Тери Пратчет
Посестрими в занаята (7)

Влажните дъски на главната връзка на Ланкър с останалия свят бавно се плъзнаха под тях. От птицефермата на половин миля по-нататък се донесе хор от сподавено крякане и един глух удар.

— Ами това? Това сега какво беше? — настойчиво попита Баба.

— Сигурно пилетата са болни. Внимавай, спускаме се.

— Ти да не ми се подиграваш?

— Напротив, гордея се с тебе, Есме! Ще влезеш в историята.

Метлата се понесе между парапетите на моста. Баба се спусна предпазливо на хлъзгавите дъски и приглади роклята си.

— Да. Хубаво — нехайно рече тя.

— Всички ще говорят, че си надминала Черната Алис — продължи Леля.

— Някои хора биха казали какво ли не — коментира Баба. После надникна през парапета към пенещия се поток далеч долу и към възвишенията, на които се извисяваше замъкът Ланкър.

— Мислиш ли, че ще говорят? — безгрижно попита тя.

— Помни ми думите.

— Хммм.

— Преди това обаче трябва да довършиш заклинанието.

Баба Вихронрав кимна. След това се обърна с лице към зората, вдигна ръце и завърши заклинанието.

Почти е невъзможно да бъде предадено с думи мигновеното изтичане на петнайсет години и два месеца.

Доста по-лесно е с картини: ако човек си представи календар с много страници, които се разлистват с голяма скорост, или пък часовник, чиито стрелки се въртят все по-бързо и по-бързо, докато се превърнат в размазани кръгове, или пък дървета, които се разлистват, разцъфтяват и дават плодове за броени секунди…

Добре де, можете да си го представите слънцето се превръща в огнена резка, стрелнала се в небето, дните и нощите примигват като в обектива на стара киномашина, а модните дрехи върху манекена в бутика на отсрещния тротоар се преобличат по-бързо от обедна стриптизьорка с още пет бара за обикаляне.

Има доста начини да си представим хода на времето, но няма да препоръчвам който и да е от тях, защото всъщност нищо подобно не се случи.

Слънцето наистина помръдна малко встрани дърветата от страната на дефилето по посока на Ръба като че ли изглеждаха доста по-високи, а Леля не можеше да се отърси от усещането, че някой току-що се е изтърсил тежко върху й, размазал я е на земята и след това отново я е разгънал.

А стана така, защото кралството, накратко казано, не се беше преместило напред във времето в традиционния смисъл на думата, който се състоеше от примигващи небеса и високоскоростна фотография. То просто се беше изместило по много по-чист и по-лесен начин, като беше спестило цялото обикаляне в търсене на магазин, дето да не му сменят чучелото на витрината в продължение на шейсет години (което обикновено е най-скъпата и отнемаща време част от операцията).

Целувката продължи цели петнайсет години. Това дори жабите не го могат. Шутът се отдръпна с оцъклен поглед и с изражение на абсолютно объркване.

— Ти усети ли светът да се премества?

Маграт надникна над рамото му към гората.

— Струва ми се, че тя успя — отговори.

— Успяла е какво?

Маграт се поколеба.

— О-о, ами нищо. Нищо особено всъщност.

— Да опитаме ли пак? Струва ми се, че не се справихме особено добре този път.

Маграт кимна.

Този път целувката продължи само петнайсет секунди. Но им изглеждаше далеч по-дълга.

През замъка премина трус и разклати закуската на лорд Фелмет, който за свое облекчение ядеше овесена каша без сол в нея.

Усетиха го и призраците, които сега се тълпяха в къщичката на Леля Ог като отбор по ръгби в телефонна будка.

Трусът премина през всеки кокошарник в кралството и множество свити пръсти се разтвориха. И тридесет и два петела си поеха дълбоко дъх и с наперени гребени закукуригаха маниакално, но беше прекалено късно, прекалено късно…

— Все още ми се струва, че нещо беше намислила — отбеляза Баба Вихронрав.

— Я си налей още една чаша чай — любезно предложи Леля.

— Но няма да ми сипваш нищо вътре — предупреди Баба. — Заради онова, дето го пихме снощи, затова стана така. Инак никога не бих си и помислила да се самоизтъквам по подобен начин. Срамота.

— Черната Алис никога не е правила нищо подобно — окуражи я Леля. — Искам да кажа — вярно, че беше за цели сто години, ама тя премести само един нищо и никакъв замък. Всеки може да премести замък.

Бръчките по лицето на Баба взеха да се изглаждат.

— И освен това допусна всякакви там бурени да го обрастат — добави тя.

— Абсолютно вярно.

— Много добра работа — енергично се включи и крал Верънс. — Всички сме единодушни, че се представихте супер. А тъй като се намираме в сферата на свръхестественото, мога да твърдя, че съумяхме да наблюдаваме отблизо.

— Хубаво, Ваша милост — отговори Леля. Сетне се обърна и хвърли един поглед на скупчените призраци зад гърба му, които не бяха получили позволение да седят на или по-скоро отчасти през кухненската маса.

— Вие останалите да се омитате обратно в зимника! — викна им тя. — Ама че нахалство! Освен дечицата, те могат да останат — добави. — Горкичките дребосъчета.

— Опасявам се, че всички се чувстваме щастливи, защото сме извън замъка — обясни кралят.

Баба Вихронрав се прозя.

— Както и да е — прекъсна ги тя. — сега е време да намерим момчето. Това е следващата стъпка.

— Ще го открием веднага след обяда.

— Обяд ли?

— Имаме пилешко — обясни Леля. — Освен това ти си уморена. Пък и за сериозно търсене ще имаме нужда от повечко време.

— Няма къде другаде да бъде, освен в Анкх-Морпорк — възрази Баба. — Помни ми думата. Всеки накрая свършва там. Ще започнем от Анкх-Морпорк. Когато е замесен пръстът на съдбата, не е нужно да търсиш хората. Просто стой и ги чакай там.

Леля се ободри.

— Нашта Карийн се ожени за един гостилничар там. Още не съм им видяла бебето. Ще ни уреди маса безплатно и всичко останало.

— Няма да е нужно да ходим дотам. Нали въпросът е той да дойде тука. Има нещо в този град — обясни Баба. — Като отточен канал е — всичко се събира там.

— Ама това са повече от петстотин мили! — стресна се Маграт. — Няма да те има цяла вечност!

— Нищо не мога да направя — отговори Шутът. — Дукът ми възложи специална задача. Има ми доверие.

— Ха! Да му наемеш още войници, предполагам!

— Не. Нищо подобно. Не е толкова лошо.

Шутът се поколеба. Той бе запознал лорд Фелмет със света на словото. А това беше по-добре, отколкото да удря хората с мечове, нали така? Щеше ли да откупи малко време по този начин? Не беше ли това най-доброто решение за всички предвид обстоятелствата?

— Но ти не бива да ходиш! Ти не искаш да отидеш!

— Дали искам или не, няма никакво значение. Обещал съм му своята лоялност…

— Да, да, докато не пукнеш. Ама ти дори сам не си вярваш! Нали ми разказа колко си мразел Гилдията и всичко останало!

— Ами да. Но въпреки това трябва да отида.Дал съм му дума.

Маграт беше на ръба да тропне с крак, но не падна така ниско.

— Точно когато започнахме да се опознаваме! — извика тя. — Толкова си жалък!

Шутът присви очи.

— Ще съм жалък само ако наруша дадената дума. Но не бих искал да слушам лоши съветници. Съжалявам. Ще се видим пак след няколко седмици.

— Не разбираш ли, че те моля да не го слушаш повече?

— Казах, че съжалявам. Мога ли да те видя пак, преди да замина?

— Ще си мия косата — тросна се Маграт. — Кога?

— Когато и да е!

Хуел се почеса по носа и отново присви очи срещу опръсканата с восък хартия. Пиесата изобщо не вървеше. Вмъкна падащ полилей, намери място за злодея, който носи маска да прикрие обезобразеното си лице, пренаписа едно от смешните места, за да може героят да бъде роден в дамска чанта. Но клоуните отново го безпокояха. Продължаваха да се изменят, колчем се замислеше за тях. Предпочиташе ги по двойки, такава си беше традицията, но изведнъж като че изникна трети и проклет да беше, ако можеше да измисли смешни реплики и за него.

Перото му дращеше по поредния лист хартия, като се опитваше да застигне гласовете, които извираха от унесения му мозък и първоначално изглеждаха така забавни.

Оплези език от напрежение. Беше се изпотил.

„Туй ей Моят Малък Урокк — написа той. — Хей, с Малък Урокк можеш Многу да постигниш. И бих Азе искал да започнеш още днес. Ако не можеш да тръгнеш с Такси, тръгни Ядосан. Ако и туй ти е бързо, тръгни сий след Минута И Половина. Значи, имаш ли Молив? А Пастелчета?“

Хуел се вторачи потресен в написаното. На листа хартия то изглеждаше безсмислено и абсурдно. Но въпреки туй, въпреки туй в претъпканата галерия на ума му…

Той потопи перото в мастилницата и отново се втурна след ехото.

„Вторий клоун: Точно тъй, Шефе.

Трети клоун: Оназ рабутъ с балончиту-свиркъ. Бийп. Бийп.“

Хуел се предаде. Да, смешно беше, знаеше, че е смешно, можеше да дочуе смеха в сънищата си. Но не беше правилно. Не още. И може би никога нямаше да стане. Беше като онази, другата идея за двамата клоуни, единия дебел, другия кльощав… „Таз е иднъ многу гуляма бъркутия, дету мъ навря в нея, Стенлий!…“ Смя се, докато гърдите не го заболяха, а останалата част от трупата го съзерцаваше в почуда. Но в мечтите му звучеше божествено.

Той остави перодръжката и разтърка очи. Сигурно беше полунощ, а навиците от детството му диктуваха да пести свещите, въпреки че в момента можеха да си позволят толкова свещи, колкото искаха, каквото и да разправяше Витолър.

Навсякъде из града забиха гонгове, нощните стражари прокламираха, че наистина е полунощ и че противно на фактите всичко е наред. Някои от тях дори успяваха да завършат докрай изречението си, преди да бъдат халосани по главата.

Хуел вдигна кепенците и се загледа в нощния Анкх-Морпорк.

Изкусително бе да заяви, че градът-близнак беше в най-добрата си форма за годината, но това нямаше да е съвсем вярно. По-точно би било да каже, че е в най-типичната си форма.

Река Анкх, клоаката на половин континент, беше вече доста широка и затлачена с наноси, приближавайки покрайнините на града. Когато го напускаше, тя не толкова изтичаше, колкото се влачеше нататък. Благодарение на натрупаните през вековете кал и наноси речното корито фактически беше по-високо от някои от крайбрежните райони и сега, с топенето на снеговете, доста от евтините квартали на Морпорк бяха наводнени, ако тази дума може да бъде използвана за течност, която се събира с цедка. Бедствието се повтаряше всяка година и вероятно би опустошило канализационната система, затова беше добре дошъл фактът, че градът не разполагаше с такава. Жителите му просто държаха по една лодка подръка в задния двор и от време на време надстрояваха по още един етаж на къщите си.

Районът се смяташе за изключително здравословен. Защото много малко микроби успяваха да оцелеят.

Хуел огледа морето от мъгла, из което сградите стърчаха скупчени като за някакъв шампионат по строене на пясъчни замъци по време на прилив. Светлинките и огрените прозорци рисуваха красиви фигури върху многоцветната повърхност, но имаше едно скупчване на светлина много наблизо, което основно изпълваше вниманието му.

На малко по-висок къс земя покрай реката, закупен от Витолър за разорителна сума, се извисяваше нова постройка. Тя растеше дори и нощем като гъба — Хуел можеше да различи горящите лампи по скелето, докато наетите работници, а и някои от самите актьори не прекъсваха работата си само защото небето било попритъмняло.

Новите постройки бяха рядкост в Анкх-Мор-порк, но тази беше нов вид сграда.

„Дискъ“.

Витолър първоначално се обяви срещу идеята, но младият Томджон го нави. Всекиму бе известно, че веднъж да пожелаеше, момъкът можеше да убеди и водата да потече нагоре.

— Ама ние винаги сме обикаляли насам-натам, момко — му каза Витолър с отчаяния тон на човек, който разбира, че в края на краищата ще изгуби спора. — Не мога на тия години да спирам и да се установявам на едно място.

— Нищо добро не ти е докарало ходенето — твърдо възрази Томджон. — Само студени нощи и мразовити утрини. Пък и не ставаш по-млад. Време е да се установим някъде и да накараме хората да започнат да идват при нас. И те ще идват. Виждал си тълпите, които събираме напоследък, нали? Това е, защото пиесите на Хуел са велики.

— Не е заради пиесите ми — възрази Хуел. — А заради актьорите.

— Просто не се виждам да седя край камината в някаква си подредена стая и да спя на пухени завивки и останалите подобни безсмислици — отговори Витолър, но след това срещна погледа на жена си и се предаде.

Така се беше появил самият театър. Да накара водата да потече нагоре беше салонен фокус в сравнение с това да се измъкнат пари от Витолър, но — и това бе факт — трупата процъфтяваше напоследък. Всъщност откак Томджон порасна достатъчно, за да носи жабо и да произнася две думи, без да му се пречупи гласът.

Хуел и Витолър наблюдаваха заедно издигането на гредореда.

— Неестествено е някак си — оплака се Витолър, облегнат на бастуна си. — Така да затваряме духа на театъра — да го сковаваме в сандък! Туй ще го погуби.

— О-о, не знам дали ще стане така — нехайно отговори Хуел.

Томджон му изложи подробно замисъла си, посвети цяла вечер всъщност, преди дори да си помисли да зачекне темата пред баща си, и сега умът на джуджето пламтеше от възможностите за задни планове, смени на декора, крила, летящи хора, невероятни машини, с които се спускат богове от небесата, и подземни помещения, откъдето се издигат адски демони. Хуел не беше способен да противоречи на новия театър повече, отколкото маймуна на бананова плантация.

— Проклетата сграда дори име си няма — заяде се Витолър. — Може би ще я нарека „Златнъ минъх“, щото толкова се минах с парите. И откъде ще дойдат нови пари, аз това искам да попитам.

Всъщност бяха опитали доста имена, но никое от тях не допадна на Томджон.

— Трябва да бъде име, което да означава всичко на света — обясни той. — Защото вътре ще има всичко. Целият свят ще бъде изложен на сцената, разбирате ли?

И Хуел казал със съзнанието, че това, което произнася, е точното име:

— Дискът.

И ето че „Дискъ“ беше кажи-речи завършен, а той все още не беше написал новата пиеса.

Хуел хлопна прозореца, върна се при бюрото, натопи перото и придърпа нов лист хартия пред себе си. Внезапно го осени вдъхновение. Целият свят наистина е като сцена, за бога…

Започна да пише.

„Целият Диск е театър и всички маже и жини са актьорий.“ Тук допусна грешката да спре за миг, през което време нов къс вдъхновение го халоса, като запрати влака на мисълта му в съвсем неочакван коловоз.

Прочете написаното върху хартията и добави отдолу: „С изключение на Тия, дето продават пу-канкий.“

След известно време задраска последния ред и опита наново: „Също като сцена на театър е светът и на него всички хора се перчат като актьори.“

Така звучеше далеч по-добре.

Замисли се отново за момент и продължи усърдно: „Понякогъ те влизът. Понякогъ си излизът.“

Като че губеше нишката. Време, време, това, от което имаше нужда в момента, беше една малка вечност…

Откъм съседната стая се разнесе сподавен вик, последван от приглушен тропот. Хуел изпусна перото и внимателно отвори вратата.

Момчето седеше в леглото си с мъртвешки бледо лице. Отпусна се, когато Хуел влезе в стаята. — Хуел?

— Какво има, момко? Кошмари ли пак?

— Господи, този път беше ужасно! Видях ги отново! Тоя път наистина си помислих за момент, че…

Хуел механично разтребваше дрехите, които Томджон беше разхвърлял по пода на стаята. Прекъсна работата си. Той беше специалист по сънищата. Нали оттам идваха всичките му идеи.

— Че какво?

— Беше сякаш… Имах чувството, сякаш съм вътре в нещо, в нещо като купа, и три ужасяващи лица се взираха в мене. — Тъй?

— Да, и трите казаха „Всички да славят…“, след което започнаха да се карат заради името ми, после едната каза: „Както и да е, кой ще бъде крал оттук нататък?“ А другата й отговори: „Нататък от кое?“, и първата каза: „Просто оттук нататък, момиче, така се казва в подобни случаи, можеш да се опиташ да положиш малко усилия и ти.“ Сетне всичките се втренчиха много отблизо в мен и едната каза: „А бе, изглежда ми нещо доста бледичък. Ще да е от оная ми ти чуждоземска храна.“ После най-младата каза: „Лельо, обясних ти вече, че такова място Теспия няма.“ След което се посдърпаха малко и една от по-възрастните попита: „Нали той не може да ни чува? Щото нещо го гледам, че се върти и се мята“, а другата отговори: „Знаеш, че така и не успях да му прокарам звука на туй чудо, Есме.“ Погълчаха още малко, образът се затъмни и после… се събудих — неубедително завърши той. — Беше ужасно, защото всеки път, когато приближаха лицата си към купата, тя някак си увеличаваше всичко, така че виждах единствено очи и ноздри.

Хуел се надигна и приседна на ръба на тясното легло.

— Забавни и чудни неща са сънищата.

— В моя нямаше нищо забавно.

— Не, ама имам предвид, че миналата нощ, да речем, сънувах някакъв дребничък кривокрак човечец, който вървеше по един път — обясни Хуел. — Носеше черно бомбенце на главата си и вървеше, сякаш обувките му са пълни с вода.

Томджон учтиво кимна.

— Да? И?…

— Ами-и, това е всичко. Нищо не се случи. Носеше тънко черно бастунче и го въртеше в ръка, докато ходеше, и ако знаеш само колко беше…

Гласът на джуджето постепенно заглъхна. Лицето на Томджон имаше познатото учтиво изражение на снизходително недоумение, което Хуел тъй добре познаваше и от което се ужасяваше.

— Както и да е, беше много смешно — почти на себе си каза той.

Но беше сигурен, че никога няма да убеди трупата. Те смятаха, че ако няма крем-карамел по някое време, значи не може да бъде смешно.

Томджон рипна от леглото и се пресегна за бричовете си.

— Не искам да заспивам отново — заяви той. — Колко е часът?

— Минава полунощ. И много добре знаеш какво казва баща ти за лягането късно.

— Ама аз не си лягам късно — обясни Томджон, докато си нахлузваше ботушите. — А просто съм ранобуден. Ранното ставане сутрин е особено здравословно. А сега смятам да изляза за едно здравословно питие. И ти можеш да дойдеш — додаде момчето, — за да ме наглеждаш.

Хуел му хвърли натежал от съмнение поглед.

— Освен това знаеш какво казва баща ти за пиенето нощем — пробва се той.

— Да. Казва, че е хойкал всяка нощ като млад. И че да лочи по цяла нощ из кръчмите и да се прибира в пет сутринта, като чупи прозореца, за да си влезе, за нищо го е нямал. Че си е падал гу — ляйджия, а не като тия, днешните типове със слаби черни дробове, дето не носят на пиене. — Томджон намести копчетата на двуредния си жакет пред огледалото и добави: — Разбираш ли, Хуел, все ми се струва, че отговорното поведение е нещо, което се придобива с напредване на възрастта. Като разширените вени, да речем.

Хуел въздъхна. Способността на Томджон да запомня превратно хорските забележки беше легендарна.

— Хубаво. Но само по едно. На някое почтено място.

— Обещавам. — Томджон нагласи внимателно шапката си с голямо перо отгоре. — Между другото — попита — какво по-точно означава лочене?

— Означава, струва ми се, че човек разлива по-голямата част — горчиво отговори Хуел.

Тъй както водата на река Анкх беше по-гъста и по-пълна с живот от нормалната речна вода, така въздухът в „Кърпеният барабан“ беше по-пренаселен от обикновения въздух. Приличаше на сушена мъгла.

Томджон и Хуел наблюдаваха как се разплисква върху уличните павета. Вратата се разтвори с трясък и отвътре с гърба напред изхвърча някакъв човек, прелетя през улицата, без да докосва паветата, и се заби в отсрещната стена.

Огромен трол, нает от собственика да поддържа някакъв приемлив ред в заведението, се показа навън, като влачеше след себе си две отпуснати тела. Остави ги на съхранение върху уличните камъни, като ги срита веднъж-дваж в меките части.

— Струва ми се, че вътре се гуляе — предположи Томджон.

— И на мене тъй ми се струва — съгласи се Хуел. Той потръпна. Мразеше таверните. Хората непрекъснато оставяха чашите си върху главата му.

Двамата се вмъкнаха бързешком, докато тролът беше зает да изнася поредния мъртвопиян посетител за краката — главата му дрънваше о паветата на всяка крачка — и да го претърсва за укрити ценности.

Пиенето в „Кърпеният барабан“ би могло да се оприличи на гмуркане в блато с алигатори с тази разлика, че алигаторите не пребъркват предварително джобовете на жертвите си. Двеста очи проследиха другарите, докато те си пробиваха път през тълпата към бара, сто усти застинаха за миг неподвижно по средата между поредните две глътки, псуването или умолителните стонове и деветдесет и девет чела се сбърчиха в усилие да оценят дали новодошлите спадат към категория А — хора, от които да се плашим, или към категория Б — хора, които да изплашим.

Томджон премина през тълпата така, сякаш мястото беше негова собственост, и удари с младежка необузданост по бара. Нетърпението не се броеше за положително качество в „Кърпеният барабан“.

— Дай ми две халби от най-доброто си пиво, стопанино — нареди той с внимателно подбран глас и барманът с почуда установи, че покорно пълни първата халба още преди ехото от думите да е заглъхнало.

Хуел се огледа. От дясната му страна беше седнал изключително едър мъж, облечен с кожите на поне няколко бивола и окичен с повече железни вериги, отколкото биха стигнали за закотвянето на галеон. Космато лице с изражение на тухлен зид се наведе надолу към джуджето.

— Дявол да го вземе. Тука има някакво скапано парково украшение.

Хуел изстина. Хората в Анкх-Морпорк бяха космополитни създания с лековато, но не и предубедено отношение към останалите раси, което се изразяваше в равноправното им халосване с тухла по главата и хвърляне в реката. Това не се отнасяше до троловете, естествено, защото не е лесно да изпитваш расови предразсъдъци спрямо високи седем стъпки същества, които могат да преминават през стени — поне не за дълго. Но хора, високи само три стъпки, като че са създадени, за да бъдат дискриминирани.

Гигантът почука Хуел по темето.

— Къде ти е въдичката, парково украшение? — попита той.

Барманът бутна двете халби по подгизналия тезгях.

— Заповядайте — ехидно каза той. — Голяма халба. И една малка.

Томджон отвори уста, за да възрази, но Хуел остро го сръга по коляното. Зарежи, зарежи, ами дай да се махаме колкото се може по-бързо…

— А къде ти е качулчицата с помпона, бе? — продължи брадатият.

Помещението утихна. Явно беше настанал моментът за вечерното представление.

— Попитах, къде ти е качулчицата, глупчо?

Барманът хвана дебела черничева тояга с криви гвоздеи, която държеше за всеки случай под тезгяха, и изръмжа:

— Хъм-м…

— Разговарях с парковото украшение.

Мъжът разклати утайката в чашата си и внимателно я изля върху главата на джуджето.

— Повече няма да идвам да пия при тебе — заяви той и като видя, че не предизвиква очаквания ефект, прибави: — Не стига, че пускаш маймуни, ами сега и пигмеи довтасаха…

В този момент тишината в бара придоби ново, по-дълбоко измерение, в което изскърцването на бавно отместен назад стол прозвуча като стъпките на съдбата. Всички погледи се врътнаха към далечния край на помещението, където седеше единственият посетител на заведението, който спадаше към категория В.

Нещото, което Томджон бе взел първоначално за стар чувал, подпрян на бара, протягаше ръце и… и още ръце, с изключение на факта, че това бяха краката му. Печално кожесто лице се извърна по посока на говорещия с изражение тъй меланхолично, както ветровете на еволюцията. Смешните му устни се разтегнаха назад. В зъбите, които се показаха отдолу, нямаше нищо смешно обаче.

— Хъм — осмели се да произнесе барманът и сам се изплаши от собствения си глас, който потъна в ужасяващата човекоподобна тишина. — Нали нямаше предвид това последното, дето го каза? За маймуните, а? Нали всъщност не искаше да кажеш нищо подобно?

— Какво, по дяволите, е това? — изсъска Томджон.

— Струва ми се, че е орангутан — отговори Хуел. — Човекоподобно.

— Маймуната си е маймуна — упорито възрази брадатият, при което няколко от по-досетливите посетители на „Барабана“ заотстъпваха заднешком към вратата. — Искам да кажа — какво толкова? Но проклетите паркови украшения…

Хуел удари пръв — на височината на слабините.

Джуджетата имат славата на страховити воини. Всяка раса от еднометрови създания, които боготворят бойните секири и се втурват в битка като на състезание за дървосекачи, бързо си създава име сред публиката. Но годините, през които Хуел бе боравил с перо вместо с кирка, бяха отслабили всепробиващата мощ на юмруците му. И мигът, в който едрият мъж изрева и изтегли меча си, лесно можеше да се превърне в края му, ако чифт деликатни, покрити с козина ръце не бяха издърпали рязко оръжието от хватката и след кратък напън го огънаха на две.^[1]

Когато великанът изръмжа и се обърна, една ръка, сякаш направена от две еластично свързани помежду си, покрити с рижа козина дръжки на метли, се разгъна в сложно многоставно движение и го фрасна през лицето толкова силно, че той политна над пода и се приземи върху близката маса.

Докато масата беше прекатурена върху съседната и няколко стола бяха съборени, вече се събраха достатъчно поводи, за да започне закъснял нощен скандал, още повече че едрият човек беше дошъл на кръчма с приятелите си. Тъй като на никого от тях не му се искаше да се заяжда с маймуната, която сънливо докопа някаква бутилка от близката лавица и строши дъното й о бара, те започнаха да удрят насам-натам когото сварят просто заради идеята. Това си е абсолютно нормален кръчмарски етикет.

Хуел пролази под масата и повлече след себе си Томджон, който наблюдаваше битката с интерес.

— Значи така гуляели хората? Винаги съм се питал.

— Струва ми се, че би било добре да си тръгнем тутакси — твърдо каза джуджето. — Преди да е станала някоя беля.

Над главите им се разнесе тъп звук, последван от звън на разбити чаши, когато някой се просна върху масата над тях.

— Дали е истински гуляй, как мислиш, или само се забавляват? — ухили се Томджон под масата.

— Мисля, че всеки миг ще се превърне в гадно клане, това мисля!

Томджон кимна и изпълзя обратно насред олелията. Хуел го чу да удря с нещо по тезгяха и да призовава за тишина.

Джуджето се хвана за главата от ужас.

— Нямах предвид…

Призоваването за тишина по средата на кръчмарско сбиване е само по себе си достатъчно рядко събитие, затова незабавно се възцари пълно мълчание. Тишина, която трябваше да бъде запълнена с нещо.

Хуел се задави, когато чу звънливия глас на момчето, изпълнен със самоувереност и първокласна акустика.

— Братя! И ето че бих могъл ваште мъже братя да наричам зарад таз нощ бъдна…

Джуджето се надигна на пръсти и видя Томджон, застанал върху стол, едната му ръка издигната в класическа декламаторска стойка. Наоколо се бяха скупчили мъжете, замръзнали в пози „ще-им-дам-да-се-разберат“, с надигнати към него лица.

Долу, на нивото на масата, устните на Хуел се движеха в синхрон с думите, докато Томджон произнасяше познатия монолог. Той рискува да хвърли втори поглед.

Побойниците се бяха изправили, приглаждаха с ръце туниките си и хвърляха един другиму извинителни погледи. Повечето стояха мирно.

Дори Хуел почувства как кръвта му закипява, а той все пак ги беше писал тия думи. Половин нощ беше робувал над тях преди години, след като Витолър беше обявил, че иска третото действие в „Кралят на Анкх“ да стане с пет минути по-дълго.

— Нахвърляй, моля ти се, нещичко с повече дух в него — беше му казал. — Нещо свежо, да гъделичка така, нъл’ се сещаш. Малко да им заври кръвчицата и да им се върне куражът за живот на тия приятелчета от седалките за по половин пени. И да е достатъчно дълго, за да имаме време да сменим декорите.

Навремето се беше срамувал от тая си пиеса. Силно подозираше, че Великата битка за Морпорк е била проведена от две хиляди мъже, изгубени сред блатата в някакъв студен влажен ден, които са се ръгали с ръждивите си мечове в желанието да се изпратят едни други в забвение. Какво би могъл да каже последният крал на Анкх на парцаливите си хора, които знаеха, че са малобройни, обградени и без генерал? Нещо, което да стиска за гърлото, нещо с острие на върха си, нещо като глътката бренди за умиращия, без логика, без обяснения, просто думи, които могат да преминат безпрепятствено през мозъка на изтощените мъже и да ги вдигнат на крака направо за ташаците.

Сега виждаше ефекта от тях.

Започна да си представя как стените изчезват, вятърът довява студените влажни мъгли откъм блатата, задушаващата тишина, нарушавана единствено от нетърпеливите крясъци на лешоядите…

И този глас.

А той ги беше написал тия думи, те бяха негови, никой полубезумен крал никога не би говорил по такъв начин. Беше го написал всичкото това, за да запълни времето, през което замъкът, направен от изрисувано платно, опънато върху рамка, да бъде изтикан зад кулисите. А сега този глас издухваше въглищарския прах от думите му и изпълваше стаята с диаманти.

„Аз съм сътворил тия думи — помисли си Хуел. — Но те не ми принадлежат повече. Те принадлежат нему. Виж ги само тия хора. Едничка патриотична мисъл не е имало в главите им до днес, но ако Томджон сега ги призове, тая сбирщина пияници би щурмувала двореца на Патриция още нощес. И вероятно биха успели. Единствено мога да се надявам тоя глас да не попадне някога в лоши ръце…“

Когато последните звуци заглъхнаха, а нажеженото им до бяло ехо опърли всеки ум из помещението, Хуел се отърси от магията, изпълзя от скривалището си и смушка Томджон в коляното.

— Тръгвай веднага, глупако! — изсъска му. — Преди да е отзвучало.

Сграбчи здраво момчето за лакътя, подхвърли два безплатни билета на ошашавения барман и ускори крачка. Не спряха, докато не изминаха цяла пряка.

— А на мене ми се стори, че се справях доста добре там — рече Томджон.

— Даже прекалено добре, бих казал.

Момчето доволно потри ръце.

— Хубаво. А сега къде отиваме?

— Къде отиваме ли?!

— Нощта е още млада!

— Не, нощта свърши. Утрото е това, дето предстои — бързо възрази джуджето.

— Добре де, ама аз не искам да се прибирам още. Не знаеш ли някое по-приветливо място? Все още нищо не сме изпили.

Хуел въздъхна.

— Да отидем в тролска таверна, а? — предложи Томджон. — Чувал съм за тях. Имало няколко из Сенките^[2]. Бих искал да видя тролска таверна.

— Те са само за тролове, момче. Дават разтопена лава за пиене, свири се музика с камъни и се яде чакъл с оцет и сирене.

— Ами баровете на джуджетата?

— Няма да ти харесат — отговори Хуел с чувство. — Да не говорим, че няма да има място за главата ти.

— Таванът е нисичък, тъй ли?

— Погледни на ситуацията по следния начин — колко време можеш да издържиш да пееш за злато?

— Ами златно е, прави звън и можеш да си купуваш неща с него — експериментира на глас Томджон, докато се разминаваха с тълпите на Площада на счупените луни. — Четири секунди най-вероятно.

— Именно. След пет часа пеене на човек вече му се струва, че започва да се повтаря.

Хуел мрачно подритна камъче. Предишния път, когато идваха в града, беше проверил няколко джуджешки бара и не ги беше одобрил. По неизвестни причини събратята му от планините, които у дома не вършеха нищо по-необичайно от копаене на руда и преследване на дребен дивеч, веднъж озовали се в големия град, изпитваха подтик да обличат метално бельо, да се разхождат насам-натам, затъкнали секири в коланите си, и да се назовават с имена като Тимкин Гърмящото черво. И никой не можеше да се мери с градските джуджета, станеше ли реч за надпиване. Понякога така съвестно лочеха, че изобщо не си уцелваха устата.

— Във всеки случай — додаде той — ще те изритат, задето си много умен. Всъщност думите на песента са „Злато, злато, злато, злато, злато, злато“.

— А припев има ли?

— „Злато, злато, злато, злато, злато“ — отговори Хуел.

— Изпусна едно „злато“ тука.

— Може би защото не ми е било съдено да бъда джудже.

— Стига бе, я се отпусни малко, парково украшение такова! — възкликна Томджон.

Джуджето си пое дъх със съскане.

— Извинявай — бързо се поправи Томджон. — Аз, такова, понеже съм чувал татко…

— С баща ти се познаваме от много време. В добро и зло. И бога ми, имало е много повече зло, отколкото добро. Още отпреди ти да се род… — Той се поколеба. — Трудни времена бяха ония. Тъй че, казвам аз… ами-и, човекът просто си е заслу жил правото.

— Да. Съжалявам.

— Разбираш ли, просто… — Хуел поспря в началото на тясна уличка. — Чу ли нещо?

Те се вторачиха в тъмната алея, с което за пореден път показаха, че не са тукашни. Морпоркци дори не поглеждат към тъмните странични улички, когато чуят оттам да се носят странни шумове. Ако видят четирима биещи се мъже, първият им подтик не е да се притекат на помощ, не дай си боже пък на този, който явно губи битката, и да се озоват на погрешния край на добре насочен ритник. Нито пък викат „Хей!“. Но най-важното, не изглеждат изненадани, когато нападателите, вместо да побягнат виновно, размахат под носовете им малко картонче.

— Това пък какво е? — попита Томджон.

— Някакъв клоун! — извика Хуел. — Обрали са някакъв нещастен клоун!

— „Лиценз за кражба“ ли? — поднесе Томджон картичката към светлината.

— Именно — отговори водачът на тройката. — Само не очаквайте да ви обслужваме и вас, защото тъкмо се прибирахме.

— Да, де — прибави вторият нападател. — Имаме си таковата. Квота.

— Ама вие го ритахте!

— Амчи-и… само мъничко. Не може да се нарече истинско ритане.

— Повече го посбутахме — включи се и третият крадец.

— Напълно почтено си беше всичко. Тоя такъв юмрук наби на Рон, не си е работа!

— Да-а. Някои хора и представа си нямат.

— Вие, безсърдечни… — развика се Хуел, но Томджон постави умиротворително ръка върху главата му.

След това обърна визитната картичка. Там пишеше:

Дж. Х. Богис Тихата Стъпка и Племенници

Крадци по Поръчка

„Старата фирма“ (Оснвн. АМ 1789)

Всички видове Кражби, Професионално и

Безсрамно изпълнение

Изнасяме покъщнина. 24-часови услуги

Никоя работа не е дребна работа

СЕМЕЙНИ ТАРИФИ

— Всичко изглежда наред — каза мрачно той. Хуел замръзна по средата на опитите си да изправи зашеметената жертва на крака.

— Наред ли? — кресна той. — Да обират хората?

— Ще му издадем фактура естествено — обясни Богис. — Слава богу, че ние попаднахме първи на него. Някои от ония, новите в бизнеса, си нямат и понятие^[3].

— Каубои — съгласи се племенникът.

— Колко му откраднахте? — попита Томджон.

Богис отвори кесията на клоуна, която междувременно беше затъкнал в пояса си, и пребледня.

— Ох, милостиви боже — възкликна той. Племенниците се скупчиха около него.

— Така ни било писано, един вид.

— За втори път тая година, вуйчо.

Богис се втренчи в жертвата.

— Е, добре, ама аз откъде можех да зная? Нямаше как да зная предварително, нали? Искам да кажа — погледнете го само, колко пари бихте очаквали да носи у себе си? Няколко медни монети, не повече, нали така? Искам да кажа — даже не бихме му обърнали внимание, но нали ни беше на път към дома. Ето тъй става, колчем се опиташ да направиш услуга някому.

— Колко значи е носел у себе си? — настоя Томджон.

— Тука вътре има най-малко сто сребърни долара — простена Богис, като размаха кесията. — Имам предвид — това не е моята категория. Не е моята класа. Не мога да си позволя подобни пари.

Човек трябва да е член на Гилдията на адвокатите или нещо подобно, за да краде по толкова. Прекалено много надхвърля квотата ми и туйто.

Доста предвидливи граждани се уговаряха предварително за допустимия брой обири, грабежи и т.н. в началото на финансовата година, най-често в уюта на собствените си домове, и по този начин си осигуряваха безпрепятствено ходене по улиците през останалата част от годината. Механизмът цъкаше изключително мирно и ефикасно, като за пореден път демонстрираше, че в сравнение с Патриция на Анкх, Макиавели не би могъл да върти и сергия за пържена цаца.

— Върни му ги тогава — предложи Томджон.

— Но нали вече му издадох фактура!

— А те си имат всичко по себе си, нали се сещате, номерца и тям подобни — включи се най-младият племенник. — Гидията ще ни проверява…

Хуел сграбчи ръката на Томджон.

— Бихте ли ни извинили за момент? — обърна се той към отчаяния крадец и завлече Томджон на отсрещната страна на уличката.

— Окей — каза той. — Кой е ненормалният тука? Те ли? Или аз? Или пък ти?

Томджон му обясни.

— Ама това законно ли е?

— До известна степен. Забележително е, нали? Някакъв човек в кръчмата ми разказа.

— Ама бил откраднал прекалено много, така ли?

— Очевидно. Явно гилдията им е много стриктна в тия работи.

Жертвата изстена и леко звънна.

— Погрижи се за него — нареди Томджон. — Аз ще се оправя с тях.

Той се върна при крадците, които изглеждаха изключително угрижени.

— Моят клиент смята — започна той, — че проблемът може да бъде разрешен, ако му върнете парите обратно.

— Да-а-а — отговори Богис, като обмисляше идеята, сякаш тя бе някаква чисто нова теория за космическото сътворение. — Ама всичко се свежда до фактурата, нали разбираш, всичко е попълнено, време и място, подписана и подпечатана…

— Моят клиент смята, че бихте могли да му отмъкнете, да речем, пет медни монети — гладко продължи Томджон. — …Хич и не смятам така!… — викна Шутът, който междувременно беше започнал да идва на себе си.

— От тях ще трябва да приспаднем моята такса от две медни монети, плюс разходи за такса повикване, плюс премиални за извънработно време…

— Амортизационни отчисления — обади се Богис.

— Именно.

— Съвсем справедливо. Съвсем справедливо. — Богис погледна през главата на Томджон към Шута, който беше вече в пълно съзнание и много ядосан. — Съвсем справедливо — произнесе високо той. -Проявявате гражданска отговорност. Много ще съм ви задължен. — Погледът му се върна към Томджон. — Нещо за вас, сър? Просто си кажете. Имаме специална оферта „Тежки телесни повреди“ този сезон. На практика безболезнена, няма да почувствате нищо.

— Почти не разкъсва кожата — включи се племенникът. — И освен това е с крайник по избор на клиента.

— Струва ми се, че се радвам на качествени услуги в тази сфера — гладко отклони предложението Томджон.

— О, добре тогава. Ами да тръгваме в такъв случай Няма проблеми.

— Остава обаче висящ — продължи Томджон, когато крадците понечиха да си тръгнат — единствено въпросът с адвокатската такса.

Деликатната сивота на остатъка от нощта отплува над Анкх-Морпорк. Томджон и Хуел се бяха настанили от двата края на масата в квартирата си и брояха. — Значи докарах печалба от три сребърни долара и осемнайсет медни гроша — обяви Томджон.

— Беше невероятен! — възкликна Шутът. — Искам да кажа, особено удивително беше как се съгласиха да изтичат до вкъщи и да донесат още малко пари, след като им дръпна речта за човешките права. — Той ръсна още малко отвара върху контузената си глава. — А най-малкият даже се просълзи — додаде. — Удивително.

— А, ще му мине — обясни Хуел.

— Ти да не би да си джудже?

Хуел не откри начин да отрече очевидното.

— Е, и аз мога да позная, че си шут — отговори.

— Да. Заради камбанките, нали? — отпаднало попита Шутът, докато разтриваше ребрата си.

— Да, и заради камбанките.

Томджон направи гримаса и срита Хуел под масата.

— Ами-и, много съм ви задължен, значи. — Шутът се изправи и потръпна болезнено. — Иска ми се някак да изразя признателността си — прибави. — Дали наблизо няма някоя отворена таверна?

Томджон пристъпи към него и двамата се загледаха през прозореца. Посочи надолу по продължението на улицата.

— Виждаш ли ония табели на таверни? — попита.

— Да. Боже! Стотици са.

— Именно. Сега виждаш ли оная там, синьо-бялата, откъм края?

— Да. Да, струва ми се.

— Е, доколкото ми е известно, тя е единствената, която някога е била затваряна тъдява.

— Тогава, моля, позволете ми да ви предложа по едно питие. Туй е най-малкото, което мога да направя — нервно произнесе Шутът. — А и съм сигурен, че малкото ни приятелче си умира да излочи някоя бира.

Хуел сграбчи ръба на масата и отвори уста, за да изреве.

И се спря.

Втренчи се в двамата мъже пред себе си. Ченето му увисна.

Той го хлопна шумно.

— Какво стана? — попита Томджон.

Хуел отмести поглед. Прекарал беше дълга нощ.

— А-а, просто игра на светлината — промърмори. — Едно питие ще ми дойде добре. — И прибави: — Да се поналочим.

„Що ли пък не — си каза наум, — защо пък се противя толкоз?“

— Даже ще си наваксам с пеенето — каза на глас.

— К’ва беше следваш-ш-тата дума? — Зл’то.Мисля. — А.

Хуел несигурно надникна в чашата си. Едно нещо можеше да се каже със сигурност за пиянството и то беше, че спираше потока на вдъхновението.

— И изпусна едно „злато“ — забеляза той.

— Къде т’ва? — попита Томджон. Той бе нахлупил шапката на Шута.

Хуел обмисли въпроса.

— Ми като че ли — съсредоточи се той — беше между „злато“ и „злато“. И освен това… — Надникна отново в чашата си. Тя беше празна — каква ужасяваща гледка. — И освен туй — опита отначало, сетне се предаде и каза: — И освен туй искам още едно.

— Аз ще го викна тоя път — заяви Шутът. — Ха-хаха. Аз ще квикна. Хахаха. — Опита се да се изправи и си дрънна главата в тавана.

В тъмнината на бара дузина ръце стиснаха здраво секирите. Тази част от Хуел, която беше все още трезва и беше отвратена да види останалата част пияна, го насили да махне умиротворително с ръка към свъсените вежди, фиксирали го от мрака.

— Сичко е наред — обясни на бара като цяло той. — Не го говори насериозно. Той е ’ного смешен кажи го де, идиот. Шут. ’Ного смешен Шут, чак от, кажи го де, онуй място.

— Ланкър — отговори Шутът и тежко седна върху бара.

— Точно. Отдалече идва, чак от онуй място, кажи го де, звучи като болест по краката. Затуй не знае как да се държи. Не е виждал много джуджета. — Хахаха, — продължи Шутът, като сграбчи с ръце главата си. — Нямаме много джуджета по наште места. Направо дребна работа.

Някой потупа Хуел по рамото. Той се извърна към гранитно космато лице под железен шлем. Въпросното джудже многозначително подхвърляше и улавяше секирата си.

— Добре е да обясниш на приятелчето си, че не бива да бъде чак толкоз забавен — предложи то. — Щото инак ще отиде да забавлява демоните адови!

Хуел примижа срещу него, обвит в алкохолна мъгла.

— Ти па кой си? — попита.

— Пълнихалба Гръмотевичния — представи се джуджето, като изопна покрития си с ризница торс. — И ти казвам…

Хуел се втренчи в него по-отблизо.

— А, ами че аз те познавам — възкликна той. — Ти държиш козметичния цех долу на Бързата улица. Купих доста фон-дьо-тен от тебе миналата седмица…

Паническо изражение прекоси лицето на Гръмотевичния. Той се надвеси напред ужасено.

— Мл’квай, мл’квай! — прошепна.

— Точно тъй, нарича се „Домът на елфическите парфюми и аромати Ко“ — щастливо продължи Хуел.

— ’Ного добра стока — одобри и Томджон, който се опитваше да престане да се изхързулва от тясната скамейка. — Особено пък № 19, Трупното зеленикаво, баща ми се кълнеше, че по-добро през живота си не е виждал. Първо качество.

Джуджето неуверено претегли на ръка секирата си.

— Да-а, ами-и… Ох. Но. Да. Ами-и, мерси. Само най-фини съставки ползваме, имайте го предвид.

— С туй ли ги накълцваш? — невинно попита Хуел, като посочи секирата. — Или днес ти е почивната нощ?

Веждите на Гръмотевичния отново се сбраха като хлебарки на конференция.

— Ами вие, вие да не сте с театъра?

— Точно тъй — отговори Томджон. — Ний сме гастролиращи актьори. — Той се поправи: — Заседели се на едно място актьори понастоящем. Хаха. Точно в този момент представляваме актьори, изхързулващи се надолу.

Джуджето отпусна секирата си и приседна на масата им с лице, внезапно размекнало се от ентусиазъм.

— Бях на представлението миналата седмица — каза той. — Дяволски хубаво представление беше. Имаше една девойка и един юнак там, но тя беше женена за някакъв старец, след това дойде другият юнак и тя избяга и взе отрова, но накрая се оказа, че тоя човек бил всъщност другият човек, само дето нямало как да й го каже, поради туй, че… — Гръмотевичният млъкна и се изсекна. — Всички измряха в края на краищата — обясни той. — Много трагично. Плаках по целия път до вкъщи, не се срамувам да ви го кажа. И тя беше тъй бледичка.

— № 19 и слой пудра върху него — бодро обясни Томджон. — Плюс мъничко кафяви сенки за очи. — Ъ?

— И мушвам два пешкира в пазвата — прибави Томджон.

— Какви ги говори тоя? — обърна се джуджето към компанията.

Хуел се ухили в халбата си.

— Я им покажи малко от монолога на Гретелина, момче.

— Веднага.

Томджон се изправи, фрасна главата си в тавана, седна отново, сетне компромисно коленичи на пода. Обгърна с ръце това, което при друго стечение на хромозомите му би била гръдта му.

— „Ти грешиш, що Лято зовеш го…“ — започна той.

Отрупаните джуджета слушаха мълчаливо. Едно от тях изпусна секирата си и останалите шумно му изшъткаха.

— „…и топящи се снегове. Сбогом“ — завърши Томджон. — Изпива флакончето, припада зад кулисите, надолу по стълбата, маха роклята, облича туниката на Комичен страж № 2, изход едно, влиза отляво. „Хей-хоп, добри ми…“

— Засега е достатъчно — внимателно го прекъсна Хуел.

Няколко джуджета хлипаха в шлемовете си. Последва хорово секнене на носове.

Гръмотевичния изтри очи с бронирана носна кърпичка.

— Туй беше най-тъжното нещо, което съм чувал някога — рече и се втренчи в Томджон. — Ама чакай — сепна се той, щом започна да проумява. — Ама той е мъж! А аз се влюбих в момиче, там, на сцената. — Сръга Хуел. — Тоя да не си пада нещо елф?

— Абсолютен човек си е — отговори Хуел. — Познавам баща му.

След това прехвърли погледа си върху Шута, който ги фиксираше с увиснало чене, и го върна отново на Томджон.

Ха, каза си. Чисто съвпадение, нищо повече.

— Това е игра — обясни Хуел. — Добрият актьор може да се превърне във всичко, нъл тъй?

Можеше да почувства как Шутът продълбава с поглед набития му врат.

— Да, ама да се преоблича като жена — не е ли малко… — със съмнение възрази Гръмотевичния.

Томджон изу обувките си и коленичи върху тях, а лицето му застана на една височина с това на джуджето. Измери го с преценяващ поглед за секунда, след което промени изражението си.

И изведнъж там имаше двама Гръмотевични. Вярно, единият беше коленичил и явно се бръснеше.

— Хей, вий, здравейте — викна Томджон с гласа на джуджето.

Това се оказа изключително развеселяваща шега за останалите джуджета, надарени със съвсем неусложнено чувство за хумор. Докато те се трупаха около двойката, Хуел почувства деликатно докосване по рамото.

— Вие сте от театъра, значи? — попита Шутът, внезапно изтрезнял.

— Тъй вярно.

— Значи съм изминал петстотин мили, за да намеря точно вас.

Беше, както Хуел би отбелязал в режисьорските си бележки, „по-късно същия ден“. Тътенът на строящия се „Дискъ“ се носеше откъм зачатъците на скелето му, удряше като с топор по главата на Хуел и отминаваше нататък.

Със сигурност си спомняше пиенето. И джуджетата се надпреварваха да поръчват още и още, след като Томджон демонстрира своите превъплъщения. После се преместиха в друг бар, за който Гръмотевичния беше чувал добри думи, сетне минаха през магазинче за клачианска храна за в къщи, но след това всичко му се размиваше…

Не го биваше особено в лоченето. Прекалено много от питието успяваше да влезе в устата му.

Ако се съдеше по вкуса, останал в нея, някое разплуто нощно създанийце също беше попаднало там.

— Ще можеш ли да го направиш? — попита Витолър.

Хуел примлясна с устни, за да се отърве от вкуса.

— Така ми се струва — намеси се Томджон. — Звучеше ми интересно, както ни го разказа. Злият крал управлява с помощта на вещиците. Виелица. Ужасяващи лесове. Битка на живот и смърт с Истинския наследник на трона. Проблясък на кинжал. Писъци, шумотевици. Злият крал умира. Доброто тържествува. Бият камбани.

— Можем да уредим и дъжд от розови листчета — включи се и Витолър. — Познавам едного, който ще ни ги даде почти без пари.

Двамата се загледаха в Хуел, който барабанеше с пръсти по бюрото си. Вниманието и на тримата се връщаше отново и отново към кесията сребро, която Шутът бе дал на Хуел. Дори сама по себе си тя съдържаше достатъчно пари, за да бъде завършен „Дискъ“. А беше станало дума, че ще има и още. Голямо дарение щяло да последва.

— Ще го направиш, нали? — примоли се Витолър.

— Определено има нещо в историйката — допусна Хуел. — Само че… просто не зная…

— Не че се опитвам да ти се налагам — започна Витолър. Трите чифта очи се плъзнаха към кесията с парите.

— Наистина изглежда малко съмнително — съгласи се и Томджон. — Искам да кажа — Шутът е достатъчно почтен. Но начинът, по който ни разказа историята… е много странен. Устата му произнася думите, но очите му говорят нещо съвсем друго. И останах с усещането, че той би искал, ако можем, да повярваме на очите му.

— От друга страна — побърза да се включи Витолър, — с какво можем да навредим? Парата е важната.

Хуел вдигна глава.

— Какво? — изстреля той.

— Казах, пиесата е важната — поправи се Витолър.

Отново се спусна тишина, с изключение на барабанящите пръсти на Хуел. Кесията със среброто сякаш ставаше все по-голяма и по-голяма, фактически взе да изпълва стаята.

— Работата е в това… — излишно високо започна Витолър.

— Така, както го виждам… — каза Хуел.

И двамата се спряха.

— Извинявай. Прекъснах те.

— Нищо важно не беше. Продължавай.

— Смятах да кажа, че след като така и така можем да си позволим да построим „Дискъ“… — проточи Хуел.

— Само покрива и сцената — отговори Витолър. — Парите няма да стигнат за повдигателния механизъм и за машината, дето спуска богове от небесата. Нито пък за въртящата се платформа, нито за вентилаторите.

— Преди сме се оправяли и без всичкото туй — възрази Хуел. — Не си ли спомняш как беше едно време? Разполагахме само с няколко греди и изрисувани чували. Но имахме жив дух. Ако ни трябваше вятър, сами си го правехме. — Той побарабани с пръсти известно време. — Естествено ще трябва да сложим машина за морски вълни. Поне някоя мъничка. Дошла ми беше идеята за кораб, който се разбива на бреговете на пустинен остров, а там…

— Съжалявам — поклати глава Витолър.

— Но напоследък имахме само пълни зали! — възкликна Томджон.

— Така е, момко. Така е. Но хората плащат с медни монети. А майсторите искат сребро. Ако искахме да сме богати хора… същества — поправи се бързо той, — трябваше да се родим дърводелци. — Витолър притеснено се размърда. — Вече дължа на трола Хризопрас повече, отколкото би трябвало.

Другите двама го фиксираха с погледи.

— Колко точно му дължиш? — попита Хуел.

— А, всичко е наред — припряно отговори Витолър. — Плащам си лихвите. Повече или по-малко.

— Да, ама какво иска той?

— Майка си и баща си.

Джуджето и момчето се вторачиха с ням ужас в него.

— Как си могъл да бъдеш толкова…

— Заради вас двамата го направих! Томджон заслужава по-добра сцена, не искам да си скапва здравето, като спи в каруца с чул, и да не знае що е дом. А ти, приятелю, ти имаш нужда да се устроиш някъде с всичките неща, които следва да си имаш, като подемни механизми и… машини за морски вълни и така нататък. Не си е живот да се юркаме по пътищата, да даваме по две представления на ден на шепа селяни и след това да ги обикаляме с шапка, какво бъдеще е това? Мислех си, че като сме намерили добро място, ще можем да направим зала с удобни седалки за благородниците, ще каним хора, дето не хвърлят картофи по сцената. Казах си — по дяволите цената. Просто ми се искаше вие двамата да…

— Добре де, добре де! — извика Хуел. — Ще я напиша!

— А аз ще я изиграя — обеща Томджон.

— Не че ви насилвам — вмъкна Витолър. — Изборът си е ваш.

Хуел се начумери към писалището си. Трябваше да признае, че работата си имаше някои привлекателни страни. Трите вещици бяха добра идея. Две нямаше да са достатъчни, а четири щяха да бъдат прекалено много. Биха могли да се намесват и да си играят със съдбите на човеците и с всичко останало. Много пушеци и зелени светлини. Човек може чудеса да стори с три вещици. Удивително как никой не се е сетил досега.

— Значи можем да кажем на Шута, че ще стане, така ли? — попита Витолър, положил длан върху кесията сребро.

И, разбира се, никак нямаше да сбърка, ако включи някоя хубава виелица. Щеше да вмъкне и парчето с призрака, което Витолър беше изрязал от „Както ви се иска“, щото не можело да си позволят толкова муселин. Може би ще успее да вмъкне и Смърт някак си. Младият Даф би могъл да изиграе прекрасен Смърт, с бял грим и обувки на платформи…

— Откъде каза, че идва? — попита Витолър.

— От планините Овнерог — отговори майсторът на пиеси. — От някакво забутано кралство, дето никой не го е чувал. Името звучи като белодробна инфекция.

— Ще са ни нужни месеци да се дотътрим дотам.

— На мене би ми харесало да отида — обяви Томджон. — Там съм роден.

Витолър се загледа в тавана. Хуел се загледа в пода. Всичко би било по-добре в този миг, освен да срещнат погледите си.

— Вие така сте ми казвали — продължи момчето. — Казахте, че докато сте гастролирали из планините…

— Да, но не си спомням точно къде — промърмори Витолър. — Всичките тия планински селца ми изглеждат съвсем еднакви. Повече време сме прекарали да бутаме колите през рекичките и да ги влачим нагоре по хълмовете, отколкото на сцената.

— Мога да взема някои от младите и да направим лятно турне — предложи Томджон. — Ще им изиграем старите шлагери. И пак ще се върнем навреме за Деня на следобедния чай за душата.

Ти можеш да останеш тук и да наглеждаш как върви строежът на театъра, а ние ще се върнем за Тържественото откриване. — Ухили се на баща си. — За момчетата ще е добре — проточи лукаво. — Нали винаги си казвал, че младите не знаят какво значи истинско представление.

— Хуел дори още не е написал пиесата — отбеляза Витолър.

Хуел бе потънал в мълчание. Седеше и се взираше в нищото. Не след дълго ръката му забърника из пазвата на двуредния му жакет и измъкна оттам свитък хартия, след това изчезна в пояса му и извади малка мастилничка, запушена с коркова тапа, и снопче перодръжки.

Те наблюдаваха как, без дори да ги погледне, джуджето приглади хартията, отпуши мастилничката, потопи перото, подържа го насочено за момент над листа като ястреб над жертва и започна да пише.

Витолър кимна на Томджон.

Като пристъпяха колкото се може по-тихо, двамата напуснаха стаята.

В ранния следобед внесоха поднос храна и ново снопче хартия.

Вечерта подносът си стоеше неначенат. Хартията беше свършила.

Няколко часа по-късно преминаващ член на трупата докладва, че е чул крясък: „Така не може! Всичко е обърнато наопаки!“, и звук от хвърлен през стаята предмет.

Тъкмо преди лягане до Витолър достигна гръмогласно искане за още свещи и нови пера.

Томджон се опита да си легне рано тая нощ, но сънят му беше прекъснат от творческата дейност в съседната стая. Разнасяха се декламации за някакви балкони, както и мърморене дали светът наистина се нуждае от машини за морски вълни. Останалото бе мълчание, с изключение на яростното скърцане на перата.

По едно време Томджон засънува.

— Всичко ли сме донесли тоя път?

— Да, Бабо.

— Наклади огъня, Маграт.

— Да, Бабо.

— Хубаво. Хайде сега…

— Всичко съм записала, Бабо.

— Мога да чета, мойто момиче, задължена съм ти много. Туй к’во е: „Котлето ти избиколи, отровните вътрешности изхвърли…“ Това пък какво ще рече?

— Нашия Джейсън закла едно прасе вчера, Есме.

— На мене ми се струват съвсем добри чревца, Гита. Поне два хубави обяда има в тях, ако ме питаш.

— Моля те, Бабо.

— Ако знаеш само колко хора гладуват в Клач и не биха си отвърнали носовете от тях, това само искам да ти кажа… Хубаво де, хубаво. „Златно зърно и леща в котлето кипни, та задуши.“ А жабата къде отиде?

— Моля ти се, Бабо. Само ни бавиш.. Знаеш, че Старата Уимпър беше против безсмислените жестокости. Растителният протеин е напълно приемлив заместител.

— Това означава ли, че няма да слагаме саламандри и блатни змии?

— Няма, Бабо.

— Ами врътка от тигър?

— Тука е.

— Какво, по дяволите, е това, ще ме извинявате за клачианския ми?

— Това е тигърска врътка. Нашият Уейн я купил от някакъв търговец от чужбинските краища.

— Сигурна ли си?

— Нашият Уейн специално е питал, Есме.

— На мене ми прилича на съвсем обикновена врътка. Абе, хубаво. „Хопни-тропни, скокни-тропни. Огънче, гори, котленце, ври…“ Маграт, ЗАЩО котлето не ври?

Томджон се събуди разтреперан. Стаята беше тъмна. Няколко звезди пронизваха градската мъглица, от време на време крадец изсвирваше в нощта и забързани стъпки се разнасяха, когато се отправеше по напълно законните си дела.

Съседната стая бе потънала в тишина, но в процепа под вратата се виждаше светлинката от свещта.

Върна се в леглото си.

От другата страна на придошлата река Шутът също не можеше да заспи. Той бе отседнал в Гилдията на смешниците, не по свой избор, разбира се, а защото дукът не му бе дал пари за нищо друго, пък и по принцип не му беше лесно да заспи. Мразовитите стени извикваха толкова спомени. Ако се заслушаше, можеше да чуе приглушени хлипания и спорадично хленчене да се донасят от студентските общежития, докато възпитаниците обмисляха ужасното бъдеще, простряло се пред тях.

Понамести твърдата като камък възглавница и потъна в неспокоен сън. Дори започна да сънува.

— Сурово и накълцано, да. Но не се казва как точно да го накълцаме.

— Старата Уимпър препоръчваше да се пробва малко в чаша със студена вода. Като карамел.

— Колко жалко, че не сме се сетили да си донесем чаша, Маграт.

— Есме, мисля, че трябва да продължаваме бързо. Нощта скоро ще свърши.

— Да не ме обвинявате, ако не работи като хората. Дай да видим сега-а… „Козина от бабуин и…“ У кого е козината? А, благодаря ти, Гита, въпреки че това повече ми прилича на котешки косми, ама карай да върви. „Козина от бабуин и коренче от мандрагора…“ Това пък ако е истинска мандрагора, много ще се изненадам. „…Сок от морков и език на патък.“ Разбирам, малко хумор има тука, види се…

— Побързай, моля те!

— Добре де, добре. „Качулка от кукумявка и светлик от светещ червей. Кипни — и след това остави да къкри.“

— Да ти кажа, Есме, това даже е вкусно.

— Абе, не трябва да го пиеш, бе, загубена доайенка такава!

Томджон се изправи рязко в кревата си. Това бяха те, същите, със същите лица и гьлчащи гласове, изкривени от времето и пространството.

Дори след като надникна през прозореца, откъдето светлината на новия ден се разливаше над града, той продължаваше да чува гласовете им в далечината подобно на отдалечаваща се буря…

— Аз, да речем, изобщо не вярвам в езика на патъка.

— Още е прекалено течно. Да му досипем ли малко царевично брашно?

— Няма значение. Или ще дойде по тоя начин, или няма…

Той стана и наплиска очите си с вода от легена.

Тишината долиташе на талази откъм стаята на Хуел. Томджон се мушна в дрехите си и бутна вратата.

Изглеждаше, сякаш там бе натрупал сняг. Валяло беше на огромни тежки снежинки, които бяха отплували към различните кьошета на стаята. Хуел седеше зад писалището си в центъра на стаята, положил глава върху куп листове хартия, и хъркаше. Томджон прекоси на пръсти стаята и събра безразборно разхвърляните листа. Изглади ги и зачете:

КРАЛЯТ: Сега смятам просто да окача короната си на туй храстче тука и искам вие да ми кажете, ако някой се опита да я вземе.

ГЛАСОВЕ: Да!

КРАЛЯТ: Ако пък и успея да си намеря кончето…

(Първи наемен убиец изниква иззад скалата.)

ПУБЛИКАТА: Зад теб!

(Първи наемен убиец се укрива.)

КРАЛЯТ: Шегички ли се опитвате да въртите на свойто царче, вий гадни…

Нататък имаше много задраскано и голямо мастилено петно. Томджон захвърли листа и измъкна нов от купчината.

КРАЛЯТ: Туй да не е патка нож кинжал, дето виждам зад досами пред себе си, човката дръжката му насочена към мен ръката ми?

ПЪРВИ УБИЕЦ: Кълна се, че не е тъй. О, не, ни най-малко!

ВТОРИ УБИЕЦ: Вий истина глаголите, царю! О, да, тъй си е!

Ако можеше да съди по гънките на хартията, точно този лист е бил запратен с особена сила към стената. Хуел веднъж бе обяснил на Томджон теорията си за вдъхновението и по всичко изглеждаше, че нощес се бе изсипал същински порой.

Очарован от възможността да надникне отвътре в творческите процеси, Томджон пробва трети захвърлен лист:

КРАЛИЦАТА: За бога, шум се донесе отвъд! Дали съпругът ми не се завръща веч? Бързо влизай в гардероба и не смей да се показваш, дорде повеля не получиш!

УБИЕЦ: Скъпа, но твойта прислужничка изнесе пантофките ми!

ПРИСЛУЖНИЧКА (отваря вратата): Архиепископът пристигна, Ваше величество.

СВЕЩЕНИК (изпод леглото): Господ да ми е на помощ!

(Разни шумотевици)

Томджон разсеяно се питаше какви ли ще да са „разните шумотевици“, които Хуел току вмъкваше някъде из сценичните си бележки. Джуджето отказваше да обясни. Може би имаше предвид, че хората поначало са склонни да вдигат врява.

Той се примъкна към писалищната маса и изключително предпазливо издърпа снопчето хартия изпод главата на заспалото джудже, като му подпъхна възглавница вместо него.

Най-горният лист гласеше:

Верънс Фелмет Нощта на Малките богове Нощта на ножовете кинжалите кралете, написана от Хуел от Хората на Витолър. Комедия Трагедия в осем пет шест три девет части.

Участници:

Фелмет, Добрия Крал.

Верънс, Лошия Крал.

Вихрунравъ, Иднъ Лошъ Вещицъ.

Хогъ, Иднъ Същу Тъй Лошъ Вещицъ.

Магерат, Иднъ Самодивъ…

Томджон прелисти страниците.

Сцена: Рисувалната стая Кораб насред океана Улица в Псевдополис Забутано плато. Влизат трите вещици…

Момчето почете още малко, след което отгърна последната страница.

Любезни господа, туй бе всичко. Накрая целият народ пил и ял, и пожелал дълъг живот на нашия крал. (Излизат всички, пеят тралала, и т.н. Дъжд от розови листчета. Камбанен звън. Боговете се спускат от небесата, демоните излизат от ада, повечко работа с въртящата се сцена и т.н.) Край.

Хуел изхърка.

Богове се издигаха и рухваха в сънищата му, кораби изкусно пореха ленени океани, картинките се редяха една след друга и се превръщаха в движещи се образи. Хората летяха, привързани с канапи, летяха и без канапи, огромните кораби на въображението му се сблъскваха в схватка нейде из фантастичните небеса, моретата разделяха водите си, за да направят път, жени биваха срязвани на половинки, а хиляди специалисти по специалните ефекти се кикотеха и бръщолевеха помежду си. Той плуваше из всичкото това изобилие с разперени в отчаяние ръце, знаейки, че нищо от това не съществува и няма никога да съществува и всичко, с което в действителност разполага, бяха няколко квадратни метра дървена рамка с опъната на нея канава и малко боя, с която да улови чезнещите образи, населили главата му.

Само в сънищата си ние сме свободни. През останалото време работим за надниците си.

— Хубава пиеса — одобри Витолър. — С изключение на призрака.

— Призракът остава — начумерено заяви Хуел.

— Ама хората винаги подсвиркват и хвърлят разни неща по него. Както и да е — знаеш колко е трудно после да изтупаме всичкия тебешир от дрехите.

— Призракът остава. Той е драматургична необходимост.

— Ти и за предишната пиеса каза, че било драматургична необходимост.

— Ами така си беше.

— И в „Както ви се иска“, и в „Магьосникът от Анкх“, и в останалите.

— Обичам призраци.

Стояха от едната страна и наблюдаваха как джуджетата-занаятчии сглобяват машината за морски вълни. Тя се състоеше от половин дузина издължени вретена с намотани по тях сложни платнени спирали, оцветени в синьо, зелено и бяло, които заемаха цялата ширина на сцената. Система от зъбчати колела и безконечни ремъци ги свързваше с въртящия механизъм зад кулисите. Когато всички спирали се въртяха едновременно, хората с по-слаби стомаси трябваше да отместят поглед.

— Морски битки — пое си въздух Хуел. — Корабокрушения. Тритони. Пирати!

— Скърцащи чаркове, приятелю — изстена Витолър и прехвърли тежестта си върху другия крак. — Разходи за поддържане. Пресрочване…

— Изглежда толкова… сложно — съгласи се Хуел. — Кой я е проектирал?

— Някакъв загубен старец от Улицата на хитроумните занятчии — отговори Витолър. — Леонардо да Куирм се нарича. Всъщност бил художник, тия работи ги майстори просто като хоби. Дочух, че е работил върху това нещо в продължение на месеци. Свих му го тъкмо когато беше установил, че не може да го накара да полети.

Двамата погледаха как имитацията на вълни се издига и спуска.

— Все още ли смяташ да заминаваш? — не издържа накрая Витолър.

— Да. Томджон си е луда глава. Ще има нужда от някой по-възрастен да се мотае край него.

— Ще ми липсваш, приятелю. Не се свеня да ти го кажа. Ти си ми като син. На колко си години впрочем? Така и не съм те питал.

— На сто и две.

Витолър унило кимна. Той беше на шейсет и артритът му вече се обаждаше.

— Значи си ми бил като баща в такъв случай — поправи се той.

— Всичко се уравновесява в края на краищата — неуверено се обади Хуел. — На половината ръст, но два пъти на години. Може да се каже, че средно имаме еднаква продължителност на живота с човеците.

Стопанинът на театъра въздъхна.

— Просто не зная как ще я карам тук без Томджон и без тебе наоколо и туй то.

— Няма да ни има само през лятото, а и без това повечето от трупата остават, фактически ще заминат само новаците. Сам беше казал, че е добре да понатрупат опит.

Витолър изглеждаше съкрушен в мразовития въздух на недовършения театър, доста по-дребен от обикновено, като балон, изостанал две седмици след купона. Разсеяно побутна някакви дървени стърготини с върха на бастуна си.

— Остаряваме, майстор Хуел. Най-малкото — се поправи той, — аз остарявам, а ти ставаш малко по-възрастен. Чуваме вече полунощните гонгове.

— Аха. Ти като че не искаш той да заминава, а?

— Това е едно на ръка. Знаеш. След това обаче си помислих: тук се намесва пръстът на съдбата. Точно когато нещата започват да се нареждат добре, ще вземе да се намеси проклетата съдба. Имам предвид — нали той е родом оттам. Някъде от планините. И сега съдбата му го призовава да се върне. Нивга не ще го видя веч.

— Ама ние само за лятото…

Витолър вдигна длан.

— Не ме прекъсвай. Тъкмо хванах вярната драматична нотка.

— Извинявай.

Бастунчето почукваше дървените стружки и ги изстрелваше нагоре във въздуха.

— Знаеш, че той не е моя плът и кръв.

— Но пък е твой син — отговори Хуел. — Тая работа с унаследяването съвсем не е такава, за каквато я имат.

— Колко мило от твоя страна да го кажеш.

— Наистина така мисля. Я ме погледни мене. Да не съм се родил, за да пиша пиеси случайно? От джуджетата не се очаква дори да могат да четат. На твое място изобщо не бих се кахърил за съдбата. Моята беше да стана миньор. Съдбата не улучва поне в половината случаи.

— Но нали и ти каза, че той ти приличал на оня шут. Аз не мога да видя приликата, имай го предвид.

— Светлината трябва да пада под подходящ ъгъл.

— Може би и тук съдбата има пръст.

Хуел вдигна рамене. Знаеше, че съдбата е странна птица. Не можеше да й се има доверие. Често пъти човек не успяваше да я съзре дори. Тъкмо когато си мисли, че я е притиснал в ъгъла, и се оказва, че било нещо друго — съвпадение може би или пък провидение. Тъкмо залостиш вратата и тя се окаже зад гърба ти. Или докато си мислиш, че си успял да я приковеш към стената, тя се изплъзва, че ти отмъква и чука.

Той доста си служеше със съдбата. Като инструмент в пиесите му вършеше далеч по-добра работа дори от призраците. Нищо не завърташе колелото на сюжета тъй добре, както пръстът на съдбата. Но грешка би било да мислим, че сме я уловили. А колкото до това да я контролираме…