Урсула Ле Гуин
Светът на Роканон (4)

III

Владетелката на замъка бавно прекоси Голямата зала, а широките й поли шумоляха по каменния под. Годините бяха придали на кафявата й кожа онзи дълбок тъмен цвят, който можеше да се види по старите стенописи; разкошните някога златисти коси бяха побелели. И все пак красотата на много поколения благородници още не бе напуснала възрастната дама. Етнографът се поклони и я поздрави според обичая на нейния народ:

— Приветствам те. Господарке на Халан, дъще на Дурхал, Прекрасна Халдре!

— Привет на Роканон, нашия гост! — отвърна тя, отправяйки му спокоен поглед от висотата на ръста си. Както повечето жени на ангиар — и всички мъже без изключение, — Халдре беше доста по-едра от него. — Кажи ми, защо заминаваш на юг?

Старицата полека се насочи към другия край на залата, а пришълецът тръгна редом с нея. Мрак обгръщаше каменните стени, от тях се спускаха тъмни драперии и студената утринна светлина падаше косо през високите прозорци, приютени под черните греди на тавана.

— Отивам да търся враговете си, господарке.

— Ами когато ги намериш?

— Надявам се да вляза в техния… замък и да използвам… да използвам машината, която предава съобщения, за да кажа на Съюза, че противникът е на тази планета. Той се е приютил тук и ще бъде особено трудно да го открият — има толкова много светове, също като пясъка по морския бряг. Но неприятелите трябва да бъдат намерени на всяка цена. Те вече са причинили немалко зло при вас, може да сторят още по-лоши злини на други планети.

Халдре кимна.

— Вярно ли е, че искаш да тръгнеш почти сам, едва с няколко души?

— Да, господарке. Пътят е дълъг, ще се наложи да прекосим морето. Тяхното могъщество е толкоз голямо че мога да му се противопоставя само с хитрост.

— О, ще ти трябва нещо повече от хитрост, Звездни повелителю — рече старата жена. — Ще ти дам четирима верни слуги от недораслите, ако това ти се вижда достатъчно, два товарни и шест ездитни ветрогона… И малко сребро, в случай че варварите в чуждите земи поискат да им плащате за подслона — ти и моят син Могиен.

— Той ще дойде с мене? Даровете ти са щедри, уважаема господарке, но този е най-щедрият!

За миг тя спря върху лицето му печалния си, ала твърд поглед.

— Радвам се, че това ти доставя удоволствие, гостенино. — Халдре отново тръгна бавно редом с него. — Могиен жадува да поеме с теб — привързаността му и любовта към приключенията го зоват да те последва, а и ти, великият повелител, запътил се да срещне страшна опасност, също жадуваш момъкът да те придружи. Сигурно така му е писано. Но аз искам да ти кажа тук, в Голямата зала на Халан: запомни думите ми и не се бой, че ще те упрекна, когато се видим пак… Не вярвам, че Могиен ще се върне заедно с тебе.

— Чакай! Та той е наследник на Халан, господарке! Тя пристъпваше мълчаливо към дъното на залата. Под един потъмнял от времето гоблен, където крилати великани се сражаваха със светлокоси мъже, се обърна и най-сетне заговори.

— Нашият народ ще си намери други наследници. — Гласът й бе спокоен и изпълнен с горчивина. — Вие, Звездните повелители, отново сте сред нас и пак ни носите своите обичаи и войни. Реохан се превърна в прах. Ами колко дълго ще просъществува Халан? Целият ни свят сега е нищожна песъчинка на брега на нощта. Всичко се променя, обаче аз все още съм сигурна в едно: над моя род е надвиснала черна сянка. Майка ми, която ти познаваше, в безумието си изчезна някъде из горите. Татко беше убит в битка, съпругът ми падна от ръката на предател, а когато добих син, духът ми скърбеше в радостта, предчувствайки, че животът му ще бъде кратък. Виж, той не тъгува -потомъкът на ангиар, който носи два меча! Но моята участ сред този мрак е да управлявам сама западащите ни владения, да живея, да живея, да надживея всички тях… — Жената замълча. — Може би ще са ти нужни повече съкровища от ония, които аз съм в състояние да ти дам, за да спасиш главата си, докато следваш своя път. Вземи това. Дарявам го на тебе, Роканон, не на Могиен. За теб няма тъма в тази скъпоценност. Нали някога е била твоя — там, в града отвъд нощта? За нас тя винаги е представлявала бреме и сянка. Прибери си я обратно, пришълецо; използвай я като откуп или подарък.

Хаддре свали от шията си златната огърлица с големия сапфир, струвала живота на майка й, и я протегна към Роканон. Той я пое, дочувайки почти с ужас приглушения, студен звън на жълтите халкички. Вдигна взор към старицата. Тя го гледаше от висотата на своя ръст, сините й очи изглеждаха тъмни в прозрачния мрак на залата.

— А сега вземи сина ми. Звездни повелителю, и следвай пътя си. Дано враговете ти измрат, без да оставят потомство!

Няколко махвания на крилата и всичко остана някъде в ниското, далеч под учения и ивичестия му ветрогон: пламъкът на факлите, димът и подскачащите сенки в задния двор на замъка, гласовете от животните и хората, шумът и суматохата. Халан бързо се отдалечаваше — едва забележимо светло петънце сред тъмните гънки на хълмовете. Единственият звук, нарушаващ тишината, бе свистенето на вятъра, докато огромните, почти невидими криле се издигаха и спускаха във въздуха. Зад гърба им небето започваше да изсветлява на изток. Като скъпоценен камък сияеше Голямата звезда, предвестница на слънцето, но за изгрева беше още рано. Денят и нощта, зората и здрачът се редуваха величествено и бавно на тази планета, която изминаваше с неизменна точност трийсетчасовия си път. Бавна бе и смяната на сезоните; наближаващото ново равноденствие и пролетта, а после лятото щяха да влязат в правата си за цели четиристотин дни.

— Някога за нас ще се пеят песни във високите замъци — обади се Кио от седлото си зад гърба на Роканон. — Ще разказват как Странникът и неговите другари са препускали на юг в мрака, преди пролетта да пукне…

Той се засмя. Под тях хълмовете и плодородните равнини на Ангиен се разстилаха като покривало от сива коприна, изрисувано в свежи цветове, които ставаха все по-ярки. Накрая те заискриха с хиляди багри и светлосенки: над хоризонта тържествено и грамадно се издигна дневното светило.

По пладне пътниците си отдъхнаха няколко часа край реката, чието течение следваха — тя щеше да ги отведе чак до морето. По-късно, на смрачаване, кацнаха край малък замък, построен по подобие на ангиарските навръх хълм в речната извивка. Посрещна ги господарят с цялото си домочадие. Стопаните с мъка сдържаха любопитството си при вида на дребното човече, възседнало ветрогон, което пътуваше с наследника на Халан, четирима недорасли и още един ездач, говорещ със странно произношение, облечен като велможа, но в същото време без отличителните мечове и с лице, бледо като на слуга. Вярно, смесването на двете касти, ангиар и олгиор, се срещаше далеч по-често, отколкото светлокосите господари бяха склонни да признаят — нерядко можеше да се види бледолик воин или рус прислужник. Ала в този мъж сега имаше нещо крайно необичайно. Роканон, който не искаше да се разчува за пребиваването му на планетата, мълчеше, а пък стопанинът не се реши да попита аристократа от Халан. И ако някога все пак е научил истината за чудноватия си гост, това е станало благодарение на странстващите поети, възпели подвига му години по-късно.

На сутринта седмината пътешественици продължиха своя маршрут, яздейки все така вятъра над прекрасните долини и планини. Пренощуваха в едно олгиорско село на брега, а на третия ден се озоваха в места, непознати даже на Могиен. Реката, описваща широк завой на юг, тук се разделяше на ръкави и образуваше вирове. Хълмовете преминаваха в просторни равнини, над хоризонта небето проблясваше като мътно огледало. Късно следобед стигнаха друг замък, извисяващ се самотно върху стръмнина; нататък се редуваха плитки заливи и сиви пясъци, които се сливаха с безбрежната морска шир в далечината.

Роканон слезе уморен и скован от седлото. От вятъра и движението главата му бучеше. Мина му мисълта, че никога не е виждал толкова жалка ангиарска крепост. Купчинка колиби се гушеха досущ мокри пилци под крилете на квачка в подножието на порутените, слегнали от времето стени. Откъм тесните криви улички бледи набити селяни оглеждаха с безмълвно недоумение новодошлите.

— Тези изглеждат така, сякаш са роднини на хората-къртици — забеляза Могиен. — Ето го входа. Замъкът се нарича Толен, освен ако теченията не са ни отвели в друга посока. Ей, толенски владетели, посрещайте гости!

От крепостта не се чуваше никакъв глас.

— Портите им се люлеят на вятъра — кимна Кио. Всички погледнаха нататък и едва сега видяха, че обкованите с бронз дървени крила са увиснали на пантите и се люшкат, блъскани от студения бриз, който препускаше из селото. Наследникът удари по вратата с меча си. Вътре цареше мрак. Изплашено изпърхаха птици и ги лъхна миризма на влага.

— Господарите на Толен явно не чакат гости -изрече Могиен. — Чуй, Яхан, кажи на тия грозници да ни намерят подслон за нощта.

Младият слуга се обърна към скупчените в дъното на двора селяни и ги заговори. Един от тях се осмели да излезе напред, като през цялото време се кланяше и се примъкваше някак странишком, наподобявайки чудато земноводно. Човекът смирено подхвана диалекта на недораслите и Роканон, който слабо го разбираше, успя само да долови, че старият толенец се извинява, задето не могат да осигурят приют на „педанар“. Бог знаеше какво означава това.. Едрият прислужник Рахо се присъедини към Яхан. В тона му се усещаше заплаха, но старецът продължи да се кълчи и да мънка, като не преставаше да се кланя. Могиен не издържа и решително пристъпи към действие. Ангиарският етикет не му позволяваше да разговаря със слугите на друг владетел, затова пък вдигнатият високо над главата му меч, просветващ хладно в танцуващите отблясъци на водата, бе достатъчно красноречив. Дядкото извика ужасен, обърна се и с куцукане побягна из тъмнеещите улички на селото. Пътниците го последваха. Прибраните крила на ветрогоните закачаха ниските тръстикови покриви на колибите от двете им страни.

— Кио, какво значи педанар?

Човечето се усмихна мълчаливо.

— Яхан, какво означава думата „педанар“?

Слугата, иначе добродушен и прям младеж, изглежда, се чувстваше неловко.

— Ами… Педан, господари, е… онзи, който ходи сред хората…

Роканон кимна, задоволявайки се временно с това обяснение. Някога, когато още не беше съюзник на разумните раси на Фомалхаут II, а само ги изучаваше, той напразно се опита да открие някакви следи от религия. Бе стигнал до убеждението, че подобни вярвания са им непознати, но в същото време те бяха крайно суеверни. Приемаха магиите, проклятията и тайнствените явления за даденост, одушевяваха природните сили, обаче нямаха божества. И ето най-сетне дума, от която лъхаше на свръхестествено. Тогава и през ум не му мина, че тя се отнася за него самия.

Нужни бяха три съборетини да приютят седмината пътешественици, а ветрогоните, прекалено големи, за да влязат в някоя от жалките колиби, трябваше да останат вързани отвън. Животните се притиснаха едно в друго и се наежиха, стараейки се да се предпазят от режещия морски вятър. Ивичестият звяр на Роканон задраска стената на колибата с жално скимтене, наподобяващо мяукане. Успокои се едва когато Кио излезе и го почеса зад ушите.

— Горкичкият, лошото тепърва предстои — каза Могиен, който заедно с етнографа седеше край огнището, изкопано в средата на стаята. — Ветрогоните не понасят водата.

— В Халан ти спомена, че те ще откажат да летят над морето, а тукашните селяни надали имат лодки, с които да ги превозим. Как тогава ще минем протока?

— Носиш ли си рисунката на нашите земи? — попита благородникът.

Ангиар нямаха карти и русият мъж бе поразен, щом за пръв път зърна географските пособия в наръчника. Роканон извади книгата от старата кожена чанта, която разнасяше от планета на планета. В нея се съхраняваха малкото вещи, които бяха у него в Халан, когато корабът избухна: справочникът и няколко тетрадки, дрехите и пистолетът, походната аптечка плюс радиостанцията, кутията с шаха и едно опърпано томче хейнска поезия. Отначало той държеше там и огърлицата със сапфира, но предната нощ, разтревожен от мисълта за огромната й ценност, бе зашил камъка в твърда торбичка от кожата на барило. Окачи я на врата си под ризата. Сега накитът приличаше вече на амулет и можеше да бъде свален от шията му само ако главата му падне от раменете.

Могиен следваше с дългия си силен показалец извивките на двата западни материка там, където те се доближаваха съвсем плътно — най-южната част на Ангиен с двата дълбоки залива и широкото острие от суша между тях, вдадено в морето още по-надолу, а оттатък — най-северната точка на Югозападния континент. Нея аристократът наричаше нос Фиерн.

— Днес сме ей тук — Роканон отбеляза с един рибешки гръбнак, останал от вечерята, края на полуострова.

— Ето тук пък се намира старинен замък със звучното име Пленот, ако може да се вярва на тези страхливи селяндури, вмирисани на риба. — Могиен постави втори гръбнак на сантиметър-два източно от първия и започна да му се любува. — Същинска кула, като го наблюдаваш отгоре. Когато се върна в Халан, ще пратя сто души на ветрогони във всички посоки да огледат земята и после по рисунките им ще издълбаем върху плосък камък картината на цял Ангиен. Мисля, че в Пленот би трябвало да има лодки — може би и толенските ще са там освен техните собствени. Между тия двама бедни владетели някога пламнала вражда, затуй сега из Толен се разхожда вятърът и властва мракът. Така каза онзи старец на Яхан.

— А пленотците ще ни дадат ли лодки?

— Нищо няма да ни дадат. Господарят им е от блудните.

Според сложните правила, на които се подчиняваха отношенията между ангиарските благородници, това означаваше велможа, поставен от събратята си извън закона. С други думи, изгнаник, който не признава кодекса на гостоприемството и справедливостта.

— Ветрогоните му са само два — добави Могиен, сваляйки портупея си преди лягане. — И разправят, че неговият замък е дървен.

На сутринта седмината летяха натам, носени от попътния вятър. Ето че един от стражите ги забеляза почти в мига, когато те зърнаха кулата. Не след дълго двата крилати звяра на Пленот се вдигнаха във въздуха, за да закръжат около нея. Пътешествениците скоро откриха, че от бойниците се подават дребни фигури с лъкове в ръце. Ясно беше, че блудният владетел едва ли очаква приятели. Сега Роканон разбра защо твърдините на ангиар имат такива солидни покриви — вътрешността им бе тъмна и усойна, затова пък врагът не би могъл да проникне при тях отгоре. Всъщност Пленот се оказа малка крепост, още по-неугледна дори от Толен. Нямаше ги даже колибите в подножието на стените, а самият замък бе кацнал върху грамада от черни камънаци. Ала колкото и жалък да беше на вид, увереността на халанеца, че шестима воини могат да го превземат, изглеждаше прекалена. Роканон провери ремъците, пристягащи бедрата му към седлото, и стисна здраво дългото бойно копие, което му бяха дали, проклинайки своя късмет и себе си. Това място не бе най-подходящото за четирийсет и три годишен етнограф.

Могиен, понесъл се най-отпред на черния ветрогон, вдигна оръжието си и нададе вик. Звярът на Роканон наведе шия, после с всички сили размаха като ветрила черно-сивите си криле. Едрото, но леко тяло бе напрегнато подобно струна и вибрираше от мощните тласъци на сърцето. Вятърът свиреше в ушите на учения, тръстиковият покрив на кулата сякаш летеше насреща му, а около нея караулеха двата мятащи се грифона. Той се притисна плътно към гърба на животното, насочил напред острие. Обля го вълна на радост, на някакъв първобитен възторг. Засмя се щастливо, носейки се с течението към подскачащата пред очите му цел и двамата й крилати стражи.

Внезапно Могиен изкрещя с пронизителен фалцет и запрати копието си — сребърна мълния, разцепила въздуха. То улучи единия ездач право в гърдите; от силата на удара ремъците, които го държаха върху седлото, се скъсаха. Тялото му се преметна през хълбока на хвъркатия, описвайки плавна дъга, докато падаше бавно — поне така изглеждаше отстрани — към скалистата бездна, кипяща от пенести вълнички. Халанецът профуча край останалия без контрол ветрогон и се вкопчи в ръкопашен бой с втория пазач, като се опитваше да го прониже с меча, а противникът му отбиваше нападението посредством пиката си. Четиримата слуги кръжаха наоколо като някакви хищни гълъби на своите сиво-бели зверове, готови да помогнат, но без да се намесват в двубоя. Усилията им бяха насочени главно към това да държат животните си достатъчно високо, та да не могат излетелите от бойниците под тях стрели да пробият кожените щитове, обхващащи коремите им. Изведнъж и четиримата, надали онзи вледеняващ душата боен вик, вкупом се втурнаха към сражаващите се.

За няколко секунди сред простора се завъртя кълбо от бели криле и искряща стомана, после от него излетя човешка фигура, която сякаш се мъчеше да полегне във въздуха. Тя се обърна от една страна на друга, дирейки удобно положение за отпуснатите си крайници, докато накрая се удари о полегатия покрив на замъка. След миг се свлече върху коравото каменно ложе в подножието на стените.

Пришълецът едва сега разбра кое е накарало слугите да се намесят в двубоя — стражът от замъка беше нарушил правилата и вместо на ездача бе нанесъл удар на звяра. Ветрогонът на Могиен с последни сили се отдалечаваше навътре в сушата, към дюните; върху лявото му черно крило бавно се разливаше пурпурен кървав овал. Четворката изсвистя край Роканон, преследвайки двете останали без управление животни, които продължаваха да кръжат над покрива, като всеки път свиваха назад, устремени към сигурността на своите обори. Ученият се втурна право към тях, за да ги пропъди настрана. Видя Рахо да хвърля въже с примка и да улавя единия крилат пазач. В същия миг подскочи, усетил как нещо го жилва в крака. И бездруго неспокойният му ветрогон се подплаши още повече. Човекът дръпна юздите прекалено рязко. Тогава звярът изви гръб и за пръв път, откакто го яздеше, започна да рита, да се мята във въздуха. Наоколо като преобърнат наопаки дъжд се изсипваха стрели. Слугите и Могиен, яхнал жълт грифон с обезумели очи, със смях и викове пак префучаха край Роканон. Това подейства успокояващо на неговото животно, което бързо ги последва.

— Дръж, Звездни повелителю! — стресна го Яхан. Точно към него летеше комета с черна опашка. Той вдигна ръка да се предпази и я хвана. Оказа се, че прислужникът му е хвърлил запален насмолен факел. Заедно с останалите Роканон закръжи над кулата, опитвайки се да подпали тръстиковия покрив и дървените греди.

— Имаш стрела в левия си крак! — забеляза Могиен, докато го подминаваше.

Етнографът се засмя безгрижно. Сетне запокити факела право в една от бойниците, от която се подаваше защитник с лък.

— Добро попадение! — викна халанският благородник и като ястреб се спусна към покрива. Само след миг излетя сред вихъра от лумнали пламъци.

Яхан и Рахо скоро се върнаха откъм дюните с наръчи димящи факли и сега ги хвърляха навсякъде, където видеха тръстика или дърво за палене. От кулата вече изригваше бучащ фонтан искри, а ветрогоните, разярени от сдържащите ги юзди и ухапванията на рояците искрици, които пробиваха пухкавите им кожухчета, с ужасяващ отривист рев се впускаха надолу към покрива на замъка. Пороят стрели, долитащ оттам, бе престанал и изведнъж в открития двор се втурна мъж, върху чиято глава се мъдреше нещо, силно наподобяващо обърната чиния за салата. В ръцете си човекът държеше някакъв предмет — в първия момент Роканон го взе за огледало, докато не установи, че е чаша, пълна с вода. С рязко дръпване на юздите Могиен укроти жълтия звяр, който продължаваше да се тегли към обора си, и прелетя над непознатия.

— Говори бързо! — изкрещя той. — Хората ми вече подготвят нови факли!

— От кои владения си, пришълецо?

— От Халан!

— Прокуденият собственик на Пленот моли да му дадете време да угаси огъня, Господарю на Халан!

— Давам му време: в замяна на това искам живота и богатствата на пленниците от Толен. — Така да бъде! — викна човекът и с чашата в протегнатите си длани заситни бързо към замъка.

Нападателите се оттеглиха сред дюните. Оттам видяха как жителите на Пленот се втурнаха към морето и направиха верига, по която си подаваха кофи с вода. Кулата беше изгоряла, но стените и залата вътре се бяха запазили. Дошлите да гасят бяха не повече от двайсет-трийсет души, между тях и няколко жени. Когато пожарът бе потушен, една групичка се отдели от останалите, излезе през портата и по пясъчния провлак се насочи към дюните. Начело вървеше висок слаб мъж с мургавата кожа и огнените коси на ангиарски благородник. Зад него крачеха двама воини, все още с шлемовете, напомнящи чинии за салата, а най-отзад преплитаха нозе половин дузина дрипави селяни, които глуповато се озъртаха наоколо. Високият мъж вдигна в две ръце глинената чаша с вода, после изрече:

— Аз съм Огорен от Пленот, господарят-изгнаник на тези владения.

— Аз пък съм Могиен, наследникът на Халан.

— Животът на хората от Толен ти принадлежи, гостенино. — Огорен кимна към парцаливата групичка зад гърба си. — А съкровища там нямаше.

— Имало е две големи лодки, изгнанико.

— Драконът лети от север и очите му виждат всичко! — с нескривана досада реагира собственикът на замъка. — Добре, толенските лодки са твои.

— Щом те пуснат котва в техния пристан, ти ще получиш обратно ветрогоните си — великодушно обеща Могиен.

— Кой е вторият господар, който имах честта да ме победи? — запита Огорен, поглеждайки с интерес към Роканон, чиито доспехи и цялостно снаряжение бяха като на ангиарски благородник, но липсваха двата меча.

Халанецът също се взря в приятеля си. Той отговори първото, което му дойде наум. Нарече се с прозвището, дадено му от Кио — Олхор, Странника.

Оня пак го огледа с любопитство, след това се поклони и каза:

— Чашата е пълна, господари мои.

— Дано никога не се пролее тази вода, нито се наруши нашият договор! — отзова се Могиен.

Тогава Огорен се обърна и с двамата си воини закрачи към тлеещия замък, без дори да удостои с поглед своите бивши пленници, скупчени върху дюната. Наследникът на Халан само им нареди:

— Отведете ветрогона ми у вас, крилото му е ранено.

Сетне излетя, възседнал жълтия звяр от Пленот. Роканон хвърли око назад към жалката групичка, която пое трудния път към опустошения си дом, и го последва.

Докато стигнат Толен, бойният му възторг се поуталожи и той отново започна да се проклина. Поводът бе най-вече в стрелата, пронизала левия му прасец. Отначало тя кажи-речи не му причиняваше болка. След битката слезе на дюните и се опита да я измъкне, без да помисли, че върхът й може да е назъбен. Зъбци обаче имаше. Ангиар със сигурност не използваха отрова, но винаги би могла да възникне инфекция. Засрамен от храбростта на спътниците си, Роканон не се реши да облече пред боя надеждния си и почти невидим херметичен костюм. Да притежаваш броня, способна да те защити дори от изстрел с лазерна пушка, а да рискуваш да умреш в дупка като тази от някаква нищожна драскотина! И той бе тръгнал да спасява цяла планета, когато не умееше да опази собствената си кожа!

Докато се самобичуваше по такъв начин, в колибата влезе най-възрастният от четиримата халански слуги — мълчаливият мускулест Йот, който коленичи, внимателно почисти и превърза раната му. След него се появи Могиен, облечен все още в бойните си доспехи. Високият шлем с гребен го правеше да изглежда три метра на ръст, плещите му пък бяха двойно по-широки поради твърдите разперени нараменници под плаща му. Зад него пристъпи Кио, тих като дете сред могъщи воини. Накрая дойдоха Яхан, Рахо, младият Биен и къщурката сякаш запращя по шевовете от теснотията, когато всички насядаха в кръг около огнището.

Яхан напълни седем обточени със сребро чаши, а аристократът тържествено ги раздаде. Отпиха; Роканон се усети по-добре. Могиен се осведоми за раната му и това съвсем го ободри. Наляха си още васкан, продължавайки да сръбват. От сумрака на уличката през процепа на вратата надничаха и тутакси изчезваха възторжените и изплашени лица на толенските селяни. Ученият се почувства великодушен и смел досущ като лъв. Ядоха, после отново пиха, докато в разгара на пиршеството в претъпканата колиба, вмирисана на дим, печена риба, мас за смазване на сбруята и пот, се надигна Яхан, за да запее под звуците на бронзова лира със сребърни струни.

Той пееше за Дурхолде от Халан, освободил по времето на Червения властелин пленниците от Корхалт, недалеч от блатата на Борн. Едва изредил родословието на всички воини, взели участие в битката, и всеки стоварен от тях меч, слугата подхвана за освобождаването на толенците и опожаряването на кулата в Пленот, за факела на Странника, пламтящ сред дъжда от стрели, за мощния удар, нанесен от хвърленото срещу вятъра копие на Могиен, наследника на Халан — удар, достоен за уменията на Хендин, поразявал безпогрешно целта си в отдавна отминали епохи. Роканон седеше замаян и умиротворен, носен от вълните на песента, и чувстваше, че пролятата кръв го свързва навеки с този свят, до който се беше добрал през бездната на нощта и където досега бе чужденец. Само от време на време усещаше за миг присъствието на малкия фиан — усмихнат, неразгадаем и безметежно спокоен.