Даниил Хармс
В кревата се мяташе почти прозрачно момче…

В кревата се мяташе почти прозрачно момче. На стол, закрила с ръце лицето си, седеше жена, вероятно майка му. Един господин с колосана яка, вероятно лекарят, стоеше до нощното шкафче. На прозорците бяха спуснати жълти щори. Вратата изскърца и в стаята се провря един котарак. Господинът с колосаната яка го ритна с ботуш по муцуната. Котаракът изчезна. Момчето изстена.

Момчето каза нещо. Господинът, който приличаше на лекар, се заслуша. Момчето каза: „Плават лодки.“ Господинът се наведе над него.

— Какво ви е, скъпи приятелю? — попита господинът, приведен над момчето. То лежеше безмълвно по гръб, но лицето му беше обърнато към стената.

Момчето мълчеше.

— Добре — рече господинът и се изправи. — Не искате да отговорите на своя приятел. Добре.

Господинът сви рамене и се отдалечи към прозореца.

— Дайте ми лодка — издума момчето.

Господинът до прозореца се подсмихна.

* * *

Минаха около осем минути. Момчето намери с очи господина с колосаната яка и рече:

— Докторе, кажете ми откровено: умирам ли?

— Виждате ли — каза докторът, като си играеше с ланеца на часовника. — Не бих желал да отговарям на въпроса ви. Дори нямам право да ви отговарям.

— Казаното от вас е напълно достатъчно — рече момчето. — Сега вече знам, че няма надежда.

— Е, това вече са си ваши фантазии — отвърна докторът. — Не съм казал и дума за надеждата.

— Докторе, смятате ме за глупак. Но ви уверявам, че не съм толкова глупав и прекрасно разбирам положението си.

Докторът се изсмя и сви рамене.

— Положението ви е такова — каза той, — че не е възможно да бъде разбрано.