече великанът, като палеше нова цигара и очевидно не обръщаше никакво внимание на думите на госта си.
Младият човек изпълни мигом заповедта и се съблече до пояс.
Стаята потъна в мрак, нещо запращя в тишината и в единия ъгъл изплува някакво синкаво сияние — като дух, който се мъчи да се материализира.
— Елате насам! — извика в тъмното медиумът.
Валериан Пламенов пристъпи пипнешком към блещукащата цигара, изкачи се върху малък дървен подиум и здравите ръце на великана го опряха о някаква студена стена. После върху гърдите му се спусна една черна плоча — същата, която пращаше и излъчваше синкавото сияние.
— Дишайте! Така. Не дишайте! Така. Дишайте дълбоко! Така. Обърнете се с гръб! Дишайте пак! Така. Нямате нищо в дробовете си! — провъзгласи тържествено човекът в бялата престилка, а нашият поет въздъхна дълбоко, ала тоя път само за себе си, с радост и облекчение.
— Чакайте! Чакайте! — извика внезапно великанът, като стисна здраво госта си за раменете и го намести отново пред черната плоча. — Защо не виждам никакво сърце у вас? Да, факт. Зад гръдната кост, между третото и петото междуребрие, сърцето не прави никакви екскурзии… Интересно…
— Какво казахте? — попита разтреперан Валериан Пламенов.
— Situs inversus… situs inversus — продължаваше да бърбори на себе си великанът. — Не, никакъв situs inversus… Тук нямаме разместване на вътрешните органи, а чисто и просто липсва сърцето. Невероятно феноменално явление…
* * *
Валериан Пламенов се дотътри с мъка в къщи.
Нима сърцето му бе наистина изчезнало?
Той глътна едно от хапчетата, които му предписа лекарят, отпусна се на кревата си и се вгледа в тавана с изцъклени очи.
Така умората от необикновените преживявания на тоя чуден пролетен ден го унесе в сън.
… Pleure, en se moquant de soi,
Notre pauvre âme moderne.
Приключение първо
въ което читательтъ се запознава съ героя на романа и се въвежда тържествено въ перипетиитѣ на следващитѣ приключения. За псевдонимитѣ изобщо. Паякътъ-поетъ. Сиянието на рентгеновитѣ лѫчи въ гръдния кошъ на героя. Единъ загадъченъ случай.
Кой дигна завесата така прибързано?
Стаята гледаше въ широка градина. Слънчевитѣ лѫчи течеха презъ разтворения прозорецъ и хвърляха игриви петна по стенитѣ. Бръмчеха пчели изъ въздуха, по клонитѣ на разлистенитѣ дървета чуруликаха весело птички. Бѣше топла пролѣтна сутринь.
Въ тоя ведъръ часъ, когато скрититѣ въ земята сѣмена се разпукваха за животъ и около всѣко камъче тичаха пъргави мравки, когато пѫтнитѣ врати на кѫщитѣ започваха да скърцатъ и улицитѣ ставаха все по-многолюдни — нашиятъ герой показа носа си изподъ вишневия юрганъ, разтвори за мигъ едното си око и после пакъ го затвори. Като полежа известно време така, безъ да диша дори, той разтърси леглото си съ единъ неочакванъ ритникъ, отмѣтна юргана и се изправи на нозетѣ си. Съ една дума, събуди се тъй, както се събужда човѣкъ, който си спомня, че е трѣбвалъ да стане по-рано, защото го чака работа.
Нека последваме сега примѣра на Викторъ Хюго и да оставимъ нашия герой да се измие, да се облѣче и да закуси, а до това време да седнемъ предъ голѣмата писмена маса въ стаята му и да видимъ, какво има по нея. Ние нѣма да пипаме нищо, нѣма да ровимъ и изъ чекмеджетата, както правятъ любопитнитѣ гости. Ще хвърлимъ само бѣгълъ погледъ отгоре, и въ краенъ случай можемъ да попрелистимъ съвсемъ невинно дебелия Ларусовъ речникъ — да кажемъ, на буквата Б — отдето ще научимъ нѣкои полезни подробности за Бастилията, за Буда, за морския курортъ Биарицъ, или за бащата на бертолетовата соль — Клодъ Луи Бертоле. Иначе, би било твърде неприлично, ако още въ самото начало на нашия романъ се нахвърлимъ върху единъ човѣкъ по долни дрехи и започнемъ да го описваме: той бѣше такъвъ и такъвъ. Пази Боже! Та тоя човѣкъ е главно действуващо лице на романа и заслужава да бѫде разгледанъ въ неговия завършенъ тоалетъ.
Най-напредъ ще се спремъ на тънката позлатена рамчица върху масата, задъ чието стъкло се усмихваше бромовия портретъ на младо момиче съ дълги очи и съ малки полуотворени уста. Такива портрети е виждалъ всѣки задъ витринитѣ на фотографскитѣ ателиета, ала такива очи имаше само едно-едничко момиче на земята и неговия образъ грѣеше сега въ слънчевата мъгла на стаята, затворенъ въ рамчица като цвѣте въ хербарна папка. До портрета на незнайното момиче, което живѣеше може би въ сѫщата кѫща, а може би и на другия край на свѣта, лежеха разхвърляни книги: стихотворни сбирки, романи, речници, и най-сетне — нѣкакъвъ нарѫчникъ върху словесното изкуство. По-нататъкъ, до разтворената кутия съ цигари, стоеше озѫбено гипсово черепче, въ което имаше кѫсче гума, нѣколко карфици и една унищожена пощенска марка. Ето и мастилницата — тежка, стъклена, съ две кълбовидни чашки. Въ едната чашка искрѣше съ зеленъ металически блѣсъкъ виолетово мастило, другата бѣше празна и на дъното й се търкаляше една изсъхнала муха, която бѣ умрѣла навѣрно презъ миналото лѣто, тъй като сезонътъ на мухитѣ не бѣше още настѫпилъ. Подъ самата мастилница, точно въ срѣдата на масата, стоеха грижливо нарѣзани и наредени една върху друга тѣсни хартийки, на най-горната отъ които бѣха написани съ равенъ и хубавъ почеркъ думитѣ:
ЗЛАТНАТА СТРЕЛА
поема отъ Валерианъ Пламеновъ
Валерианъ Пламеновъ. Заради това име заслужаваше човѣкъ да се бори ожесточено срещу хотентотскитѣ звукосъчетания на думи, като Иванъ Драгановъ, Стоянъ Тодоровъ, или Христо Георгиевъ — имена, които се срещатъ надъ входа на всѣка обущарница, плискани равнодушно отъ дъжда като стари ръждясали кутии отъ консерви. Валерианъ Пламеновъ — какъвъ свѣтълъ символъ на духовенъ аристократизъмъ, каква неизмѣрима бездна отъ никога неповторима индивидуалность! Благословенъ да бѫде во вѣки кръстникътъ, който потапя въ светия купелъ детето съ такова име! Ако нашитѣ родители нѣкога бѣха по-умни, ние нѣмаше да тичаме днесъ отъ кѫща на кѫща по разни именни дни и да стискаме рѫцетѣ на тия нещастни люде, които се усмихватъ гузно, съ изпънати вратове надъ колосанитѣ си яки, и ни давать по едно шоколадено бонбонче, безъ да подозиратъ горчивата истина, че тѣ сѫ безлични подобия на хилядитѣ свои съименици, досадни аптекарски шишета, наредени едно до друго върху нѣкаква безкрайна лавица. Кажете, можете ли да си представите единъ бележитъ човѣкъ съ име Гунчо, или съ презиме Вариклечковъ? Дори да има нѣщо изключително у такъвъ човѣкъ, неговото име ще го погуби, ще го хапе непрекѫснато като конска муха, ще го затѫпява день следъ день, докато най-сетне го обезличи съвсемъ и го превърне въ най-обикновенъ и посрѣдственъ човѣчецъ, който си отваря магазинъ съ желѣзария, или пъкъ почва да се явява като платенъ свидетель при нотариуситѣ, да се кълне за петь лева и да лъже за една цигара. Да, страшна напасть е грозното и нищо не говорещо име. Наистина, малко неделикатно е отъ наша страна, че излизаме извънъ рамкитѣ на общоприетото благоприличие, защото и твоето име, читателю, може да не е, както се казва, за предъ хора. Ала нали ние тъкмо за това пишемъ романъ, за да ти бѫдемъ полезни поне съ единъ малъкъ съветъ? Ако ти, любезни читателю, си недоволенъ отъ твоето натрапено име, откажи се веднага отъ него чрезъ държавния вестникъ и го замѣни съ нѣкой блестящъ псевдонимъ, който ще ти отключи вратата на щастието и ще те поведе победоносно презъ живота.
Че ние говоримъ самата истина — въ това не може да има никакво съмнение. Готови сме дори да приведемъ и доказателства, ако туй е необходимо. Ето, тоя човѣкъ, напримѣръ, който се казва сега Валерианъ Пламеновъ, бѣше роденъ подъ фаталния азбученъ зодиакъ на името Зафиръ Сѫбевъ. Съгласно църковния ритуалъ, неговиятъ кръстникъ се отрече три пѫти наредъ отъ дявола, ала туй не го възпрѣ да извърши най-пъкленото дѣло въ живота си като прикачи на новороденото отдавна забравеното име на нѣкакъвъ дѣдо Зафиръ, живѣлъ и умрѣлъ въ тъмнитѣ кърджалийски времена. И тъй, малкиятъ Зафирчо крещѣше отъ сутринь до вечерь, размахваше въ розовата си рѫчичка една шарена дрънкалка и негодуваше отчаяно срещу своеволието на родителитѣ си. Ала лека-полека настѫпи успокоението, и като всѣка божа тварь плачливото пеленаче се примири съ сѫдбата си. Ококори мъничкитѣ си сини очи, усмихна се презрително на свѣта и започна да расте безъ помощьта на разнитѣ сладникави сиропи за усилване. До петгодишната си възрасть, то даваше голѣми надежди на своя баща, който мечтаеше да го направи зѫболѣкарь, ала когато тръгна на училище всичко се измѣни съвсемъ неочаквано. Тайнствената власть на името Зафиръ пусна първото си злокобно коренче въ душата на детето, и то стана буйно, непослушно, жестоко, започна да вързва тенекени кутии по опашкитѣ на махленскитѣ кучета и да се връща презъ день въ кѫщи съ пукната глава. Неговото детинство и юношество бѣха една безкрайна верига отъ най-опасни приключения. Сетне, следъ постѫпването въ университета, доброто начало възтържествува отново и момъкътъ се отказа завинаги отъ своето опасно име, нарече се Валерианъ Пламеновъ и — стана поетъ. И то не посрѣдственъ драскачъ на стихове, а уменъ и даровитъ поетъ, за когото критицитѣ говорѣха лошо само веднажъ въ седмицата.
Но кой е човѣкътъ, надаренъ отъ собствената си фантазия съ това божествено име? Ш-ш-ш-тъ, ето го. Той разтваря вратата на стаята и влиза вѫтре. Облѣченъ е въ елегантенъ спортенъ костюмъ и подъ бѣлата му яка лъщи копринена вратовръзка. Надъ високото му чело се спущатъ меки кестеняви кѫдри, лицето му е бледно и тукъ-таме насѣчено съ леки бръчки, синитѣ му очи гледатъ унесено.
Ние намираме за благоразумно да станемъ невидими и да освободимъ стола задъ писмената маса, кѫдето младиятъ човѣкъ сѣда, въздъхва дълбоко и се заглежда въ нѣкакво малко гвоздейче на отсрещната стена.
Оттукъ нататъкъ, драги читателю, ние се сбогуваме съ тебъ, оставяме те да следишъ безъ наша намѣса перипетиитѣ на героя, и по тоя начинъ слагаме началото на динамичното развитие въ настоящия романъ.
* * *
Валерианъ Пламеновъ скочи отъ стола си. Нервиранъ. Съ зачервено лице. Какво ставаше съ него? Другъ пѫть думитѣ сами изкачаха изподъ перото му, тълпѣха се по хартията и се нанизваха въ стройни и звучни стихове. А сега? Царството на римитѣ стоеше заключено предъ нещастния поетъ и въ главата му не проблесваше нито единъ поетиченъ образъ.
Младиятъ човѣкъ сѣдна отново предъ масата и написа за стотенъ пѫть замисленото отпреди два месеца заглавие на поемата си. Ала въпрѣки туй, моторътъ на вдъхновението не можеше да се запали. Наистина, отъ време на време свѣтваше по нѣкоя мъничка искрица, но тя напомняше по-скоро нѣкаква фосфорна бълха, която ущипваше мозъка, за да го раздразни, а не, за да разпали въ него творческия пламъкъ.
Върху тънка сребърна нишка се спустна отъ тавана единъ голѣмъ паякъ — черенъ, съ кѫдрави крака — завъртѣ се надъ масата и надникна къмъ издрасканитѣ съ мастило хартийки. Той наблюдаваше отдавна вече родилнитѣ мѫки на нашия поетъ, докато най-сетне изгуби търпение и реши да слѣзе отъ своитѣ висини, за да види по-отблизо, какъ върви поемата. Като се убеди въ творческото безсилие на поета, милосърдниятъ паякъ, който самъ бѣше поетъ и отъ сутринь до вечерь ковѣше рими по тавана, увисна на края на сребърната нишка и се залюля въ въздуха. После скочи върху шията на младия човѣкъ, покатери се на ухото му и започна да шъпне: „Хайде, приятелю! Луната — земята, пролѣтьта — пѣсеньта, съзвучие — ручеятъ!“
Валерианъ Пламеновъ протѣгна рѫка и улови досадния си вдъхновитель. Разтвори длань и черното насѣкомо тупна върху масата. То протестираше, обърнато по гърбъ, като въртѣше кривитѣ си крачка и сипѣше по адресъ на своя неблагодаренъ събратъ най-гнуснитѣ рими. А поетътъ го наблюдаваше съвсемъ равнодушно, и това, именно, бѣше невѣроятно. Валерианъ Пламеновъ не можеше да понася насѣкомитѣ, особено паяцитѣ, къмъ които хранѣше смъртенъ страхъ и ужасъ.
Наистина, какво ставаше съ тоя човѣкъ? На какво се дължеше тая промѣна у него, настѫпила неочаквано следъ една спокойно прекарана и богата съ сънища пролѣтна нощь? Нѣкаква страшна тяжесть натискаше гърдитѣ му и запираше дъхътъ му.
Той изгаси новата цигара, която бѣше запалилъ, стана, приближи се до голѣмото огледало на стената и се погледна въ ясното му стъкло. Господи, какви бѣха тия тъмни крѫгове подъ очитѣ му и това измѫчено, почти безкръвно лице? Той се гледаше и не можеше да се познае. Въ неговия образъ имаше нѣщо чуждо, не негово — едно странно преображение, извършено сякашъ отъ самия дяволъ.
— Дали не се е спукалъ пакъ нѣкой отъ дробоветѣ ми? — помисли си поетътъ, вцепененъ отъ внезапно възкръсналия споменъ за своя тримесеченъ животъ въ болницата преди нѣколко години, когато лѣвия му дробъ се бѣше пукналъ като автомобилна гума. И въ сѫщия мигъ предъ очитѣ му се занизаха тѫжнитѣ картини на едно страхотно минало. Бѣлата стая съ желѣзнитѣ легла. Сестритѣ. Лѣкарьтъ съ каучуковата слушалка. Шишето съ спасителния етикетъ: „По три супени лѫжици дневно“ върху нощната масичка. Саксията съ аленото цвѣте на прозореца…
Валерианъ Пламеновъ разтвори съвсемъ тихо вратата на стаята си, измъкна се безшумно въ коридора, взе шапката си отъ закачалката и излѣзе на улицата.
Вървѣше бавно и едва поемаше дъхъ. Както нѣкога, когато бѣше боленъ. Около него фучеха автомобили, тичаха малки крещящи вестникопродавчета, по слънчевитѣ тротоари се търкаляха първитѣ пролѣтни колички съ румени бебета, чиито бистри очи пиеха очудено далечния лазуръ на небето. Влажната земя димѣше като запалена, хората крачаха бодри и усмихнати, отнѣкѫде долитаха веселитѣ звуци на латерна.
Младиятъ поетъ застана предъ красива двуетажна кѫща съ широка градина, надникна презъ желѣзната ограда, поколеба се за мигъ и влѣзе вѫтре.
Въ кѫщата имаше една стая, пълна съ хора. Едни седѣха по столоветѣ и канапетата, други гледаха презъ прозорцитѣ, унесени, забравени сякашъ въ нѣкаква мисъль, която отдавна се бѣ изплъзнала изъ съзнанието имъ и бѣ престанала да бѫде вече тѣхна. Всички мълчеха. Само отъ време на време се чуваше по нѣкоя въздишка отъ досада.
Презъ нѣколко минути вратата въ дъното на стаята се отваряше и на прага се показваше единъ великанъ въ бѣла престилка, съ мургаво лице и съ цигара въ устата. И единъ по единъ, хората, които чакаха по столоветѣ, по канапетата и предъ прозорцитѣ, прекрачваха тая врата и изчезваха задъ нея ведно съ великана.
Когато Валерианъ Пламеновъ се изгуби сѫщо задъ тайнствената врата и попадна изведнажъ въ нѣкаква електрическа юзина съ хиляди ключове по стенитѣ, нозетѣ му се подкосиха и кръвьта му се смръзна въ жилитѣ.
— Нѣкога страдахъ отъ скѫсване на бѣлодробната ципа, — промълви той. — Сега усѣщамъ…
— Съблѣчете се! — отсѣче великанътъ, като палѣше нова цигара и очевидно не обръщаше никакво внимание на думитѣ на госта си.
Младиятъ човѣкъ изпълни мигомъ заповѣдьта и се съблѣче до поясъ.
Стаята потъна въ мракъ, нѣщо запръщѣ въ тишината, и въ единия ѫгълъ изплува нѣкакво синкаво сияние — като духъ, който се мѫчи да се материализира.
— Елате насамъ! — извика въ тъмното медиумъть.
Валерианъ Пламеновъ пристѫпи пипнешкомъ къмъ блещукащата цигара, изкачи се върху малъкъ дървенъ подиумъ, и здравитѣ рѫце на великана го опрѣха о нѣкаква студена стена. После върху гърдитѣ му се спусна една черна плоча — сѫщата, която пръщѣше и излѫчваше синкавото сияние.
— Дишайте! Така. Не дишайте! Така. Дишайте дълбоко! Така. Обърнете се съ гърбъ! Дишайте пакъ! Така. Нѣмате нищо въ дробоветѣ си! — провъзгласи тържествено човѣкътъ въ бѣлата престилка, и нашиятъ поетъ въздъхна дълбоко, ала тоя пѫть само за себе си, съ радость и облекчение.
— Чакайте! Чакайте! — извика внезапно великанътъ, като стисна здраво госта си за раменетѣ и го намѣсти отново предъ черната плоча. — Защо не виждамъ никакво сърдце у васъ? Да, фактъ. Задъ гръдната кость, между третото и петото междуребрие, сърдцето не прави никакви екскурзии… Интересно…
— Какво казахте? — попита разтреперанъ Валерианъ Пламеновъ.
— Situs inversus… situs inversus, — продължаваше да бъбри на себе си великанътъ. — Не, никакъвъ situs inversus… Тукъ нѣмаме размѣстване на вѫтрешнитѣ органи, а чисто и просто липсва сърдцето… Невѣроятно феноменално явление…
* * *
Валерианъ Пламеновъ се дотътри съ мѫка въ кѫщи.
Нима сърдцето му бѣ наистина изчезнало?
Той глътна едно отъ хапчетата, които му предписа лѣкаря, отпусна се на кревата си и се вгледа въ тавана съ изцъклени очи.
Така, умората отъ необикновенитѣ преживѣлици на тоя чуденъ пролѣтенъ день го унесе въ сънь.