Тери Пратчет
Посестрими в занаята (4)

Докато Баба Вихронрав бързаше по тесните замръзнали горски пътеки, се усети втори трус. Преспа сняг се плъзна надолу по клона и се посипа по шапката й.

Това не беше никак редно и тя си го знаеше. Остави онова — каквото и да беше то, — но беше нечувано вещица да излезе посред Прасоколеда. В разрез с традициите беше. Не че някой знаеше защо, обаче някак не беше редно.

Тя излезе на платото и закрачи по чупливите стебла на изтравничетата, изжулени до блясък от вятъра. Лунният сърп висеше ниско над хоризонта и бледата му светлина огряваше билата, дето се извисяваха над нея. Там горе беше друг свят, където дори вещица рядко би се осмелила да пристъпи. Пейзажът сякаш бе изоставен от мразовитото рождение на света, целият в зелен лед, остри като нож зъбери и дълбоки потайни разломи. Тази природа никога не е била предвиждана за човешки същества — не че беше враждебна, просто бе ужасяващо безразлична.

С тази разлика, че нощес то я наблюдаваше. Разум, с какъвто Баба не се беше сблъсквала досега, й отделяше особено внимание. Тя се загледа в заледените преспи, наполовина очаквайки да види как исполинска сянка се размърдва под звездите.

— Кой си ти? — извика. — Какво искаш?

Гласът й се блъсна в скалите и отекна. Някъде високо сред върховете долетя далечен тътен на лавина.

Най-отгоре на платото, там, където лятос яребиците се криеха из храсталаците като пърхащи идиотки, стоеше побитият камък. Приблизително на мястото, където се срещаха териториите на вещиците, въпреки че никой никога не бе разчертавал подобни граници.

Камъкът беше почти с човешки ръст и представляваше скала с метален синкав нюанс. Смятаха го за силно магичен, защото въпреки че беше един-единствен, никой не бе успявал да го преброи. Ако забележеше, че някой го оглежда преценяващо, той се скриваше зад останалите. Това беше най-стеснителният монолит, съществувал някога.

Освен това беше една от многото точки, където магическата енергия, акумулирана в планините Овнерог, се изливаше навън. Земята на няколко разкрача край него беше пуста, без сняг по нея и… леко димеше.

Камъкът заотстъпва от Баба, докато накрая се ската зад дънера на едно дърво, откъдето продължи да я наблюдава подозрително.

Тя почака десетина минути, докато Маграт пристигна бързешком откъм Бесния Пор — селце, чиито добронамерени жители започваха да свикват с масажа на уши и хомеопатичните цярове^[1] на билкова основа като лек за всяка болест с изключение на обезглавяването. Тя бе останала без дъх. Бе наметнала само шал върху вечерна рокля, която, ако Маграт имаше какво да открие, би била много смела.

— И ти ли го почувства? — попита.

Баба кимна.

— Къде е Гита?

Те погледнаха едновременно надолу към пътя, водещ до град Ланкър. Той лежеше в подножието подобно на грозд светлинки сред снежния мрак.

Вихреше се вечеринка. Светлината се изливаше през прозорците на улицата. Поток хора влизаха и излизаха от къщата на Леля Ог, а отвътре току долитаха взрив от смях, звук на строшени чаши и детски кикот. Очевидно бе, че в този дом се гледаше много сериозно на семейния живот.

Двете вещици спряха неуверено насред улицата.

— Мислиш ли, че е редно да влезем? — попита Маграт. — Не е като да са ни поканили. Пък и не носим бутилка.

— На мене ми звучи, сякаш вече са били донесени предостатъчно бутилки — коментира Баба Вихронрав с неодобрение. Някакъв човек се препъна на прага, оригна се, бутна Баба, каза: „Весела

Прасоколеда, мадам“, мерна лицето й и изтрезня мигновено.

— Госпожица — сопна му се Баба.

Наистина ужасно съжалявам… — започна той.

Баба го подмина величествено.

— Да вървим, Маграт — нареди тя.

Врявата вътре беше на границата да причини болки в ушите. Леля Ог заобикаляше Прасоколедната традиция, като канеше множество гости, в резултат на което въздухът в стаите вече беше надминал всякакви допустими норми на замърсяване. Баба се ориентира в мелето от тела по високия дрезгав глас, който обясняваше на света, че в сравнение с нечувано множество други животни таралежът си е голям късметлия.

Леля Ог седеше в кресло до огъня с еднолитрова халба в ръка. В другата си ръка държеше пура, с която дирижираше припева. Ухили се, щом видя лицето на Баба.

— Добра вечер, стара моя приятелко — надвика врявата тя. — Намина насам, значи. Сипи си едно. И още едно. Умната, Маграт! Придърпай си оня стол и му кажи на котака, че е копеле.

Грибо, който се бе навил на кравай в топлата ниша до камината и наблюдаваше тържествата с едно жълто око със зеница, тясна като процеп, потрепна веднъж-дваж с опашка.

Баба приседна сковано, същински щръкнал прът на благоприличието.

— Няма да се задържаме дълго. — Тя хвърли поглед на Маграт, която тъкмо опитваше на вкус съдържанието на купа с фъстъци. — Виждам, че си заета. Просто се чудехме дали случайно не си забелязала нещо — каквото и да е. Тази нощ. Преди съвсем малко.

Леля Ог сбърчи чело.

— На голямото на нашия Дарън му стана зле. Ама то защото пи много от бирата на баща си.

— Освен ако не е било изключително болно — започна Баба, — се съмнявам, че съм усетила точно него. — Тя изписа във въздуха сложен окултен символ, който Леля напълно пренебрегна.

— Някой се опита да танцува върху масата — продължи Леля. — И падна в тиквения пудинг на нашта Рийт. Добре се посмяхме.

Баба вдигна вежди и докосна многозначително носа си с показалец.

— Загатвах за явления от по-различно естество — мрачно намекна тя.

Леля Ог се вторачи в нея.

— Да не ти влезе нещо в окото, Есме? — опита се да разгадае жеста тя.

Баба Вихронрав въздъхна.

— Назрява изключително обезпокоително развитие на магически тенденции — високо произне се тя.

Стаята утихна. Всички се взряха във вещиците, освен голямото на Дарън, което се възползва от възможността да поднови алкохолните си експерименти. После също тъй бързо, както бяха секнали, няколко десетки разговора включиха едновременно на скорост.

— Имах предвид, че би било добре да отидем да поприказваме някъде на спокойствие, — каза Баба, когато околната глъчка ги връхлетя отново.

Озоваха се в пералнята, където Баба се опита да опише съществото, което беше почувствала.

— То се намира някъде отвън, в планините и високо в горите — обясни тя. — И е много голямо.

— На мене ми изглеждаше сякаш търси някого — допълни Маграт. — Заприлича ми на голямо куче. Нали разбирате, което се е загубило. Уплашено.

Баба обмисли това. Като се замисли човек…

— Да. Нещо подобно. Голямо куче.

— Разтревожено — вмъкна Маграт.

— Търсещо — прибави Баба.

— И започва да се ядосва! — възкликна Маграт.

— Да — потвърди Баба и се втренчи немигащо в Леля Ог.

— Може да е било трол — допусна Леля. — Оставих си бирата в стаята — добави тя укорно.

— Зная как изглежда съзнанието на един трол, Гита — възрази Баба.

Тя не изплю ядосано думите. Всъщност съмнението у Леля Ог бе посято именно от кроткия глас, с който ги произнесе.

— Казват, че към Главината се срещали изключително едри тролове — бавно отговори тя. — И ледени великани, и големи космати кажи го де, дето живеят нагоре от границата на вечните ледове. Но ти явно нямаш предвид нищо такова. — Не. — О!

Маграт потръпна. После си помисли, че една вещица трябва да има абсолютен контрол върху своето тяло и гъшата кожа под тънката й рокля е само предмет на нейното въображение. Проблемът бе, че тя имаше страхотно въображение.

Леля Ог въздъхна.

— Е, тогава е по-добре да хвърлим едно око — каза тя и отмести капака на големия меден котел.

Леля никога не използваше пералнята си, защото снахите й я перяха — сиволико племе от покорни жени, чиито имена тя така и не успяваше да запомни. Затова с времето помещението се бе превърнало в склад за сбръчкани картофи и прорасъл лук, загорели тенджери и буркани ферментирал мармалад. Никой не бе наклаждал огън под котела през последните десетина години. Тухлите отдолу се ронеха, дребна папрат растеше около огнището. Водата под похлупака беше мастилено-черна и според слуховете — бездънна. Внуците на семейство Ог биваха насърчавани да вярват, че чудовища от зората на времето населяват глъбините й, защото Леля смяташе, че разумно количество трепети и безсмислен ужас са едни от основните съставки на магията на детството.

През лятото използваше котела да изстудява бира в него.

— Това ще свърши работа. Сега трябва да се хванем за ръце. А ти, Маграт, провери дали вратата е здраво залостена.

— Какво смяташ да правиш? — попита Баба. След като се намираха на територията на Леля, изборът беше единствено в нейните ръце.

— Винаги съм казвала, че човек не може да сбърка с едно добро Призоваване — обясни Леля. — Не съм го правила от години.

Баба Вихронрав се намръщи, а Маграт се възпротиви:

— О, няма как. Не и тук. Трябват ни котле и магически меч. И октограма. И освен това магически билки… такива работи.

Баба и Леля размениха погледи.

— Тя не е виновна — обясни Баба. — Това е от всичките книги, дето ги чете. — Тя се обърна към Маграт: — Нямаме нужда от никое от тия неща. Използва се единствено главознание. — Тя огледа древната пералня. — Човек трябва да работи с каквото има подръка.

След което вдигна един излъскан меден прът и замислено го претегли на длан.

— Ний те заклеваме и те призоваваме с мощта на тоз — Баба почти не се запъна — остър и страховит меден прът.

Повърхността на водата в котела леко се набръчка.

— Виж ни как посипваме — Маграт въздъхна — изветрелия прах за пране и тез люспи сапун в твоя чест. Ама гледай сега, Лельо, не мисля, че…

— Тишина! Твой ред е, Гита.

— Аз те зова и те сковавам в проскубаната четка за баня на Изкуството и легена на Закрилата.

Леля размаха предметите. Дръжката на четката се откачи и падна.

— Почтеността е хубаво нещо — прошепна Маграт нещастно, — но някак си не е същото.

— Слушай какво ще ти река, момиче — каза Баба. — Демоните не се интересуват от външната обвивка на нещата. Важно е това, което си мислиш. Продължавай сега.

Маграт се опита да си внуши, че побелелият античен калъп сапун е най-екзотично ароматизирано нещо си, извлечено от каквито бяха там копитни твари от далечен Клач. Доста усилия положи. Бог знае какъв ли демон ще се появи в резултат на подобно призоваване.

Баба също се чувстваше леко лритеснена. Тя не си падаше по демони и други подобни, а цялата тази работа със заклинанията и превъплъщенията й намирисваше на магьосничество. Беше като да слугуваш на вещите, да ги караш да се чувстват важни. Демоните трябва да идват, когато бъдат призовани.

Но според протокола правилата се диктуват от вещицата-домакиня, а Леля Ог доста си падаше по демоните, които бяха мъже или поне изглеждаха, сякаш са такива.

На този етап Баба бе решила с измама и под заплахата на две стъпки излъскан прът да изтръгне информация от отвъдния свят. Беше потресена от собствената си дързост.

Водата леко закипя, утихна напълно и след това сред внезапен вихър и глухо бълбукане се оформи в човешка глава. Маграт изпусна сапуна.

Главата изглеждаше много добре, може би с малко жесток израз на бръчиците покрай очите и с прекалено орлов нос, но въпреки това красива в злия смисъл на думата. В това нямаше нищо необичайно, разбира се. Понеже демоните сами създават образа си в нашата реалност, обичат да се представят на ниво. Главата се извърна бавно като проблясваща скулптура от черен мрамор под лунната светлина.

— Е? — попита демонът.

— Кой си ти? — грубо се сопна Баба.

Главата се извърна и я изгледа.

— Името ми е непроизносимо за твоята уста, жено. — Нека аз да преценя, а? — стрелна го Баба и после добави: — И не ме наричай „жено“!

— Много добре. Казвам се ВхртХлтл-джвлпклз — самодоволно произнесе демонът.

— А ти къде си блял, когато са ти изпопадали всичките гласни? — намеси се Леля Ог.

— Хубаво, господин… — Баба се поколеба само за миг — … ВхртХлтл-джвлпклз, вероятно се питаш защо ли сме те призовали в тази нощ.

— Ама чакай, ти не трябва да говориш такива работи — възпротиви се демонът. — От тебе се очаква да кажеш… — Я млък! Ние разполагаме с меча на Изкуството и с октограмата на Закрилата, предупреждавам те.

— Както кажеш. На мене обаче ми изглеждат като леген и пръчка — презрително се ухили демонът.

Баба се озърна. В ъгъла на пералнята бяха натрупани подпалки, до тях стърчеше четирикрако дървено магаре за рязане на дърва. Тя се втренчи в демона и без да извръща глава, преряза с пръта магарето през дебелата напречна греда.

Последвалата мъртвешка тишина бе нарушена единствено от звука на двете половинки, които се заклатиха напред-назад и тупнаха глухо в купчината подпалки.

Лицето на демона не помръдна.

— Имаш право на три въпроса — каза той.

— Има ли нещо необичайно в кралството? — попита Баба.

Той като че се замисли над отговора.

И няма да лъжеш — сериозно добави Маграт. — Инак ще видиш четка за търкане на обувки!

— Искаш да кажеш — по-необичайно от обикновено ли?

— Давай по-бързо, де — обади се Леля Ог. — Замръзнаха ми краката тук.

— Не. Нищо необичайно няма.

— Ама ние го почувствахме… — започна Маграт.

Чакайте, чакайте — спря ги Баба.

Устните й беззвучно се размърдаха. Демоните приличат по нещо на джиновете и на професорите по философия — ако човек не постави въпроса си съвсем точно, те с наслада му дават напълно коректен и абсолютно подвеждащ отговор.

— Има ли в кралството нещо, което по-рано е липсвало? — пробва тя.

— Не.

Традицията повелява да бъдат зададени само три въпроса. Баба се опита да формулира такъв, който да не бъде разтълкувай превратно. След това реши, че не играе вярната игра.

— Какво по дяволите става? — внимателно попита тя. — И да не се опитваш да клинчиш от отговора, щото ще те сваря!

Демонът се поколеба. Това явно беше нов подход за него.

— Маграт, я подритни насам онези подпалки! — викна Баба.

— Протестирам срещу такова отношение — заяви демонът, но в гласа му звънна неувереност.

— Добре, добре, но нямаме време да се мотаем с тебе цялата нощ — рече Баба. — Тия игри на думи може и да минават, когато си имаш работа с магьосници, обаче ние имаме да вършим по-важна работа.

Например да сварим нещо — вметна Леля.

— Вижте сега — започна демонът и този път в гласа му се прокрадна стон на ужас. — Не бива да предлагаме доброволно информация на смъртните. Има си правила, знаете. — На поличката горе сигурно е останало някакво олио, Маграт — подметна Леля.

— Ако просто ви кажа… — започна демонът.

— Да? — окуражи го Баба.

— Вие обаче няма да разправяте насам-натам, нали? — горещо ги помоли демонът.

— Нито думица — обеща Баба.

— Онемяла съм — допълни Маграт.

— Нищо ново няма в кралството, но земята се е пробудила.

— Какво искаш да кажеш? — попита Баба.

— Недоволна е. Иска да има крал, който да се грижи за нея.

— Как… — започна Маграт, но Баба й махна с ръка да млъкне.

— Нали нямаш предвид хората? — попита тя. Лъщящата глава се поклати в отговор. — Не, не мисля…

— Какво… — понечи да каже Леля, но Баба допря показалец до устните си.

Тя се извърна и отиде до прозореца на пералнята, покрит с прашни паяжини и станал гробище за множество избледнели пеперудени крилца и ланшни конски мухи. Лекият светлик иззад заскрежените стъкла показваше, че напук на здравия смисъл се задава нов ден.

— А можеш ли да ни кажеш защо? — произнесе тя, без да обръща глава. Значи бе почувствала съзнанието на цялата държава…

Беше смаяна…

— Аз съм просто един скромен демон. Знам само какво се случва, а не защо и как.

— Разбирам.

Мога ли да си вървя?

— Ммм?

— Моля?

Баба трепна и се поизправи.

— О. Да. Беж оттук — разсеяно каза тя. — И благодаря.

Главата не помръдна. Чакаше като портиер на хотел, който току-що е пренесъл петнайсет куфара до десетия етаж, показал е на всекиго поотделно къде се намира банята, бухнал е всички възглавнички и живее с усещането, че е поправил всички завеси, които може да поправи.

— Нали няма да имате нищо против да ме отпратите както подобава, а? — обади се демонът, след като никой не обърна внимание на намека му.

— Какво? — сепна се Баба, която отново се беше замислила.

— Бих се чувствал по-добре, ако съм прогонен с уважение. На „беж оттук“ определено му липсва нещо съществено — обясни главата.

— О. Да, разбира се. Щом ще ти достави удоволствие. Маграт! — Да?

Баба й подхвърли излъскания прът.

Поднеси нашите почитания, моля те.

Маграт се надяваше, че е подхванала пръчката за това, което Баба е приемала за ръкохватка, и се усмихна.

— Разбира се. Да. Окей. Хм. Върви си, зли демоне, в най-дълбоката яма на…

Главата се усмихна блажено, когато думите се затъркаляха към нея. Това вече беше сериозно отношение.

Тя се разтопи обратно във водите на котела, тъй както восък се топи на пламък. Последният презрителен коментар, който почти се изгуби във водовъртежа, звучеше като „Бе-е-е-еж о-о-о-т-тука-а-а-а…“

Баба се прибра у дома точно когато розовите лъчи на зората се плъзваха по снега.

Козите тропаха в пристройката. Скорците пискаха и шумоляха под покрива. Мишки цвърчаха иззад кухненския бюфет.

Тя си приготви чаша чай с усещането, че всеки кухненски звук е малко по-силен, отколкото би трябвало да бъде. Когато изпусна лъжичката в умивалника, прозвуча сякаш чук бе ударил по камбана.

Баба винаги се чувстваше малко неловко, след като е била замесена в организирана магия, или, както би го обяснила самата тя — не бе наясно със себе си. Започна да се мотае из къщата и да си търси неща за вършене, сетне ги забравяше недовършени. Сновеше напред-назад по студените каменни плочи на пода.

В подобни моменти умът си измисля най-неочаквани неща за вършене, само и само да избегне главната си задача — да започне да разсъждава. Ако някой наблюдаваше отстрани, щеше да е потресен от старанието, с което Баба вършеше дейности като бърсане на поставката на чайника, изкореняване на древни орехи от купата с плодове върху скрина или изчопляне на вкаменени трохи хляб от процепите между плочите на пода с дръжката на лъжичка.

Животните имат умове. Хората също имат умове, въпреки че са като неясни мъгливи неща. Дори насекомите имат умове, малки остри късчета светлина сред мрака на безсмислието.

Баба се смяташе за нещо като специалист по умовете. И беше почти убедена, че такива неща като държавите не притежават ум.

Те дори не са и живи, за бога! Една страна е, ами…

Чакай. Чакай… Една мисъл се промъкна в мозъка на Баба и свенливо се опита да привлече вниманието й.

Нали беше възможно тези вековни лесове да имат общ ум? Баба седна на пода с античен комат хляб в ръка и се втренчи с невиждащи очи в камината. Вътрешното й око надникна навън — отвъд покритите със сняг редици на дърветата. Да. Как никога преди не й бе хрумвало… Разбира се, това би бил единен разум, създаден от множеството малки умове вътре в него — на растенията, на птиците, на мечките, че даже и огромните бавни умове на самите дървета…

Тя се тръшна в люлеещия се стол, който започна да се клати напред-назад от само себе си.

Често си беше мислила за гората като за същество, излегнало се върху земята, но винаги само в метафоричен смисъл, както би се изразил някой магьосник — сънлива и мъркаща със земните си пчели през лятото, ревяща и яростна с есенните си стихии, заспала, навита на кълбо, през зимата. Сега й стана ясно, че освен сбор от отделни неща гората беше създание сама по себе си. Живо, въпреки че не точно по начина, по който са живи полските мишки, да речем.

И много по-бавно.

Това явно беше важен факт. Колко бързо, да кажем, бие сърцето на гората? Веднъж годишно може би? Да, горе-долу толкова. Гората чака топлото слънце и дългите дни, които да изпомпят милиони литри мъзга няколкостотин стъпки нагоре към небесата в едно величествено систолично изригване, което е прекалено голямо и прекалено гръмовно, за да бъде чуто.

В този момент Баба прехапа устни.

Ей сега беше употребила думата „систолично“, а тя дори не съществуваше в нейния речник.

Някой се намираше вътре в главата й.

Нещо.

Наистина ли беше помислила всичките тези мисли или някой ги бе помислил чрез нея?

Тя стрелна с поглед входната врата, като междувременно се опитваше да запази своите мисли за себе си. Но умът й беше прозрачен, сякаш главата й бе направена от стъкло.

Баба Вихронрав скочи на крака и дръпна завесите.

Те бяха там — навън, на мястото, където при по-топло време би била поляната. И всяко едно от тях седеше и се взираше в нея.

След няколко минути предната врата на Бабината колиба се отвори. Това бе събитие — както повечето жители на планините Овнерог, Баба живееше своя живот през задната врата. Съществуват само три случая в живота на човек, когато подобава да се мине през предния вход, като и в трите го носят.

Вратата се отвори със значително усилие след поредица от болезнени скърцания и ритници. Няколко люспи боя нападаха върху пряспата сняг, скупчена отпред. Накрая, когато беше вече наполовина открехната, заклини.

Баба неловко се промъкна през процепа и нагази недокоснатия сняг.

Тя бе поставила островърхата си шапка и наметалото. Носеше го в случаите, когато искаше всеки, който я зърне, да бъде абсолютно сигурен, че е вещица.

Заровен под снега, лежеше вехт кухненски стол. Лятос тя обичаше да сяда на него и да хвърля едно око към пътеката, докато се занимаваше с неприятни ръкоделия. Баба го издърпа, бръсна снега от него и твърдо седна — разкрачена, със скръстени непокорно пред гърдите ръце. Вирна брадичка.

Слънцето се беше изкачило вече доста нависоко, но светлината на Прасоколедния ден си оставаше червеникава и коса. Тя озаряваше огромния облак пара, който беше увиснал над събралите се създания. Никое не помръдваше, само от време на време някое трепваше с копито или се почесваше зад ухото.

Баба се вгледа в редките движения. Преди не бе забелязала, но сега видя, че всяко дърво край градината бе тъй отрупано с птици, сякаш някаква неочаквана черно-кафява пролет бе подранила.

На мястото, където лятос растеше лехичката с билките, се бе събрала глутница вълци, които я наблюдаваха с изплезени езици. Мечи контингент бе приседнал зад тях. Метафоричната галерия беше заета от тълпа зайци, невестулки, разнородни гадинки, язовци, лисици и други създания, които въпреки факта, че изживяваха целия си живот сред кървавата атмосфера на преследвания и преследващия, убий или ще бъдеш убит от лапа, нокти и зъби, най-общо биваха назовавани „горските обитатели“.

Всички седяха заедно в снега, напълно забравили естествените си кулинарни взаимоотношения, и се опитваха да издържат на погледа й.

Баба не можа да се сдържи и заговори на глас:

— Не знам какво заклинание правите, но ще ви кажа — напразно се мъчите, по-добре си тръгвайте още сега.

Не помръднаха. Не се чу нито звук, освен този на възрастен язовец, който шумно облекчи газовете в стомаха си и силно се притесни от това.

— Вижте — продължи Баба. — Аз какво мога да направя? Няма смисъл да идвате при мене. Той е новият господар. Кралството сега е негово. Не мога да се намесвам. Не е редно да се намесва човек, защото е грешно да се набърква в управлението. То трябва само да се оправи — на добре или на зле. Туй е фундаментален закон на магията. Не можеш да обикаляш и да управляваш хората със заклинания, понеже ще ти се налага да използваш все повече и повече.

Тя се облегна назад, благодарна на древната традиция, която не позволява на Мъдрите и Способните да властват. Припомни си усещането да носи короната дори само за няколко мига.

Не, предмети като короната оказваха обезпокоителен ефект върху по-умните люде. Най-хубаво бе да се остави кралстването на онези хора, чиито вежди се сключваха по средата на челото, колчем направеха опит да мислят. По някакъв странен начин те винаги се оказваха по-добри в тая работа.

Тя добави:

— Хората сами трябва да си решат проблемите. Това е добре известен факт.

Тя усети как един по-едър сръндак й хвърли изпълнен с тежко съмнение поглед.

Добре де, хубаво, убил бил стария крал — съгласи се тя. — Ами това си е естественият начин, нали? Вие поне добре го знаете — оцеляването на кажи го де. Не бихте знаели дори що е наследник, освен ако не го мислите за вид заек^[2].

Тя забарабани с пръсти по капачката на коляното си.

— Както и да е, и старият крал не ви беше голям приятел, нали? Излизаше на лов и тъй нататък…

Триста чифта очи продължаваха да я пронизват с поглед.

— Няма смисъл да продължавате да ме гледате — опита тя. — Не мога да почна да обикалям наоколо и да си цапам ръцете с крале и други подобни само защото вие не ги харесвате. Не е като да ми е сторил някакво зло човекът.

Тя се опитваше да избягва погледа на един изключително объркан пор.

— Хубаво де, знам, че е егоистично — продължи. — Нали затова човек става вещица в края на краищата. Довиждане на всички ви.

После прекрачи твърдо прага и се опита да затръшне вратата. Тя заяде веднъж-дваж, което поразвали ефекта.

Щом се озова вътре, спусна завесите, седна в люлеещия се стол и яростно се залюля.

— Нали в това е целият смисъл — каза на себе си. — Не мога да обикалям и да им се меся. Нали в това е смисълът!

Големите покрити коли бавно се поклащаха по разкаляните коловози, докато приближаваха поредното градче. Трупата не можеше добре да си спомни името му и щеше да го забрави веднага след като го напусне. Зимното слънце висеше ниско над влажните и покрити с мъглица зелеви поля на равнините Сто. Мразовитият въздух усилваше скърцането на колелата.

Хуел седеше в последната кола от кервана, провесил трътлестите си крака през напречната преграда.

Беше дал най-доброто от себе си. Витолър бе поверил образованието на Томджон в неговите ръце. „Ти си по-оправен в тоя занаят“ — му бе казал и с присъщата си тактичност бе добавил: „Освен това си по-близко до неговия ръст“.

Но не се беше получило.

— Ябълка — повтори той, като размаха плода във въздуха.

Томджон му се ухили насреща. Вече беше почти тригодишен, а не бе произнесъл и една разбираема дума. Хуел таеше мрачни подозрения относно ония вещици.

— Изглежда доста умен обаче — обади се госпожа Витолър. Тя се возеше в колата и омрежваше скъсани бутафорни ризници. — Знае кое какво е. Прави точно това, което си му заръчал. Само дето не приказва — меко завърши тя и потупа момченцето по бузката.

Хуел подаде ябълката на Томджон и детето тържествено я пое.

— Мисля си, че онез вещици са ви пробутали кофти номер, госпожо — заключи джуджето. — Нали знаете — подменени деца и к’во ли не. Имало е доста подобни случаи. Моята пра-прабаба разказваше, че и нашето семейство е било сполетяно веднъж, феите разменили джудже и човешко дете. Изобщо не се усетихме, разправяше тя, докато не започна да си блъска главата в тавана…

„Разправят хората, че ябълката е като света. С човешко сърце тя би се сравнила. Отвън е толкоз алена. Вътрешността разкрива червея в сърцевината гнила. Прекрасна, лъскава… Захапеш ли я, си открил, че вътрешно човекът също е изгнил.“

Двамата се извърнаха едновременно и се вторачиха в Томджон, който им кимна и задъвка ябълката.

— Това беше монологът за червея от „Тиранинът“ — прошепна Хуел. Естественият му усет за езика временно го изостави. — Мамка му — обяви той.

— Ама той звучеше точно като…

— Отивам да кажа на Витолър — викна Хуел, скокна от ръба на каруцата и се затича през замръзналите локви към началото на кервана, където актьорът-директор си подсвиркваше тихичко и крачеше напред.

— Хей, как сме днес, б’зуеда-хиара^[3] — доброжелателно подвикна той.

— Веднага трябва да дойдеш! Той проговори!

— Проговори?!

Хуел подрипваше нагоре-надолу.

 

 

— Цитира! — извика той. — Веднага трябва да дойдеш! Звучи точно като…

— Като мене? — попита Витолър няколко минути по-късно, след като бяха издърпали колите сред горичка от голи дървета край пътя. — Аз така ли звуча?

Да! — потвърди хорово трупата.

Младият Уиликинс, който се бе специализирал в женски роли, докосна леко Томджон, който стоеше изправен върху преобърната бъчва в средата на поляната.

— Ей, момко, а знаеш ли монолога от „Както ви се иска“? — попита той.

Томджон кимна.

— Не е мъртъв тоз, що под камъка е легнал. Че ако Смърт би чул…

Слушаха в благоговейна тишина, докато безкрайните мъгли се носеха край тях и аленото кълбо на слънцето отплува надолу зад хоризонта. Когато момчето свърши, горещи сълзи се стичаха по лицето на Хуел.

— В името на всички богове — промълви той, — сигурно съм бил в ужасно добра форма, когато съм го писал това.

И шумно се изсекна.

— Аз така ли звуча отстрани? — попита Уиликинс с пребледняло лице.

Витолър нежно го потупа по рамото.

Ако звучеше по този начин, хубавецо мой, нямаше да ти се налага да стоиш затънал до задника в киша сред тия изоставени от Бога полета и да вечеряш варено зеле. — След това плесна с ръце. — Стига, стига — обяви той, а дъхът му излизаше на кълбета пара в мразовития въздух. — Хайде по колите. Трябва да сме извън стените на Сто Лат преди залез слънце.

Актьорите сякаш се разбудиха от магията и с глъчка и шумни коментари се насочиха към пътя. Витолър повика с ръка джуджето и сложи длан на раменете му или по-скоро на главата му.

— Е? — попита той. — Твоите хора нали знаели всичко за магиите или поне тъй се говори. Какво ще кажеш по този въпрос?

— Той прекарва цялото си време край сцената, шефе. Естествено е да запаметява това-онова — замислено обясни Хуел.

Витолър се наклони към него.

— Вярваш ли си?

— Вярвам само, че чух глас, който взе моите куплети, омагьоса ги и ги изстреля обратно през ушите право към сърцето ми — простичко обясни Хуел. — Вярвам, че чух глас, който прониква отвъд неугледната коруба на думите и казва неща, които аз съм искал да кажа, но не съм имал майсторството да ги постигна. Кой знае откъде се появяват подобни неща? — Той се втренчи безизразно в зачервеното лице на Витолър. — Може би го е наследил от татко си.

— Но…

— Пък и кой знае какво са направили вещиците? — продължи джуджето.

Витолър почувства ръката на жена си в своята ръка. И както стоеше така, ядосан и объркан, тя го целуна по тила.

— Не се измъчвай — каза му тя. — Не виждаш ли, че всичко е за добро! Ето — нашият син издекламира първата си дума.

Дойде пролетта, а бившият крал Верънс все още не желаеше да приеме, че на умрелите им се полага да лежат. Той скиташе неуморно из замъка, като търсеше начин да накара древните камъни да го освободят от хватката си.

Освен това се опитваше да не се изпречва на пътя на останалите привидения.

На Чампот нищо му нямаше, въпреки че беше досаден. Но Верънс бе отстъпил ужасен при вида на Близнаците, които щапукаха неуверено ръчичка в ръчичка по среднощните коридори. Малките им призрачета бяха паметник на дела, далеч по-мрачни дори от обичайното цареубийство.

Освен това наоколо обикаляше и Пещерният Скитник, доста поизбледнял маймуночовек с кожена набедрена препаска, който явно витаеше из замъка просто защото последният е бил построен върху надгробната му могила. Без някаква очевидна причина една колесница с пищяща жена в нея изтрещяваше от време на време през помещението на пералнята. А колкото до кухнята…

Един ден той се беше предал и въпреки всичко, което старият Чампот му бе наговорил, последва ароматите на гозбите в огромната гореща пещера с куполообразен таван, която се използваше едновременно за кухня и кланица на замъка. Чудно нещо. Не бе слизал там от детските си години. Кралете и кухните нещо не се разбират помежду си.

Тя беше пълна с призраци.

Те обаче не бяха човешки. Не бяха дори и човекоподобни.

Бяха сръндаци. Бяха волове. Имаше и зайци, и фазани, и яребици, и овце, и прасета. Имаше дори някакви дребни овални мехурести нещица, които неприятно напомняха духчета на стриди. Бяха натъпкани толкова нагъсто, че се преливаха и смесваха помежду си, превръщайки кухнята в беззвучен мърдащ кошмар от зъби, козина и рога, полупрозрачен и потрепващ. Няколко от тях го забелязаха и нададоха тътнещ звук, който звучеше отдалеч, тенекиено и неприятно, извън слуховия регистър. Готвачът и помощниците му се мотаеха през тях, без да им пука, и готвеха вегетариански наденички.

Верънс мълчаливо понаблюдава в продължение на половин минута суматохата, след това се изнесе, искрено желаейки в този момент да има истински стомах, за да бръкне с пръсти четирийсет години дълбоко в гърлото си и да избълва оттам всичко, което беше изял през това време.

Потърси утеха в кучкарника, където любимите му ловни кучета скимтяха, драскаха с нокти вратите и най-общо се чувстваха много неудобно, че усещаха, но не виждаха познатото му присъствие.

В момента той витаеше — ах, колко я мразеше тази дума! — из Дългата галерия, където портретите на отдавна умрели крале го съзерцаваха от прашните сенки. Той би се отнасял далеч по-благосклонно към тях, ако не бе забелязал преди това доста от тях да се мотаят из залите на замъка и да бръщолевят.

Верънс реши, че има две цели в смъртта си. Едната — да се измъкне от проклетия замък и да открие сина си, а другата беше да отмъсти на дука. Но не като го убива, реши той, дори и да му се удаде случай, защото компанията на този кикотещ се идиот бе придала допълнителен ужас на смъртта.

Той приседна под портрета на кралица Бимъри (670–722). Красивите строги черти на лицето й щяха да му се сторят дори привлекателни, ако по-рано днес не я бе видял да преминава през стената наблизо.

Верънс се опитваше да избягва да преминава през стени. Човек все пак трябва да има някакво достойнство.

Усети, че го наблюдават.

Извърна глава.

На прага на вратата седеше котарак и се взираше в него с немигащ поглед. Беше петнисто сив и ужасно дебел…

Не. Ужасно едър. Покрит беше с толкова много белези, че приличаше на юмрук с козина. Ушите му бяха като перфорирани чуканчета, а зениците на очите — две цепки сред първична жълта злоба. Опашката конвулсивно чертаеше във въздуха серия от въпросителни, докато животното се взираше в него.

Грибо беше дочул, че лейди Фелмет има някаква малка бяла женска котка, и бе довтасал, за да поднесе почитанията си.

Верънс никога не беше срещал животно с толкова много вътрешна злост. Не можа да устои, когато котаракът пристъпи към него по пода и се опита да се отърка о краката му, мъркайки като дъскорезница.

— Добро коте, добро коте — отмаляло каза кралят.

Наведе се и се опита да го почеше по главата, между съдраните уши. За него беше облекчение да срещне някой друг освен останалите призраци, който успява да го види, а и не можеше да не забележи, че Грибо е доста необичаен котарак. Повечето от котките в замъка бяха или разглезени домошари, или пък кухненски котки с плоски уши, или обитатели на конюшните, повече наподобяващи гризачите, с които се препитаваха. Този котарак беше самостоятелно животно. Всички котки създават подобно впечатление, разбира се, обаче на мястото на безсмислената животинска самовглъбеност, която се опитваше да мине за скрита мъдрост у останалите създания, Грибо излъчваше истински интелект. Излъчваше също и миризма, която би могла да събори тухлена стена и да докара хрема дори на умряла лисица.

Един-единствен тип хора гледаха подобни котки.

Кралят понечи да се наведе и откри, че е започнал леко да потъва в пода. Той се стегна и изплува нагоре. Усещаше, че веднъж да си позволи да се почувства у дома си в отвъдното, можеше да се смята за загубен.

Смърт бе казал, че само близки роднини и хората със свръхестествен усет могат да го съзрат. В замъка нямаше много и от двата типа. Дукът можеше да бъде класифициран под първия параграф, но безжалостният му егоцентризъм го бе превърнал в нещо също толкова чувствително психически, колкото и пресен морков. Колкото до останалите, само готвачът и Шутът можеха да се класират, но готвачът тъй и тъй прекарваше повечето време хлипайки в килера, защото не му даваха да пече на шиш нищо по-кърваво от пащърнак, а Шутът се беше превърнал във възел от нерви и Верънс се отказа от опитите си да стигне до съзнанието му…

С вещицата е друго. Ако една вещица няма усет, значи, той, Верънс, е само повей на вятъра. Налагаше му се да я доведе в замъка. И после…

Той имаше план. Всъщност нещата бяха далеч по-сериозни — той имаше План. Месеци наред го обмисляше. Не му бе останало нищо друго освен мисленето. Смърт се бе оказал прав. Едничка мисълта им оставаше на призраците и въпреки че мисленето, най-общо казано, винаги е било необичайна дейност за краля, Липсата на тяло, което да го разсейва с разните му там прищевки, му бе дала възможност да вкуси от радостите на умствените усилия. Никога досега не бе имал План, или най-малкото не такъв, който да отива отвъд „Дайте да намерим нещо за убиване“. И ето — седнал пред него и миещ се с лапичка, беше Ключът.

— Тука, писе — осмели се да подвикне той. Грибо го стрелна с пронизващ жълт поглед.

— Котко — бързо се поправи кралят и отстъпи подканящо назад.

За миг изглеждаше, сякаш котаракът няма да го последва, но тогава за негово облекчение Грибо се изправи, прозя се и лапа по лапа тръгна след него. Котаракът не срещаше често призраци и затова беше удивен от този висок брадат мъж с прозрачно тяло.

Кралят го поведе след себе си по някакъв прашен страничен коридор към стаята за вехтории, която беше натъпкана с разпадащи се гоблени и портрети на отдавна умрели крале. Грибо я огледа критично, след това седна в центъра на прашния под и загледа очаквателно краля.

— Тук има достатъчно мишки и други работи, разбираш ли — обясни Верънс. — Дъждът вали през оня счупен прозорец. И освен това можеш да спиш върху гоблените. Извинявай — добави кралят и се обърна към вратата.

Беше работил върху себе си през всичките дълги месеци. Докато бе жив, винаги се беше грижил внимателно за тялото си и когато умря, продължи да се поддържа във форма. Толкова лесно е човек да се предаде и да започне да се размива по ръбовете. Някои от призраците в замъка не бяха нищо повече от неясни петна. Но Верънс обладаваше желязна самодисциплина, тренираше — тоест напрегнато мислеше за тренировки — и бе развил лъскави релефни призрачни мускули. Месеците, прекарани в помпане на ектоплазма, го бяха довели до най-добрата форма, в която някога е бил, с изключение на факта, че беше умрял.

Отначало започна с малки тежести, с прашинки. Първата от тях едва не го погуби^[4], но той упорстваше и напредна до песъчинки, след това вече повдигаше цели зрънца сушен грах. Все още не се осмеляваше да припари до кухнята, обаче се забавляваше да пресолява яденето на Фелмет с по някоя щипка сол, докато в един момент се взе в ръце и реши, че хранителното отравяне е недостойно дори когато насреща си има просто някаква гад.

Сега той се облегна с цялата си тежест върху вратата и наложи на всеки свой микрограм да натежи колкото се може повече. Потта на самовнушението се стичаше от върха на носа му и изчезваше, преди да достигне пода. Грибо наблюдаваше с интерес как призрачните мускули на ръцете на краля мърдаха като съешаващи се футболни топки.

Вратата започна да помръдва, изскърца, след това набра инерция и се затръшна с глух тътен. Резето щракна на мястото си.

Това трябва да проработи, дяволите го взели, каза на себе си Верънс. Никога не би успял сам да вдигне резето. Но ще се наложи вещицата да дойде да си потърси котката, нали?

Горе, сред хълмовете отвъд замъка, Шутът лежеше по корем и се взираше в дълбините на малко езерце. Две пъстърви се взираха нагоре към него.

Здравият разум му подсказваше, че някъде по Диска би трябвало да съществува някой по-окаян от него. Чудеше се кой ли ще да е този човек…

Не беше молил да става Шут, но и да беше молил, нямаше да има никаква разлика, защото не си спомняше някой от роднините му някога да се бе вслушвал в думите му, особено след като Тате избяга.

Не и Дядо със сигурност. Най-ранните му спомени бяха от Дядо, изправил се над него, да го кара да повтаря вицове наизуст и да набива с каиша смешния момент в главата му. Каишът беше направен от дебела кожа и това, че имаше звънчета по себе си, не облекчаваше особено нещата.

Дядо беше официално признат за откривател на няколко нови вица. Беше печелил почетната шапка с камбанки от Гран При на „Веселите идиоти“ на Анкх-Морпорк четири последователни години, което никой друг дотогава не беше постигал, и се подразбираше, че това го прави най-веселия човек, живял някога. Здраво се беше потрудил за тази си слава, трябваше да му се признае.

Шутът потръпна от спомена как веднъж на шестгодишна възраст бе доближил боязливо възрастния мъж след вечеря и му бе разказал шегата, която току-що бе съчинил. Беше за една патица.

Това му донесе най-якия тупаник в живота му, който се оказа изпитание дори и за стария шегаджия.

— Трябва да запомниш, момче — спомни си той как всяко изречение беше подчертавано със звънливи удари, — че няма нищо по-сериозно от шегите. От днес нататък ти никога… — старецът направи пауза, за да си смени ръцете, — никога, ама никога не бива да изговаряш шега, която не е била одобрена от Гилдията. Кой си ти, че да решаваш какво е забавно? Ама, боже господи, дай да пуснем тогава необразованото кикотене на неумелите шегаджии, смеха на невежеството. Никога. Никога. Да не съм те сварил повече да се шегуваш.

След това се беше върнал към разучаването на триста осемдесет и трите одобрени от Гилдията вица, което бе достатъчно зле заедно с тълковния речник, а той беше още по-голям и още по-кофти.

Сетне го изпратиха в Анкх. Там, в голите, строги стаи той откри, че съществуват и други книги освен тежката, обкована с мед „Чудовищно смешна книга“. Цял ръкописен свят съществуваше там отвъд, пълен с необичайни места и хора, които вършеха интересни работи, като…

Пеене. Счу му се, че някой пее.

Той повдигна предпазливо глава и трепна от звъна на камбанките по шапката си. Сграбчи бързо омразните нещица.

Пеенето продължи. Шутът внимателно надникна иззад храсталака, който му осигуряваше удобно укритие.

Пеенето не беше особено добро. Единствената дума, която пеещата знаеше, очевидно беше „ла“, но пък я използваше упорито. Основният мотив даваше да се разбере, че момичето явно вярва, че хората следва да пеят „ла-ла-ла“ при определени обстоятелства, и беше решена да направи, каквото се очаква от нея.

Шутът рискува да надигне още малко глава и зърна за пръв път Маграт.

Тя беше спряла доста свенливия си танц по ливадата и в момента се опитваше да вплете маргаритки в косата си — без особен успех.

Шутът затаи дъх. В дългите нощи на студените камъни пред кралската спалня той бе мечтал за жена като нея. Въпреки че, ако се замисли човек, не точно като нея. Жените в мечтите му бяха малко по-надарени в гръдната област, носовете им не бяха толкова зачервени и остри, косите им бяха по-дълги и буйни. Но либидото на Шута беше достатъчно интелигентно, за да направи разлика между невъзможното и постижимото, и бързо включи няколко филтриращи програми.

Маграт береше цветя и им приказваше. Шутът наостри уши.

— Това е Вълнистата дружка — изпя тя. — А това е Шербетения червей, който е за възпаления на ухото…

Дори Леля Ог, която обладаваше бодър поглед върху света, би се затруднила да каже нещо ласкателно за гласа на Маграт. Но в ушите на Шута той звучеше като разцъфтял липов цвят. — … И петолистната Лъжлива мандрагора, отлична срещу нощно изпускане. А ето го и Дядовия жабокрек. Той е срещу запек.

Шутът плахо се изправи на крака, като предизвика порой от звънтящи камбанки. От гледната точка на Маграт стана тъй, че от ливадата, която до този момент не криеше опасности, по-сериозни от облачета бледосини пеперудки и няколко волнонаемни земни пчели, изникна едър жълточервен демон.

Той отваряше и затваряше беззвучно уста. На главата му застрашително дрънчаха три рога.

Настойчив глас в главата й шепнеше: бягай веднага оттук като плаха газела. Това е общоприетото поведение в подобни обстоятелства.

Ала се намеси здравият разум. Дори и в най-оптимистичните си моменти Маграт не би оприличила себе си на газела, плаха или инаква. А освен това здравият разум додаде: основната спънка да се затича като плаха газела бе, че тя лесно би надбягала всеки потенциален ловец…

— Ъ-ъ — издаде звук видението.

Разумът, с който, въпреки твърдата вяра на Баба Вихронрав, Маграт разполагаше в достатъчно количество, й каза, че твърде малко демони подрънкват жално и изглеждат така лишени от дъх.

— Здравей — рече му тя.

Мозъкът на Шута също работеше трескаво. Беше почнал да се паникьосва.

Маграт избягваше традиционната островърха шапка, носена от останалите вещици, но все пак се придържаше към основните повели на вещерството. Каква полза да бъдеш вещица, ако не приличаш на такава? В нейния случай това означаваше голямо количество сребърна бижутерия с октограми, прилепи, паяци, дракони и други подобни символи на ежедневния мистицизъм. Маграт дори би боядисала ноктите си в черно, само че не би могла да понесе изпепеляващото презрение да Баба.

На Шута започваше да му просветва, че бе изненадал вещица.

— Оп-па — каза той и търти да бяга.

— Недей… — започна Маграт, но Шутът топуркаше надолу по горската пътека, която водеше към замъка.

Маграт постоя загледана във вехнещия букет в ръцете си. Прокара пръсти през косата си и дъжд от повехнали венчелистчета се посипа оттам.

Усещаше, че бе позволила на важен момент да й се изплъзне подобно на мазно прасе в тясна уличка.

Почувства неудържим порив да прокълне някого. Беше научила огромно количество клетви. Старата Уимпър бе проявила истинска изобретателност в това отношение. Дори горските създания предпочитаха да пробягват край колибата й толкова бързо, колкото силите им позволяваха.

Но тъй и не успя да открие клетва, която най-пълно да отразява емоциите й.

— Ох, че гнус! — промълви тя.

Отново беше пълнолуние. Съвсем необичайно за тях, и трите вещици бяха подранили за срещата си при побития камък. Той толкова се смути, че се ската зад някакви храсталаци прещип.

— Грибо не се е връщал в къщи вече два дена — съобщи Леля Ог веднага. — Това не е в неговия стил. Никъде не мога да го открия.

— Котките могат сами да се грижат за себе си — отговори Баба Вихронрав. — Държавите не могат. Аз обаче имам да докладвам новини от разузнаването. Наклади огъня, Маграт.

— Ммм?

— Казах, наклади огъня, Маграт.

— Ммм? О, да.

Двете възрастни жени я наблюдаваха, докато тя се носеше безцелно из ливадата и се спъваше неволно из сухите храсти. Маграт явно беше потънала в дълбок размисъл.

— Май не е на себе си — отбеляза Леля Ог.

— Да. Може да е за добро — късо се съгласи Баба и седна на един камък. — Трябваше да го е разпалила още преди да сме дошли. Това си е нейно задължение.

— Тя е добра душа — защити я Леля Ог, докато замислено изучаваше отдалечаващия се гръб на Маграт.

— И аз бях добра душа на младини, но това хич не спираше острия език на Баба Филтър. Най-младата вещица трябва да отслужи времето си, знаеш как е. На нас да не ни е било леко, а? А пък виж я нея — дори не носи островърха шапка. Как се предполага хората да разберат, че е вещица?

Явно имаш нещо наум, Есме — забеляза Леля.

Баба навъсено кимна.

— Вчера имах посетител — отговори тя.

— И аз.

Въпреки грижите си Баба леко се раздразни от чутото.

— И кой беше?

— Кметът на Ланкър и група граждани. Не са доволни от краля. Искат крал, на когото могат да имат доверие.

— Аз не бих имала доверие на никой крал, на когото гражданите му имат доверие — обяви Баба.

— Да, ама това сегашното за никого не е добро — дето обикаля, събира данъци и убива местните. Новият сержант, дето си го е назначил, е много чевръст, щом стане нужда да се изгори някоя колиба до основи. Старият Верънс също понякога палеше, вярно… ама…

— Знам, знам. Той имаше по-личен подход — отговори Баба. — Човек усещаше, че кралят наистина го мисли. Хората са доволни, когато ги оценяват по достойнство.

— А тоя Фелмет просто мрази кралството — продължи Леля. — Всички го разправят. Казват, че когато му говорят, той само ги гледа втренчено, кикоти се от време на време, трие си ръцете и получава тикове.

Баба се почеса по брадичката.

— Старият крал обикновено просто ги овикваше и ги изритваше от замъка, ако си спомняш. Обичаше да казва, че няма време да се разправя с магазинери и тям подобни — добави одобрително тя.

— Но пък беше много милостив към тях — додаде Леля Ог. — Освен това той…

— Кралството е разтревожено — прекъсна я Баба.

— Да, вече го казах.

— Нямам предвид хората, имам предвид кралството.

Баба обясни. Леля я прекъсна на няколко пъти с кратки въпроси. Не й хрумна да се усъмни в ни една дума от чутото. Баба Вихронрав никога не си въобразяваше.

Накрая каза:

— Тъй.

— Взе ми думата от устата.

Представи си само.

— Именно.

— И какво направиха после животните?

— Разотидоха се. То ги беше докарало при мене, то и ги пусна да си вървят.

— И никой никого не изяде?

— Не и доколкото успях да видя.

— Странна работа.

— Права си.

Леля Ог се загледа в залязващото слънце.

— Не съм чувала кралствата често да вършат такива работи — отбеляза тя. — Ти го видя на театъра — кралете и тям подобните се избиват един друг през цялото време. Кралствата просто се мъчат да извлекат максималната полза от това. Как стана тъй, че нашто взе, та внезапно се обиди?

— То си е било тука от много време — обясни Баба.

— Тъй е с всички други навсякъде — каза Леля и добави с убедеността на дългогодишен познавач:

— Туй навсякъде се е намирало, където си е, още от времето, когато е било поставено там. На туй му викат география.

— Говориш за земята — възрази Баба. — А тя не е същото като кралството. Държавата се създава от разнообразни неща. Идеи. Лоялност. Спомени. Те някак си съжителстват. И всички сътворяват някакъв начин на живот. Не живот като да имаш тяло, което да обитаваш, а по-скоро като живееща идея. Направена от всички живи създания и от всичко, за което те мислят. И всичко, за което хората преди тях са мислили.

Маграт се появи и започна да стъкмява огъня, сякаш бе изпаднала в някакъв транс.

— Виждам, че доста си мислила върху това. — Леля бавно и внимателно произнасяше всяка дума. — И това твое кралство би искало по-добър крал, така ли? — Не! Тоест — да. Виж… — Баба се приведе напред, — то няма същите пристрастия и неприязън като хората, разбираш ли?

Леля Ог се отдръпна леко.

— Няма да има, естествено, че може ли? — предположи неуверено тя.

— То не се интересува дали хората са добри или лоши. Дори не съм сигурна дали би могло да направи разликата повече, отколкото ти би могла да кажеш дали една мравка е добра или не е. Но то иска кралят да се грижи за него.

— Да, ама… — започна объркано Леля. Блясъкът в очите на Баба започваше да я тревожи. — Много хора са се избивали едни други, за да станат крале на Ланкър. Извършвани са били всякакви убийства.

— Това няма значение! Няма значение! — размаха ръце Баба. Тя започна да изброява на пръсти: — Едно е, когато човекът обикаля насам-натам и убива, за да стане крал — това е част от предопределението му. То не се брои за убийство. Друго е, когато убива, за да защити кралството си. То е нещо важно. Този новият обаче иска само властта. Той мрази кралството.

— Малко прилича на куче, нали? — включи се Маграт.

Баба я изгледа с уста, отворена да изрече някакво подходящо възражение, след което внезапно чертите й омекнаха.

— Да, много подобно — съгласи се тя. — Кучето не го е грижа дали господарят му е лош човек или добър, стига да си го обича.

— Ами хубаво — обобщи Леля. — Значи никой и нищо не харесва Фелмет. Какво ще правим тогава?

— Нищо. Знаеш, че не бива да се намесваме.

— Ама ти нали спаси бебето — отбеляза Леля.

— Това не е вмешателство!

— Нека да бъде по твоему — съгласи се Леля. — Но един ден то може да се завърне. Съдбата да го призове. Ти нали каза да скрием короната. Всичко това ще се завърне — помни ми думата! Няма ли да побързаш с тоя чай, Маграт?

— Ти какво направи с гражданите? — попита Баба.

— Казах им, че трябва сами да се оправят. Защото веднъж започнем ли с магия, никога няма да можем да я спрем. Знаеш как е.

— Правилно — отговори Баба, но с повей на копнеж в гласа си.

— Едно ще ти кажа обаче — продължи Леля. — На тях хич не им хареса. Мърмореха на тръгване.

Маграт се изтърва:

— Знаете ли Шута, дето живее в замъка?

— Дребният човечец със сълзящите очички ли? — попита Леля, доволна, че разговорът се насочи към по-нормални въпроси.

— Не е чак толкова дребен — отговори Маграт. — Как се казва той, някой знае ли?

— Викат му просто Шута — каза Баба. — Не е работа за свестен мъж, да си кажа правичката — да обикаляш насам-натам и да дрънчиш с камбанки.

— Майка му се казваше Белдами, от отвъдната страна на пътя към Черното стъкло — обясни Леля Ог, която имаше славата на легендарен познавач на генеалогията на Ланкър. — На младини беше красавица. Много сърца разби навремето си. Но стана някакъв скандал с нея, чу се преди години. Баба обаче е права — в края на краищата Шутът си е просто шут.

— А ти, Маграт, защо питаш? — попита Баба Вихронрав.

— О… едно от момичетата на село ме попита — отговори Маграт и се изчерви до ушите.

Леля прочисти гърло и се ухили на Баба, която само подсмръкна.

— Туй си е постоянна работа — почна тя. — Признавам му го.

— Уф — възрази Баба. — Какъв съпруг ще излезе от такова нещо — да обикаля и да ти звънка по цял ден.

— Обаче пък винаги ще знаеш… ще знае… къде се намира мъжът й — на Леля играта започна да й харесва. — Само трябва да се ослуша.

— Нямай вяра на човек с рогове на главата — отговори Баба с равен глас.

Маграт се взе в ръце и се изправи на крака, като изглеждаше, че някои части от тялото й се завръщат много отдалеч.

— Вие сте две глупави бабички — кротко заяви тя. — А аз си отивам у дома.

Тя закрачи надолу по пътеката към селото си, без да каже дума повече.

По-възрастните вещици размениха безмълвни погледи.

— Добре! — каза Леля.

— Това е от всичките книги, дето младите ги четат в днешно време — отговори Баба. — Мозъкът прегрява. Ти не си й внушавала разни идейки, нали?

— Какво имаш предвид?

Знаеш много добре какво имам предвид.

Леля се изправи:

— Определено не виждам защо момичето да стои само цял живот единствено понеже ти смяташ, че така било редно — заяви тя. — Но тъй или иначе, ако на хората не им се раждат деца, ние с тебе за какво ще сме?

— Никоя от дъщерите ти не стана вещица — отвърна Баба, като също стана на крака.

— Но биха могли да станат — отбранително каза Леля.

— Да, ако ги беше оставила да работят върху себе си, вместо да ги подкокоросваш да се мятат на врата на първия срещнат мъж.

— Те са ми хубавки. Не бива да заставаш на пътя на човешката природа. Щеше да го знаеш, ако въобще някога беше…

— Ако въобще някога бях правила какво? — внимателно попита Баба Вихронрав.

Те се втренчиха една в друга стъписани и смълчани. И двете можеха да усетят напрежението, което пропълзяваше нагоре в телата им. То извираше от самата земя — изгарящото, болезнено усещане, че са започнали нещо и трябва да го довършат, каквото и да се случи.

— Познавам те още от малка — намусено каза Леля. — Беше една такава надута.

— Поне прекарвах повечето време изправена — отговори Баба. — Отвратително беше това твоето. Всички си го мислеха.

— Ти пък откъде знаеш? — сопна се Леля.

— Цялото село говореше за тебе — отговори Баба.

— И за тебе говореха! Наричаха те Ледената девица. Не знаеше, а? — присмя се Леля.

— Не бих оцапала устата си да произнеса думите, с които наричаха тебе — викна насреща й Баба.

— О, тъй ли? — писна Леля. — Е, хубаво тогава, нека ти обясня, добра ми жено…

— Не смей да ми държиш такъв тон! Ничия добра жена не съм…

— Именно!

Отново настъпи продължителна тишина, докато двете се гледаха една друга, опрели нос до нос. Но тази нова тишина беше цяло квантово състояние враждебност по-високо от предишната — човек можеше да си опече пуйка на нея. Вече нямаше крясъци. Нещата бяха отишли прекалено далеч, за да се решат с викане. Сега гласовете бяха тихи и изпълнени със заплаха.

— Трябваше да помисля с главата си, преди да послушам Маграт — изръмжа Баба. — Тази работа със сборището е идиотска. Привлича напълно погрешен тип хора.

— Радвам се, че успяхме да си поприказваме — изсъска Леля Ог. — Това прочиства въздуха.

Тя погледна надолу.

— И освен това сте на моя територия, мадам.

— Мадам!

Бурята изтътна в далечината. Обичайната за Ланкър буря след кратък гастрол към подножието на планините се беше завърнала за едно вечерно представление. Последните лъчи на залеза пронизваха мъртвешки бледите облаци, едри капки дъжд задумкаха по островърхите шапки на вещиците.

— Наистина не виждам защо трябва да си губя времето с тебе — изрече Баба, като потреперваше. — Имам къде къде по-важни неща за вършене.

— И аз също — отвърна Леля.

— Лека вечер ти желая.

— И аз на тебе.

Те обърнаха гръб една на друга и закрачиха в проливния дъжд.

 

 

Среднощният дъжд барабанеше по закритите с перденца прозорци на Маграт, докато тя съвестно прелистваше книгите на Старата Уимпър в търсене на това, което по липса на по-добра дума бихме нарекли природна магия.

Възрастната жена бе навремето си забележителен събирач на подобни работи и което беше по-странно, ги беше записала. Вещиците обикновено не намират особено приложение за грамотността си. Но тук том след том бяха педантично описани резултатите от търпеливи експерименти в областта на приложната магия. Старата Уимпър в действителност беше вещица-изследователка^[5].

Маграт четеше любовните заклинания. Всеки път, щом затвореше очи, тя съзираше фигура в червено и жълто в тъмнината отвътре. Трябваше нещо да се направи по този въпрос. Тя хлопна книгата и погледна записките си. Първо, трябва да научи името му. Старият трик с обелената ябълка щеше да свърши работа. Човек просто обелва ябълката, взима най-дългата лентичка обелка и я хвърля зад гърба си — тя ще падне на пода, изписала името на възлюбения. Милиони момичета бяха пробвали тоя номер и неизменно се бяха разочаровали, освен ако възлюбеният не се казваше Ссссс. А това беше тъй, защото те не бяха използвали неузряла ябълка от сорта Чуден залез, откъсната три минути преди пладне през първия мразовит есенен ден, и не я бяха обелили с лявата ръка, използвайки сребърен нож с острие, по-тънко от един пръст. Старата Уимпър доста бе експериментирала и беше абсолютно категорична по този въпрос. Маграт винаги пазеше подръка няколко ябълки, ако изникне някой спешен случай, а този явно беше такъв.

Тя пое дълбоко дъх и хвърли обелката през рамо.

Обърна се бавно.

Аз съм вещица, напомни си тя. Това е просто едно обикновено заклинание. Няма от какво да се плаша. Я се стегни, момиче. Жено.

Тя погледна надолу и захапа опакото на дланта си от нерви и притеснение.

— Кой би се сетил? — възкликна гласно тя.

Беше проработило.

Тя се върна към записките си, а сърцето й трепетно биеше. Какво се правеше по-нататък? Ах, да — да събере папратово семе в копринена кърпичка преди разсъмване. Дребният краснопис на Старата Уимпър продължаваше в две страници подробни ботанически инструкции. Ако бъдеха последователно спазвани, щяха да доведат до получаването на доза любовна отвара, която трябваше да се съхранява в плътно запушено бурканче на дъното на ведро ледена вода.

Маграт отвори задната портичка. Бурята бе отминала, но първите сивкави лъчи на новия ден бяха подгизнали от равномерното ръмене. Въпреки това времето можеше да се квалифицира като „зазоряване“, а Маграт беше решена на всичко.

Къпинаци дърпаха роклята й, косата й прилепна по главата от ситния дъждец, докато тя си проправяше път в капещата гора.

Дърветата се разлюляха, въпреки че нямаше вятър.

Леля Ог също бе подранила. Тъй или иначе, не успя да заспи, а освен това се тревожеше за Грибо. Той беше една от малкото й слабости. Докато рационално знаеше, че той е един дебел, хитър, неприятно миришещ сериен изнасилвач, въпреки всичко тя емоционално го възприемаше като малкото пухкаво котенце, каквото беше преди близо десетилетие, фактът, че веднъж той бе преследвал вълчица чак до клоните на дървото, в което тя се бе опитала да се скрие, а в друг случай бе изненадал неприятно една женска мечка, която невинно копаела земята да търси сладки корени, не спираше Леля да се притеснява, че нещо лошо би могло да го сполети. Всички освен нея в кралството бяха убедени, че единственото нещо, което би могло да забави Грибо по някакъв начин, е пряко попадение на метеорит.

В момента тя използваше малко магия за начинаещи, за да проследи дирите му, въпреки че всеки човек с обоняние би се справил не по-зле със задачата. Магията я бе отвела през мокрите градски улици до отворената порта на замъка.

Тя кимна на стражите и влезе вътре. На нито един от тях не му хрумна да я спре, защото вещиците, също както пчеларите и горилите, влизат където си искат. Във всеки случай възрастна дама, която удря с лъжица по купичка и вика „писи-пи-си-писи“, надали ще е острието на нечия нападаща армия.

Животът на стражите — пазачи на портата в замъка Ланкър, бе изключително отегчителен. Единият от тях се облягаше на копието си, докато Леля минаваше покрай него, и си беше пожелал животът му да стане малко по-вълнуващ. Скоро щеше да се поучи от грешката си. Другият страж се поизправи и отдаде чест.

— Добрутро, мамо!

— Добрутро, Шон — отговори Леля и пресече вътрешния двор.

Както всички останали вещици, и Леля Ог изпитваше неприязън към предните входове. Тя заобиколи отзад и влезе в кухнята през килера. Две прислужници й направиха реверанс. Така постъпи и домакинката, в която Леля бегло разпозна една от снахите си, въпреки че не можа да си спомни името й.

И се получи тъй, че когато лорд Фелмет излезе от спалнята си, той съзря срещу себе си по коридора да се задава вещица. Никакво съмнение не можеше да има. От върха на островърхата й шапка та чак до подметките на обувките това беше истинска вещица. Идваше за него.