Тери Пратчет
Посестрими в занаята (2)

— Модерни — натърти Баба Вихронрав и изсумтя неодобрително. — Когато аз бях млада вещица, имах само една буца восък и две карфици, но и на толкова бях доволна. Самички трябваше да си правим баенето в ония дни.

— Ех, да, много вода изтече оттогава — мъдро заключи Леля Ог и подруса приспивно бебето.

Леля Ог се беше омъжвала три пъти и управляваше племе от деца и внуци, пръснато из цялото кралство. Разбира се, на вещиците не беше забранено да се омъжват. Баба неохотно трябваше да се съгласи с този факт. Изключително неохотно. Тя отново изсумтя неодобрително. Това беше грешка от нейна страна.

— Каква е тая миризма? — рязко попита тя.

— Ах… — Леля Ог предпазливо отмести бебето. — Смятам да попитам Маграт дали няма някакви чисти пешкири.

Баба Вихронрав остана сама. Почувства се объркана, както човек обикновено се чувства, оставен сам в чужда стая да се бори с подтика да стане и да разрови книгите в библиотеката над скрина или да провери дали се е събрал прах на поличката над камината. Тя повъртя още малко короната в ръце. Отново й създаде усещането, че е по-голяма и по-тежка, отколкото беше в действителност.

Улови отражението си в огледалото над камината и сведе поглед надолу към короната. Беше изкушаващо. Направо я молеше да пробва как ще й стои. Е, добре де, защо пък не? Огледа се, за да се увери, че другите две вещици ги няма наоколо, след това с едно-единствено движение свали със замах шапката и постави короната на главата си.

Стана й. Баба гордо се изпъчи и величествено размаха ръка по посока на огнището.

— Много добре го мога това. — Махна с пренебрежение към дядовия часовник. — Резни му главата — нареди тя и се усмихна зловещо.

И замръзна, когато чу крясъците, тропота на коне, смъртоносното свистене на стрели и влажния нисък звук на копие, забило се в плът. Атака след атака отекваха в черепа й. Меч срещаше щит или меч, или безжалостно — кост. Години прелетяваха през ума й само за миг. Имаше времена, когато короната лежеше забравена сред мъртъвци или висеше на някой клон. Но винаги се намираше ръка, която отново я вдигаше, за да я постави на кадифена възглавничка…

Баба изключително предпазливо повдигна короната от главата си — нужно беше усилие на волята, на короната не й харесваше да бъде сваляна — и я положи на масата.

— Значи такова било усещането да си крал? — кротко каза тя. — Чудя се защо всички се натискат да получат работата?

— Да ти сипя ли захар? — попита Маграт зад гърба й.

— Трябва да си роден глупак, за да искаш да станеш крал — коментира Баба.

Моля?

Баба се обърна.

— Не те видях да влизаш. Какво ме пита?

— Искаш ли захар в чая си?

— Три лъжички — бързо отговори Баба.

Едно от житейските й разочарования беше, че въпреки всичките си усилия тя навлизаше във върха на професионалните си умения с тен като розова ябълка и с всичките си зъби в устата. Никакви ласкателства не можеха да убедят и една-едничка брадавица да впие корен по красивата й, макар и леко конска физиономия. Големите количества захар не успяваха да повредят зъбите й, а само като че ли й придаваха неукротима енергия. Тя дори се беше консултирала с един магьосник по въпроса и той й беше обяснил, че всичко се дължи на метаболизма й. Това й позволяваше да усеща леко превъзходство по отношение на Леля Ог, която вероятно през живота си не беше виждала жив метаболизъм.

Маграт прилежно изсипа в чашата три препълнени лъжички. Прекрасно би било, умислено си каза тя, ако хората понякога казваха и „благодаря“.

Усети, че короната я съзерцава.

— Усещаш го, нали? — попита Баба. — Нали ти казвах? Короните съобщават за себе си!

— Ужасно е.

— Не, не е. Тя се държи по този начин, защото такава й е природата. Тя не е виновна.

— Но това е магия!

— Просто е това, което е — повтори Баба.

Опитва се да ме накара да я сложа на главата си — възкликна Маграт, като отблъсна във въздуха невидима сила с ръка.

Така правят, да.

— Но аз ще проявя твърдост!

— И аз тъй си помислих — отговори Баба с внезапно появило се дървено изражение на лицето си. — Какво прави Гита?

— Къпе бебето в легена — разсеяно произнесе Маграт. — Но как може да се скрие нещо подобно? Какво ще стане, ако например я заровим някъде надълбоко?

— Язовци ще я изровят — отпаднало обясни Баба. — Или ще довтасат златотърсачи. Или дърво ще оплете корените си около нея, а след това буря та ще го събори и някой ще я вдигне и ще си я сложи…

— Освен ако не е някой здравомислещ като нас — отбеляза Маграт.

— Освен в такъв случай, да — съгласи се Баба, разглеждайки ноктите си. — Въпреки че при короните проблемът не е с поставянето им, а със свалянето им от главата.

Маграт пое короната и я заобръща в ръцете си.

— Дори не прилича много-много на корона.

— Ти понеже много корони си виждала — присмя й се Баба. — Станала си експерт по короните, естествено.

— Виждала съм достатъчно. Имат къде-къде повече скъпоценни камъни и кадифено парче отгоре — предизвикателно отговори Маграт. — А тая е просто някаква малка…

— Маграт Чеснова!

— Виждала съм! Беше по времето, когато ме обучаваше старата Уимпър…

— …мир на праха й…

— …мир на праха й, обичаше да ме взима със себе си в Тъп Бръснач или в Ланкър, когато в града идваха гастролиращи артисти. Тя много обичаше театъра. Там имат повече корони, отколкото можеш да си представиш. Въпреки че, забележи… — тя направи пауза, — … добрата старица ми обясни, че са направени от хартия, тенеке и други такива. И прости стъкълца вместо скъпоценни камъни. Но въпреки това изглеждаха по-истински, отколкото тая тука. Не ти ли се струва странно?

— Нещата, които се опитват да приличат на други неща, често пъти приличат на нещата повече от самите неща. Добре известен факт — обясни Баба. — Не че го одобрявам. И за какво се разхождат, ако мога да попитам, с корони на главите?

— Не си ли чувала за театър? — изуми се Маграт.

Баба Вихронрав, която никога не би признала невежеството си в каквато и да е област, не се поколеба и миг:

— О, да. Става дума за някое от онези, модерните неща.

— Добрата стара Уимпър обичаше да казва, че театърът е огледало на живота — поясни Маграт. — Твърдеше, че я ободрявал.

— Предполагам — стреля наслуки Баба, — ако е изигран добре, във всеки случай. Добри хора са играчите на театър, а?

— Така ми се струва.

— И обикалят из страната, казваш? — замислено продължи Баба, загледана към кухненската врата.

— Пътуват навсякъде. Точно в момента в Ланкър е пристигнала трупа. Така чух. Не съм била там, за да видя, защото знаеш… — Маграт сведе поглед. — Не е правилно сама жена да ходи по такива места.

Баба кимна. Искрено одобряваше подобни предразсъдъци, разбира се, докато никой не й намекнеше, че те биха могли да се отнасят до нея.

Тя забарабани с пръсти по покривката.

— Добре — каза накрая. — Защо не? Иди да кажеш на Гита да повие добре бебето. И без това отдавна не съм ходила на театър.

Както обикновено, Маграт беше омаяна. Театърът не представляваше нищо повече от няколко дължини боядисани чували, сцена, скована от дъски и положена върху ръждясали варели, и половин дузина дълги скамейки, подредени насред селския площад. Но същевременно сцената успяваше някак си да се превърне в Замъка, Друга част на замъка, Същата част малко по-късно, Бойното поле, а в момента беше Път, водещ извън града. Следобедът би бил прекрасен, ако не беше Баба Вихронрав.

След няколкото пронизващи погледа, които хвърли на тричленния оркестър, за да се опита да си изясни кой от трите инструмента всъщност е театърът, възрастната вещица накрая започна да обръща внимание и на сцената. Маграт не можеше да не усети, че на Баба й убягват някои фундаментални аспекти на театралното изкуство.

Точно в момента подскачаше яростно върху пейката.

— Той го уби — просъска тя. — Защо някой не направи нещо? Ама той го уби! Ей там, горе, пред очите на всички!

Маграт се вкопчи отчаяно в ръката на колежката си, за да й попречи да скочи на крака.

— Всичко е наред — прошепна. — Той не е мъртъв!

— Ти да не ме мислиш за лъжкиня, моето момиче? — сопна й се Баба. — Аз всичко видях!

— Виж, Бабо, това не е истинско…

Баба Вихронрав утихна замалко, но продължи да си мърмори под носа. Подозираше, че някой я прави на идиот.

Горе на сцената един мъж, увит в чаршаф, произнасяше драматичен монолог. Баба се заслуша за няколко минути, след което отново сръга Маграт в ребрата.

— Тоя сега какво иска? — настоя да разбере тя.

— Обяснява колко му е мъчно, задето другият човек умря — отвърна Маграт и се опита да смени темата, като добави бързо: — Ама нали има много корони?

Баба не позволяваше да бъде разсеяна така лесно.

— А той защо го уби тогава?

— Виж, малко по-сложно е… — отмаляло отговори Маграт.

— Срамота! — излая Баба. — А убитият нещастник още си лежи там!

Маграт хвърли умолителен поглед към Леля Ог, която преживяше ябълка и изучаваше сцената с настървението на учен-изследовател.

— Смятам… — бавно започна Леля. — Смятам, че всичкото това всъщност са преструвки. Глей, ами че той още диша.

Останалата част от публиката, която междувременно беше решила, че коментарите са част от представлението, като един се вторачиха в трупа на сцената. Трупът се изчерви.

— Виж му и ботушите — критично продължи Леля. — Един истински крал би се срамувал да носи подобни ботуши.

Трупът се опита да завре краката си зад картонен храст.

Баба почувства неясно удовлетворение от малката победа, извоювана над лагера на проводниците на лъжата и измамата, взе си ябълка от чантата на Леля Ог и загледа напред с подновен интерес. Нервите на Маграт се поотпуснаха, тя започна отново да се наслаждава на представлението. Но, както се оказа, не за дълго. Доброволното й отказване от неверието беше нарушено от глас, който произнесе:

А сега какво става?

Маграт въздъхна.

— Ами-и — осмели се тя, — той си мисли, че оня е принц, но всъщност той е другата кралска дъщеря, преоблечена като мъж.

Баба подложи актьора на дълъг изпитателен поглед.

— Това е мъж — обяви тя. — Със сламена перука. Прави си нарочно гласа писклив.

Маграт изтръпна. Тя знаеше нещичко за условностите в театъра. Беше се ужасявала точно от този момент. Защото Баба Вихронрав си имаше Възгледи.

— Да, ама — промълви нещастно — нали затова е Театър? Всичките жени се играят от мъже. — Защо?

— Не е разрешено на жени да стъпват на сцената — плахо обясни Маграт. И стисна очи.

В действителност мястото вляво от нея не избухна в пламъци. Тя рискува и хвърли бегъл поглед по посока на Баба Вихронрав.

Баба кротко предъвкваше отново и отново все същото парче ябълка, а очите й не се отделяха от действието на сцената.

— Не го прави на въпрос, Есме — успокои я Леля Ог, която също беше чувала за Възгледите на Баба. — Това е добра пиеса. Струва ми се, че даже почна да ми просветва за какво се разправя.

Някой потупа Баба по рамото и един глас попита:

— Извинете, мадам, бихте ли била тъй добра да си свалите шапката?

Баба се извърна много бавно на пейката, сякаш задвижвана от скрити механизми, и подложи натрапника на диамантеносиния си стокиловатов поглед.

— Не — отсече тя.

Човекът обмисли позициите си.

— Добре — съгласи се накрая.

Баба се обърна и кимна към актьорите, които бяха спрели играта си и я наблюдаваха.

— Не разбирам в какво толкова сте се вторачили — изръмжа тя. — Продължавайте.

Леля Ог й подаде пликче.

Вземи си дъвчащ бонбон — предложи й тя.

Над сцената се възцари тишина, нарушавана единствено от колебливите гласове на актьорите, които продължаваха да хвърлят плахи погледи към наежената Баба Вихронрав, и звуците от безжалостно смучене на два дъвчащи бонбона.

Внезапно Баба произнесе с остър тон, който накара единия от актьорите да изпусне дървения си меч:

— Там има скрит човек, той им шепне непрекъснато нещо!

— Това е суфльорът — обясни Маграт. — Той им казва какво да говорят.

А те сами не знаят ли?

— Изглежда, че забравят — горчиво отговори Маграт. — По някаква причина.

Баба сбута Леля Ог.

— Сега какво става? Защо всичките тия хора се появиха на сцената? И крале, и всякакви.

— Защото това е банкет — авторитетно обясни Леля Ог. — Правят го заради мъртвия крал, оня с ботушите, ако го помниш, въпреки че той сега се преструва на войник. И всички държат речи колко добър е бил кралят и се чудят кой ли го е убил.

— Чудят ли се? — мрачно попита Баба. Погледът й шареше по членовете на трупата в търсене на убиеца.

Тя обмисли проблема.

След това се изправи.

Черната й пелерина се развя като крилете на ангела на отмъщението, дошъл да донесе избавление на света от всичката глупост, преструвки, измама и фалш. Дори изглеждаше някак си по-едра от обичайно. Насочи гневен показалец към виновника.

— Той го извърши! — триумфално викна Баба. — Всички го видяхме! Уби го с кинжала си!

Зрителите удовлетворено напускаха театъра. Пиесата като цяло се беше оказала сполучлива, решиха те, въпреки че беше и доста заплетена. Но пък се бяха посмели до насита, когато всичките крале вкупом се разбягаха, а жената в черно скокна и произнесе финалните реплики. Дори само това си струваше половинката пени за вход.

Трите вещици самотно приседнаха на крайчеца на сцената.

— Чудя се как ли успяват да кандърдисат всичките тия крале и лордове да идват тука само заради нас — безсрамно обяви Баба. — Представях си, че те са доста заети хора. Нали имат да управляват и други такива неща.

— Не — уморено обясни Маграт. — Все още се съмнявам, че разбираш.

— Е, имам намерение да разнищя туй до дъно — закани се Баба. После се качи на сцената и дръпна рязко завесата, направена от съшити чували.

Ти! — кресна тя. — Ти си труп!

Злощастният бивш труп дъвчеше сандвич за отпускане на нервите. Катурна се назад от бурето, на което седеше.

Баба ритна един храст. Обувката й го проби.

— Виждате ли? — обърна се тя със странно удовлетворение към света като цяло. — Нищо не е истинско тука! Всичкото е нарисувано на хартия и е подпряно с пръчки отзад.

Мога ли с нещо да ви услужа, скъпи дами?

Фразата бе изречена от богат и великолепен глас, всеки дифтонг на който се плъзгаше изящно на своето място. Беше сякаш златистокафяв. Ако Създателят на мултивселената имаше глас, неговият би бил точно като този. Оттеглеше ли се от сцената, човек не би могъл да го използва, за да поръчва въглища, да речем. Въглищата, поръчани с глас като този, щяха да се превърнат в диаманти. Гласът очевидно принадлежеше на едър дебел човек, явно нападнат от освирепели мустаци. Розови капиляри чертаеха картата на доста голям град върху бузите му, носът му успешно би се изгубил във фруктиера с ягоди. Мъжът носеше окъсания си жакет и проядените от молци панталони с апломб, който почти успяваше да убеди присъстващите, че кадифеното му наметало, обточено с хермелин, просто в момента се намира в пералнята. В ръка държеше пешкир, с него очевидно току-що бе свалял грима, който още се стичаше по лицето му.

— Познавам те — обади се Баба. — Ти извърши убийство. — Тя изгледа косо Маграт и додаде неохотно: — Поне така изглеждаше отстрани.

— Толкова ми е приятно. Винаги е удоволствие да срещнеш познавач на изкуството. Олвин Витолър, на вашите услуги. Аз съм директор на тая банда вагабонти — представи се мъжът, свали проядената си от молци шапка и направи нисък поклон. Това не беше само почтителен жест, а и упражнение по топология за напреднали.

Шапката му премина през серия усукани спирали и замръзна в ръката му, която сочеше към небесата. Междувременно той отстъпи с единия крак назад. Останалата част на тялото му се нагъна учтиво, докато главата му не достигна нивото на коленете на Баба Вихронрав.

— Да, добре — каза Баба, почувствала как дрехите й внезапно стават ужасно горещи и с няколко размера по-големи.

— И аз смятам, че изпълнението беше много добро — вмъкна Леля Ог. — Особено как величествено викахте на сцената. Човек би си помислил, че наистина сте крал.

— Надявам се, че не сме ви попречили особено на играта — додаде Маграт.

— Моя скъпа госпожице — отговори Витолър, — бих ли могъл дори да започна да изказвам гласно колко благодарен се чувства простият палячо, когато разбере, че публиката му е съумяла да прозре душата отвъд слоевете грим?

Предполагам, че бихте могъл — отвърна Баба. — Предполагам, че бихте могъл да кажете каквото си поискате, господин Витолър.

Той върна шапката на мястото й. Очите им се срещнаха в дълъг и преценяващ поглед, отправен от един професионалист към друг. Витолър пръв се предаде и се престори, че изобщо не се е състезавал.

— А сега кажете ми на какво дължа тази визита от три тъй чаровни дами?

В действителност той спечели. Ченето на Баба увисна. Тя не би се описала по друг начин, освен като „запазена за възрастта си“. Леля, от друга страна, беше пухкава като бебче и имаше лице, наподобяващо сбръчкана стафида. Най-доброто, което можеше да се каже за Маграт, беше, че момичето беше чистичко и спретнато, освен това беше плоска като дъска за гладене с две грахчета, поставени върху нея. Косата й беше наблъскана с шнолки и цветя. Баба почувства, че тук действа някаква магия. Но не каквато тя познаваше.

Явно беше нещо в гласа на Витолър. Самият процес на произнасянето на думите ги превръщаше в нещо съвсем различно от това, което бяха.

„Виж ги само тия двете — помисли си ядно Баба, — докарват се като две кокошчици.“ Тя спря ръката си по средата на процеса на поправяне на собствения й твърд като стомана кок и многозначително се покашля.

— Бихме искали да разговаряме с вас, господин Витолър. — Кимна към актьорите, които в момента разглобяваха сцената, и добави с конспиративен шепот: — Някъде на четири очи.

— Ама разбира се, скъпи дами! — възкликна той. — Понастоящем съм отседнал в почтената странноприемница ей там, отвъд.

Вещиците се спогледаха. Маграт рискува:

— Искате да кажете, в кръчмата?

В Голямата зала на замъка Ланкър ставаше доста силно течение, а пикочният мехур на церемониалмайстора не беше първа младост… Той се гърчеше под погледа на лейди Фелмет.

— О, да — обясняваше той. — Имаме си ги тука. Доста от тях.

И хората нищо ли не правят по въпроса?

Церемониалмайсторът примигна.

— Моля?

— Нима хората ги търпят?

— О, да, разбира се — ведро отговори церемониалмайсторът. — Смята се за добра поличба, ако в селото ти живее вещица. Истина ви казвам.

— И защо?

Той се поколеба. Последния път, когато се обърна към вещица, беше заради сериозните проблеми, които имаше с дебелото си черво. Те бяха превърнали тоалетната в ежедневна килия за изтезания. Бурканчето с мехлем, което тя му приготви, превърна света в далеч по-приятно място.

— Те изглаждат за нас буците и неравностите на живота — обясни той.

— Там, откъдето идвам, вещиците са забранени — строго произнесе дукесата. — И не възнамеряваме да ги търпим тук. Нареждаме ти да ни предоставиш списък с техните адреси.

— С адресите им ли, ваше височество?

— Местата, където живеят. Вярвам, че данъчните на кралството ги имат вписани в регистрите.

Ах! — нещастно въздъхна церемониалмайсторът.

Дукът се наклони напред на трона си.

— Надявам се, че поне си плащат данъците?

— Не бих казал, че точно ги плащат, милорд — обясни церемониалмайсторът.

Възцари се тишина. Накрая дукът нервно настоя:

— Продължавай, човече.

— Ами-и, бих казал, че по-скоро не си ги плащат, разбирате ли. Никога не сме смятали, че…Предишният крал никога не би помислил… Ами-и, просто не си ги плащат.

Дукът положи длан върху ръката на съпругата си.

— Разбирам — студено произнесе той. — Много добре. Можеш да си вървиш.

Церемониалмайсторът кимна с облекчение и побягна рачешката извън залата.

— Тъй — каза дукесата.

— Именно.

— Значи по такъв начин семейството ти е управлявало кралството? Сега разбирам, че е било по-скоро въпрос на лична отговорност да убиеш братовчед си. Очевидно е в интерес на подобряване на породата. Слабите не заслужават да оцелеят.

Дукът потръпна. Сякаш нарочно продължаваше да му натяква. Той не възразяваше по принцип срещу избиването на хора или по-скоро срещу издаването на заповед те да бъдат убити и наблюдаване на процеса. Но убийството на роднина някак си му присядаше на гърлото. Или в конкретния случай — някъде в областта на черния дроб.

— Точно тъй — успя да отговори той. — Разбира се, вероятно ще се окаже, че тъдява има доста вещици и няма да е лесно да открием точно ония трите, които са били на ливадата.

— Няма никакво значение.

— Разбира се, че няма.

— Вземи нещата в свои ръце.

— Да, любов моя.

Да вземе нещата в ръцете си. Ще вземе нещата в ръце и още как. Ако затвореше очи, можеше да види как тялото се свлича надолу по стъпалата. Беше ли дочул нечие стреснато изохкване там долу, в тъмата на залата? Сигурен беше, че никой не е видял. Да вземе нещата в ръце! Тогава се опита да измие кръвта от ръцете си. Ако успееше да отмие кръвта, каза си, все едно нищо не се е случило. Той търкаше и търкаше. Търкаше, докато закрещя.

 

Баба не се чувстваше у дома си на обществени места. Седеше сковано, цялата в напрегнато внимание, над своя портвайн с лимон, сякаш чашата беше щит срещу светските съблазни.

Леля Ог, от друга страна, ентусиазирано преполовяваше третото си питие и вече беше, както Баба с раздразнение забеляза, далеко по оня път, който най-често завършваше с обичайните танци върху масата, мятане на фусти и пеене на „Таралежа никогаш не мож’ го избъзика“.

Масата беше покрита с медни монети. Витолър и съпругата му седяха в двата края и брояха. Отстрани изглеждаше, сякаш се състезаваха.

Баба огледа внимателно госпожа Витолър, докато тя грабваше петачетата изпод пръстите на съпруга си. Беше интелигентна на вид жена, която май се държеше със съпруга си, както овчарското куче се отнася с любимата си овца. Тънкостите на брачната връзка бяха познати на Баба само от разстояние, както астрономът познава повърхността на далечна чужда планета. Но вече й ставаше ясно, че съпругата на Витолър ще да е изключителна жена с бездънни запаси от търпение, организационни способности и чевръсти пръсти.

— Госпожо Витолър — предпазливо започна тя, — мога ли да се осмеля да ви запитам дали вашият съюз вече е бил благословен с плод?

Двамата я погледнаха тъпо.

— Тя има предвид… — започна Леля Ог.

— Разбирам — отговори кротко госпожа Витолър. — Не. Имахме момиченце. Някога.

Облаче увисна над масата. За секунда-две Витолър придоби прости човешки размери и остаря с години. Той се втренчи в малката купчинка монети пред себе си.

— Понеже ние имаме едно дете — обясни Баба, като кимна към вързопа в Лелините ръце. — Което има нужда от дом.

Двамата Витолър загледаха бебето. Мъжът въздъхна.

— Не е живот за малко дете това нашето — каза той. — Непрекъснато сме в движение. Сменяме град след град. Как ще му дадем образование? Казват, че било важно в днешно време. — Но погледът му остана прикован във вързопчето.

Госпожа Витолър попита:

— Защо има нужда от дом?

— Защото си няма — обясни Баба. — Поне не такъв, където да е добре дошло.

Тишината продължи още малко. След това госпожа Витолър продължи:

А вие, дето питате, вие сте негови?…

Кръстници — твърдо обяви Леля Ог.

Баба се стъписа. Подобно решение никога не би й хрумнало.

Витолър безцелно си поигра с монетите. Жена му протегна ръка през масата и докосна неговата. Настъпи момент на безсловесно общуване. Баба отклони поглед. Беше се научила да разчита лица, но понякога й се искаше да не го прави.

— С парите, уви, сме зле… — започна Витолър.

— Но ще се оправим — твърдо заяви съпругата му.

— Да. Мисля, че ще се оправим. Бихме били щастливи да поемем грижата за него.

Баба кимна и заровичка из бездънните дебри на пелерината си. Накрая измъкна малка кожена кесийка и я изсипа на масата. Вътре имаше много сребро и дори няколко дребни златни монети.

— Това ще стигне да покрие разходите за… — фразата увисна — …пеленки и тям подобни. Дрехи и други. Каквото трябва.

— И то стократно, струва ми се — немощно се съгласи Витолър. — Защо не казахте по-рано?

— Ако трябваше да ви купувам, не бихте си стрували цената.

— Но вие не знаете нищо за нас! — възкликна госпожа Витолър.

— Тъй си е — кротко потвърди Баба. — Естествено, ние бихме искали да научаваме как се развива. Можете да ни пращате от време на време писма и тям подобни. Но не би било добра идея да разправяте за случката наляво-надясно, като си тръгнете оттук. Заради детето.

Госпожа Витолър изгледа двете по-възрастни жени.

— Тук има нещо тайно, нали? — досети се тя. — Има скрито нещо голямо зад цялата тази работа.

Баба се поколеба, след това кимна.

Но няма да е добре за нас, ако го узнаем?

Баба отново кимна.

След това видя няколко от актьорите да се приближават към тях, изправи се рязко на крака и развали магията на мига. Актьорите имат навика да изпълват докрай пространството около себе си.

— Имам да свърша някои неща — обяви тя. — Моля да ме извините.

— Как е името му? — попита Витолър.

— Том — отговори Баба, без да се поколебае.

— Джон — отвърна Леля. Двете вещици размениха погледи. Баба надделя.

— Том Джон — твърдо каза тя, след което се втурна към вратата. …За да срещне останалата без дъх Маграт.

— Намерих сандъка. В него са всичките им корони и останалите неща. Тъй че аз я скрих, както ми поръча, най-отдолу под всичко друго.

— Добре.

— Нашата корона изглежда толкова… просешка в сравнение с останалите!

— Другите са само за пред хората — каза Баба. — Някой видя ли те?

— Не, всички бяха много заети, но… — Маграт се поколеба и се изчерви.

— Казвай, момиче!

— Точно след като излязох, един мъж дойде и ме ощипа по дупето. — Лицето на Маграт стана пурпурночервено и тя притисна длан към устата си.

Тъй ли? — попита Баба. — И после какво?

— И после, и после… — Да?

— Той каза, той каза…

— Какво каза?

— Каза: „Здравей, красавице, какво ще правиш довечера?“

Баба предъвка фактите няколко пъти, след което попита:

— Старата баба Уимпър не те е извеждала много-много сред хора, а?

— Защото я боляха краката, знаеш.

— Но те е учила на акушерство и други такива, нали?

— О, да, доста пъти съм акуширала.

— Но… — Баба се поколеба, докато си проправяше път през непознатата територия — явно никога не ти е споменавала какво се случва преди това.

— Моля?

— Нали разбираш — продължи Баба с искрица отчаяние в гласа. — За мъжете и другите подобни.

Маграт изглеждаше, сякаш ей сега ще изпадне в паника.

— Какво за тях?

Баба Вихронрав беше вършила множество необичайни неща през живота си и не й беше леко да устои на предизвикателството, но накрая се предаде.

— Мисля си — безпомощно започна тя, — че би било добра идея да си поговориш насаме с Леля Ог тия дни. Колкото може по-скоро.

Взрив от смях стигна до тях откъм прозореца на странноприемницата, звън на чаши и след това треперлив глас се извиси в песен:

— …със жираф, ако се покатериш на стол. Обаче таралежът…

Баба спря да слуша.

— Само не и в момента — додаде тя.