Урсула Ле Гуин
Светът на Роканон (6)

V

Фени и Фели, двете най-големи луни, танцуваха и хвърляха бели отблясъци във водата — Яхан подаваше на етнографа повторно напълнената чаша. Огънят бе почти угаснал, в него тлееха само няколко въгленчета. Наоколо цареше мрак, изпъстрен тук-там с лунни петънца и тънки лъчи, а тишината се нарушаваше единствено от дишането и неспокойното въртене на спящите хора.

Прислужникът внимателно освободи веригата, след което Роканон се облегна с цялата си тежест върху стълба. Краката му бяха отекли и не го държаха.

— Нощем на външната врата винаги има пазачи -прошепна Яхан в ухото му. — Най-добре е да опитаме през деня, щом изкарат стадата на паша…

— О, не, предпочитам нощта. Не мога да вървя бързо. Трябва да ги надхитрим. Окачи веригата така, че да се отпусна на нея. Дай куката ей тук, до ръката ми.

Наблизо един от спящите недорасли седна и се прозина. Белозъбата усмивка на Яхан проблесна за миг на лунната светлина. Младежът се прилепи към пода, сливайки се с мрака.

Роканон го видя отново на разсъмване, когато заедно с останалите мъже извеждаше стадата херило на паша. Бе надянал като другите кирливи кожи, а черната му коса стърчеше подобно метла.

Още веднъж се приближи Згама и злобно изгледа пленника. Беше сигурен, че брадатият би дал половината си животни и жените си в придатък само да се отърве от странния гост, но явно е паднал в капана на своята необузданост — ненапразно казват, че тьмничарят е затворник на затворения. Згама беше спал в топлата пепел, от която косите му бяха изцяло посивели. Сякаш той бе горял в огнището, а не Роканон, чиято кожа блестеше бяла и непокътната. С тежки стъпки вождът се отдалечи и стаята отново остана кажи-речи празна до вечерта, макар стражите все така да стояха до вратата. За да върви по-бързо времето, Олхор се зае с почти незабележими отстрани изометрични упражнения. Когато една от минаващите край него жени го видя да се протяга, той не само не прекъсна заниманието си, но и почна да се полюшва, мърморейки си под носа някакъв зловещ монотонен напев. Недораслата се строполи на колене и побягна върху четири крака с жално скимтене.

На свечеряване, щом нахлуващата през прозорците мъгла взе да тъмнее, намръщените жени сложиха да варят чорба от месо и водорасли; отвън загукаха стотиците херило, връщащи се от паша. Влезе Згама с групата си. По брадите и кожените им дрипи блестяха капчици влага. Всички седнаха на пода и започнаха да ядат. Стаята се изпълни с дрьнчене на съдове, кълбета пара, тежко зловоние. Лицата бяха мрачни, гласовете свадливи — кой ден поред вече, прибирайки се у дома, хората тук се сблъскваха със свръхестественото и бяха безсилни да се справят с него!

— Разпалете кладата! Ще се опече нашият гост, няма къде да ходи! — кресна брадатият и тикна една пламтяща цепеница сред струпаните в огнището дърва.

Наоколо никой не помръдна.

— Ще изям сърцето ти, Олхор, когато се изпече в твоите гърди! А синия ти камък ще си окача на халка за носа!

Згама се тресеше от ярост, побеснял от спокойния немигащ поглед, който търпеше вече второ денонощие.

— Ще те накарам аз да си затвориш зъркелите! -изрева той, грабна търкалящата се на пода дебела тояга и с всичка сила я стовари върху главата на пришълеца. След миг, сякаш уплашен от стореното, отскочи назад разтреперан. Тоягата тупна сред пламъците, като остана да стърчи там.

Роканон бавно протегна дясната си ръка и сви пръсти около дървото, за да го измъкне от огнището. Краят му започваше да гори. Той го вдигна и насочи право към очите на Згама. После все така бавно се придвижи напред. Веригите паднаха от тялото му. Огънят се люшна и избухна в хиляди искри, а въглените се разлетяха под босите му ходила.

— Вън! — извика Олхор и тръгна към главатаря. Згама отстъпи крачка, сетне още една. — Ти вече не си господар тук. Който не признава законите, е роб; роби са и жестокият, и глупакът. Ти си моя собственост и аз ще те пропъдя като диво животно. Вън!

Брадатият се хвана с две ръце за рамката на вратата, но пламтящият край на дървото се приближаваше все повече до лицето му и той мина назад през прага. Стражите паднаха по очи, замряха. Насмолевите факли отстрани на входа разпръскваха мъглата; тишината се нарушаваше само от пръхтенето на животните в оборите и съскането на морето в подножията на скалите. Стъпка по стъпка Згама се отдалечаваше заднишком, докато гърбът му опря в портата между двата факела. Физиономията му, подобна на черно-бяла маска, се отдръпваше пред застрашително насочения пламък. Онемял от ужас, той се вкопчи в един от стълбовете на вратата, като я прегради с масивното си тяло. Роканон напрегна всички сили, отмъстително блъсна Згама в гърдите с горящия край на тоягата, събори го на земята и прекрачи през него в димящата мъгла. Измина петдесетина метра сред мрака, препъна се и се строполи — и повече не можа да се вдигне.

Никой не го преследваше. Пришълецът лежеше върху дюната почти без съзнание. Най-после светлинките на входа догоряха или бяха угасени. Стана съвсем тъмно. В тревата шепнеше и извиваше вятърът, нейде долу съскаше морето.

Когато мъглата оредя и пропусна лунните лъчи, Яхан го откри близо до ръба на някаква скала, на крачка от пропастта. С негова помощ Роканон се изправи и тръгна. Двамата се насочиха на югоизток, към вътрешността на сушата. Търсеха пътя пипнешком, с препъване и пълзене на колене там, където земята бе неравна и видимостта — слаба. Неведнъж спираха да си поемат дъх и се огледат. Етнографът в същия миг заспиваше. Яхан го будеше и го караше да върви, докато малко преди съмване се добраха до долина, оградена от огромни дървета. Гората чернееше зловещо във влажния мрак. Слугата и Роканон навлязоха в нея, следвайки течението на потока, по което се бяха движили дотогава, ала не стигнаха далеч. Звездният повелител спря и каза на родния си език:

— Не мога да продължа повече.

Яхан откри пясъчна ивица под надвисналия бряг, където да се приютят и да останат незабелязани поне отгоре. Роканон пропълзя там като звяр в бърлогата си. Заспа веднага.

Когато се събуди петнайсет часа по-късно, вече се смрачаваше. Недораслият бе там, до него лежеше купчинка зелени филизи и корени.

— Плодовете още не са узрели, много е рано — оправда се той, — а пък изродите от Замъка на слабоумните ми взеха лъка и стрелите. Заложих няколко примки, но до вечерта едва ли ще се хване нещо.

Ученият погълна лакомо корените, напи се с вода от потока и се изтегна върху пясъка. Сега можеше отново да размишлява.

— Яхан, ами ти как се озова… в този Замък на слабоумните?

Младежът грижливо зарови негодните за ядене остатъци от храната и чак после вдигна поглед.

— Нали знаеш, повелителю, аз… отказах да се подчиня на господаря Могиен. Тогава си помислих, че най-добре ще е да ида при ония, които нямат подобен началник.

— Значи си чувал за тях преди това?

— У дома се разказва за разни места, където олгиор са и господари, и слуги. Разправят даже, че едно време в Ангиен сме живели само ние, недораслите, ловували сме из горите и не сме познавали ничия власт; ала от юг са дошли жълтокосите на своите лодки с драконови глави… Както и да е, намерих замъка и хората на Згама решиха, че съм беглец от някое друго имение по крайбрежието. Взеха ми лъка и ме пратиха да работя, без много да ме разпитват. Така попаднах на тебе. Но дори да не беше ти, пак щях да избягам. Не ми се стои сред такива дръвници, та ако ще и да съм господар! — Знаеш ли къде са сега нашите другари? — Не. Ще ги търсиш ли, повелителю?

— Наричай ме по име, Яхан. Да, ще ги търся, стига да има някаква надежда да ги открием. Не можем да пресечем целия континент сами, без дрехи и оръжие.

Слугата мълчеше и заглаждаше с ръка пясъка, загледан в тъмната прозрачна вода, бягаща под тежките надвиснали клони.

— Не си ли съгласен с мене?

— Види ли ме господарят Могиен, ще ме убие. То си му влиза в правата.

Според ангиарския кодекс на поведение точно тъй трябваше да стане. А ако имаше някой, който би се придържал строго към него, това бе наследникът на Халан.

— Но щом си намериш нов покровител, старият няма право да те докосне. Така ли е? Младежът кимна:

— Само че непокорните не си намират нов господар.

— Зависи. Ако дадеш дума да ми служиш, аз отговарям за тебе пред Могиен… стига наистина да го открием. Не знам какво точно се изрича в подобни случаи.

— Ние казваме — много тихо произнесе Яхан: — „На моя повелител отдавам часовете от живота си и смисъла на смъртта си.“

— Приемам ги. И заедно с тях — собствения ми живот, който ти спаси.

Потокът шумеше надолу по склона, тържествено се спускаше нощта. В падналия здрач Роканон смъкна защитния костюм и се изтегна сред водата. Студените струи обляха тялото му, отмивайки потта и умората, страха и спомена за пламъците, ближещи очите му. Съблечен, скафандърът представляваше шепа прозрачна материя, изтъкана от множество почти невидими, дебели колкото косъм тръбички и жици плюс няколко кубчета с размера на нокът. В погледа на Яхан се четеше неловкост, докато следеше как Роканон навлича отново костюма (той бе единственото му облекло, а при пастирите на Згама младежът се видя принуден да размени ангиарските си дрехи за жалки дрипи от херило).

— Господарю Олхор — осмели се да попита най-сетне, — това… тази кожа ли те предпази от огъня? Или пък… камъкът?

Сега огърлицата бе прибрана в неговата торбичка за амулети, която звездният гост окачи на врата си.

— Кожата. Няма никаква магия. Това е просто вид броня, много здрава.

— Ами бялата тояга?

Роканон погледна изхвърленото от морето дърво, чийто край беше овъглен. Яхан го бе намерил предната нощ в тревата на скалата и го взе; явно и той като хората на Згама вярваше, че тоягата трябва да върви навсякъде заедно със собственика си. Какво е един магьосник без своя жезъл?

— От нея става добър бастун, ако ни се наложи да ходим дълго — отговори Роканон.

Пришълецът отново се изтегна и понеже вечеря не се предвиждаше, пак пи до насита от тъмния, хладен, шумен поток.

Когато се събуди късно на следващата сутрин, се почувства отпочинал, свеж и гладен като вълк. Яхан беше станал още на разсъмване — да провери примките, пък и влажното им леговище бе твърде студено. Върна се само с шепа треви и с лоша новина. Момъкът изкачил гористия хребет и от върха му видял, че на юг също се шири безбрежно море.

— Възможно ли е онези вмирисани на риба толенски отрепки да са ни зарязали на остров? — изрева той. Обичайната му бодра самоувереност явно бе подкопана от глада, студа и съмнението.

Роканон се опита да си спомни как изглежда бреговата линия върху потъналите му карти. От запад течеше река, която се вливаше в морето откъм северната страна на някакъв провлак — продължение на континентална планинска верига; между провлака и материка пък се простираше пролив, достатъчно голям, за да го забележи и запомни. Колко ли беше дълъг? Сто… двеста километра?

— Яхан, широк ли е проливът?

— Много широк. Аз не умея да плувам, господарю — мрачно отвърна слугата.

— Тогава ще вървим пеш. На запад този хребет е свързан с континента. Могиен вероятно ще ни търси точно там.

Отсега нататък той трябваше да поеме ръководството — младежът и така бе направил повече от очакваното, — но сърцето му се свиваше при мисълта за дългото пътешествие през тая непозната, враждебна страна. Яхан не беше срещнал никого, макар и пресякъл множество пътечки; в тези гори сигурно се навъртаха хора, иначе защо животните щяха да са толкова плашливи и да ги избягват?

За да ги намери Могиен, колкото и слаба да бе надеждата за това (стига приятелят му да е още жив, свободен и ветрогоните да са с него), трябваше да се движат на юг по възможност през открита местност. Благородникът щеше да ги търси натам — нали такава бе целта на тяхната експедиция!

— Да вървим! — каза Роканон.

И те потеглиха.

Малко след пладне изкачиха хребета и видяха от върха голям залив. Той се простираше на ширина докъдето поглед стига, оловносив под надвисналото небе. В северна посока едва се забелязваха редица ниски, тъмни, размити хълмове. Двамата се спуснаха от склона, хващайки по брега на запад, а идващият от морето леденостуден повей пронизваше гърбовете им. Яхан хвърли око към облаците, сгуши се и жално изрече:

— Скоро ще завалят бели пеперудки.

И наистина не след дълго падна мокър, гонен от вятъра пролетен сняг, който се топеше върху подгизналата земя толкова бързо, колкото и във водата на залива. Костюмът на Роканон го защитаваше от лошото време, но гладът и напрежението бързо изчерпваха силите му. Слугата също бе уморен, намръзнал се жестоко. Те едвам тътреха крака, обаче продължаваха да вървят — нищо друго не им оставаше. Прегазиха някакъв поток, сетне започнаха да се катерят нагоре по брега през жилавата трева и блъскащия в очите им сняг. Тогава се изправиха лице в лице със застанал на височинката човек.

— Хоуф! — възкликна непознатият, зяпайки ги слисан.

Пред него стояха двама клетници, изникнали от бялата виелица: единият посинял от хлад и треперещ в дрипавите си кожи, другият гол като сокол.

— Ха! Хоуф! — повтори мъжът изумен. Беше едър, костелив и прегърбен; имаше брада. Тъмните му очи гледаха диво.

— Ей, вие ще умрете от студ така! — продължи той на диалекта на олгиор.

— Лодката ни потъна и трябваше да плуваме -веднага съобрази Яхан. — Не ти ли се намира покрив и огън, ловецо на пелиуни?

— Откъм юг ли плавахте? — недоверчиво попита непознатият.

Слугата махна неопределено с ръка:

— Ние сме от изток. Идвахме да купим пелиунови кожи, обаче всичко, което карахме за размяна, отиде по дяволите заедно с лодката.

— Ханх, ханх — все тъй недоверчиво изрече човекът, но радушието явно взе връх над страховете му. -Тръгвайте с мен. Имам стряха и храна.

Той се обърна и закрачи сред виелицата. Двамата пътешественици го последваха; скоро се озоваха пред колиба, кацнала на склона между обраслия с гора хребет и водите на залива. И отвън, и вътре тя по нищо не се различаваше от зимните къщички на недораслите из хълмовете на Ангиен. Почувствал се у дома си, Яхан клекна край огнището с въздишка на облекчение. Това успокои домакина повече от всякакви хитроумни обяснения.

— Стькни огъня, момче — каза той и подаде на Роканон пъстро тъкано наметало да се загърне.

Мъжът смъкна плаща си от раменете, после сложи в пепелта да се подгрява глинено гърне с чорба. Накрая приседна до своите гости и дружелюбно ги огледа.

— По туй време на годината винаги е така, а скоро ще завали още по-силно. Има място и за вас, тук зимуваме трима. Другите ще се върнат през нощта или на сутринта, няма да се забавят. Снегът сигурно ги е заварил да ловуват горе на хребета. Ще го изчакат да спре, пък тогава ще се приберат. Да, ние сме ловци на пелиуни. Навярно си го разбрал по свирката ми, а, момче?

Той докосна нежно тежката дървена окарина, окачена на пояса му, и се усмихна широко. Лицето му бе свирепо и същевременно глуповато, ала неговото гостоприемство — трогателно. Нахраниха се до насита и когато съвсем се стъмни, домакинът ги покани да си лягат. Роканон сякаш само това чакаше. Уви се със смрадливите кожи в ъгъла и заспа като новороден.

На сутринта снегът продължаваше да вали, а земята беше бяла и еднообразна. Другарите на стопанина още не се бяха върнали.

— Сигурно са пренощували в село Тимаш, отвъд Гребена. Щом се проясни, ще си дойдат.

— Пролива ли наричате така?

— Не, той си е просто пролив и оттатък няма никакви селища. Гребена е хей този хребет над нас. Ами вие откъде сте? Ти говориш като нас, момко, но чичо ти приказва по-инак.

Яхан хвърли извинителен поглед към Роканон, който продължаваше да спи, без дори да подозира, че се е сдобил с племенник.

— О, той е от затънтените места. Там действително говорят другояче. Ние също викаме на тия води пролив. Де да можехме да намерим някого с лодка да ни превози отвъд!

— На юг ли искате да идете?

— Виждаш ли, сега, когато цялата ни стока потъна, вече сме просяци. Най-добре е да се върнем у дома.

— Малко по-нататък на брега има лодка. Като се оправи времето, ще помислим. Но честно да ти кажа, момче, както заявяваш така спокойно, че ще тръгнете на юг, тръпки ме побиват. Чувал съм, че между залива и високите планини не живеят хора — ако не се смятат Онези, за които не трябва да се споменава. Само че това са стари приказки, кой знае дали натам въобще съществуват някакви планини? Бил съм по тези места, от другата страна, а малцина ще се похвалят със същото. Ходих на лов из хълмовете. По крайбрежието гъмжи от пелиуни, обаче наистина няма села. Жив човек не се мярка. Никой не може да ме накара да остана там през нощта.

— Ние просто ще хванем по брега на изток — кимна Яхан с привидно спокойствие, но лицето му издаваше загриженост; всеки следващ въпрос на домакина го принуждаваше да измисля нови подробности.

Ала скоро се увери, че е бил прав да скрива истината.

— Хм, поне не сте дошли от север! — продължаваше да разсъждава стопанинът им Пиаи, точейки на бруса си дълъг нож с широко острие. — На юг не се среща жива душа, а оттатък пролива има само нещастници, които робуват на жълтоглавите. Не сте ли чували за тях? В северните земи зад морето обитава раса със странни жълти коси. Не ви лъжа. Казват, че къщите им са високи колкото дървета, носят сребърни мечове и яздят крилати зверове! Докато не видя с очите си, няма да се убедя. На брега плащат добре за кожата на хвъркатите, но ловът им е опасен. Какво пък остава да ги укротиш и да ги яхнеш! Е, не може да се вярва на всичко, което разправят хората. За себе си ще кажа само, че от пелиуновите кожи си докарвам по нещичко и никак не съм зле. Умея да примамя всяко животно на един ден полет оттук. Чуйте!

Той поднесе окарината към гъстата растителност на лицето си и изсвири; отначало много тих, едва доловим, пресеклив, звукът набра сила. Жалният треперлив стон запулсира и се изви в протяжна мелодия, наподобяваща животински вой. Тръпки полазиха Роканон — беше чувал същия този вой в халанските гори. Яхан, който бе опитен ловец, се засмя и извика възторжено, сякаш наистина вижда пред себе си дивеч:

— Свири! Свири! Ето го, излита!

Двамата със стопанина прекараха остатъка от деня в сладки приказки за ловни подвизи. Навън продължаваше да трупа, обаче вятърът бе утихнал.

На разсъмване небето се изчисти. Блясъкът на снега, отразяващ червеникаво-бялото сияние на слънцето, режеше очите. Другарите на домакина се върнаха малко преди пладне, нарамили пухкави сиви кожи от пелиуни. Огромни, с черни вежди както всички южняци от тяхната раса, тези мъже изглеждаха още по-диви от Пиаи и отскачаха от новодошлите досущ изплашени зверове, мятайки им крадешком начумерени погледи.

— Те наричат моето племе роби! — избухна Яхан, когато двамата със спътника му се озоваха за минутка насаме в колибата. — Аз предпочитам да слугувам на други хора и да си остана човек, вместо като тях да убивам животни и сам да бъда скот…

Звездният повелител предупредително вдигна ръка, младежът млъкна. Ето че се появи един от другарите на Пиаи и им хвърли кос поглед. Не произнесе нито дума.

— Да вървим — промърмори Роканон на диалекта на недораслите, който беше усвоил малко по-добре през последните два дни.

Вече съжаляваше, че не са заминали, без да дочакат двамата мъже. Яхан също бе неспокоен. Той се обърна към току-що влизащия Пиаи:

— Ние ще тръгваме. Това хубаво време сигурно ще се задържи, докато заобиколим залива. Ако не ни бяхте приютили, нямаше да преживеем тия две студени нощи. И въобще нямаше да чуя така майсторски изсвирена песен на пелиун. Дано ловният късмет не ви измени никога!

Ала онзи стоеше неподвижен и мълчеше. Най-после се изкашля, плю в огъня и заговори отривисто:

— Мислите да обиколите залива? Нали искахте да го преминете по-бързо? Ние имаме лодка. Моя е. Ще ви прекараме оттатък.

— Ще си спестите шест дни път — намеси се и Другият ловец в колибата, Кармик.

— Да, шест дни ходене пеша! — потвърди Пиаи високо. — Съгласни сме да ви прехвърлим отвъд с нашата лодка. Можем да тръгнем веднага.

— Тъй да бъде — въздъхна слугата, отправяйки бърз поглед към Роканон. Да откажат беше опасно.

— Тогава да вървим.

И без дори да им предложи храна за из път, грубоватият Пиаи излезе навън. Двамата пътешественици го последваха, а най-отзад ги придружаваха ловците. Духаше брулещ вятър, но слънцето светеше ярко. По закътаните места все още имаше сняг, ала на откритото оголената земя бе подгизнала и блестеше от стичащите се вадички. Вървяха доста време по брега. Най-сетне стигнаха заливче, където сред крайбрежните скали и тръстики се полюшваше върху вълните малка гребна лодка. Червеното зарево на залеза обливаше околностите и небосвода на запад. Високо над кървавия хоризонт блещукаше изгряващата Хелики; на изток пък Голямата звезда, планетата-близнак, сияеше като опал. Дългите хълмисти брегове, тъмни и неясни, се губеха в далечината между искрящото небе и проблясващата вода.

— Ето я лодката — каза Пиаи и се обърна към тях. Багрите на заника хвърляха алени отражения върху лицето му. Другите ловци се приближиха, заставайки мълчаливо от двете страни на пътешествениците.

— На връщане ще трябва да гребете в тъмното — забеляза Яхан.

— Голямата звезда е изгряла, нощта ще бъде светла. А сега, момко, да уредим плащането за превоза.

— Плащането ли? — изненада се слугата.

— Пиаи знае, че нямаме нищо. Той ми подари този плащ — вметна Роканон. Пришълецът вече не се притесняваше, че произношението му ще ги издаде: и без това работите вземаха лош обрат.

— Ние сме бедни хора. Не можем да правим подаръци — заяви Кармик, който се отличаваше от останалите двама с по-тихия си глас и малко по-буден поглед.

— Нямаме нищичко — повтори Роканон. — Нищо, с което да се отблагодарим за услугата. Оставете ни тук.

Намеси се и Яхан, като се опита да пусне в ход красноречието си, но Кармик го прекъсна:

— На врата ти виси кожена торбичка, чужденецо. Какво има в нея?

— Душата ми — отвърна ученият, без да се замисли. Всички го изгледаха втрещени, даже и Яхан. Това обаче не трая дълго. Изобщо нямаше надежда да ги измами. Ловецът положи ръка върху дръжката на щирокия си авджийски нож и пристъпи към него. Пиаи в другият съдружник сториха същото.

— Ти си бил в имението на Згама — подзе Кармик. — В Тимаш се разправят разни чудни истории. Как някакъв гол мъж стоял насред запаления огън, как изгорил Згама с бяла тояга и си тръгнал, а на шията му висял голям камък на златна верижка. Говореха за магия и заклинания. Мисля, че всички те са глупци. Тебе може наистина да те пази нещо, но този…

Със светкавично движение той сграбчи Яхан за косите, изви главата му назад и опря ножа в гърлото му.

— Хайде, момче, кажи на чужденеца да си плати за храната и подслона. Иначе…

Другите стояха със затаен дъх. Червените отблясъци върху водата бяха помътаели. Голямата звезда сияеше все по-ярко на изток; студеният вятър буйно препускаше по пустия бряг.

— Няма да сторим лошо на момъка — изръмжа Пиаи, а свирепото му лице се разкриви в грозна гримаса. -Ще направим така, както ти обещах — ще ви прехвърлим през пролива, искаме просто да си платите. Ти ме излъга, че нямате злато. Каза, че сте изгубили всичко. Пренощувахте в дома ми, сега ни дай това нещо и ще ви превозим оттатък.

— Ще ви го дам, само че там, отсреща.

— Не! — отсече Кармик.

Яхан, безпомощен като дете в ръцете му, не смееше да шавне. Роканон виждаше пулсиращата артерия на шията му, точно под острието.

— Там ще го получите — натърти той мрачно и размърда заплашително бялата тояга с надеждата да ги стресне. — Щом ни прекарате отвъд, веднага ви го връчвам. Имате думата ми. Но ако се случи беда на младежа, ще умрете в същия миг. Запомнете го!

— Кармик, той е педан! — изломоти Пиаи. — Направи каквото ти казва. Те спаха две нощи под един покрив с мене. Остави момчето. Нали ти обеща!

Онзи изгледа злобно чужденеца и накрая изрече:

— Хвърли бялата тояга. Тогава ще ви превозим.

— Най-напред пусни момъка.

Кармик неохотно освободи Яхан. Роканон се изсмя в лицето на мъчителя му и запокити тоягата сред вълните.

С извадени ножове тримата селяни ги поведоха към лодката. За да се качат, трябваше да нагазят във водата и да стъпят на хлъзгавите камъни, в които се разбиваше мътночервеният прибой. Пиаи и другият ловец хванаха веслата, а Кармик се настани с оголено острие в ръка зад притихналите пътници.

— Ще им дадеш ли талисмана? — прошепна Яхан на обшия език, който недораслите на полуострова не разбираха.

Роканон кимна.

Гласът на младежа беше дрезгав и трепереше:

— Скачай във водата и се спасявай заедно с него, повелителю. Веднага щом наближим брега. Изтърват ли камъка, ще ме пуснат и мене…

— Напротив, ще ти прережат гърлото. Ш-шт!

— Тези изричат заклинания, Кармик! — обади се третият ловец. — Опитват се да потопят лодката…

— Гребете, гнили рибешки търбуси! А пък вие, чужденци, млъквайте, ако не искате да клъцна гръкляна на малкия.

Етнографът седеше търпеливо на пейката и се вглеждаше в залива, който постепенно потъмня и стана мътносив. Двата срещуположни бряга се сляха с мрака. Ножовете не можеха да го наранят, но Яхан щеше да загине, преди още той да се намеси. Действително би могъл да скочи във водата и да се спаси, обаче слугата не умееше да плува. Нямаше избор. Оставаше им утешението, че поне ще получат това, за което са си платили.

Едва различимите хълмове на южния склон се приближаваха, добивайки по-ясни очертания. От запад се протегнаха дълги сиви сенки и няколко звезди заблестяха в тъмното небе; планетата-близнак изпращаше отдалеч ярките си лъчи, но сияеше по-силно дори от луната Хелики, която бе почнала да намалява.

Вече се чуваше шумът на крайбрежните вълни.

— Спрете да гребете — заповяда Кармик и се обърна към Странника. — Дай ми онова нещо.

— Приближете се още към сушата — безстрастно рече Роканон.

— Повелителю — прошепна пресекливо Яхан, -оттук ще успея да се добера до брега. Ето, там виждам тръстики…

Пак последваха няколко удара на веслата и лодката отново застина.

— Скачай след мен — тихо нареди ученият, сетне бавно се изправи, разхлаби костюма на шията си и скъса кожената връвчица. Хвърли торбичката със сапфира на дъното на съда, закопча скафандъра и в следващия миг се озова във водата.

Пет минути по-късно двамата с Яхан стояха на скалите. С разтуптени сърца гледаха как лодката се смалява в далечината — неясно черно петно върху сивите вълни.

— Да изгният дано, червеи да разядат червата им, костите им да се скапят! — извика младежът и се разрида.

Беше изплашен до смърт, но не страхът го накара да заплаче. Това, че един от господарите е захвърлил с лека ръка скъпоценност, струваща цяло кралство, за да спаси живота на своя слуга, преобръщаше из основи мирогледа му, стоварвайки върху плещите му бремето на непосилна отговорност.

— Не биваше да го правиш, повелителю! — въздъхна той. — Не биваше!

— Сбърках ли, че откупих главата ти срещу някакво си камъче? Хайде стига, Яхан, вземи се в ръце! Ти ще замръзнеш, ако не накладем огън. Пазиш ли си твоето огниво? Гледай колко съчки има наоколо. Размърдай се!

Двамата успяха да се справят и разпалваха жар, докато мракът и пронизващият студ се разпръснаха. Роканон му даде тъканото наметало на ловеца. Момъкът се омота с него и най-после се унесе в сън. Олхор остана да поддържа огъня; нямаше желание да спи. На душата му бе тревожно. Тежеше му, че се наложи да се раздели с огърлицата — не поради нейната ценност, а защото някога я беше върнал на Семли, чиято красота, още жива в сърцето му, го доведе след толкова години на тази планета. И заради Халдре, която му я подари с надеждата, че така ще прогони черната сянка, ще откупи живота на сина си. Нали от неговата ранна смърт тя се боеше от мига на раждането му? А може и да е за добро, че огърлицата вече изчезна, няма я тежестта й, няма я опасната й прелест. Ако ли пък се случеше най-лошото, Могиен никога не би узнал, че е изгубена завинаги — те или нямаше да се срещнат повече, или наследникът на Халан междувременно бе загинал".

Той прогони тая мисъл. Могиен го търсеше, в това не биваше да се съмнява нито за миг. И със сигурност е поел на юг. Нали точно такъв бе първоначалният им план: да открият враговете там, а ако предположенията му са били грешни, да се уверят, че са сбъркали. Но с благородника или без него, Роканон щеше да продължи издирването си.

Двамата тръгнаха преди съмване, изкачиха крайбрежните хълмове още по тъмно и се озоваха на върха. Първите лъчи на слънцето разкриха пред погледа им просторно голо плато, върху чиято равна повърхност хвърляха дълги сенки редките самотни храсти. Пиаи явно беше налучкал истината, твърдейки, че южно от пролива не живеят хора. Ала прав или не, поне сега за Могиен нямаше да бъде трудно да ги забележи отдалеч. И те потеглиха.

Беше студено, но ясно. Яхан бе облякъл всичките им дрехи, а Роканон не носеше на себе си нищо освен защитния костюм. От време на време прекосяваха потоци, лъкатушещи надолу към пролива, и утоляваха жаждата си. Този ден и следващия двамата мъже прекараха на път, като спираха само да хапнат. За храна им служеха корените на растението пейа и няколко късокрили подскачащи животинки, наподобяващи зайци. Недораслият ги свали с тоягата си във въздуха, после ги опече. Друго живо същество не се мяркаше. Високата тревиста равнина се простираше чак до хоризонта и се сливаше с небето — гладка, пуста и безмълвна, ненакърнена от пътечка или дръвче.

Потиснати от нейната безбрежност, пътешествениците седяха мълчаливо в здрача край малкия си огън. Някъде високо над главите им на големи интервали се разнасяха ласкави приглушени звуци, сякаш пулсираше самото сърце на нощта. Това бяха виковете на барило, едрите диви братовчеди на питомните херило, които се връщаха на север след дългата зима. Огромните ята закриваха звездите, но никога не се обаждаше повече от един глас- тих, кратък стон като изхлипване на вятъра.

— От коя звезда идваш, уважаеми Страннико? -шепнешком попита Яхан, взирайки се в небето.

— Роден съм на планета, която на езика на майка ми се нарича Хейн, а на езика на баща ми — Давенант. Тук назовавате слънцето й Зимна корона. Обаче аз съм я напуснал доста отдавна…

— Значи и вие, звездните жители, не сте единен народ?

— При нас има стотици и хиляди нации. По кръв принадлежа изцяло към народа на моята майка. Татко, който е родом от Земята, ме е осиновил. У нас съществува такъв обичай — да се женят хора от разни раси, които не могат да създадат деца. То е все същото, ако някой от твоето племе се вземе с жена фийа.

— Това не може да стане — рязко каза Яхан.

— Знам. Но земните жители и тези на Давенант си приличат, както ние с тебе. Малко са планетите с толкова различни раси като вашата. Най-често има само една и там съществата обикновено са подобни на нас; останалите живи твари са безсловесните животни.

— Колко много светове си видял! — изрече младежът унесено.

— Твърде много — отвърна Роканон. — По мерките ви аз съм на четирийсет, ала всъщност съм се родил преди сто и четирийсет години. Изгубил съм цял век между звездите, без да съм го изживял. Ако сега се Върна на Давенант или на Земята, хората, които познавах, вече отдавна ще лежат в гроба. Остава ми само да продължа напред… или да спра накъде… Какво беше това?

Докосна ги усещането за нечие присъствие, което сякаш накара дори шумолящия в тревата ветрец да се спотаи. Нещо се раздвижи извън кръга, очертан от огъня — някаква огромна сянка, къс от мрака. Роканон се привдигна на колене. Слугата отскочи настрана.

Нищичко не помръдваше. Вятърът пак зашепна в тревния килим под сивата небесна светлина. Над хоризонта все така непомрачени сияеха звездите.

Двамата мъже отново седнаха край огнището.

— Какво беше това? — повтори Странникът. Яхан поклати глава:

— Пиаи говореше, че…

Спаха на смени, като всеки се стараеше да накара другия да подремне, докато той бди. Щом започна бавно да се развиделява, бяха разбити от умора. Потърсиха следи или някакви признаци, че наистина е имало нещо там, където зърнаха сянката, но младата трева бе изправена. Угасиха огъня с крака и продължиха пътя си.

Бяха се надявали скоро да се натъкнат на някой поток, ала напразно. Или реките оттук нататък течаха на юг, или просто липсваха реки. Равнината, която сякаш никога нямаше да се промени, сега с всяка крачка ставаше все по-суха, все по-сива. Този ден до обяд не срещнаха нито един храст пейа, само пепеляво-зелените треви се разстилаха докъдето поглед стига.

По пладне Роканон спря.

— Не ми харесва това, Яхан.

Младежът се почеса по врата, огледа се наоколо и обърна уморени очи към спътника си.

— Ако искаш да продължим, ще вървя с теб, повелителю.

— Доникъде няма да стигнем без храна и вода. Най-добре да откраднем някоя лодка от брега и да се завърнем в Халан. Лоша работа. Хайде, връщаме се…

Роканон се обърна и пое на север. Слугата тръгна редом с него. Високото пролетно небе ярко синееше, а пък вятърът без умора свиреше в безбрежното море от трева. Етнографът крачеше отмерено, с леко приведени рамене, и всяка стъпка го отвеждаше още по-надьлбоко в бездната на самотата и поражението. Той не забеляза как Яхан спря като закован.

— Ветрогони!

Тогава Роканон погледна нагоре и ги видя — три грамадни звяра, наподобяващи едновременно котки и грифони. Разперили острите си нокти, те кръжаха и се снишаваха, а крилете им чернееха върху фона на жаркия син небосвод.