Виктор Пелевин
Омон Ра (8)

8

Мисля, че повечето московчани знаят какво има дълбоко под краката им в тези часове, когато стоят на опашките на „Детский мир“ или минават през метростанция „Дзержинская“. Затова няма да повтарям. Ще кажа само, че макетът на нашата ракета бе направен в естествена величина, а до него можеше да се събере още един като него. Интересно, че асансьорът беше стар, още предвоенен, и слизаше надолу толкова дълго, че човек можеше да прочете две-три книжни страници.

Макетът на ракетата бе сглобен доста условно, на места дори скован от дъски, и само работните места на екипажа повтаряха точно истинските. Всичко това бе предназначено за практическите занятия, които за нас с Митек нямаше да започнат толкова скоро. Но независимо от това ни преместиха да живеем дълбоко под земята, в просторен бокс с две картини, изобразяващи прозорци с панорамата на строяща се Москва. Там имаше седем легла, и ние с Митек разбрахме, че скоро ще дойде попълнение. Боксът бе отделен от учебната зала, в която стоеше макетът на ракетата, само с три минути ходене по коридора, а с асансьора стана нещо интересно: съвсем неотдавна ми се струваше, че той дълго се спуска надолу, а сега се оказа, че той много дълго се изкачва нагоре.

Но нагоре ние пътувахме доста рядко, и по-голямата част от свободното си време прекарвахме в учебната зала. Полковник Халмурадов ни четеше кратък курс по теория на ракетния полет и правеше пояснения върху макета на ракетата. Когато минавахме материалната част, ракетата беше просто учебен експонат, но когато настъпваше вечер и основното осветление угасваше, в светлината на мъждивите стенни лампи понякога макетът за няколко секунди се превръщаше в нещо забравено и удивително, и сякаш пращаше на мен и Митек последен поздрав от детството.

 

 

Ние бяхме първите. Останалите момчета от екипажа се появиха в училището постепенно. Пръв дойде Сьома Аникин, нисичък здравеняк от Рязан, служил по-рано като моряк. На него много му отиваше черната курсантска униформа, която на Митек висеше като на закачалка. Сьома беше много спокоен и немногословен и цялото си време запълваше с тренировки, както се полагаше за всички ни, макар че задачата му беше най-простата и най-малко романтичната. Той беше първата ни степен, и животът му млад, както би казал Урчагин, който обичаше за тържественост да изменя реда на думите в изречението, трябваше да се прекъсне на четвъртата минута на полета. Успехът на цялата експедиция зависеше от точността на неговите действия, и ако той сгрешеше дори съвсем малко, всички ни чакаше бърза и безсмислена смърт. Очевидно Сьома много се вживяваше, и затова тренираше дори в празната казарма, довеждайки действията си до автоматизъм. Той сядаше на колене, затваряше очи и почваше да мърда устни — броеше до двеста и четирийсет, а после започваше да се върти обратно на часовниковата стрелка, правейки сложни движения с ръце на всеки четиридесет и пет градуса — макар аз да знаех, че той мислено отваря зъбците, крепящи първата степен за втората, всеки път движенията му ми напомняха сцена от хонконгски екшън; след като направеше осем пъти тази сложна манипулация, той мигновено падаше по гръб и силно риташе с крака нагоре, отблъсвайки се от невидимата втора степен.

Втората ни степен беше Иван Гречко, който дойде около два месеца след Сьома. Той беше светлокос и синеок украинец; при нас го бяха взели от трети курс на Зарайското училище, затова той все още ходеше с известен труд. Но в него имаше някаква душевна чистота, някаква постоянна усмивка към света, заради която го обичаха всички, с които се срещаше; особено силно Иван се сприятели със Сьома. Те се шегуваха един с друг и постоянно се състезаваха кой по-бързо и по-добре ще изпълни операцията по отстраняване на степента си. Разбира се, Сьома бе по-сръчен, но Иван трябваше да отвори само четири зъбци, затова понякога той се справяше по-бързо.

Третата ни степен — Ото Плуцис — беше румен и замислен прибалтиец, който, струва ми се, нито веднъж не се присъедини към Иван и Сьома, когато те тренираха в казармата — като че ли той не правеше нищо друго, освен да решава кръстословици от „Червен воин“, лежейки на леглото си (той винаги кръстосваше краката си, обути в старателно лъснати ботуши, на блестящата никелирана табла). Но достатъчно бе да погледнеш как той се оправя със своя дял от зъбци на макета, и ставаше ясно, че ако изобщо в нашата ракета има надеждна част, това е системата за отделяне на третата степен. Ото беше малко странен — той много обичаше да разказва след отбой идиотски истории като онези, с които се плашат взаимно децата в пионерските лагери.

— Полетяла веднъж експедиция към Луната — говореше той в тъмното. — Летят, летят. Почти стигат вече. И изведнъж люкът се отваря, и влизат някакви хора в бели престилки. Космонавтите им казват: „Ние летим към Луната!“ А онези, с белите престилки: „Добре, добре. Само не се вълнувайте. Сега ще ви боднем по една инжекцийка…“

Или нещо такова:

— Летят хора към Марс. Вече почти са стигнали, гледат в илюминатора. Изведнъж се обръщат и гледат — стои отзад един такъв пич, нисък и целият облечен в червено, а в ръката му ей такава огромна балтия. „Какво, момчета — пита, — на Марс ли ви се е приискало?“

 

 

Ние с Митек още не бяхме допуснати до нашата материална част, когато тренировките на останалите се усложниха. Това почти не касаеше Сьома Аникин — височината на неговия подвиг бе четири километра, и той просто навличаше върху униформата си ватенка. На Иван му бе по-трудно — на четирийсет и пет километра, където настъпваше мигът на неговото безсмъртие, е студено, и въздухът е вече разреден, затова той тренираше с овчи кожух, топли ботуши и кислородна маска, поради което не му беше лесно да се промъкне през тясното прозорче на люка в макета. С Ото беше по-просто — за него бе приготвен специален скафандър с електрическо отопление, ушит от тъкачките в Красная Горка от няколко американски височинни костюма, намерени във Виетнам; засега скафандърът не беше готов — дооправяха системата за отопление. За да не губи време, Ото тренираше с водолазен костюм; и сега пред очите ми е зачервеното му и потно сипаничаво лице зад стъклото на шлема, надигащ се от люка; като поздрав той казваше нещо от типа на „Звейгс!“ или „Цвейкс!“

 

 

Общата теория на космическата автоматика ни я четяха поред началникът на полета и полковник Урчагин.

Началникът на полета се казваше Пхадзер Владиленович Пидоренко. Той бе родом от малкото украинско селце Пидоренка, и фамилията му се произнасяше с ударение на първото „о“. Баща му също е бил чекист и е нарекъл сина си по първите букви на думите „партийно-хозяйственный актив Дзержинского района“ (партийно-стопански актив на Дзержински район); освен това в имената Пхадзер и Владилен имаше общо петнайсет букви, което отговаряше на броя на съветските републики. Но независимо от това той не можеше да понася да се обръщат към него по собствено и бащино име, и подчинените, свързани с него с различни служебни отношения, го наричаха или „другарю генерал-лейтенант“, или, както ние с Митек, „другарю началник на полета“. Той произнасяше думата „автоматика“ с такава чиста и мечтателна интонация, че кабинетът му на „Лубянка“, където ние се качвахме да слушаме лекциите, за секунда сякаш се превръщаше в резонатор на гигантски роял — но макар че тази дума изплуваше в речта му твърде често, той не ни съобщаваше никакви технически сведения, а разказваше главно житейски истории, или си спомняше как по време на войната партизанствал в Белорусия.

Урчагин също не се докосваше до никакви технически теми, а обикновено люпеше семки и се подсмиваше, или разказваше нещо смешно, например:

— Как да разделим пръднята на пет?

И когато ние казвахме, че не знаем, отговаряше сам на себе си:

— Трябва да пръднем в ръкавица.

И се заливаше от тънък смях. Поразяваше ме оптимизмът на този човек, сляп, парализиран, прикован към инвалидна количка — но той изпълняваше своя дълг и не преставаше да се радва на живота. Ние в космическото училище имахме двама замполити, които зад гърба им понякога наричаха политруци — Урчагин и Бурчагин, и двамата полковници, и двамата випускници на Висшето военнополитическо училище „Павел Корчагин“, много приличащи си един на друг. С нашия екипаж обикновено се занимаваше Урчагин. За двамата замполити имаше само една японска инвалидна количка с електромотор, и затова когато единият водеше възпитателната работа, другият мълчаливо и неподвижно полулежеше на кревата в малката стаичка на петия етаж — в кител, завит до кръста с одеяло. Бедната обстановка на стаята, планшетът за писане с тесни прорези в поставения отгоре картон, неизменната чаша силен чай на масата, бялото перде и фикусът — всичко това ме трогваше почти до сълзи, и в тези минути аз преставах да мисля, че всички комунисти са хитри, подли и алчни хора.

 

 

Последен в екипажа дойде Дима Матюшевич, отговарящ за лунния модул. Той беше много затворен и, независимо от младостта си, напълно побелял, държеше се настрана и за него знаех само, че по-рано е служил в армията. Като видя над леглото на Митек репродукциите на картините на Куинджи, изрязани от списание „Работница“, той окачи над своето легло лист хартия, на която бе нарисувана мъничка птичка и с едри букви пишеше:

OVERHEAD THE ALBATROSS

Идването на Дима съвпадна по време с появата на нова учебна дисциплина. Тя се наричаше също като филм: „Силни духом“. Това не беше учебен предмет в обикновения смисъл на думата, макар че в програмата му бе отредено почетно място. При нас почнаха да идват хора, чиято професия беше подвигът — те ни разказваха за живота си без всякакъв патос; думите им бяха прости, като от кухнята, и затова ни се струваше, че самата природа на героизма израства от ежедневието, от битовите дреболии, от нашия сив и студен въздух.

Най-добре от всички силни духом съм запомнил запасния майор Иван Трофимович Попадия. Смешна фамилия. Той беше висок — истински руски богатир (предците му бяха участвували в битката при Калка), с множество ордени на китела, с червено лице и шия, целият в белези и с превръзка на лявото око. Той имаше много необикновена съдба: бе започнал като обикновен егер в ловно стопанство, където ловували ръководители на партията и правителството, и задължението му било да гони зверовете — глигани и мечки — към стоящите зад дърветата стрелци. Веднъж се случило нещастие. Един разярен глиган се измъкнал зад флагчетата и нанесъл със зъби смъртоносна рана на стрелящия иззад брезичката член на правителството. Той умрял по пътя към града, и на заседание на висшите органи на властта било прието решение да се забрани за ръководните кадри ловът на диви животни. Но разбира се, такава необходимост продължавала да възниква — и веднъж извикали Попадия в партийния комитет на ловното стопанство, обяснили му всичко и казали:

— Иван! Да ти заповядаме не можем — а и да можехме, нямаше да го направим, такава е работата. Но това ни е нужно. Помисли. Няма да те насилваме.

Дълго мислил Попадия — цяла нощ, а сутринта отишъл в парткома и казал, че е съгласен.

— Друго не съм очаквал — казал секретарят.

На Иван Трофимович дали бронирана жилетка, каска и глиганска кожа, и започнала новата му работа — такава, която смело може да се нарече ежедневен подвиг. В първите дни малко го било страх, особено за незащитените му крака, но после свикнал, а и членовете на правителството, които знаели каква е работата, се стараели да стрелят в тялото, защитено от бронежилетката, отстрани, където Иван Трофимович си подлагал под нея нещо меко. Разбира се, понякога някой и друг грохнал ветеран от ЦК не улучвал, и Иван Трофимович попадал задълго в болницата — там той прочел много книги, в това число и любимата си, спомените на Покришкин. Какъв опасен труд е това — става ясно само от факта, че на Иван Трофимович всяка седмица му сменяли пробития от куршумите партиен билет, който той носел във вътрешния джоб на кожата. В дните, когато бил ранен, вахтата се поемала от другите егери, сред които бил и неговият син Марат, но все пак за най-опитен работник смятали Иван Трофимович, на когото поверявали най-отговорните задачи, понякога дори го оставяли в запас, ако на лов идвал някой незначителен шеф на областен комитет (Иван Трофимович всеки път се оскърбявал, съвсем като Покришкин, на когото не давали да лети със собствения си полк). Иван Трофимович го пазели. През това време двамата заедно със сина си изучавали навиците и гласовете на дивите обитатели на гората — мечки, вълци и глигани — и повишавали майсторството си.

Всички помнят, преди години в столицата на нашата Родина бе пристигнал американският политик Кисинджър. С него се водели много важни преговори и много неща зависели от това ще успеем ли да подпишем предварителен договор за съкращение на ядрените оръжия — особено важно е било поради това, че ние никога не сме ги имали, а нашите врагове не трябвало да узнаят това. Затова за Кисинджър се грижели на най-високо държавно равнище, и били задействани всички служби — например когато изяснили, че измежду жените му харесват пълните ниски брюнетки, именно такива лебеди проплавали по лебедовото езеро на Болшой театър под неговите проблясващи в правителствената ложа рогови очила.

На лов е по-просто да се водят преговори, и попитали Кисинджър какъв дивеч обича да стреля. Желаейки навярно да се пошегува в някакъв тънък политически смисъл, той казал, че предпочита мечки, и бил учуден и изплашен, когато на следващото утро наистина го повели на лов. По пътя му казали, че специално за него са подгонили два мечока.

Това били комунистите Иван и Марат Попадия, баща и син, най-добрите спецегери на стопанството. Гостът свалил Иван Трофимович с точен изстрел веднага след като двамата с Марат, изправени на задните си лапи, излезли с ръмжене от гората; хванали трупа му с куки за специалните възли и го помъкнали към колата. Американецът обаче никак не успявал да улучи Марат, макар че стрелял почти от упор, а той нарочно вървял колкото може по-бавно, излагайки на американските куршуми широката си гръд. Изведнъж се случило непредвиденото — пушката на задморския гост отказала, и той, преди да успее да разбере каква е работата, я метнал в снега и се хвърлил срещу Марат с нож. Разбира се, един истински мечок бързо би се справил с такъв ловец, но Марат помнел каква отговорност лежи върху него. Той вдигнал лапи и заръмжал, надявайки се да изплаши американеца — но онзи пиян ли е бил, безразсъден ли — скочил напред и ударил Марат с нож в корема; тънкото острие минало между пластините на бронежилетката. Марат паднал. Всичко това станало пред очите на баща му, лежащ на няколко метра разстояние; довлекли Марат до него, и Иван Трофимович разбрал, че синът му е още жив — той тихо стенел. Кръвта, изтичаща от него на снега, не била специалната течност от балончето — тя била истинска.

— Дръж се, синко! — прошепнал Иван Трофимович, гълтайки сълзите си, — дръж се!

Кисинджър бил извън себе си от възторг. Той предложил на съпровождащите го официални лица да изпият една бутилка направо „върху мечоците“, както се изразил, и направо там да подпишат договора. Върху Марат и Иван Трофимович поставили свалената от къщичката на горския почетна дъска, където били и техните снимки, и я превърнали в импровизирана маса. Всичко, което Иван Трофимович виждал през следващия час, било мяркането на множество крака; всичко, което чувал — чуждият пиянски говор и бързото ломотене на преводача; танцуващите върху масата американци почти го премазали. Когато се стъмнило и цялата компания си отишла, договорът бил подписан, а Марат — мъртъв. Тясна струйка кръв се стичала от разтворената му паст върху синия вечерен сняг, а на кожата проблясвала закачената от началника на лова златна звезда на герой. Цяла нощ бащата лежал до мъртвия си син, плакал — и не се срамувал от сълзите си.

 

 

Изведнъж аз по нов начин осъзнах отдавна загубилите смисъл думи: „В живота винаги има място за подвиг“, които всяка сутрин ме гледаха от стената на учебната зала. Това беше не романтична безсмислица, а точна и трезва констатация на факта, че нашият съветски живот не е последна инстанция на реалността, а само нещо като нейна пристройка. Не знам дали обясних това разбираемо. Да речем, в някоя си Америка, някъде на тротоара между блестящата витрина и паркирания „Плимут“, не е имало и няма място за подвиг — ако, разбира се, не смятаме момента, когато там минава съветски разузнавач. А у нас, макар че можеш да се окажеш до същата на външен вид витрина, и на също такъв тротоар — но това може да стане само в следвоенно или предвоенно време, и именно тук се отваря водещата към подвига врата, но не някъде навън, а навътре, към самата дълбина на душата.

— Браво — каза ми Урчагин, когато споделих с него мислите си, — само бъди внимателен. Вратата към подвига наистина се отваря навътре — но самият подвиг се извършва отвън. Не изпадай в субективен идеализъм. Иначе изведнъж, за една кратка секунда, твоят висок и горд път нагоре ще се лиши от смисъл.