Виктор Пелевин
Омон Ра (5)

5

На следващото утро се събудих от разнасящия се над самото ми ухо стон, пълен с болка и недоумение. Наистина аз отдавна чувах тези звуци в съня си, но се събудих напълно от един особено силен и страдалчески вик. Като отворих очи, се огледах. На леглата наоколо цареше някакво непонятно бавно и мучащо мърдане — опитах да се повдигна на лакът, но не успях, защото бях, както се оказа, привързан за леглото с няколко широки ремъка, подобни на онези, с които стягат прекалено натъпканите куфари; единственото, което можех, беше леко да въртя глава от една страна на друга. От съседното легло ме гледаха пълните със страдание очи на Слава, момче от градчето Тинда, с когото вчера бях успял да се запозная, а долната част на лицето му бе скрита под някакъв парцал. Тъкмо да отворя уста, за да го попитам какво става — но открих, че не мога да движа езика си и въобще не чувствам цялата долна половина на лицето си, сякаш е отекла. Досетих се, че устата ми също е затъкната с нещо и завързана, но не успях да се учудя на това, тъй като вместо учудване изпитах ужас: там, където трябваше да бъдат стъпалата на Слава, одеялото рязко падаше надолу, и на чистия чаршаф се виждаха размити червеникави петна, такива, каквито оставя диненият сок върху бяла кърпа. Най-страшното беше, че не усещах собствените си крака и не можех да наведа глава, за да ги погледна.

— Пети взво-од! — изгърмя откъм вратата необикновено богат на интонации, пълен с множество намеци сержантски бас, — на превръзка!

И веднага в стаята влязоха десетина души — това бяха второкурсници и третокурсници (по-правилно ще е — курсанти втора и трета година служба; за това се досетих по нашивките на ръкавите им). По-рано не ги бях виждал, а офицерите казваха, че са на бригада за картофи. Те бяха със странни ботуши с неогъващи се глезени и стъпваха не много уверено, държейки се или за стените, или за таблите на креватите. Забелязах още нездравата бледост на лицата им, на които бе застинал отпечатък на многодневна мъка, сякаш претопена в някаква неизразима готовност; колкото и неуместно да беше, в този момент си спомних думите на пионерския салют, който ние с Митек заедно с всички повтаряхме в пионерския лагер, на далечната асфалтова площадка — спомних си и разбрах в какво именно, отговаряйки „Винаги готов!“, ние измамно сме уверявали себе си, другарите си и прозрачното юлско утро.

Един след друг курсантите изтикваха в коридора леглата, на които стенеха и се извиваха вързаните новобранци, и в стаята останаха само две — моето и това до прозореца, на което лежеше Митек. Ремъците не ми даваха да погледна към него, но с крайчеца на очите си видях, че той лежи спокойно и дори сякаш спи.

За нас дойдоха след десетина минути, обърнаха ни с краката напред и ни подкараха по коридора. Един от курсантите тикаше леглото, а друг, вървящ с гърба напред, го дърпаше към себе си; изглеждаше, сякаш той отстъпваше по коридора, отблъсквайки носещото се по петите му легло. Свихме в дълъг тесен асансьор с врати от двете му страни и потеглихме нагоре, после второкурсникът вървя пред мен още по един коридор, и се спряхме до обшита с черно врата с голяма кафява табелка, която не успях да прочета заради неудобната си поза. Вратата се отвори и ме вкараха в стая, където под тавана висеше огромен кристален полилей във формата на авиобомба, а по горната част на стената минаваше ивица с изпъкнали орнаменти — сърпове, чукове и увити с лози вази.

Свалиха ми ремъците и аз се повдигнах на лакти, стараейки се да не гледам към краката си; пред мен в дълбочината на стаята стоеше масивна писалищна маса със зелена лампа, осветена от странично падащата от високия тесен прозорец сива светлина. Седящият зад масата бе скрит от мен от разгърнат брой на „Правда“, от чиято първа страница гледаше сбръчкано лице с добри лъчисти очи, насочени право към мен. Линолеумът на пода заскърца, и до моето легло спря леглото на Митек.

Вестникът прошумоля няколко пъти с прелистваните си страници и легна на масата.

Пред нас седеше същият този старец с белег на челото, който по време на събеседването ме хвана за ръката. Сега той беше в мундир на генерал- лейтенант със златни метлички на петлиците, косата му бе старателно сресана, а погледът — ясен и трезв. И още забелязах, че лицето му сякаш повтаряше лицето от страницата на „Правда“, което ме гледаше преди минута; получаваше се също като във филма, където отначало дълго показваха една икона, а после на нейното място постепенно изникваше друга — изображенията си приличаха, но бяха различни, и поради това, че моментът не прехода беше размазан, ми се струваше, че иконата се мени пред очите ми.

— Тъй като с вас, момчета, ни предстоят още доста дълги отношения, можете да ме наричате „другарят началник на полета“ — каза старецът. — Искам да ви поздравя — по оценките на изпитите и особено на събеседването (тук старецът ми намигна) вие сте зачислени направо в първи курс на секретната космическа школа при първи отдел на КГБ на СССР. Така че истински хора ще станете някога после, а сега се приготвяйте за Москва. Там ще се срещнем.

Смисълът на тези думи стигна до мен чак в празната стая, където ни откараха по същия дълъг коридор, чийто линолеум пееше под малките стоманени колелца на леглото нещо тихо и изпълнено с носталгия, което ме накара незнайно защо да си спомня далечното юлско пладне на морето.

Ние с Митек проспахме целия ден — струва ми се, на миналата вечеря ни бяха дали някакво сънотворно (спеше ми се и на следващия ден) — а вечерта при нас дойде жълтокос лейтенант със силно скърцащи ботуши, и със смях и шеги откара поред леглата ни на асфалтовия плац пред бетонната раковина на естрадата, където на масата седяха няколко висши генерали с интелигентни добри лица, и сред тях — другарят началник на полета. Ние с Митек можехме, разбира се, да дойдем дотук и сами, но лейтенантът каза, че това е общият ред за първи курс, и ни заповяда да лежим тихо, за да не смущаваме останалите.

Заради множеството стоящи плътно едно до друго легла плацът приличаше на двор на автомобилен завод или тракторен комбинат; над леглата по сложна траектория пърхаше сподавен стон — изчезвайки на едно място, той се появяваше на друго, на трето — сякаш над леглата се носеше огромен невидим комар. По пътя жълтокосият лейтенант ни каза, че сега ще започне випускната вечер, обединена с последния държавен изпит.

А скоро самият той, първият от петдесетината такива лейтенанти, развълнуван и бледен, но с неподражаемо майсторство, танцуваше пред приемната комисия „Калинка“ под звуците на хармониката на замполита. Фамилията на лейтенанта бе Ландратов — аз я чух, когато началникът на полета му връчи разтворена червена книжка и го поздрави за получената диплома. После същия танц изпълниха и останалите, и към края ми стана скучно да ги гледам. Обърнах се към ширналото се веднага след плаца поле на стадиона и изведнъж разбрах защо над него се стелят толкова високи бурени.

Дълго гледах как стъблата се клатят от вятъра. Струваше ми се, че сивият, напукан от дъжда стобор с бодливата тел, издигащ се веднага зад разпадналите се футболни врати — това е Великата стена, и независимо от всичките откъртени и паднали дъски, тя, както и преди хиляди години, се простира от полетата на далечен Китай до град Зарайск, и прави древнокитайско всичко, което се появи на фона й — и решетестите беседки, където в жегите работи приемната комисия, и бракуваният ръждясал изтребител, и древните общовойскови шатри, към които гледах от леглото си, стискайки под одеялото развинтеното за спомен никелирано топче.

 

 

На следващия ден един камион ни прекара с Митек през лятната гора и поле; ние седяхме върху раниците си, облегнати на хладния стоманен борд. Помня развяващия се край на бризентовото покривало, зад което се мяркаха стъблата на дърветата и изсъхналите сиви стълбове на отдавна прекъснатия телеграф. От време на време дърветата изчезваха и отгоре се мяркаше триъгълник замислено бледо небе. После имаше спиране и пет минути тишина, прекъсвана само от далечни тежки почуквания; излезлият по нужда шофьор обясни, че това са картечниците от стрелбището на пехотното училище „Александър Матросов“, които бият с къси редове. Пак започна дългото друсане в каросерията; аз заспах, а се събудих след няколко секунди вече в Москва, когато в цепката на бризента се мярнаха — сякаш от някое далечно училищно лято — арките на „Детский мир“.