Виктор Пелевин
Generation „П“ (14)

Критични дни

Стреляха, както е прието в Москва, от моста. Поостарелите Т-80 гърмяха нарядко — май спонсорите нямаха достатъчно пари за снаряди и ги беше страх, че всичко ще свърши прекалено бързо и няма да влезе в световните новини. Още повече че, изглежда, за съобщенията от Русия имаше някаква негласна уговорка — почваха при не по-малко от три, че и четири танка, сто убити и не знам какво си още — Татарски не си спомняше точно. Този път обаче очевидно бе направено изключение поради крайно живописното събитие: макар танковете да бяха само два, край реката се бяха строили нагъсто телевизионни екипи с оптичните си базуки и обстрелваха с мегатонове втрещено зрителско внимание Москва река, танковете, бронзовия Петър I и прозореца, на който стоеше Татарски.

Танкът на моста гръмна и в същия миг на Татарски му хрумна интересна идея — да предложи на хората от имидж-службата на група „Мост“ силуета на танка на моста като по-перспективен символ вместо скапания им орел. За частица от секундата — по-бързо, отколкото снарядът прелетя до целта — съзнанието на Татарски прецени възможните перспективи („образът на танка символизира агресивната мощ на групата и същевременно привнася традиционно руска нотка в космополитичния финансов контекст“) и отхвърли идеята. „Ще се насерат от шубе — заключи Татарски. — Обаче жалко.“

Снарядът улучи главата на Петър — но не се взриви, а я проби и полетя нанякъде към парк „Горки“. Изригна перест облак пара. Татарски си спомни, че в главата на паметника има малък ресторант с всички удобства, и реши, че снарядът е улучил отоплителната система. Откъм реката долетяха възторжените крясъци на хората от телевизията. С перестото си украшение Петър заприлича на чудовищния рицар от „Талисманът“ на Стивън Кинг и като си спомни как по раменете на споменатото чудовище се стичаше разкапан мозък, Татарски си помисли, че приликата ще е пълна, ако следващият снаряд улучи канализацията.

Главата на Петър се бранеше от комитета „Защитата на Севастопол“. В новините бяха споменали, че не се имал предвид градът, ами хотел „Севастопол“, оспорван от две мафии — чеченската и солнцевската. Освен това имаше слухове, че солнцевци били наели каскадьори от „Мосфилм“ и цялата работа била с цел да се привлече телевизията и да се нагнетят антикавказки емоции (ако се съдеше по изобилните технически и пиротехнически ефекти, си беше точно така). Доверчивите чеченци, които не бяха много наясно с тънкостите на PR-кампаниите, не бяха разбрали за какво става дума и бяха наели два танка от Подмосковието.

Засега каскадьорите се държаха и дори отговаряха на огъня — от една дупка до избитото царско око блъвна дим и на моста избухна граната. В отговор единият танк стреля и от главата на Петър се разхвърчаха парчета бронз. Кой знае защо, след всяко ново попадение императорът ставаше все по-опулен.

От всички участници в драмата Татарски съчувстваше единствено на бронзовия истукан, който бавно умираше под стъклените погледи на телевизионните камери. При това не кой знае колко — работата още не беше свършена и трябваше да пести енергията на емоционалния си център. Татарски спусна щорите, с което напълно се изолира от ставащото, седна пред компютъра и прочете цитата, написан с маркер направо на тапетите над монитора:

За да въздейства на въображението на руския клиент и да му внуши доверие (клиенти на рекламата в Русия по правило са представители на бившия КГБ, на ГРУ и на партийната номенклатура), рекламната концепция по възможност трябва да се позовава на хипотетично полузасекретените или засекретените разработки на западните специални служби, занимаващи се с програмиране на съзнанието и изпълнени с невероятен цинизъм и безчовечност. За щастие импровизирането на тези теми е просто — достатъчно е да си припомним думите на Оскар Уайлд, че животът имитира изкуството.

„The Final Positioning“.

— Да-да — измърмори Татарски. — Просто било.

Стегна се, сякаш щеше да скача в студен вир, замижа, пое си дъх, задържа го, докато преброи до три, и пръстите му препуснаха по клавиатурата:

В обобщение на гореказаното можем да твърдим, че основният канал за внедряване на потребителски шизоблокове в руското съзнание за достатъчно дълъг период от време ще си остане телевизията. В тази връзка като крайно опасна се очертава тенденцията, забелязваща се напоследък сред така наречената средна класа — прослойката зрители, която е най-перспективна от гледна точка на социалните резултати на телевизионното шизоманипулиране. Става дума за набелязващия се пълен отказ или съзнателно ограничаване на обема на гледаните телевизионни предавания с цел икономисване на нервна енергия, необходима за работата. Правят го дори професионалните телевизионни сценаристи, още повече че постфройдизмът приема, че през информационната епоха се сублимира не толкова сексуалността, колкото онази част от енергията, която се харчи за безсмислено ежедневно гледане на телевизионните програми.

С цел тази набелязваща се тенденция да бъде ликвидирана още в зародиш в рамките на тази концепция се предлага да бъде използвана методиката, разработена от МИ-5^[1] съвместно с Централното разузнавателно управление на САЩ за неутрализация на остатъците от национално мислещата интелигенция в страните от Третия свят. (Изхождаме от постулата, че средната класа в Русия се формира именно от интелигенцията, която е престанала да мисли национално и мисли само откъде да вземе пари.)

Методиката е елементарна. Доколкото в програмите на всеки телевизионен канал се съдържа достатъчно количество синапсдеструктивен материал за единица време…

Навън нещо тресна и по покрива се посипаха парчета снаряди. Татарски се сниши. Прочете написаното дотук, зачерта „синапс“ и го смени с „невро“.

… то задачата на шизосугестирането ще се постигне чрез задържането на неутрализуемото лице пред телевизионния екран за достатъчно дълъг период от време. С цел постигането на този резултат предложението е да се използва една типична черта на национално мислещия интелигент, а именно сексуалната незадоволеност.

Вътрешните рейтинги и данните от закритите проучвания сочат, че най-привлекателни за представителите на национално мислещата интелигенция са нощните еротични канали. Максимален ефект обаче би се получил, ако не определен набор програми, а самият телевизор като такъв приеме в съзнанието на обработваното лице статуса на еротичен дразнител. Като се има предвид патриархалният характер на руското общество и определящата роля на мъжката част на населението във формирането на общественото мнение, най-целесъобразно ще е да се формира подсъзнателна асоциативна връзва „телевизор — женски полов орган“. Посочената асоциация трябва да се поражда от самия телевизор, независимо от фирмата производител или характера на конкретното предаване, което ще даде възможност да се постигнат оптимални резултати в шизоманипулирането.

Най-евтиният и технически прост начин за постигане на тази цел е разгръщането на широкомащабна (дори прекалена) реклама на женски подлепки и превръзки, които непрекъснато трябва да се поливат с течност със син цвят (включва се асоциативното поле „син екран, телевизионни вълни и т.н.“), като самите клипове трябва да се направят така, че превръзката да се приближава и да запълва екрана, при което ще поражда търсената асоциация по най-пряк и непосредствен начин…

Татарски чу зад себе си нежен звън и се обърна. На екрана на телевизора в съпровод на странна, може би северна музика се появи златен женски торс — неописуемо и странно прекрасен. И бавно се завъртя. „Ищар — сети се Татарски, — няма коя друга да е…“ Лицето на статуята беше отрязано от горния край на екрана, но камерата бавно пълзеше нагоре и то всеки момент щеше да се появи. Миг преди да се появи обаче, камерата даде такъв близък план, че на екрана остана само златно трептене. Татарски щракна дистанционното — изобщо не знаеше как се е озовало в ръката му, — но не се смени образът на екрана, а самият телевизор — започна да набъбва по ръбовете и заприлича на огромна вагина, в чийто черен център със звънтящо свистене се завихри всмукван вятър.

— Спя — измърмори Татарски във възглавницата. — Спя…

Полекичка се обърна, но звъненето не изчезна. Той се надигна на лакът и намръщено огледа полегналата до него хилядадоларова проститутка — в полумрака човек изобщо не можеше да намери разлика между нея и Клаудия Шифер — посегна към нощното шкафче, където беше мобилният му телефон, и изхърка:

— Да?

— Пак ли си пиян, бе? — жизнерадостно го проглуши Морковин. — Да не си забравил, че сме на барбекю? Слизай бързо, вече съм долу. Азадовски не обича да чака.

— Слизам — каза Татарски. — Пикая и слизам.

 

 

Есенното шосе беше пусто и печално. А най-тъжното беше, че макар дърветата покрай него да бяха все още зелени и да изглеждаха съвсем летни, беше ясно, че лятото е свършило, без така и да изпълни нито едно от обещанията си. Във въздуха сякаш бе надвиснало някакво смътно предчувствие за зима, за сняг и катастрофа — Татарски дълго не можа да разбере какво поражда това усещане, докато не видя какви са стендовете покрай пътя. На всеки петстотин метра колата профучаваше покрай реклама на „Тампокс“ — огромно шперплатово табло с чифт ролери върху девственобял сняг. С предчувствието за зима нещата се изясниха, но оставаше неясно откъде идва тази смътна тревога. Татарски реши, че двамата с Морковин са попаднали в обсега на една от депресивните психически вълни, които се носеха над Москва още от началото на кризата. Природата на споменатите вълни беше необяснима, но Татарски изобщо не се съмняваше, че те съществуват, така че дори малко се разсърди, когато Морковин се разсмя.

— За снега си прав — каза Морковин. — Обаче да ми приказваш за разни вълни… Я се вгледай в стендовете. Нищо ли не виждаш?

И спря до следващия стенд и Татарски видя изписано с големи кървавочервени букви графити — беше направено със спрей през ролерите и снега и гласеше: „Бандата на Елцин — на съд!“

— Ох! — изохка Татарски. — И на другите е така! На предишния — сърп и чук, на по-предния — свастика, а преди това — не помня вече… Жестоко! Не ги забелязваш, но умът ти ги попива. Ами цветът, цветът! Кой го измисли?

— Може да не повярваш — каза Морковин, докато колата набираше скорост, — обаче всичко това е работа на Малюта. Е, наложи се да сменим текстовете — неговите вещаеха кръв и ужас. Обаче идеята си остана. Както казваш ти, формира се асоциативно поле: „критични дни — възможно е да се пролее кръв — «Тампакс» е вашата защита от ексцесите“. Ами помисли си де — в момента в Москва се продават само два бренда — „Тампакс“ и „Парламент Лайт“.

— Така и трябва — каза Татарски и замечтано цъкна с език. Слоганът си е направо готов: „«Тампакс» ultra safe: без червените!“ Или, ако ще го персонифицираме, не без червените, а без Зюганов. Може и по Кастанеда: менструацията е бездна между световете и ако не искате от тази бездна… Или естетизирано: „Синьото попива Червеното“. Какви възможности има само…

— Да — замислено каза Морковин. — Ще трябва да подръчнем и оралния отдел.

— Може и бялото движение да включим. Представяш ли си — офицер с френч край Крим, нещо набоковско, нали разбираш… Пет пъти повече ще продадем.

— Ох — въздъхна Морковин. — Продажбите са страничен ефект. Не разбираш ли, че не продаваме „Тампакс“, а тревога.

— Как така?

— Нали сме в криза.

— Да бе — каза Татарски. — Разбрах. Обаче да те питам за кризата — така и не ми стана ясно как Семьон Велин успя да смъкне цялото правителство. Нали има три нива на защита.

— Виж сега — каза Морковин, — Сеня не беше обикновен дизайнер. Сеня беше програмист. Знаеш ли с какъв размах е работил? След оная работа откриха в сметките му трийсет и седем милиона. В зелено. Дори сакото на Зюганов е сменил — от Карден на Сен Лоран. И никой не може да разбере как е влязъл в оралната директория от нашия терминал. За вратовръзките и ризите да не ти говоря. Като прочете отчета, Азадовски два дни лежа на легло.

— Кофти.

— Кофти, я. Сечеше му пипето на Семьон — и е знаел какво прави. Знаеш ли как се е застраховал? Написал е програма, която в края на всеки месец е трябвало да изтрива цялата директория, ако не я спре лично, и я е пъхнал във файла с Кириенко. И оттам тази програма заразява цялото правителство. Ние си имаме антивирусни програми, това е нормално, обаче Семьон е измислил такава, че да се записва на различни места и в края на месеца да се събира сама — и изобщо няма начин да я откриеш. Не ме питай как го е направил, не ги разбирам тия неща, просто чух как било. Та когато го карали в твоя мерцедес, той се опитал да каже всичко на Азадовски, но той изобщо не искал да го слуша. А после — правителството капут. Льоня направо си скубеше косата.

— А скоро ли ще имаме ново правителство? — попита Татарски. — Писна ми вече да не правя нищо.

— Скоро, скоро. Елцин вече е готов — вдругиден ще го изпишем от ЦКБ. Напаснаха ни го в Лондон — мадам Тюсо си има негова восъчна статуя. Трети път вече го възстановяваме — ама направо ни измъчи, да ти кажа. По останалите сме на етап нърбс. Обаче правителството се получава прекалено ляво, с комунистите. Нещо оралният отдел ни прави номера. Не че ме интересува чак толкова де — само ще ни олекне. И на народа ще му олекне — една identity за всички и купони за масло. Обаче и Саша Бло нещо ни бави с руската идея.

— Чакай, чакай — малко сърдито каза Татарски, — недей да ме нервираш. Кажи ми кой ще е следващият? След Елцин?

— Как кой? Когото изберат. Нашите избори са честни — също като в Щатите.

— И за чий?

— Бе за ничий. Обаче иначе няма да ни продадат рендъра. Имат си някаква поправка в търговския закон — и значи всичко трябва да е като при тях. Абсолютна тъпотия, обаче…

— Че какво ги интересуваме ние? Защо сме им?

— Защото изборите са скъпи — навъси се Морковин. — Искат съвсем да съсипят икономиката ни. Поне има такава версия… И да ти кажа, май бъркаме. Не ни трябват тези цифрово напаснати кретени, нови политици трябва да правим, нормални, млади. Да ги започнем от нула — идеологията заедно с физиономията.

— Ами кажи го на Адзадовски.

— Ха, кажи му! Кажи му ти… Стигнахме вече.

От шосето се отбиваше черен път, окичен от двете страни със знакове „Stop“. Морковин зави по него и поеха през гората. Скоро пътят ги изведе до висока метална врата във висока тухлена стена. Морковин натисна клаксона два пъти, вратата се отвори и колата влезе в огромен двор.

Вилата на Азадовски правеше странно впечатление. Всъщност най-много приличаше на храма „Василий Блажени“, обаче увеличен два пъти и обрасъл с множество стопански пристройки. Префърцунените тавани и мансарди бяха украсени с балкончета с тумбести колони, а всички прозорци от втория етаж нагоре бяха с плътно затворени капаци. По двора тичаха пет-шест ротвайлера, от комина на една от пристройките се издигаше сив стълб пушек (сигурно напалваха банята), а самият Азадовски, заобиколен от немногобройна свита, включваща Саша Бло и Малюта, стоеше на широкото стълбище. Носеше тиролска шапка с перо, която много му отиваше и дори придаваше на пълното му лице някакъв благородническо-разбойнически вид.

— Само вас чакаме — каза той, щом Татарски и Морковин стигнаха до стълбището. — Отиваме сред народа. На гарата. Ще пием бира.

Татарски изпита непреодолимото желание да каже на шефа нещо приятно и каза:

— Като Харун ал Рашид и ние ще сме вместо везира, така ли?

Азадовски го изгледа недоумяващо.

— Той нали все се е предрешвал и е обикалял Багдад — поясни Татарски. Вече съжаляваше, че си е отворил устата. — Да види как живее народът му. И да си изясни рейтинга си.

— Багдад? — попита Азадовски с подозрение. — И кой е тоя Харун?

— Бил е халиф. Отдавна, преди петстотин години.

— А, ясно. Понеже сега Багдад хич не е за обикаляне. Същото като у нас — поне с три джипа и с охрана. Е, събрахме ли се най-после? По машините!

Татарски се качи в последната кола — червения рейнджроувър на Саша Бло. Саша вече беше подпийнал и в отлично настроение.

— Искам да те поздравя — каза той. — Материалът ти за Березовски и Радуев е най-добрият компромат тази есен. Сериозно. Особено онова място, дето искат да прободат мистичното тяло на Русия с нефтено-телевизионните си кули в главните сакрални точки. Да не говорим за страхотния надпис на монополските пари — „In God we Monopoly“! Колкото до Радуев с тая еврейска шапка, направо си улучил десетката…

— Е, чак пък толкова — каза Татарски и сърдито си помисли: „Каза му се на тоя тъпанар Малюта да не пипа Радуев. Сега ще трябва да връщаме парите. То пак добре, ако няма лихви и други проблеми.“ — По-добре ми кажи кога твоят отдел ще ни даде свястна идея. На какъв стадий е проектът?

— По принцип всичко е строго секретно. Но като цяло идеята е почти готова. И то такава, че всички ще се изправят на нокти. Остава да доизмислим ролята на Атила и да пипнем тук-там стилистиката — за да има непрекъснат контрапункт, като между орган и устна хармоника, нали разбираш.

— Атила ли? Дето е подпалил Рим? Какво общо има пък той?

— Атила значи „човекът от Итил“. Иначе казано — от Волга. Итил е древното име на Волга. Загряваш ли накъде клоня?

— Не точно.

— Ние сме третият Рим. Който, което е много важно, е на Волга. Ще рече — няма нужда от никакви походи наникъде. И оттук следва нашата пълна историческа самодостатъчност и съответно националното ни достойнство.

Татарски оцени тази мисъл и само каза:

— Даа.

После погледна през прозореца и видя над дърветата върха на гигантска бетонна постройка — косо издигащи се спирални стени, увенчани с малка сива куличка. Затвори очи и пак ги отвори — бетонното чудо не изчезваше, просто съвсем лекичко се беше отместило назад. Татарски сръга Саша Бло в ребрата — и колата насмалко да изскочи на банкета.

— Кво ти става бе? — викна Саша.

— Виж там, там — каза Татарски. — Онази бетонната кула — видя ли я?

— Че какво й е?

— Знаеш ли каква е?

Саша погледна през прозореца.

— А, Азадовски преди малко ни говореше за нея. Значи били почнали да строят обект на ПВО-то. Нещо за ранното оповестяване. Направили основите и вдигнали стените, а после, както знаеш, не остана никой за оповестяване. Та Азадовски мисли да приватизира всичко това и да го довърши, само че няма да е локатор, ами нова къща. Харесвал му дизайнът. Не го разбирам — аз например не понасям бетонните стени. Защо, какво толкова ти направи впечатление?

— Нищо — каза Татарски. — Просто ми се стори странна. А как се казва гарата, където отиваме?

— Расторгуево.

— Расторгуево — повтори Татарски. — Ясно.

— Всъщност вече стигнахме. Ей там, в онази къща. Това е най-гадната кръчма в цяла Москва. Льоня обича да му удари пет-шест бири тук през уикенда. За да усети какво е постигнал в този живот.

Кръчмата, приютила се в сутерена на една неизмазана тухлена сграда край перона, наистина беше невероятно мръсна и зловонна. Клиентите, привели се над водката си на масите, й пасваха идеално — в средата не се вписваха само две мутри по анцузи, седнали на най-близката до вратата маса. Татарски се изненада, че Азадовски поздрави някои от посетителите — но пък нали шефът често идваше тук. Саша Бло хвана две халби с едната си ръка, другата пъхна под мишницата на Татарски и го поведе към някаква маса в дъното.

— Гледай сега — почна Саша, — имам една работа за тебе. Две братчедчета дойдоха от Ереван, искат да почнат бизнес. И отвориха погребално бюро, абсолютен лукс. Понеже са сметнали колко пари си стоят неупотребени от банките. Разбираш ме — на пазара се създава съвсем реална ниша и някой трябва да я запълни.

— Абсолютно си прав — каза Татарски. Гледаше мутрите до вратата — пиеха чешка бира, бяха си я донесли — и се чудеше какво правят в място като това; от друга страна, може би имаха същата мотивация като Азадовски.

— Като приятел те моля — продължаваше да дудне Саша Бло. — Напиши им един нормален слоган, та да пасва на целевата им група. Като се позамогнат, ще ти се издължат.

— Може и да опитам — каза Татарски. — Каква е легендата на бренда?

— Нали ти казах: смъртта е лукс.

— А фирмата как се казва?

— По името ни. Погребално бюро „Братя Дебирсян“. Ще го направиш ли?

— Ще го направя — каза Татарски. — Не е толкова сложно.

— Между другото — продължи Саша, — може да ти е смешно, но един от познатите ни вече им стана клиент. Преди да духне, жена му предплатила погребение клас А.

— Кой това?

— Ханин. Помниш ли го? От агенция „Таен съветник“. Гръмнаха го.

— Ужас! Не бях чул. Кой?

— Едни казват, че били чеченците, други — че били ченгетата. За някакви брилянти било. А бе неясен случай… Къде тръгна?

— До клозета — отговори Татарски.

Клозетът беше по-мръсен и от кръчмата. Докато оглеждаше жълто-кафявите геоложки наслоения над писоара, Татарски забеляза едно място с олющена мазилка — невероятно приличаше по форма на диамантената огърлица на плаката в тоалетната на Ханин. И щом го видя, жалостта за бившия му началник, изпълваща душата му допреди миг, автоматично се трансформира в поръчания от Саша Бло слоган.

Излезе от клозета и спря, поразен от внезапно открилата се пред очите му гледка. Навремето в коридора очевидно бе имало двойна врата, но сега тя бе изкъртена заедно с касата и стената бе грубо замазана — виждаха се ръбовете на тухлите, боядисани надве-натри с черна боя. И този водещ към залата проход странно заприлича на Татарски на закръгления контур на телевизионен екран — и наистина приличаше, и до такава степен, че той си помисли, че гледа най-гледания телевизор в страната. Азадовски и компанията му не се виждаха, но затова пък се виждаха двете мутри на предната маса и един нов клиент до тях — висок слаб старец с кафяв шлифер, таке и дебели очила с май прекалено къси дръжки: зад стъклата очите му изглеждаха непропорционално големи и детински честни. Татарски можеше да се закълне, че го е виждал някъде. Старецът вече бе успял да си събере и публика — от скитнически тип.

— Момчета — говореше той с тънък и треперлив от почуда глас, — направо няма да повярвате! Преди малко значи тъкмо съм се наредил за едно шишенце в гастронома на Курската гара, и знаете ли кой влезе? Чубайс! Направо изстинах… Със сив балтон и мохерно шалче, с най-обикновена шапка — и без никаква охрана. Само десният му джоб леко издут — не знам от пищов ли, от що ли. Взе си един трилитров буркан българска туршия — ония зелените домати, знаете ги, сложи си ги в мрежичката и си тръгна… А аз го гледам, опулил съм се — и той ме видя, намигна ми и излезе. Веднага тичам до прозореца и какво да видя? Една черна кола със синя лампа, и лампата ми намига досущ като него… Той се качи и — това беше. Кво ще кажете, а?

Татарски се изкашля и старецът се обърна към него.

— Народна воля — каза Татарски и не се сдържа и намигна.

Каза го съвсем тихо, но старецът го чу — и като дръпна единия от двамата с анцузите, кимна към избитата двукрила врата. Мутрите синхронно оставиха недопитите си бири на масата и с нещо като усмивки тръгнаха към Татарски. Единият бръкна в джоба си и Татарски разбра, че може би ей сега ще го убият.

Преминалата през тялото му адреналинова вълна придаде на движенията му невероятна лекота — той се обърна, изскочи от кръчмата и хукна през площада. Някъде по средата му зад него се чуха изстрели и на няколко пъти нещо изсвистя съвсем покрай него. Татарски удвои скоростта си. Позволи си да се обърне чак до една висока дървена къща, зад чийто ъгъл успя да се скрие. Бандитите вече не стреляха, понеже към тях тичаше охраната на Азадовски с автоматите. Татарски се подпря на стената, извади с треперещи пръсти цигара и запали. „Да, така става — помисли си. — Точно така. Съвсем просто и съвсем неочаквано.“ Осмели се пак да надникне иззад ъгъла чак когато цигарата вече догаряше. Азадовски и компанията му вече се качваха на колите; двамата бандити с окървавени и подути лица бяха на задната седалка на джипа на охраната, а старецът с кафявия шлифер разпалено се оправдаваше на един равнодушен бодигард. Татарски най-после си спомни къде е виждал този старец — той им преподаваше философия в Литературния институт. Спомни си го не по физиономия — преподавателят наистина беше много остарял, — а по изумената интонация, с която и навремето четеше лекциите си. „Защото обектът е своенравен — почти викаше той и вдигаше лице към тавана на аудиторията — и иска субектът да направи пълни разкрития! И чак тогава, и то ако имаме късмет, може да настъпи сливането…“

Сливането, поне според Татарски, вече бе настъпило. „И така става“ — помисли си той, извади бележника си и записа измисления в кръчмата слоган:

„Сигурно ще ме уволнят — каза си той, когато кавалкадата се скри зад завоя. — Какво да правя сега? Къде ли да ида? Я да отида при Гиреев — нали живее някъде наблизо.“

Намери къщата на Гиреев съвсем лесно — позна я по градината, в която се извисяваха неправдоподобно големите репеи — приличаха почти на дървета. Татарски потропа и Гиреев излезе. Беше с провиснал на коленете панталон с неопределен цвят и фланелка с голяма буква „А“ в центъра на кръг, изрисуван с всички цветове на дъгата.

— Влизай — каза Гиреев. — Добре дошъл.

Гиреев пиеше, и то не от днес, и пропиваше голяма сума, която вече привършваше. Този дедуктивен извод можеше да се направи на базата на това, че досами стената имаше празни бутилки от уиски и скъпи коняци, а другите, които бяха по-близо до центъра на стаята, бяха вече от някакви гарови ментета с романтични и страстни имена. През времето, изминало от последното посещение на Татарски, кухнята почти не се беше променила, само дето бе станала още по-мръсна, а по стените се бяха появили изображенията на възстрашни тибетски идоли. Имаше и още нещо ново — в ъгъла светеше мъничък телевизор.

Татарски седна и изведнъж забеляза, че телевизорът е обърнат наопаки. На екрана вървеше анимационната заставка на някакво предаване — около око с дълги ресници, по които трептеше черен туш, кръжеше муха. Показа се и заглавието — „Утричка“, и в същия момент мухата кацна на зеницата, залепна и ресниците започнаха да я обгръщат като тичинки на росянка. Появи се и водещият — с униформа и пагони на майор — и Татарски се сети, че това е реакцията на обидения копирайтър от седмия етаж на скорошното изказване на копирайтъра от осмия етаж, че руската телевизия била силова структура. Понеже беше преобърнат, водещият приличаше на прилеп, кацнал в невидима пещера. Татарски почти не се учуди, като видя, че това всъщност е Азадовски. Азадовски бе гримиран като брюнет и имаше малки мустачки. Усмихна се идиотски и почна:

— Съвсем скоро от мурманската корабостроителница ще излезе ракетно-ядреният крайцер „Идиот“, посветен на сто и петдесетата годишнина от рождението на Фьодор Михайлович Достоевски. Не е известно дали правителството ще успее да върне парите, получени като залог срещу кораба, така че все повече лица и организации настояват да бъде заложен друг крайцер, а именно „Богоносецът Потьомкин“, който е толкова огромен, че моряците го наричат „плуващо село“. В момента „Богоносецът Потьомкин“ е в Северния ледовит океан на път за мястото на дислокацията си. Книжовни новини! — Азадовски измъкна някаква книга, на чиято корица се мерна сакраменталната комбинация от гранатомет, бензинова резачка и гола жена. — Доброто трябва да има здрави юмруци. Отдавна знаехме това, но все нещо ни липсваше. И ето ви я книгата, която чакахте толкова години — добро със здрави юмруци и здрав хуй! Похожденията на Святослав Люти. Икономически новини: днес в Държавната дума е обявено ново съдържание на минималната годишна потребителска кошница. В нея влизат двадесет килограма макаронени изделия, сто килограма картофи, шест килограма свинско месо, палто, един чифт обуща, шапка ушанка и телевизор „Сони Блак-Тринитрон“. От Персия съобщават, че… Гиреев изключи звука и попита:

— Да не си дошъл да гледаш телевизия?

— Не. Просто се зачудих защо е обърнат наопаки.

— Това е дълга тема.

— Като за краставичките ли? Не може ли и без да съм посветен?

— А, може. — Гиреев вдигна рамене. — Тези сведения са общодостъпни. Но са от практиката на истинната дхарма, така че щом молиш да ги споделя с теб, поемаш кармичното задължение да се придържаш към тази практика. Обаче едва ли ще го направиш, поне според мен.

— Може и да го направя. Ти първо разкажи.

Гиреев въздъхна и погледна през прозореца към буренясалата градина.

— Има три будистки начина да се гледа телевизия. Всъщност начинът е един и същ, но на различните етапи на тренировката изглежда различен. Отначало гледаш, като си изключил звука. По половин час дневно, любимите си предавания. Когато ти се стори, че по телевизора казват нещо важно и интересно, ти осъзнаваш тази мисъл в момента на появата й и чрез това я неутрализираш. Отначало човек не издържа и включва звука, но постепенно се свиква. Важното е да не изпитваш чувство на вина, когато не можеш да се сдържиш. С всички е така в началото, дори и с ламите. После почваш да гледаш телевизора с включен звук, но с изключен образ. И накрая почваш да гледаш изключен телевизор. Всъщност точно това е главната техника, първите две са подготвителни. Гледаш всички новини, но не включваш телевизора. Много е важно при това гърбът ти да е изправен, а ръцете ти да са на корема — дясната длан отдолу, лявата — отгоре. Това е за мъжете, за жените е обратното. И да не се разсейваш дори за секунда. Ако гледаш така телевизора десет години всеки ден поне за по час, ще можеш да разбереш природата на телевизията. И на всичко останало също.

— А ти защо си го обърнал наопаки?

— Това е четвъртият будистки начин. Използва се в случай на необходимост все пак да погледаш телевизия. Например ако искаш да разбереш какъв ще е курсът на долара, но не знаеш нито кога ще го кажат, нито как — дали ще го кажат, или ще показват таблата пред чейнджовете.

— Добре де, но защо си го обърнал?

— И това е много дълго…

— Хайде де, давай.

Гиреев потърка челото си и пак въздъхна. Като че ли търсеше думи. Накрая попита:

— Мислил ли си някога защо в очите на телевизионните говорители има такава ужасна омраза?

— Не на мене тия — каза Татарски. — Те изобщо не гледат камерата, просто така ни се струва на нас. Точно под обектива има специален монитор, по който върви текстът, и освен него показват интонационно-мимически символи. Мисля, че са общо шест, момент… Ирония, тъга, съмнение, импровизация, гняв и шега. Така че никой не излъчва никаква омраза — нито своя лична, нито дори служебна. Това поне го знам със сигурност.

— Не съм казал, че излъчват нещо. Но просто докато четат текста си, право в очите ги гледат милиони хора, по презумпция много сърдити и недоволни от живота. Помисли си само какъв кумулативен ефект се поражда, когато толкова много излъгани съзнания се събират по едно и също време в една и съща точка. Знаеш какво е резонанс, нали?

— Горе-долу.

— Значи така. Ако една рота войници мине по някой мост в крак, мостът може да падне. Имало е такива случаи и затова, когато колоната минава по мост, им заповядват да не вървят в крак. А представяш ли си, когато милиони хора гледат телевизора и виждат едно и също, какъв резонанс се получава в ноосферата?

— Къде? — попита Татарски, но в същия миг телефонът в джоба му иззвъня и той вдигна ръка да спре разговора. В слушалката се чуваше силна музика и някакви неясни гласове.

— Ваван! — надвика музиката гласът на Морковин. — Къде си? Жив ли си?

— Жив съм — каза Татарски. — В Расторгуево съм.

— Слушай — жизнерадостно продължи Морковин, — оправихме се с тия нещастници, сега ги пращаме в затвора, ще им лепнем по десет години. След разпита Азадовски така се смя, ама така се смя… Каза, че покрай теб се е отървал от стреса си. И че ще получиш орден заедно с Ростропович. Кола да ти пратя ли?

„Няма да ме уволнят — помисли си Татарски и усети по тялото му да плъзва приятна топлина. — Наистина няма да ме уволнят. И няма да ме гръмнат.“

— Не, благодаря — каза той. — Ще се прибирам. Нещо не съм наред с нервите.

— Е, разбирам те — съгласи се Морковин. — Прибирай се и си почини. Хайде чао, че ме чакат. Утре обаче не закъснявай — имаме много важно мероприятие. Отиваме в Останкино. Тъкмо ще видиш колекцията на Азадовски. Испанската. Хайде, дочуване.

Татарски прибра телефона в джоба си, огледа стаята, без да я вижда, и замислено каза:

— Значи съм на длъжност хамстер.

— Какво?

— Нищо. За какво ми разправяше?

— Че с две думи — продължи Гиреев, — цялата така наричана телевизионна магия е в психорезонанса, в това, че едновременно я гледат много хора. Всеки професионалист знае, че ако ще гледаш телевизия…

— Професионалистите, аз да ти го кажа, изобщо не гледат телевизия — каза Татарски, докато оглеждаше кръпката на панталона на събеседника си — едва сега я беше забелязал.

— … та ако ще гледаш телевизия, трябва да гледаш ъгъла на екрана или където и да било другаде, но в никакъв случай не и в очите на водещия, иначе или ще те хване гастрит, или ще станеш шизофреник. Но най-сигурно си е да обърнеш телевизора наопаки, както съм направил аз. Точно това значи да не вървиш в крак. А пък ако наистина те интересува, има и пети будистки начин да се гледа телевизия, висш и съвсем таен…

 

 

Често става така — говориш с някого и наглед уж думите му ти харесват и ти се струва, че в тях има някаква истина, а после внезапно забелязваш, че фланелката му е излиняла, че обущата му са скъсани, панталоните му са кърпени на коляното, а мебелите в стаята му са евтини и охлузени. Вглеждаш се по-внимателно и виждаш навсякъде невидените дотогава следи на унизителна бедност, и разбираш, че всичко, което събеседникът ти е направил през живота си, и всичко, което е мислил и премислял, не му е донесло онази единствена победа, която ти си желал така пламенно през онова далечно майско утро, когато, стиснал зъби, си се зарекъл да не изгубиш, макар още да не ти е било съвсем ясно с кого играеш и какъв е залогът. И макар оттогава тези неща да не са ти станали по-ясни, веднага губиш интерес към думите на събеседника си и ти се ще да му кажеш за довиждане нещо приятно и по-бързо да си тръгнеш, та най-сетне да се заемеш с нещо, което си струва.

Така действа в душите ни изтласкващият оу-фактор. Татарски обаче, макар да бе понесъл невидимия му удар, не показа, че разговорът с Гиреев не му е интересен, защото се сети за нещо. Така че изчака Гиреев да довърши, протегна се, прозина се и уж ей така, между другото, попита:

— А бе мухоморки да са ти останали?

— Имам — каза Гиреев. — Обаче няма да ти правя компания. Ще ме прощаваш, но след онзи случай…

— А ще ми дадеш ли?

— Разбира се. Само че не ги яж тук, много те моля.

Гиреев стана, отвори едно килнало се стенно шкафче и извади фунийка от вестник.

— Точно една доза. Къде отиваш сега, в Москва ли?

— Не — отговори Татарски. — Градът ми е дошъл до гуша. Ще се разходя из гората. И аз един път да изляза сред природата.

— Добре ще направиш. Чакай само да ти отлея водка. Смекчава действието на гъбите. Иначе могат да те ударят право в мозъка. Не се бой де, не се бой, имам „Абсолют“.

И като взе от пода едно празно шише от „Хенеси“, Гиреев развъртя капачката и внимателно почна да го налива от еднолитрова бутилка „Абсолют“ — наистина имаше и я държеше в шкафа при гъбите.

— Ти нали си нещо по телевизията — каза той, докато наливаше. — Знаеш ли го тоя виц — той е за вас? За минета с песните на тъмно.

— Дето пичът светва лампата и вижда, че е сам, а от шкафчето до стената го гледа стъклено око? Знам го. Най-новия в службата. Между другото, как мислиш — това око и онова на долара едно и също око ли са? Или не са?

— Не съм мислил за това — каза Гиреев. — Какво си записваш? Как да гледаш телевизия ли?

— Не — каза Татарски. — Хрумна ми нещо за работата.

Проект за плакат — записа той в бележника си. — Мръсна стая, цялата с паяжини. На масата примитивен казан за водка, до масата окъсан алкохолик (вариант — наркоман, който си прави стаф), който прелива получения продукт от голяма бутилка „Абсолют“ в малко шише от „Хенеси“. Слоган:

ABSOLUT HENNESSY

Да го предложа първо на дистрибуторите на „Абсолют“ и „Хенеси“, ако не го вземат — на „Финландия“, „Смирнофф“ и „Джони Уокър“.

— На — каза Гиреев и му подаде фунийката и шишето. — Само че дай да се разберем. Като ги изядеш, няма да се връщаш тук. Щото така и не мога да го забравя оня случай през есента.

— Обещавам — каза Татарски. — Обаче я ми кажи — тук някъде има недовършена радиолокационна станция. Видях я от колата на идване. Накъде се пада?

— Съвсем близо е. Минаваш през нивите, оттам хващаш пътя през гората. Стигаш до една ограда — и все покрай нея. След два-три километра. Защо, там ли мислиш да се разхождаш?

Татарски кимна.

— Не знам, не знам — каза Гиреев. — Не че те спирам, обаче като се наядеш с мухоморки… Старите хора разправят, че мястото било лошо. Макар че, от друга страна, какво в Москва е хубаво!

На прага Татарски се обърна, прегърна Гиреев и каза:

— Знаеш ли, Андрюха… Не искам да съм трогателен, но съм ти страшно благодарен!

— За какво? — попита Гиреев.

— Че от време на време ми даваш възможност да живея паралелен живот. Без това истинският щеше да е ужасно отвратителен!

— Е, няма нищо — каза Гиреев и наведе очи. — Благодаря.

Беше очевидно трогнат.

— Успех — пожела му Татарски и излезе.

 

 

Мухоморките го хванаха половин час след като беше тръгнал покрай оградата. Отначало се появиха познатите симптоми — треперене и приятен гъдел в пръстите. После от храсталака край пътя изплува стълбът с надпис „Не пали огън!“, който навремето бе взел за Хусейн. Както можеше да се очаква, на дневна светлина не се наблюдаваше никаква прилика. И въпреки това Татарски с носталгия си спомни историята за царя на птиците Симург.

— Симург, сируф — каза познатият глас в главата му, — все тая. Въпрос на транскрипция. Пак си си хапнал гъбки, а?

„Почна се — помисли си Татарски. — Пак дойде това животно.“

Сируфът обаче не се появи поне докато той не стигна до портала, през който навремето Татарски се бе покатерил. Сега той беше отворен. В строежа не се виждаше никой. Фургоните бяха затворени и сигурно заключени, а телефона под гъбата-навес за часовия го нямаше.

Татарски се качи до върха на сградата без никакви приключения. В купичката за асансьорите всичко си беше постарому — празни шишета и в средата на помещението — маса.

— Е, и къде е богинята? — попита той на глас.

Не му отговори никой, чуваше се само как шуми гората. Татарски се облегна на стената, затвори очи и се вслуша. И кой знае защо, реши, че шумят върби, и си спомни един стих от някаква слушана по радиото песен: „О, сестри на тъгата, във върбите домът ви е“. И веднага в тихия шепот на дърветата долови женски гласове — като ехо от някакви отдавна-отдавна казани му думи, заблудени в лабиринтите на паметта му.

„А дали знаят — шепнеха тихите гласове, — че в добре познатия им свят няма нищо освен мрак и съсиреци мрак — нито дъх, нито не-дъх, нито ляво, нито дясно, нито нищо? Дали знаят, че широката им известност не е известна на никого?“

„Всичко е съвсем различно от това, което си мислят хората — няма нито истина, нито лъжа, а само една безкрайно ясна, чиста и проста мисъл, в която душата се разтича и разтваря като капка мастило, капната в чаша вода. И когато човек спре да се разтваря в тази проста чистота, не става абсолютно нищо, просто става ясно, че животът е само шепот на перде на прозореца на отдавна разрушена кула и че всяко влакънце в това перде си мисли, че великата богиня е с него. И богинята наистина е с него.“

„И ние бяхме свободни някога, любими… Защо създаде този страшен уродлив свят?“

— Защо, аз ли съм го направил? — прошепна Татарски.

Не му отговори никой. Татарски отвори очи и погледна през вратата. Над гората бе надвиснал облак, приличащ на небесна планина — и беше толкова голям, че той пак видя безкрайната висота на небето, която не бе виждал от дете. От едната страна на облака се издигаше нещо като кула, забулена в мъгла. Нещо в Татарски трепна — той си спомни, че навремето и в него самия имаше някаква ефимерна небесна субстанция като тази, от която бяха направени тези бели облачни планини и кулата. И че тогава — толкова отдавна, дори преди да се роди може би — беше съвсем лесно сам да се превърне в такъв облак и да се изкачи чак до самия връх на кулата. Животът обаче бе успял да изтласка тази странна субстанция от душата му и му беше оставил съвсем мъничко от нея — само толкова, колкото да си спомни за секунда, че я е имал, и веднага пак да го забрави.

Видя, че подът всъщност е от грубо сковани дъски, погледна през една от цепнатините между тях и се взря в черната бездна на многоетажната пропаст. „Да де — спомни си, — нали това всъщност е шахтата на асансьора. А тук е машинното отделение, също като в помещението с рендъра. Само дето няма охрана с автомати.“ Седна и за миг се побоя да стъпи на пода — уплаши се, че дъските могат да се строшат и че заедно с тях ще полети надолу, в дълбоката шахта, пълна с трупани с години боклуци. Дъските обаче бяха здрави и сигурни.

Наскоро някой очевидно бе идвал тук — най-вероятно местните пияници. По пода имаше нови фасове, а на масата — скъсан вестник със седмичната програма на телевизията. Татарски прочете последното предаване — там, където вестникът беше скъсан.

 

0.00 — Златната стая.

 

„Що за предаване пък ще е това? — помисли си. — Сигурно някое ново.“ Подпря брадичка на ръцете си и загледа плаката с тичащата по пясъка жена — висеше си на старото място. На дневна светлина се виждаха издутините и петната по хартията — от влагата. Едно от петната беше точно на лицето на богинята и сега, на светло, то изглеждаше сбръчкано, потъмняло и старо. Татарски допи водката и затвори очи.

Краткият сън, който видя, беше много странен. Той вървеше по плажа срещу бляскаща в слънчевите лъчи златна статуя — тя беше далеко, но вече се виждаше, че всъщност е женско тяло без глава и без ръце. До Татарски бавно креташе сируфът, а на гърба на сируфа беше Гиреев. Сируфът беше унил и приличаше на изнемощяло от работа магаре; сгънатите му на гърба криле бяха досущ като седло.

— Ти например значи пишеш слогани — каза му Гиреев.

— Обаче знаеш ли кой е най-главният слоган? Базовият, така да се каже?

— Не — отговори Татарски, присвил очи срещу златното сияние.

— Тогава ще ти го кажа. Чувал ли си за Страшния съд?

— Чувал съм.

— А всъщност в него няма нищо страшно. Освен това, че той е почнал много отдавна и че всичко, което става с нас, са просто фази на следствения експеримент. Ами помисли де — нима за Господ е толкова сложно за няколко си там секунди да създаде от нищото целия този свят с цялата му вечност и с цялата му безкрайност, за да подложи на изпитание една-единствена застанала пред него душа?

— Андрей — каза Татарски и хвърли поглед към прокъсаните му обувки, натъпкани във въжените стремена — хайде стига, а? Достатъчно говняни проблеми си имам на работа. Не ми създавай нови.