Даниил Хармс
Вдигнах прах…

Вдигнах прах. Подире ми тичаха деца и си късаха дрехите. От покривите падаха старци и баби. Свирех, шумях, скърцах със зъби и трополях с железен прът. Изпокъсаните дечурлига тичаха подире ми и като не успяваха да ме стигнат, чупеха тънките си крачета от ужасното бързане. Наоколо ми подскачаха старци и баби. Носех се напред! В краката ми се мотаеха мърляви рахитични деца, прилични на отровни гъби. Пречеха ми да тичам. Непрекъснато се спъвах и веднъж дори за малко не се стоварих връз въргалящите се по земята старци и баби. Скочих, откъснах главите на няколко отровни гъби и настъпих по корема мършава старица, която шумно изпращя и едва изфъфли: „Убиха ме.“ Без да се оглеждам, продължих да тичам. Под краката ми вече имаше чист и равен паваж. Редки фенери осветяваха пътя ми. Наближавах банята. Приветливите й светлинки вече проблясваха пред мен и уютната й, но душна пара нахлуваше в ноздрите, ушите и устата ми. Без да се събличам, притичах край съблекалнята, после край крановете, курните и наровете, право към пейката. Обгърна ме горещ бял облак. Дочувам слаб, но настойчив звън. Струва ми се, че лежа.

И тогава могъщ отдих спря сърцето ми.